От Twitter

В продължение на предното блогиране…

Creation по принцип e филм за Чарлз Дарвин и тегобите му около написването на „Произходът на видовете“, но аз повече го възприех като хрониката на една вътрешна борба между разумът и чувствата, миналото и бъдещето, вярата и религията.

Една черта на характера ми, която винаги съм наблюдавал с интерес и дори изумление, е, че не вярвам в конкретен бог, включително християнския (в различните му проявления, описани в последствие и вероятно без негово знание: лош старозаветен чичка, поучителен новозаветен даскал и влюбчиво, мекушаво хипи в човешки вид). Сега, не съм яростен борец срещу организираната религия като Коко – напротив. Live and let live изповядвам през последните 10 години.

Затова и дилемата пред Дарвин – дали да напише труда на живота си, с който да отвори безбрежна пропаст между него и семейството и приятелите му, или да загърби това, в което вярва и да живее в мир, но предал себе си – ми е много близка, нещо, което съм преживял, макар и в по-различен аспект. Тази дилема кара човек да се чувства безпътен и, което е по-лошото, без вяра.

За мен вярата е комбинация от състояние на съзнанието, в което човек е отворен към великата мистерия, която ни заобикаля, отворен към еволюция, идеи, преживявания и учения; и умението да правиш нещата да се случват, когато го искаш. „I am what I am becoming.“ вместо „I am what I am.“ Което пък ме подсеща за един пасаж от Man from Earth – един от най-любимите ми филми ever:

Taken alone, the philosophical teachings of Jesus are buddhism with a hebrew accent – kindness, tolerance, brotherhood, love. A ruthless realism, acknowledging that life is as it is here on earth, here and now. The kingdom of god, meaning goodness, is right here, where it should be.

В този филм много ми харесаха няколко неща:

• Конфликтът между религия и вяра. Дарвин и съпругата му. Дарвин и отчето. Дарвин и самият той. Смъртта на дъщеря му, останала като тумор в семейството, предизвикала окончателното отдръпване на Дарвин от религията, чувството за вина и разкола със съпругата.
• Силата на разговора – дори да е трудно и преко сили, един диалог винаги е по-доброто решение от премълчаването. Разговорът е като изповед, но двупосочна, поставя хората на едно ниво, вместо ролите „гузно прегрешил“ и „строго порицаващ“.
• Средният път. Откровението, прошката, разбирателството. Триумфът на разума над силата на навика и обществото. Фактът, че в крайна сметка Ема прочита „Произходът на видовете“ и го одобрява (пък целият филм като цяло) ме накара да си припомня разни неща от това, което съм чел за будизма. Затова и цитирах The Buddha по спомен Investigate any teaching and live by what you learn and accept, don’t believe and follow it blindly.

Гледайте го, малко вероятно е да съжалявате, а ако не ви хареса вероятно пак сте на кяр, спрямо час и половина изгубен по някоя глупост !

Миналата неделя, след като неуспешно опитах да изтрезнея с кана вино в компанията на Петьови, реших, че денят е изгубен за конструктивна дейност и се отдадох на съзерцателни размишления. Изгледах последователно три филма, развиващи се във (и около) Викторианска Англия. За първите два ще пиша тук, а за последния – в отделно блогиране.

Dorian Gray е филм по романа на Оскар Уайлд „The Picture of Dorian Gray“, който роман прочетох с относително безразличие в ранна гимназиална възраст. Тъй като родителите ми са учили в английска гимназия, мисля, че това четиво е било сред задължителната литература, та явно съм го закачил в периода, в който вземах и прочитах случайна книга от стотиците в къщи.

Ясно е, че днес съм различен човек от онова нещо преди 15тина години. И филмът ми хареса много. Не за оценка 10 от 10, но спокойно бих му дал 7.5, което е много – рядко съм щедър с оценките си. Допадна ми не точно сюжетът (който е ОК и не ме изненада, предвид, че съм чел книгата), а поднасянето на деградацията на душата (моралът?) на Дориан. Визуално, и като постановка, и като внушение.

Лорд Хенри е показан блестящо като върл хедонист; дори се зачудих дали Оскар Уайлд не е завиждал малко на тоя образ, дали не го е направил такъв, какъвто самият Уайлд е искал да бъде – див (макар да е прието, че Хенри всъщност е нещо като гротескно отражение на викторианските деградета).

Накара ме сериозно да се замисля дали бих отговорил с „Да“ на съдбовния въпрос в началото на филма. В който момент, между другото, много ме изкефи как се върза изгарянето на венчелистчето от розата.

Bright Star е филм за последните години от живота на Джон Кийтс. За самият Кийтс не бих искал да раздувам, нито за поезията му. Факт е, че за първи път разбрах кой е той когато в края на миналия век четох Endymion на Дан Симънс. От там се породи и интересът ми към Кийтс, така прочетох няколко есета за него и няколко от стихотворенията му (които не разбрах; метафоричната поезия винаги ме е притеснявала, не възприемам добре дори и тази на роден език).

Филмът ми хареса преди всичко заради усещането, което създава. Първо, актьорът, който играе Джон Кийтс – е ми точно така съм си го представял. Дребен, с голяма глава, притеснен, затворен, тих, дълбок, скромен… Второ, излъчването на целият филм е на някаква обреченост с наближаващ край и въпреки това Кийтс си позволява да се влюби, преко тази обреченост и другите проблеми, които седят пред една потенциална връзка. И накрая, имаше една кратка сцена, която ме наведе на повече мисли, отколкото мога да опиша в едно кратко блогиране. Затова ето цитатче:

Fanny: I still don’t know how to work out a poem.

Keats: A poem needs understanding through the senses. The point of diving in a lake is not immediately to swim to the shore — it’s to be in the lake; to luxuriate in the sensation of water. You do not work the lake out. It is an experience beyond thought. Poetry soothes and emboldens the soul to accept mystery.

Което ме навява на основната трудност при обясняването на редица от преживяванията ми – хората са толкова закотвени в натуралната действителност, че да им говориш за великата мистерия е като да искаш да им покажеш Смърт на Пратчет – просто не се възприема!

Продължавам с част от купчинката изгледани неща предния уй-кенд.

Caprica е нов сериал във вселената на Battlestar Galactica. Прежните четири сезона, започнали през 2004-та и приключили миналата година, бяха доста успешни, макар и (ненужно?) проточени. За момента е предвиден един сезон на Caprica с 20 епизода, дебело се надявам да не го разточат и него кат юфка. Действието се развива 60 години преди събитията в Battlestar Galactica, показват дедо Адама като лапе и тн.

Визуално няма нищо трогателно, но това някак си е добре. Някак човешко и достъпно е всичко, цигари, дискотеки, нацупени тинейджъри. Няма да ви преразказвам, но с две думи – хареса ми каква посока захващат. Страшна дупка (за мен лично) беше липсата на обяснения, история и обосновка покрай Единствения Бог на силоните, а тук още в началото е зачекната темата. Човешката страна в процеса на създаване на силоните също ми хареса – да надвием смъртта, какво би направил да върнеш най-близките ти хора сред „живите“, моралното право да създаваш живот. Ще дебнем, да видим какво ще излезе от сериала.

Spartacus е баси порнографията. В пряк и преносен смисъл. В първите 15 минути – два пъти секс и сума ти цици. Главните жени са поне Playmate of the year, останалите предполагам just an ordinary lingere model. Честно казано не успях да го изгледам до края, не ми издържаха нервите. Очаквах превъзходен микс от Гладиатор и Рим, а се получава нещо със сюжетното ниво на Телетъбис, където тъбитата всъщност са пичове от Фитнес Мания и се въргалят с фолкзвезди.

В някво тракийско село идва римски легион:
Римляните: Чш, траки космати, ай дса бийм с гетите?
Спартакус: Баа, за чий ни е тва?!
Римляните: Е па ша ги избием до крак и после всенародна оргия!
Траките (заедно): ЮРУУУШ!
Спартакус: Задръж юруша дса сбогувам креватно с гуспужата…

На бой с гетите, нейде в Румънско:
Траките: Удри тия гети дееба идиотите бледи!
Римляните: А, ко стаа тука уа, вий избихте гетите!
Спартакус: Е вий са сетихте га да дофтасате, шва иба в манафите.
Баш римлянина: Мълчи и страдай уа, жууотнооо! Бегай виж де избегаа тия абдали!

В шатрата на баш римлянина:
Баш римлянина: Баси кво тъпо стана ся, тия гети са пуснаха мноу леко, гърци ли да мачкам ся, кво ли?!
Жената на баш римлянина, наметната с гигантски козяк: ДЗАК!
Баш римлянина: БА! Що чиниш тука ма, шафрантия такваз, найш що войник е налегал вънка – ако та надушат…
Жената на баш римлянина: Дойдоф да ти редим, че баща ми те мрази и вика, че си кекав плашлив педал, щот не мачкаш гърци. Ай стига по работа, мятам тоя козяк въшлив и давай дса сурвакаме!
Баш римлянина: Е аз нищях, ма щом си рекла…

Нейде из Румънско:
Дебел трак: Бах тия гети страхливи, къде са юрнаха да бегат…
Спартакус: А ве пръдльо, глей че бягат настрани, ша са заобиколят и ша на изненадат изотзадзе!
Дебел трак: ВЪХ! Ми ся?!
Спартакус: Аз си тръгвам, ибал съм ги в римляните, ако ще дса разчуй!

В шатрата на баш римлянина:
Баш римлянина: Тъй ли ша напраиш ва, Спартакус, педал долен дезертьорски! Шта оскверня и теб, и жена ти и името ти! И един ден ша кръстят на теб клуб за педали в София и тогава горчиво ша съжаляваш, че не ми пусна, щот аз шсъм там дижей и няма да ти пускам квот си поръчаш!
Спартакус: Мчи убуу, ко?!

Горе-долу това е резюмето до там, до където успях да си наложа да гледам. За да не е всичко негативно, заслужава си да се гледа заради: жените и ефектната компютърно-генерирана кръв, която се плиска на бавен каданс. Аз, обаче, ще го пропусна.