Prince Ea, „I just sued the school system“ – превод

Айщайн е казал: „Всеки е гений!“

Но ако оценяваш рибата според нейната способност да се катери по дървета, тя ще прекара целия си живот, мислейки, че е глупава.

Дами и господа съдебни заседатели, днес делото е срещу модерната образователна система. Радвам се, че успяхте да дойдете!

Не само, че системата кара рибите да се катерят до върха на дървото, но и после да слязат и да тичат 10 километра.

Кажи ми, Училище, гордееш ли се с това, което правиш? Превръщаш милиони деца в роботи – смяташ ли, че това е забавно?

Имаш ли представа колко деца се чувстват като тази рибка в училище? Плуват срещу течението, никога не могат да изявят истинските си дарби, смятат, че са глупави, вярват, че са безполезни.

Настана момента да спрем с извиненията! Призовавам на скамейката Училището и го обвинявам в убийството на творческата мисъл и индивидуалността, както и в интелектуално подтисничество. Това е антична институция, която е надживяла употребата си.

Ваша чест, с това приключвам моята встъпителна реч, и ако разрешите да представя доказателствата по обвинението – ще го докажа.

Продължете!

Това е съвременен телефон – познахте го веднага? А това е телефон от преди 150 години. Имат голяма разлика, нали? Това е модерна кола. А това е кола от преди 150 години. Голяма разлика, а?

Сега вижте това. Съвременна класна стая. Ето и класна стая от преди 150 години.

Не е ли срамно, че повече от век е минал без никаква промяна. А твърдите, че подготвяте учениците за бъдещето? В лицето на тези доказателства, бих искал да ви попитам – за бъдещето ли ги подготвяте, или за миналото?

Нека бъде записано в протокола – училището е създадено, за да обучава фабрични работници. Което обяснява защо подрежда децата в редички, кара ги да седят мирно и тихо, да си вдигат ръката, ако искат да кажат нещо, дава им кратка почивка да се нахранят, а по 8 часа на ден им вменява какво да мислят. О, да, и ги кара да се съревновават, за да получат А (шестица) – буква, с която се отбелязва качеството на произведената стока.

Разбирам – едно време нещата са били различни. Всички ние имаме минало, аз самият не съм Ганди. Но днес нямаме нужда да правим зомбирани роботи. Светът се е развил и сега имаме нужда от хора, които мислят творчески, новаторски, критично и независимо, със способността да общуват.

Всеки учен ще ви каже, че няма два еднакви мозъка. И всеки родител с 2 или повече деца ще го потвърди. Затова моля обяснете – защо третирате децата като формички за сладки или бейзболни шапки? „Един размер за всички“ – това е глупост!

Без обиди!

Извинете, ваша чест! Но ако един лекар предписва еднакво лекарство на всичките си пациенти, резултатът ще бъде трагичен! Толкова хора ще се разболеят!

Но в училището става точно това! Това е образователна небрежност. Когато един учител стои пред 20 деца, всяко с различни нужди, различни способности, различни мечти… А вие им преподавате едно и също нещо по еднакъв начин. Това е ужасяващо!

Дами и господа, обвиняемия не трябва да бъде оправдан. Това вероятно е едно от най-жестоките престъпни деяния, извършени в историята.

Нека споменем и как Училището се отнася със служителите си.

Възразявам!

Отхвърля се, искам да чуя обвинението!

Учителите имат най-важната работа на планетата, а заплатите им са ниски – това е срамота! Не е чудно, че измамените в случая са учениците.

Нека бъдем откровени. Учителите трябва да получават колкото и лекарите. Защото лекаря може да направи сърдечна операция и да спаси живота на детето, но един велик учител може да достигне до сърцето на детето и да му позволи наистина да живее.

Учителите са герои и не са проблема. Проблемът е системата, която не дава възможности или права. Учебните програми са създадени от хора, които не са преподавали и ден през живота си и са обсебени от тестове и стандартизация. Те смятат, че успехът в живота да зависи от задраскване на отговори в тест! Това е ненормално.

Всъщност, тези тестове са прекалено груби и трябва да бъдат извадени от употреба.

Но ако не вярвате на мен, чуйте думите на Фредерик Джей Кели – създателят на тестовете. Той казва, цитирам, „тези тестове са прекалено груби и трябва да бъдат извадени от употреба.“

Дами и господа съдебни заседатели, ако продължаваме по този начин, резултатите ще са фатални. Не вярвам на училищата, но вярвам в хората. И ако можем да персонализираме здравеопазването, колите и Фейсбук страниците си, то е наш дълг да направим същото с образованието.

Да го обновим, променим и да премахнем „училищния дух“, той е безполезен.

Трябва да работим да съживим духа на всеки един ученик. Край с „базовите познания“, трябва да достигнем до същината на всяко сърце и всеки предмет. Да, математиката е важна, но не повече от изкуството или танците. Нека дадем на всяка дарба равен шанс!

Зная, че звучи като мечта, но държави като Финландия правят впечатляващи неща! Имат по-къси учебни дни, учителите вземат добри заплати, домашните не съществуват, а в училище се фокусират върху съдействие, вместо съревнование.

Но най-добрата част е, че тяхната образователна система превъзхожда по резултати всички други, по целия свят. Държави като Сингапур вървят по техните стъпки.

Програми като Монтесори, Кан академия – няма универсално решение, но нека направим първата стъпка. Защото, макар учениците да са само 20% от населението, те са 100% от нашето бъдеще.

Нека се погрижим за техните мечти и кой знае какво ще постигнем! Това е света, в когото вярвам. Свят, в който рибите вече не ги карат да се катерят по дървета.

I rest my case.

Принципи за напътствие на децата, от Алфред Адлер

Наскоро попаднах на този материал:

Adlerian Child Guidance Principles. From „The ABC’s of Guiding the Child,“ by Rudolf Dreikurs and Margaret Goldman.

Хареса ми и исках да го споделя с познати, но не всички четат добре английски. Потърсих го на български, но не го намерих. Затова и реших да го преведа набързо. Няма претенция за научен изказ, пунктоалност и изчерпателност.

За Алфред Адлер можете да намерите достатъчно в Интернет, за всичко описано по-долу като принципи – също, при желание за задълбочаване.


Взаимното уважение, базирано на допускането за равенство, е неотменно човешко право. Родители, които уважават детето – като в същото време успяват да спечелят неговото уважение към тях самите – учат детето да уважава себе си и останалите.

Окуражаването предполага вяра в детето и уважение към неговата същност. Децата не се държат добре обикновено когато се усещат обезкуражени и мислят, че не могат да успеят по добър начин.

Усещането за „сигурност“ е силно субективно и не задължително отнесено към реалната ситуация. Истинската сигурност не може да дойде отвън – единственият възможен начин за нейното постигане е чрез опит и увереността, че можеш да се справиш с трудностите.

Награда и наказание – отживелици. Детето скоро приема наградата за свое право и почва да настоява за награда за всяко нещо. Приема наказанието като свое право да наказва другите, а детското отмъщение обикновено е по-ефективно от наложеното от родителя наказание. Децата често отмъщават като не се хранят, бият се, зарязват ученето или се държат по начините, които ще смутят родителите максимално.

Естествени и логически последствия – техники, които позволяват на детето да изпита реалните последствия от поведението си. (Повече по темата, с примери от училищната среда, или потърсете в Гугъл.)

Естествените последствия са директния резултат от поведението и са обикновено много ефективни. („Ако скочиш в локвата, ще си намокриш краката.“)

Логическите последствия биват заложени от родителите и трябва да бъдат директни и логични, а не случайно измислени. Могат да се прилагат само когато не става въпрос за надмощие, иначе бързо деградират до обикновено наказателно отмъщение. (Грешно: „Ако не слушаш, ще те вземе дядо Торбалан!“. Правилно: „Храната е за ядене. Ако я хвърляш по земята, значи не си гладен и  ще те сваля от столчето.“)

Действията са по-ефективни от приказките в конфликтни ситуации. Караниците предоставят възможност за спор, в който детето може да победи родителите. Ако родителите останат спокойни и търпеливи, могат, със своите действия, да постигнат положителни резултати.

Оттеглянето е ефективно противодействие. Ако детето ви настоява за неоправдано внимание или се опитва да ви въвлече в борба за надмощие, оттеглянето (дори да е просто излизане от стаята) е много ефективна стратегия. Често се получават прекрасни резултати, ако успееш да не направиш нищо.

Оттегляне от провокацията, но не от детето. Не говорете в конфликтни моменти. Обръщайте специално внимание на децата, когато се държат добре, но не и когато изискват внимание с притеснително поведение. Колкото по-малко внимание получава едно дете докато се държи лошо, от толкова повече ще има нужда, когато се държи добре. Може да ви се струва, че гнева ви помага да свалите собственото си напрежение, но не научава детето на това, което си мислите, че трябва да разбере.

Не се намесвайте в детските спорове. Като позволявате на децата да разрешават сами своите конфликти им помагате да се научат да се разбират по-добре с другите хора. Често споровете между децата започват само за да се принуди родителя да се намеси. Ако разделите децата или се включите като арбитър, просто им показвате, че се поддавате на тяхната провокация, с което ги стимулирате да се карат повече в бъдеще.

Караниците изискват сътрудничество. Обикновено смятаме, че съдействието е черта на позитивно взаимодействие. Но когато децата се карат, всички „съдействат“ за караницата. Често по-малкото дете започва кавга, за да провокира родителите да накажат по-голямото. Истината е, че и двете деца участват и са еднакво отговорни за създалата се ситуация.

Отделете нужното време да научите детето на важните умения и навици. Не се опитвайте да го правите в конфликтен момент (напр. да го научите да си мие ръцете точно когато сте ядосани, че се е изцапало от глава до пети) или пред други хора. На родител, който „няма време“ за такова обучаване, ще му се наложи да отдели много повече време за поправяне на грешките на ненаученото дете.

Ако детето може само да свърши нещо, никога го правете вместо него. Дете, което зависи от вас, е дете, което ще изисква от вас. Децата стават безотговорни само когато родителите не им дават възможност да поемат отговорност.

Прекалената грижа спира детето. Родителите често смятат, че дават от себе си и помагат на детето, когато правят неща вместо него. Всъщност, така просто отнемат възможността на детето да се учи и развива само. Възрастните имат силни неосъзнати предразсъдъци към децата – смятат, че децата са неспособни на отговорни действия. Когато родителите започнат да имат вяра, че децата им могат да се държат отговорно и в същото време им дават възможност да опитат, децата поемат своите отговорности.

Прекалено отговорните родители често отглеждат безотговорни деца. Когато поемат отговорността на децата като правят нещо вместо тях или им напомнят непрекъснато, родителите поощряват децата да бъдат безотговорни. Родителите трябва да се научат „да си гледат работата“ и да оставят децата да се учат от логическите последствия от поведението си.

Правете ясна разлика между положително и отрицателно внимание, ако искате да влияете на поведението на децата. Безразличието е непоносимо за децата. Когато детето не може да получи достатъчно положително внимание, започва да прави неща, чрез които да получи поне негативно внимание. Получаването на негативно внимание за едно дете е просто доказателство, че е успяло да постигне целта си.

Разберете целта на детето. Всяко действие на детето има своята цел. Основната цел винаги е да намери своето място в групата и да има значимост в нея. Добре приспособимото дете намира своя начин да бъде прието в социалната си среда чрез действие съобразно изискванията на групата и чрез своя полезен принос към нея. Дете с лошо поведение също се опитва да се почувства важно в своя свят, макар и чрез своите сбъркани методи. Например, на някои деца не се позволява да се обличат сами („хайде, че бързаме много“) и не се поверяват къщни задачи („много си малък да слагаш масата“). Такова дете може да има усещането, че не е важен и полезен член на семейството, който с положителните си действия допринася нещо. За него  единственият начин да се почувства важно е като предизвиква вниманието (чрез гнева и раздразнението) на родителите си.

Четирите цели на лошото поведение. Детето обикновено не осъзнава своята скрита цел. Поведението му, макар да изглежда нелогично на другите, е последователно спрямо неговата собствена интерпретация на мястото му в семейната група.

  • Искам внимание! Детето настоява за внимание и обслужване. Как реагират родителите – с раздразнение и опити да го успокоят и прилъжат с нещо. „Спри да крещиш и ще получиш награда!“
  • Аз съм шефа! Детето иска да командва. Как реагират родителите – поддават се на провокацията и започва караница за надмощие. „Няма да ти мине номера!“
  • Отмъщение! Детето иска да ни нарани. Как реагират родителите – като бъдат наистина дълбоко наранени от поведението. „Ще ти го върна!“
  • Няма, не искам, не мога! Детето иска да бъде оставено на мира, без да му бъдат поставяни задачи. Как реагират родителите – с отчаяние и безпомощност. „Какво да те правя, просто не знам!“

Ако първата ви реакция е подобна на описаните четири, може да сте доста сигурни, че сте открили каква е крайната цел на лошото поведение.

Дете, което иска да бъде властно, най-вероятно има властен родител. Човек, обаче, не може да се кара, ако е сам. Когато родителят се научи да не прави нищо (например да се оттегли в другата стая) когато започне борба за надмощие, ще може да обезврежда властта на детето и да започне да изгражда по-здрави взаимоотношения с него. Употребата на сила (власт) учи децата, че само силните получават това, което искат.

Навиците отпадат, когато изгубят смисъла и ползите си. Децата имат склонност да развиват „лоши“ навици, когато извличат полза от отрицателното внимание.

Не обръщайте толкова внимание на грешките. Да грешиш е човешко. Трябва да имаме смелостта да бъдем несъвършени. Детето също е несъвършено – не му се карайте много и не се притеснявайте от грешките му. Не използвайте негативното (грешките) като основа за възпитание.

Семейният съвет дава възможност на всеки член от семейството да се изрази свободно по всички въпроси, които го вълнуват, без значение дали са за добро или лошо. Акцентът трябва да бъде „Какво можем да направим по въпроса заедно?“ Правете редовни срещи, всяка седмица по едно и също време. Сменяйте „председателя“ на съвета. Водете записки за всички решения. Нека всеки член на семейството има равен глас. Изисквайте консенсус, а не мажоритарен глас за всяко решение.

Забавлявайте се заедно. По този начин ще развиете взаимоотношенията си на базата на радост, взаимно уважение и доверие, любов и привързаност, усещане за принадлежност. Когато общувате, не си губете времето в натякване, хокане, поучаване, наказване. Използвайте разговорите като възможност за изграждане на приятелски взаимоотношения. Говорете с детето със същото уважение и внимание, с което бихте удостоили близък приятел.

The Illusion of Separation

Сега ще ви разкажа няколко истории. Май-май няма да има поука, освен ако всеки не си извади такава.

1)

През лятото на 2014 година започнах да ползвам Facebook по-активно. Исках да направя списък със ФБ страници/групи/профили, които касаят чисто градинарство*.

В процеса на търсене, попаднах на една група – „Градинарство“. Създателят ѝ беше опитал да оформи място за обсъждане на чисто градинарство. Това много ми допадна и се записах за членство. След месец вече бях админ, а след 6 месеца работа, групата увеличи размера си 5 пъти (до над 5000 члена). В крайна сметка напуснах групата и заедно с друг човек направихме BezMotika.com.

В тази група по някое време се промъкна едно лице, да го наречем Хилежов, чиято жена е агроном. Като всеки човек под крилото на агроном, той е радетел и защитник на химическата война. Не го съдя, макар да смятам, че вреди на Земята – всеки си намира методи, които го удоволетворяват и му носят радост, а и то е въпрос на чест – не може да имаш агроном в семейството и да не го ползваш!

Не разбрах какво прави такъв човек в група за чисто градинарство. Чудех се, образно казано, какво прави месояден във вегетарианска група?! Все пак групите затова са по интереси – да се събират единомислещи хора.

В течение на времето се запознах със самодоволната му зарибителска практика – аз знам нещо, което ти не знаеш. Ето в какво се изразява тя. Пуска някоя снимка (задължително в снимката присъства разгъната ролетка, размерът е много важен за Хилежов!) и пише – „бих ви казал как се получават такива резултати, но админите не позволяват ако не е био“, което, разбира се, не е вярно.

Или, ако някой попита във връзка с даден проблем – дали ще са листни въшки, конкретен плевел или мана по доматите – ето го и Хилежов в темата с полезно мнение: „има лесен начин да се справите, но няма да го кажа, защото админите ще ме санкционират.“

В течение на месеците, натрупах много впечатления от най-различни хора, градини, проблеми, методи, желания и цели. Но Хилежов си остана мерна единица за човек с неговите разбирания. Лицемерното е, че оригиналът на тази мерна единица пише и неща от този тип:

…редувам през 14 дни Дитан М45 със Скор 250 ЕК, след прецъфтяване – азотосъдържащ тор и инсектицид. 20-30 дни преди зреене без пръскане – здравето ни е по-важно от прасковите.

Не, кай чесно?!? Като е по-важно, не ги пръскай! На всеки е ясна истината: количеството е по-важно от качеството.

В известна степен, Хилежов прилича на моя дядо. Той е възпитаник на същото това поколение, време и нрави, които отминават. Хардлайнер, неотклонен в методите си, безкомпромисен, готов на всичко в името на добива. Затова и го разбирам, както разбирам моя дядо.

От дядо и неговите книги съм научил много непреходни неща за овощарство, лозарство, градинарство – познания, които тепърва ще ми бъдат още по-полезни. Но от същото място научих и много потресаващи практики, които са противоположни на това, в което вярвам. Уважавам моя дядо, но с него никога не бихме могли да постигнем съгласие по въпроса за чистото градинарство. За щастие това не се налага, тъй като дядо е дал път на младите.

За мен хора с такова мислене са в състояние на застой. Това не значи, че няма да пробват нов препарат, ако в последното издание на Земиздат го пише. Или че няма да купят нов сорт домати, ако ще и да е хибриден. Значи, че не са готови за промяна на парадигмата.

Човек не е готов да му издърпат черджето изпод краката по което и да е време в живота, но с напредване на възрастта се изисква изключително буден и търсещ ум, за да можеш да промениш коренно разбиранията си по комплексна система като природата.

Не смятам, че има състояние на покой в природата. Развитието и промяната са непрекъснати. Не можеш да кажеш „това работи, няма да го пипам“ и да правиш едно и също 100 години, въпреки редицата доказателства, че „това“ не работи хич добре и вреди на Земята.

 


 

2)

През същия тоя период започнах да следя по-отблизо форумите на Вискяр. Бай Вискяр Градинаров е известен в софийското общество на търсещи чиста храна хора. Градинар, овощар, пчелар и животновъд с богат опит. Силно активен в интернет, негови снимки и коментари могат да се срещнат в много групи и профили.

На форумите му пишат изключително компетентни земеделци, хора работещи от десетки години със земята, стопанисващи десетки монокултурни декари плодзеленчук и, разбира се, химици от класа. Виждането е такова, че ако пръскаш в нормата и спазваш дадени срокове, продукцията ти е идеално чиста. ОК, не е био, но какво е биото в крайна сметка, ако не една досадна за конвенционалния производител пазарна мода! (нужно ли е да слагам обозначение за сарказъм?)

Появи се една тема на форумите, „Що е биоземеделие?“ – нещо невероятно е да я прочете човек! Толкова силно затвърди нещата, в които вярвам, че съм много благодарен на Вискяр, че я започна!

Тук ще отворя една скоба, в която искам да побера мисленето на земеделеца: (

Чували сте, сигурно, изразът „земеделието е завод на открито„? Този велик постулат на човешкото невежество по отношение на природата се корени във времето на АПК-тата (за по-младите читатели, АПК = аграгно-промишлен комплекс – само името те кара да настръхнеш от възможните извращения в едно такова начинание).

Това възприемане на отглеждането на храната – като механична, а не като органична система, провокира и дори изисква съответното мислене. Че природата може да се контролира на всяко ниво чрез препарати и найлони и това е „естествено“. Че всичко е в изолация и че действията ти не се отразяват на нещо по-голямо от конкретния корен домат или царевица.

Ако прехраната ти идва от земята и разликата между излизане на нула и пълен фалит се крепи на плещите на могъщ коктейл от химия в стопанството ти – дори за миг не се замисляш, преди да посегнеш към препаратите. Ако изборът е между това децата ти да нямат какво да ядат и това да имат, всеки би избрал химията, нали? Дали?

Българите сме опаки хора. Всички знаете вица за шопа и жирафа – дори явното да те гледа в очите, склонен си да кажеш „е те такова животно нема!“.

Непонятно ми е как, в лицето на хиляди чисти градини с добра реализация по света, някой може да твърди, че не ставало то така, не било нито вярно, нито чисто. Оо, да, негативистът веднага ще каже – ама това е по белия свят, не е в България!

Лошото е, че същите тези хора имат навика да принизяват мнението и желанието на другите, които мислят по различен начин. Което си личи и от въпросната тема.

Методите за чисто отглеждане са приложими по цял свят и географската локация не е предпоставка за дискриминация. Проблемът у нас е, че се гони бърза печалба без мисъл за общото. Тук печалбата винаги взема превес пред качеството и рядко се разсъждава, че за качеството ще се намери пазар, стига да има нещо качествено – каквото рядко има, и нищо чудно, с такова мислене! А за природата въобще не се мисли.

Преди Джоел Салатин да почне да продава на 5000 семейства, е продавал години на 20-30 семейства. Но не, българинът предпочита да произведе 20 химизирани тона по 10 стотинки, щото е „по-сигурно“, вместо 2 чисти тона по левче.

) – затварям скобата от по-горе.

Та в тая тема на форумите, още в началото, се вижда вдъхновението за този материал – разбирането, че хората и техните действия са в изолация, разделно от природата и плодовете на труда им.

За да работиш биоземеделие, е добре поне 7 години да работиш конвенционално земеделие.

Препоръката е да тровиш 7 години Земята и после да почнеш „начисто“. Но не е възможно да почнеш „начисто“, защото нищо в природата не е в изолация. 100 години преди теб други са тровили и също като теб са си мислили, че „то е безвредно и не се натрупва“.

Затова сега 50% от жителите на Европа имат глифозат в организма си. Затова 40% от земеделската земя в световен мащаб е сериозно деградирала и е загубена за земеделие от този разрушителен тип. Затова безброй екосистеми са избити след азотно и фосфорно и медно отравяне. Затова подпочвените води са отровени с пестициди, глифозат и какво ли още не…

Щото, нали, има карантинен период и се разлага на бистра вода и чист въздух и не се натрупва и дори помага много на природата… Да спрем дотук с глупостите на химиците.

 


 

3)

Това ме води към заглавието на този материал – the illusion of separation. Илюзията за разделност, за изолация. Извинения за не-елегантния превод.

В тази фраза се корени нещо трудно за проумяване, защото хората сме дребни същества с ограничени съзнания и кратък живот. Трудно ни е да видим гигантски взаимовръзки, като време и обхват.

Ще опитам да ви я обясня с един термин от земеделието. Карантитен период.

Звучи зловещо, знам. Когато пръскаш с някакъв препарат, този период означава след колко време препаратът ще се е разпаднал и растенията ще са безопасни за пипане/ядене. Само дето не става точно така – резултатите са на лице, вижте връзките няколко параграфа по-горе.

Смята се, че като вкараш в една екосистема препарат, често силно токсичен за различни групи организми, след няколко дни всичко ще е все едно нищо не е било. Върховна наивност е да се мисли, че пръскането с препарат с надпис „Да се избягва изпускане в околната среда“ няма да повлиае на околната среда.

Ето тази арогантна антропоцентричност трябва да се опитаме да превъзмогнем.

Защото нищо природно не е в изолация, нищо не е разделено от природата.

Това е за щастие, и за съжаление. Жалкото е, че хората не разбират ефекта на натрупването. Действията на хората, макар и привидно нищожни са довели до голямо натрупване на неприятности в природата.

Не искам, а и няма начин, да убедя всички тутакси да спрат да ползват всякаква химия. Въпреки, че с методите на Sepp Holzer и Фукуока могат да се изхранят без никаква химия над 15 милиарда души (някои смятат дори 20-22 милиарда), ясно е, че ще трябва да отмре едното поколение, за да дойде другото с нови идеи.

Но ще е супер ако, поне за начало, химията се ползва само в крайни случаи и с пълното съзнание за последствията. „Ама аз от къде да знам какви ще са последствията? На пакетчето не пише нищо такова, само че е токсично за рибите и пчелите. Тука риба не виждам, реката е чааак долу през две къщи, пчели няма от как пръсках с предишното, кво беше…“ – ето за това говорим. Като не знаеш, по-добре да си много, МНОГО внимателен.

Да направим аналогия с парацетамола. В днешни дни едно от най-честите отравяния е с парацетамол. Защо? Защото хората не знаят и не го пият с пълното съзнание за последствията. Продава се без рецепта, като весело прахче с вкус на горски плодове, няма как да е вреден, нали така?! Горски плодове – сигурно е даже много полезен! Като научиш всъщност колко вреда причинява съвсем малко предозиране, ще си много, МНОГО внимателен.

Надеждата ми е такова отношение да е първата стъпка по пътя към тоталното отказване от химията. И както е трудно при всяка абстиненция, в крайна сметка пристрастяването отшумява и се усещаш много по-добре.

Ама аз спазвам дозировката и срока“ – всеки казва така и все пак, отвратителните резултати са на лице. Може би сроковете не са точни. Може би всеки се презастрахова с количеството.

Всички препарати имат препоръчителна доза. Обаче хитрата „растителна защита“ препоръчва да комбинираш няколко различни препарата и в крайна сметка никой не брои натрупването.

Вместо да сочим с пръст и да търсим виновните, защото всички виновни си знаят и без друго, не е ли време за нещо различно?

Не е ли време да преминем плавно от максимална щета към ограничаване на щетите? Докато още имаме шанс? За да можем да помислим в бъдеще за заличаване на тия щети и, дай боже, да вървим от максимална щета към максимална полза за природата?

Всъщност пръскането е само една малка част от проблема на цялата конвенционална агро система. Дълбока оран, използване на хибридни и ГМО семена, торене, растителна „защита“, начините на прибиране и третиране на реколатата… Хванеш ли се на това хоро, няма пускане.

„Биото“ и американския вариант – „organic“, няма да спасят нещата. Ограниченията за някои препарати не са достатъчни, защото системата на практика остава същата. Гледа се на земята като на стрелкови полигон, просто оръжията са по-различни. Четете „The Omnivore’s Dilemma“, гледайте „The Permaculture Orchard“.

Какво био или еко има в чушка или краставица, която е отгледана в монокултурно поле или оранжерии от десетки и стотици декари, пръскана с богата смеска химия, после транспортирана 2000 км до твоя магазин?! Но със сертификат, нали.

Био и еко е начин на мислене и отношение към земята и природата, а не система от документи, подписи и печати, търговски марки и надценки.

Био сертифицираните продукти могат да се пръскат с много голямо разнообразие от препарати. Списъкът е дълъг и основно позволява на медна и серна основа, но не само. Например Шампион, Фунгуран (меден хидроксид) и други – разрешени за био производство.

Медния сулфат (син камък), с който се прави бордолезов разтвор и се ползва масово, тъй като е приет за „безопасен“, е контактен препарат. Има хора, които заливат градината със син камък на всеки 7 дни и ако вали през това време – след всеки дъжд… Това е разпространена практика, особено по селата, защото се смята, че е панацея срещу гъбични заболявания.

Дозата е 100 л 1.5% разтвор на декар. За този разтвор са нужни 1500 грама син камък и към 2200 грама вар. В медния сулфат, медта е около 40%. Говорим за 600 грама мед на декар. На пръскане. Няколко пъти в сезона.

Всичката тази мед в крайна сметка отича в почвата. А там, в по-високи концентрации, тя е вреди на (голяма?) част от микрофлора/фауната. А стигне ли до подпочвени води или воден басейн, почват големите поражения, защото медта е силно токсична за водния живот.

Нарочно се спрях само на медта – ако трябва да разнищя всички инсектициди, хербициди, фунгициди, синтетични торове и добавки… няма да ми стигне интернета.

Ще покрия и един друг аспект и приключвам, надявам се, че сте ме разбрали.

Привържениците на химията (понякога са просто непукисти, на които не им дреме какво ядат и какво се случва с околната среда) твърдят, че светът е толкова замърсен вече, че каквото и да правиш, не можеш да отгледаш чиста храна. Чудесен начин да се самопрецакаш с обосновката – природата е замърсена точно заради подобно отношение!

Добър пример за опониране на тази пораженческа и непукистка теза е например био градина Витоша, на практика в центъра на София. Щом е възможно там да се отглеждат чисти плодове и зеленчуци, защо да не е възможно на полето?

Природата има изумителни способности за регенерация и ако я оставим да си поеме въздух, ще заличи следите от нашите извращения. Как предлагате да стане прехода към по-незамърсен свят, ако настояваме да го замърсяваме по всеки възможен начин?

Аз смятам, че едно добро начало е осъзнаването на илюзията за разделността и изолацията в природата. След което да коригираме поведението си съобразно това ново знание. Накрая, кой знае, може и да оцелеем.

Хм, все пак се получи нещо като поука накрая…

 


 

* Някои правят аналогия градинарство = земеделие, но има голяма разлика между двете, във всичко. Модерното проучване и мислене поставя въпроса, че точно едрото земеделие е довело до основните проблеми в нашата цивилизация. Едва сега, новите методи за пермакултурно земеделие позволяват земеделските начинания да приличат повече на градинарство чрез богатата екосистема на малка площ.

А като казвам „чисто градинарство“, разбирам такова без „химия“. А като казвам „химия“, имам предвид всички токсични синтетични препарати за „растителна защита“ – коварно име за сбирщина отрови, както и всички синтетични торове.

В името на семето

Едно кратко блогиране за драмата с хибридните (hybrid, F1) и генетично модифицираните (GMO) семена / растения.

За всеки запознат с темата, особено за четящите английски, това блогиране е излишно. Но, надявам се, не и за всички останали, особено незнаещите английски; за старите градинари, които нямат представа в каква яма ги вкарва индустрията; за младите градинари, които искат да направят първи стъпки, по възможност правилни; пиша това за всички вас и благодаря, че ви има.


От зората на земеделието, следващата реколта е зависела от семената на предишната. Диви култури са ставали „културни“ чрез култивиране – запазване на най-добрите семена от тази реколта, за да дадат следващата.

Този тип селективно култивиране позволява да се запазват и насочват ценни характеристики на растенията в желана от нас посока. Оставяй най-големият и сладък домат за семе в продължение на 20 или 200 години и резултатът ще е твой личен сорт изключително вкусни домати.

Това е нещото, което правиха нашите (пра-)дядовци и баби, макар и в последните 20 години да позамря като практика.

Освен запазването на сорта (чрез което се развива сортовото разнообразие, защото дори в две съседни села доматите не са еднакви), друга важна страна е „натурализирането“ на сорта за даден климат, почва, условия на растеж. Ако отглеждаш на сухо място, с песъчлива почва и запазваш най-добрите плодове за семе, лека-полека следващите поколения ще стават все по-пригодени за тези условия, а реколтата – по-добра.

Между другото, по тази причина не съм върл привърженик на размяната на семена, особено ако имаш сходни и добри сортове. Пример: ако имаш домат биволско сърце, пригоден още от дядо ти за твоята суха и песъчлива градина, той със сигурност ще дава по-добър плод и като цяло резултат, спрямо някой подобен сорт, взет от черноземна Добруджа. Понякога тази натурализация може да отнеме години или никога да не стане.

Друг аспект е устойчивостта на сорта, в смисъл на неизменчивост на сортовите белези. Това ще рече следващата реколта да има сходни генетични белези като предишната. Например събираш семена от късоплодни краставици, а на следващата година половината са дълги – това е явна неустойчивост в сорта. Запазването на семената, тази селекция, на практика прави сортовете по-устойчиви, защото изчиства (фокусира) желаните белези.

(Тук отварям една голяма скоба, поздрав за най-големите разбирачи, които несъмнено ще се появят да изброят всички видове, които „страдат“ от кръстосано опрашване и как това, че си подбрал най-добрата краставица не значи, че следващата година пак ще са добри, напротив, може да са съвсем различни… Ще обяснят как ако хората събират и пазят семена, съвсем скоро всички сортове ще се замърсят – термин за „разваляне“ на сорта чрез вкарване на нежелани примеси. Ще настояват, че ако няма лаборатории с учени в тях, които да създават посевен материал, не е възможно човек да отгледа зеленчуци, а да събира семена е пълно безумие. И ще отрекат набързо последните 12 000 години земеделски опит.)

При това естествено селектиране винаги има елемент на шанс. Казвам шанс, защото много зависи от опрашителите – природните агенти в лицето на насекомите. Пример за (мал)шанс е да ти се опрашат лютите чушки с камбите. Ако запазиш семе от такава камба, има реален шанс поколението да е люто.

Това може да е нежелан ефект – тогава не запазваш семена; но може и да е желан – люти камби звучи интересно! Ако години наред запазваш семена и садиш, като избираш само семената от лютите камби, в крайна сметка ще имаш един доста устойчив нов сорт „люта камба“.

След това изложение едва ли има нужда от допълнителен апел, но все пак, за да не остава и грам съмнение какво е посланието: ПАЗЕТЕ СЕМЕНАТА СИ!

пп: Ако тръгнете да купувате семена от чужбина (масова практика, с този интернет), търсете стари сортове, на английски се наричат heirloom, или open polinated. Ако купувате семена от родни търговци, оглеждайте се на пакетчето да НЕ пише „хибрид“ или F1, което също обозначава хибридни семена.


Хибридните сортове се създават чрез кръстосано опрашване на различни растения и целта им са определени качества, като гигантски плодове или огромен добив или устойчивост на някоя болест.

В дългосрочен план, обаче, хибридите са бита карта, защото от тях не можеш да събираш семена. Реално можеш, но семената дават тотално различно потомство (ако изобщо дадат потомство), с други думи те са супер неустойчиви като сорт.

Много хора, особено тези, на които не им се отдава да мислят в перспектива (нежна версия на израза „не виждат по-далеч от носа си“) размишляват така: „Какво като е хибрид, и без това догодина пак ще си купя семена! Хем ще имам гигантски добив, хем няма да си играя да събирам семена! Едно пакетче е левче!“

Проблемът с тази посока на мисълта е, че ставаш зависим от продавача на семена. Какво ще стане, ако утре забранят със закон хибридните семена? Или настане световна криза и лабораториите не произвеждат повече хибриди? Или, не дай си боже, искаш да спреш да си зависим от прекупвачи?

Ако нямаш запазени семена за такива случаи – ще бъде много трудно. Трябва да издириш наново не-хибридни семена и да започнеш наново процеса по натурализация на сорта. Който ще отнеме неизвестно колко време и ще има неизвестно какъв резултат (понякога растения, гледани в коренно различни условия, просто не могат да се приспособят).

Тук, същите тия хора от преди два абзаца казват „Еее, все някой из село ще ми даде разсад, все някоя баба ще пази нещо, то тия катаклизми никога няма да се сбъднат, все някой ще направи нещо.“

Точно този тип мислене доведе до изгубване на над ДЕВЕТДЕСЕТ ПРОЦЕНТА от сортовото разнообразие в последните 100 години. Точно защото никой не направи нищо, мислейки си, че някой ще направи нещо.

Ако купуваш само хибридни семена, реално губиш възможността да направиш нещо. По-лошото е, че хибридите могат да развалят твоите сортове, пак чрез опрашване.

90% – има доклади, в които се споменават цифри в диапазона 50 до 60 000 изгубени сорта. Помислете малко над тази цифра. И после вижте апела от по-горе… даже ще ви улесня, ето го: ПАЗЕТЕ СЕМЕНАТА СИ!


Черешката на тортата са генетично модифицираните организми. Съкратено е прието да се наричат ГМО (genetically modified organisms), например ГМО царевица, макар че по-правилно е ГМ царевица, но мисля, че остана в историята времето на правилното, сега почти всичко е грешно.

За директното вмешателство в генния материал на растенията и животните може много да се пише, но ще опитам да съм кратък, защото е сложно и тежко.

Ще направя две допускания:

  • Всички знаете какво значи генно инженерство (ГИ).
  • Всички знаете, че има много ГМО, включително растения, микроби, насекоми, мекотели, риби, бозайници.

Първо, по презумпция ГИ не е нещо лошо. Моето лично мнение е, че ГИ може да спасява животи и да решава много трудни за решение проблеми, особено в медицината. Лошата страна на ГИ е употребата му, както често се е случвало в човешката история, с различни мега мощни средства.

Чрез разумно и внимателно ГИ могат да се постигнат много резултати, полезни за хората, но разбира се, едва ли на някого в индустрията му пука за хората! Семпъл земеделски пример: култури, устойчиви на отрови. Първо ги създаваш, после ги садиш, след това ги заливаш с тия отрови, за да избиеш всички други живи неща по, над и под полето, отравяйки цялата екосистема. Всичко това просто защото е по-лесно (маскирано зад търговски фрази като „невероятно големи добиви“).

Второ, за мен лично, най-голямото зло на ГМО е т. нар. „ген терминатор“, на английски е извесен като GURT, или suicide seed – семена самоубийци… Ще рече, че второто поколение семена е стерилно. Стерилно. Помислете и над това. Убиваш основната функция на семето – да възпроизвежда.

Основната причина за изобретяването на тази технология (да се чете: бомба със закъснител), не е земеделска – не прави растенията устойчиви на напалм, или неядливи за скакалци, или да се раждат ягоди като дини. Не, причината е ПРАВНА. Юридическа.

До къде я докарахме, адвокати да решават съдбата на биосферата.

Източникът на това зло е патентното право. Създаваш устойчива на напалм царевица и я патентоваш. Да, можеш да патентоваш жив организъм (ако има бог – не ми е ясно къде дреме по кьошетата). След което си връзваш гащите, като купуваш всички заводи за напалм и ставаш единствен производител, а после залагаш и терминиращ ген в семената на царевицата. Фермерите купуват от теб семената, после напалма, а догодина се връщат пак при теб, защото очевидно не могат да запазят семена от предната реколта, а и ще им трябва повече напалм, защото пък плевелите и скакалците са почнали да стават устойчиви на неговото действие. Освен това, ако някой фермер не купува семена от теб, но негов комшия купува и се получи кръстосване между едната и другата царевица, първия фермер ти дължи пари. Затова го съдиш и докарваш до просешка тояга.

Найс, а?

Ето и друг пример: ти сееш домати Идеал, комшията сее някакъв ГМО сорт с този ген. Пчелите опрашват твоите и неговите домати, в резултат твоите семена не покълват и губиш сорта си – скъпо наследство от дядо ти, а комшията няма свой сорт, защото купува. Ако отстъпите крачка назад и се размислите, не е трудно да си представите как това би довело до бързата смърт на останалите 10% от сортовото разнообразие.

За щастие, ООН издаде един мораториум през 2006, който де факто обезсърчава употребата на тази технология. Някои държави директно въведоха закони срещу нея. Това не значи, че терминаторът е изчезнал. Седи си кротко в лабораториите и чака удобен момент да се промъкне…

И последно, всички тези приказки за ген от извънземно сложен в ген от водорасло и от там в ген на домат, който има после вкус на космическа медуза са леееко в тъча. Има правени и тестове на сляпо (blind tests), има и материали – хората нямат вкусов или друг рецептор за това кое е и кое не е ГМО. Така или иначе най-тежко пипаните култури (за момента) не са зеленчуковите, а зърнени – царевица, соя, пшеница, рапица…

Така че да спрем с истериите в стил „домата ми има вкус на краставица, сигурно е ГМО, ще оживея ли“, или „тези моркови са лилави – не съм виждал в такъв цвят, значи или са ГМО, или са отровни“. Благодаря.


Ще отворя и дума за обозначаването на продукти като ГМО или съдържащи ГМО.

Тъй като хората масово се страхуват от ГМО (което е нормално, хората се боят от непознатото), има доста надигнати гласове и натиск всички храни, които са изцяло ГМО (например ГМО домати в плодзеленчука) и такива, които съдържат ГМО (например всичко на пазара, което съдържа царевица в една или друга форма), да бъдат етикирани съответно.

Има петиции, заведени дела и протести точно в тази посока – да се задължат производителите да обозначават на етикета ЯСНО кога става дума за генно модифициран продукт. Всеки заинтересован от темата е свободен да се потресе след търсене на GMO LABELING в гугъл, казусите са много.

Резултатът е, че в момента 64 държави имат закон за етикирането на ГМО продуктите. САЩ нямат такъв закон и нямат съответните етикети, много ясно.

България е част от тези държави, уж. От две години съм си поставил за цел да гледам по случайни продукти из супермаркета дали имат описание, като съдържащи ГМО – границата в закона е 1%. Ако има над 1% в съдържанието от ГМО източник – трябва да го пише на етикета.

До момента не съм видял такъв текст. Оглеждайте се и ми пишете, ако сте го срещали, най-добре с име на продукт и/или снимка. Благодаря в аванс!

А и ситуацията е сложна. „Натуралните“ сокове например съдържат няколко суб-продукта от царевица, която в световен мащаб е основно ГМО. Трябва ли да пише на кутията „съдържа еди-колко-си процента от ГМО култури“? Законът казва – да, но на кутиите нещо не се среща този текст.

А какво да кажем за пилетата, свинското или дори един суджук, който съдържа соя, която е 95% ГМО в света? Ако се замислите, в магазина почти няма продукт, който да не съдържа ГМО.

Отделен е въпросът с етикирането за хормони, антибиотици и други „добавки“. Да, разбира се, че най-добре ще е за хората да пише всичко точно и ясно. Трябва по подразбиране на етикетите да пише СЪДЪРЖА МИЗЕРИИ и отдолу изброени, а не обратното – НЕ съдържа оцветители.

Редно е чистата храна да няма етикет, защото това е нормалното състояние. А всичката останала храна да има големи предупредителни надписи. Когато влезеш в магазина и видиш, че има 2 рафта от 200, където няма предупреждения, доста ще се променят нещата и в културата на потреблението, и в търсенето, и в предлагането.

Както стана с цигарите – ОПАСНО ЗА ВАШЕТО ЗДРАВЕ! И толкоз. Но вече знаем, че индустрията не гледа доброто на хората, а своя джоб. А и борбата с тютюневия сектор отне 20-30 години, при все, че не всеки пуши и не става дума за жизнено важен продукт като храната. Представете си колко вреще ще отнеме с нея…


За финал да кажа и няколко думи за етикирането на самите сортове плодове/зеленчуци, които се продават като семена.  В ЕС има директива (Council Directive 98/95/EC), която недвусмислено постановява всички ГМО семена да бъдат обозначавани като такива. Но няма нищо казано за хибридните семена – търсил съм други директиви по темата без успех, ако някой знае, нека да сподели!

В България имаме „Закон за посевния и посадъчния материал“, където чл. 17, ал 2 казва, че етикетът на ГМО семената трябва да съдържа текст, че е генетично модифициран материал. Има и една наредба №96/08.08.2006 за „търговия на посевен материал от зеленчукови култури на пазара на EC“, където пише, че етикетът трябва да съдържа думата „хибрид“, ако случаят е такъв.

Принципно това би трябвало да е достатъчно, но нямам достатъчно вяра в родната „система“, за да кажа „спете спокойно, деца“.

Зная колко е трудно събирането на семена от/за всичко, което отглеждаме в нашите изобилни градини. Не е странно в един селски двор да има по 20, 30 или дори 50 вида култури – сложна организационна задача! Например семената от зелевите, както и кореноплодните, не са лесни за добиване.

Не очаквам всеки да почне да събира семена за всичко. Надявам се поне някой да почне да събира семена за нещо.

След години, когато сте придобили увереност и вече повечето от семената за градината ви са ваши, може би ще си спомните за тази статия и онзи лудия, дето викаше ПАЗЕТЕ СЕМЕНАТА СИ!

Анатомията на Прасей

За първи път тази година самосиндикално купих прасе. Отгледано от комшиите ни, с изцяло собствен фураж, без хормони и ненужни антибиотици. Разфасовах го сам и изтеглих различните части.

Целта, освен да се сдобия с чисто месо за семейна консумация, беше образователна. Исках да видя колко реално струва месото.

Цената на прасето в живо тегло е 4 лв. Това явно е общоприета цена из цяла България, по сведения от Видинско, Бургаско, Варненско, Пловдивско. Из нета съм срещал обяви на 3 и дори 2.50 лв/кг, но такова животно ще е 50% химия в теглото си.

При 125 кг прасе (расло една година до това тегло, а не 5-6 месеца), платих 500 лева. Какво включват тези 125 кг? Ето какво:

Чисто месо, обезкостено и отцедено от кръв (плешка, бут, шол, врат) 18 кг
Филе (малки и големи рибици) 5 кг
Месо с кост и други (джолани, ребра, осмянка, обезки за кайма) 15 кг
Карантия (всичко от-до) 7 кг
Кокали, крака, уши, опашка, глава 20 кг
Сланина, мас, обрезки мазно 50 кг
Кожа, кръв, лай…ъм, други 10 кг
Общо 125 кг

64% от теглото и парите отиват за, по-грубо казано – отпадни продукти, а по-нежно казано – за не-месо. Първите четири части, маркирани в зелено, които наричам „добрите парчета“, излизат на цена от около 11 лв/кг. 

Всеки ще забележи правилно, че не е редно осмянката или джолана да са наравно с филето. Затова използвах ориентировъчни магазински цени на различните видове месо (в магазин на Партньори, януари 2015) и изчислих коефициент на съотношение. С още малко смятане се получиха и следните цени:

Чисто месо, обезкостено (плешка, бут, шол, врат) 14 лв
Филе (малки и големи рибици) 20 лв
Месо с кост и други (джолани, ребра, осмянка, обезки за кайма) 9 лв
Карантия (всичко от-до) 8 лв

Тези цени не включват труд и материали по хамалогията, разфасоване, обезкостяване, пакетиране, изкисване, миене на карантия… а затова е нужно немалко време и умения, както и непоклатимо достойнство.

Валидни забележки са, че от кокалите, като се сварят добре, може да се смъкне още 2-3 кила месо. Както и костен бульон, а остават и кокали за кучето. От други части може да се направи пача. Сланината може да се наложи с подправки и сол. Може мас да се стопи.

Да, всичко това е възможно, но ако целта е да получиш месо, а останалите продукти са второстепенни, тогава цените по-горе са валидни, като това са разходни цени.


Ако отглеждаш прасе и искаш да го продадеш от-до, но не на живо тегло, а на разфасовки, намери си пазар, освободи си си 2-3 пълни работни дни  и се захващай. Ето насочващи цени:

Чисто месо, обезкостено (плешка, бут, шол, врат) 9 лв
Филе (малки и големи рибици) 16 лв
Месо с кост и други (джолани, ребра, осмянка, обезки за кайма) 6 лв
Карантия (всичко от-до) 5 лв
Кокали, крака, уши, опашка, глава 3 лв
Осолена сланина и топена мас 2 лв

Тук уговорките са следните. Цената на сланина/мас е ниска, защото от тези изтеглени 50 кг сурово, определено не излизат 50 кг готов продукт. Губи се при стапяне, цедене, нарязване, изхвърлят се негодни парчета. Така че реално ако излезе общо 25 кг продукт, цената му трябва да е 4 лв. Също така, тук са включени точно 0 лева (словом: нула лв) за човекът, дирижиращ и изпълняващ цялата симфония по обработката на прасето. Не се включват и евентуалните буркани, капачки, сол, подправки и другите нужни консумативи.


По моите виждания, последните цифри са цени „на нула“. При осигурено пълно изкупуване на прасето, цените трябва да са с поне 30% по-високи от последното, за да си струва човек да се захване с цялата хамалогия. Иначе е по-добре да го продаде цялото на живо тегло. Което и правят повечето стопани, за жалост.

Което ни връща на по-горните цени. С други думи, при пълно изкупуване на прасето, „добрите парчета“ изплащат прасето, а „отпадните“ продукти са печалбата.

А ако е осигурено изкупуването само на „добрите парчета“ и трябва само те да изплатят прасето + възнаграждението за труда, то следва техните цени да се завишат с 30%.

На практика този свински експеримент ми показва, че липсват малки кланици, които да могат да вземат 2-3 прасета от микро-производител и да ги обработят, срещу някаква сума пари. В големите цехове ти вземат животните и или ти дават пари, или ти дават парчета, за които не се знае от кое точно прасе са, някое от десетките дневно.

Също така липсва социална система за изкупуване на такъв тип продукт, цяло прасе на порции. В кооперативите е трудно да продадеш 40 кила мас, сланина и черва на фона на под 40 кила чисто месо. Причината е, че повечето хора предпочитат „добрите парчета“. Докато свинската мас не стане високо ценен от хората продукт – така ще е.

За храната и хората


Едно искрено и лично мнение за храната и хората. Тъй като е доста обширно, ето съдържание:

  1. Защо пиша този материал?
  2. Какъв е проблемът с храната?
  3. От къде идва храната ни?
  4. От къде ТРЯБВА да идва храната ни?
  5. Да отгледаме храната си!
  6. Износ на разходи
  7. Цената на храната
  8. Конкуренция, дъмпинг и доверие
  9. За без пари
  10. Филми

Защо пиша този материал?
^ обратно в началото ^

През последните години (поне от 2007 насам) съм все по-ангажиран в хранителната тема.

От една страна започнах да се интересувам какво ям, какво представлява храната в магазините, как работят хранителната промишленост, преработвателите, производителите на суровини.

От друга започнах да се интересувам повече от отглеждане на собствена храна под формата на плодове, зеленчуци, кокошки, зайци… От ранна детска възраст имам афинитет към градинарството и селския живот; след една лека пауза от 10-ина години продължавам напред.

От трета страна започнах да помагам на други хора да се хранят по-осъзнато. Първоначално като говорих с тях, а после се замесих с Хранкооп София (най-големият хранителен кооператив в България), както и фермерските пазари, които вървят от 2012 година.

А след раждането на нашият син Божидар станахме още по-внимателни към храната която купуваме, особено откакто започна да си отваря сам шкафове, от където да си взема каквото му допадне…

Всичко това е съпроводено с много, много разговори – с близки, роднини, приятели, познати, тотално непознати по форуми и ФБ групи и в общи линии всеки, готов за стъпка към по-чиста храна. През годините усетих, че най-често следвам няколко линии в повествованието, които повтарям отново и отново. И така се роди идеята за това блогиране – да опиша моето мнение по въпроса за храната и хората. В бъдеще ще ми е лесно да препращам хора насам.

В края на този материал съм изброил няколко филма, както и кратки видеа/презентации по темата. Те показват, че много хора мислят по темата и се говори от висока трибуна. От тях ще намерите допълнителни отпратки за вашето запознаване – теми, автори и други материали.

Препоръчвам ви и книгите на Майкъл Полан. Три от тях ги има преведени и на български: Дилемата на всеядния, В защита на храната, Правилата на храната. (ако сте от хората, които все още четат – поздравявам ви!)

Ако изгледате филмите и прочетете книгите, текстът по-долу вероятно ще ви бъде излишен. Той е предназначен повече за хората, които имат нужда от малко убеждаване, едно леко побутване през открехнатата врата, за да стъпят на правилния път.

Какъв е проблемът с храната?
(^обратно в началото^)

Проблемът е огромен и прилича паяжина – покрива голяма площ, а е почти невидима, докато не се сблъскаш с нея. Изглежда сложна и някак оплетена, но в крайна сметка за всичко има един виновник – паякът. Така де, фирмите от хранителната промишленост!

Не искам това блогиране да се превърне в някаква злокобна черна хроника за всички заболели (или по-лошо) хора в резултат на вредно хранене, затова няма да задълбавам прекалено в тази точка. По интернет ще намерите достатъчно материали, а тези филми, които съм изброил, могат да са отправна точка за вашите въпроси и търсения.

В общи линии: продава ли се в хипермаркет, най-вероятно съдържа боклуци. 

„Боклуци“ е събирателно определение за всякакви неща, на които не им е там мястото. Като соев протеин (от ГМО соя) в шунката, синтетичен аромат на пушек (?!), HFCS (фруктозен сироп, добит от ГМО царевица), аспартам, трансмазнини, хормони, антибиотици, пестициди и хербициди и стотици други синтетични върхове на химическата промишленост.

ОК, всички знаем, че отровна е дозата, а не субстанцията. Част от проблема е точно това – бавно отравяне, което си причиняваме. Малко в хляба, малко в зеленчука, малко в яйцата и така се натрупва, ден след ден, година след година.

Тезата ми не е спрете да купувате неща от магазина – това е неприложимо за повечето хора. Основното, което е добре да промените, е да правите ОСЪЗНАТ избор. Това трябва да се случва със всяка покупка – домашни потреби, козметика, техника, глезотийки… но сега говорим за храната.

Хапва ви се чипс, или кренвирш, или топено сирене – не мога да ви спра, но го правете с пълното съзнание какво купувате! Гледайте съдържанието и най-вероятно ще откриете боклуците. Повтаряйте си тази полезна мантра: „сега ще си купя един чипс, който ще навреди на тялото ми, но ще задоволи дресираната нужда на съзнанието ми.“ Лека-полека ще започнете да се „лишавате“ от доста боклуци.

В разговорите ни често се повдига въпросът – добре де, какво да си купувам, което не съдържа боклуци? Отговорът, колкото и да е кофти, е: почти няма какво! Ако задълбаете в темата с храната, ще видите, че на практика всички преработени храни (продуктите на хранителната промишленост) съдържат боклуци.

В идеалния вариант ще спрете да купувате преработени храни, ще ядете само домашно приготвена храна за основните три хранения на ден (приготвена от продукти от сигурен, чист източник), а останалите хапвания ще запълвате само с плодове и зеленчуци (отново говоря за чисти продукти, местно производство).

Моят съвет е да следвате пътеката на по-малкото зло, до колкото ви позволяват волята, желанието, времето, парите.

Ето пример за такова степенуване. Вместо баничка с извара с трансмазнини и маргарин – сандвич от къщи. Сандвича вместо да е с бял хляб – с пълнозърнест. Хлябът вместо да е купешки с всевъзможни добавки – да е домашно направен. Брашното за домашния хляб да не е от супермаркета и пълно с „ензимни подобрители“, а да е купено директно от производител, който отглежда зърнените култури без химикали. Тестото да не е с мая, а с квас. Вместо майонеза и кетчуп вътре – домашно масло или домашна лютеница. Вместо кренвирш – сирене или домат или краставица, най-добре домашни.

Вие решавате до къде ще стигнете.

Този принцип може да се приложи за повечето храни, които консумираме. Много хора, с които съм говорил, реагират с притеснение (да се чете: отвращение) – Дааа беее, ще меся хляб, че и черен, вие ме върнахте по турско! Нямам време да се разправям, децата гладен, жената и той! А бе то аз пари за ракия нямам, ти ще ме караш брашно да купувам!

Твърдо заявям, че да се храните по-осъзнато и чисто не е никак лесно; направо е невъзможно без полагане на усилия. Помислете над това изречение! Да се храним добре е трудно, вместо да е най-естественото нещо?! До това положение ни докараха 100 години хранителна промишленост. Но също толкова твърдо мога да заявя, че си заслужава всяко положено усилие!

Няма да отварям торбата с диетологията, защото сигурно животът няма да ми стигне за тази тема. Сами трябва да решите какво да ядете и какво не. Има достатъчно материали за ограмотяване.

Но помнете, че когато влизате в някой магазин, вие сте във вражеска територия! Атаката е непрекъсната и от всички посоки. Бъдете нащрек, защото – да, ние сме във война с цялата хранителна индустрия. Война на живот и смърт. Буквално.

От къде идва храната ни?
^ обратно в началото ^

В днешни дни не стига, че ядем грешните неща, ами и идват от грешните места! Не е редно цялата ни храна да излиза от фабрика, където бива „сглобена“ от различни „парчета“ (суровини), все едно е някаква машина. Фабриката и обемното производство не са изцяло проблематични, разгледани сами по себе си. Проблемът е, че „храната“ бива пригаждана да е по-евтина, по-пристрастяваща и по-удобна за работата на фабриката.

Почти всички преработени храни в днешни съдържат дериват от царевица, соя или и двете (това са основните две ГМО култури). Ето един кратък, неизчерпателен списък. Ето някои други продукти, които се правят с „реформулирана“ царевица.

Масово храните съдържат подсладители (където няма нужда, като в хляба например) и сол (в много големи количества) и мононатриев глутамат (който прави дори гадни неща да изглеждат вкусни) – все трикове на хранителната промишленост, целящи пристрастяване.

Резултатът е, че преработените храни не са точно храна. Те са конструирани сугорати с ниска или нулева хранителна стойност, създадени основно с цел печалба, без оглед здравето на хората, които ще ги консумират. Правете разлика между калория и хранителна стойност!

Самата царевица (или соя) не е проблем, а начинът, по който се отглежда и използва. Субсидираме култури като царевица и соя, вместо плодове и зеленчуци. Садим ГМО култури, за да можем да ги пръскаме с тонове химия против вредители и ползваме торове, които да „помагат“ на изтощената от монокултурните полета земя. След това, вместо да използваме тези хранителни зърна за изхранване на хората, ние ги превръщаме в етанол (гориво) и храна за крави, които еволюционно не могат да приемат царевица (неслучайно се наричат ТРЕВОпасни). Добър набор чудесни идеи!

Нещата ще са коренно различни, ако има нулеви субсидии за ГМО и хибридни култури, нулеви субсидии за не-органично земеделие и основно субсидиране за чисто отглеждани плод-зеленчукови градини.

Дори да се абстрахираме от преработената храна и да гледаме само суровите плодове и зеленчуци, положението не е розово. Първо, био сертификатът, който би трябвало да обозначава най-чистото възможно нещо, не гарантира съвършена чистота – в био земеделието все още са позволени много препарати… А какво остава за конвенционалното производство, където на всеки две седмици се използва различна отрова?

Друг проблем е произхода на храната: често тя пътува хиляди километри, докато стигне до масата ни. Не е редно в България, страна с такива силни традиции в градинарството (наши градинари са научили Европа как се правят бахчи!) от 70 до 90% от консумираните плодове и зеленчуци да са внос!

При положение, че огромни площи от земеделската земя на България запустяват или се сеят със субсидирани ГМО зърнени, нужни са малки промени в законодателството, за да се възроди българското плод-зеленчуко-производство. Разбира се, тези промени никак няма да се понравят на житните милиардери…

Върхът на сладоледа са всички сортове, създадени по генно-инжинерен път – без значение дали става дума за сорт домати или сорт царевица. Сортовете, устойчиви на хербициди и пестициди, водят единствено до еволюирането на устойчиви плевели и насекоми, което ескалира в непрекъснато увеличаващи се дози химия в природата.

Създават се сортове, които са устойчиви на дълъг транспорт, да издържат повече на рафта без да се променя външният им вид, за да е възможно да се оберат още зелени, да се транспортират до съседния континент и накрая да се предизвика зреене с етилен.

Създават се сортове, които да са подходящи за механично бране, да са с точно определен размер и форма, за да са по-удобни на машините! Нуждите на промишлеността са много по-важни от нуждите на хората. Това просто не е редно.

Ако ще променяме храната си в някаква посока, то трябва да е с посока по-вкусна, по-питателна, по-полезна!

Което е естествен резултат от селекцията и запазването на семена за посев – практика от зората на земеделието от преди 12 000 години…

От къде ТРЯБВА да идва храната ни?
^ обратно в началото ^

Ако чакаме решения за проблемите да се спуснат отгоре, положението никога няма да се подобри. Държавите отдавна не се интересуват от добруването на гражданите си (някои историци смятат, че изобщо не е имало такова време). Затова е нужно действие отдолу-нагоре, промяната трябва да започне от единичните хора към малки общности към по-големи.

Дори в САЩ, една много тежко пострадалата екология от индустриалното земеделие и животновъдство, и страната с огромни субсидии за ГМО култури, дори и там промените започват от единични малки ферми, обикновено семейни, с малки площи и различно мислене. Там вече има хиляди ферми отглеждащи храна по чист, органичен начин, както и хиляди кооперативи, свързващи фермите с потребителите.

Пътят е следният: производството трябва да се изземе от гигантските концерни и да се върне в ръцете на безброй малки и отговорни ферми и фермери, занаятчии, преработватели. Лесно е да се каже, но ще отнеме десетилетия да се направи…

Разбира се, това не е причина да бездействаме, по-скоро трябва да е мотиватор за решителни действия! Процесът и осъзнаването вече са започнали (дори ООН обявиха 2014-та за годината на семейните ферми!), сега е важно да не спират.

Силата за промяна е в ръцете на всеки човек, който си купува храна, и тази сила той прилага при всяка покупка!

Ако купувате зеленчуци от хипермаркет, поощрявате порочна система. Винаги предпочитайте да си купите пресни продукти директно от производителя, а не от прекупвач на пазара и в никой случай от голяма верига магазини, която унижава хората по веригата (статия, още една).

Търговците няма да спрат да внасят картофи от Полша, докато народът не спре да се избива за тях, без да има представа какво купува за 29 ст/кг: сложен химически комплекс и сорт, богат на нишесте (най-вредната съставка в картофа), но беден на всичко полезно.

Изборът – това е нещо толкова дребно, а в същото време мощно. За препоръчване е дори да си купите домати от някоя баба, без да знаете как ги е произвела, дали са чисти, пред това да ги купите от хипермаркет, особено ако са внос.

Вече има няколко фермерски пазара в страната, ще стават и повече. Дори да не са ви по възможностите, има много алтернативи, като започнем от най-логичната – пазарувайте от пазара, където сергията е на производител, а не на прекупвач! По-горе говорих за степенуването и принципа „по-малкото зло“ – ако успеете да го прилагате в ежедневните си покупки, вече работите за промяната!

Да отгледаме храната си!
^ обратно в началото ^

Следващата стъпка към промяната е сами да отглеждате част от храната си. Аз лично ви поощрявам на 100% да стъпите на този път, защото той води към едно по-добро място. Без значение дали ще имате 5 корена домати в саксия на терасата или ще стопанисвате 5 декара двор на село.

Напоследък стана популярно да се цитира Рон Финли, който казва, че да отглеждаш храна е като да печаташ пари. Това е вярно, в смисъл, че да отгледаш 5 кг домати изисква само една кофа с пръст на балкона, а спестяваш 10 лв от пазара (или 25 лв, ако искаш био домати).

Вярно е и в смисъл, че да отгледаш 50 кг домати не е десет пъти по-трудно от това да отгледаш 5 кг. При положени първоначални усилия е лесно да увеличиш многократно резултата, както при печата.

Измислил съм няколко нива на ангажираност в отглеждането на храната.

Първото го наричам „опознавателно“. В някое ъгълче на двора (или терасата) да завъдиш ядливи растения, вместо декоративни. Корен тиквичка, подправки, чери доматчета, някоя марулка или спанак – лесни и непретенциозни култури. Един вид „да видим какво ще излезе, за проба“.

Второто е ниво „мераклия“. Градина с размах, в която доминират ядливите култури, има някаква форма на планиране, правят се зимнини, задоволява се частично потребността на семейството. Разнообразието в градината позволява винаги да има нещо за споделяне, дори годината да е лоша за дадени култури.

Трето ниво е „стига, когато остава!“ Това са хора, които садят количества свръх нуждите си, но са доволни когато имат толкова зеленчуци, че „ги давам на кокошките, не можем да им насмогнем“. Обикновено доктрината е да няма празно място в градината, която практика, комбинирана с един голям двор и нескончаемата енергия за физическа работа в поколенията от преди 1970-та = достатъчен урожай за пълното покриване на нуждите на няколко семейства.

От там нагоре са професионалните земеделски производители – за тях също ще кажа няколко думи по-долу.

Важното е това: ако отглеждате част от храната си, вие вече работите за промяната. В България има силна традиция за домашно градинарство, която обаче позамря в началото на този век покрай окрупняването на населението в София и областните градове. Почнаха да се раждат деца, които нямат баба и дядо на село, чиито родители нямат градина. Затова без значение с кое от изброените нива ще се ангажирате, винаги ще е стъпка в правилна посока.

Друго също толкова важно нещо: когато отглеждате храна, самата храна не е 100% от целта. Яденето на чиста храна не е единственото важно нещо, както и получаването на парично възнаграждение за труда ни, ако решим да я продаваме. Общуването с природата има силно терапевтичен ефект, особено за хора, които работят на бюро и/или пред монитор. Дори и само този ефект си струва да се захванете с малко градинарство!

В идеалния вариант всяко семейство (което има желание) ще има своя плод-зеленчукова градина. Не е нужно да е голяма, и 100 квм са достатъчни. Не е нужно да е съвършена и да произвежда всичко от-до. Много по-лесно е да се кооперирате с приятели – един да гледа фиданки и кокошки, друг зеленчуци и ЧКЧ, трети плодни храсти и тн. Разменяте като бартер всичко произведено и освен храна, култивирате и друго важно – общност.

За жалост не живеем в идеален свят, затова ето няколко възможни сценария за реалния такъв.

Хора без собствена градина
^ обратно в началото ^

Чувал съм хора да казват „ама ние нямаме къде“ или „ама ние нищо не разбираме“ или „ама то иска много време“. И трите са оправдания, но не трябва да ви спират.

В София вече работи първата обществена градина – Био Градина Витоша. ОК, създадена е с финансиране, но това не променя факта, че е място, където всеки може да отиде, да участва, да научи, да сподели работата. И трите оправдания от по-горе отпаднаха тутакси.

В бъдеше се надявам, че ще има още много такива обществени градини. Но не е нужно да чакаме финансиране по проект, за да се случат. Една група хора, наречена Urban Farming Sofia сади домати и подправки в кашпи из центъра на града. Във чужбина групи хора от малки общности (реципрочни на хората от един вход или един блок) окупират изоставени терени и ги превръщат във зеленчукови градини. По темата можете да намерите много видеа, лекции и статии – само потърсете за guerilla gardening.

Въпрос на време е законодателството да се промени в подходяща посока, но и до тогава една зеленчукова градина не вреди на никого, освен това е едногодишно явление. Ако не я засеете догодина, парцелът бързо ще се върне към старата си изоставеност. А ако се захванете с градинката пред блока, може дори да намерите съмишленици в лицето на пенсионерите, с които иначе трудно бихте намерили теми за разговор.

Ако имате баба на село (или друга близка рода), поговорете и вижте как ще реагира на идеята да ви отглежда определени зеленчуци, а вие ще помагате и ще плащате месечните сметки (повечето баби биха отказали директно плащане в брой, но такъв вид бартер може да е по-лесен за приемане). Като цяло старите хора живват много, когато могат да са полезни, да вършат нещо, което се оценява и има реален смисъл. При възможност настоявайте за чисто отглеждане, но каквото и да е е по-добре от никакво.

Тази схема работи и със случайни хора от село, както е разбрал всеки, докоснал се до тях. Там дори е по-лесно да оформите бизнес страна на взаимоотношенията ви, а може да сте сигурни, че винаги ще получите повече, отколкото давате.

Пример за такава схема е да намерите човек, който би произвел за вас набор плодове и зеленчуци и всяка седмица да ви праща по една касетка свежи продукти. Това е принципът на т. нар. „седмична кошница“ – крайъгълен камък във всеки западен кооператив. Получавате максимално пресни продукти, а парите отиват директно при производителя = всички печелят.

И нещо друго по допирателната към тази тема – проучете инициативата „Приеми ме на село„. Не е нужно да имате собствена баба и къща и село, за да могат децата ви е да се докоснат до земята и нейните плодове.

Хора с домашна градина
^ обратно в началото ^

Благодарение на интернет наблюдавам и общувам с много хора от цяла България, които имат собствени градини, дали на село, дали в предградията или дори в града.

Някои имат малка градинка, отпусната им от семейството в единия край на двора, където внимателно подреждат по няколко корена от различни култури. Други се ширят на декар-два зеленчукова градина и дважди толкоз – овощна.

По мое мнение (макар че не съм виждал представително проучване – ще е интересно да се проведе такова), мнозинството хора имат или собствена градина, или директен достъп до градина чрез майка/баща, баба/дядо, брат/сестра или зет/снаха.

Вярно е, че много градини пустеят, защото хората са изгубили мотивацията или уменията да ги обработват. Процесът на осъзнаване е съпътстван от завръщането към земята, така че дните на пустите градини са преброени. Поскъпването на истинската храна, в комбинацията с проумяването на отровите, които ни продават в магазина, неминуемо ще подтикне хората да възобновят своето общуване със земята.

Без значение дали градината е вече разработена от баба и дядо и се действа на ниво „стига, когато остава“, или едва сега се връщате в отдавна изоставеното дворче на родителите си и искате райграс полянка за децата + някой домат на „опознавателно“ ниво, важното е да се отглежда храна.

Веднъж като тръгнете по този път, бързо ще се сблъскате с един феномен на градинарството. Много често, дали от голям мерак, или по инерция („баба ми садеше по толкова, и ние толкова садим“), продукцията излиза повече, отколкото можете да употребите.

Може би всички домати ще бъдат покосени от картофена мана в супер дъждовна година, но ще имате краставици и тиквички с кофи. Може би лятна буря ще обрули всички ябълки, но пък гроздето ще стане страхотно в топлата суха есен.

Точно тези „излишъци“, всичко, което се чудите какво да правите, докато търсите рецепти за консервиране по интернет – тези продукти, в комбинация с вашите желание и усилия в градината, могат да се превърнат в гръбнака на една нова форма на общуване. (някой би казал – то си е търговия, но по-долу ще намерите тезата ми за размяната на доверие).

В България за момента има ясно изразен вакуум между хората, които нямат никаква възможност за градина и професионалните земеделци. Основната причина е, че процентно малко хора са стимулирани да отглеждат храна. А най-видното последствие е, че хората, които не могат да произведат чиста храна – нямат от къде да си я купят.

Съвсем логично и реалистично е този вакуум да се запълни на микро-социално ниво от хора с домашни градини. Дори за една малка домашна градина не е нетипично да произведе зеленчуци за повече от едно семейство. Едно единствено голямо ябълково дърво може да е достатъчно за няколко семейства. А ако имате голяма градина?

Първата най-естествена форма на това общуване, за което говоря, е бартер. Работи добре с близки хора и роднини, особено ако има специализирани „звена“ – един гледа пчели, друг кокошки, трети овошки. Един пример е бартер зеленчуци <> мед <> ядки. Не става дума да осигурите семейството си на 100% с всичко, само с бартер. Но ако внезапно се озовете с 2 излишни кошници зеленчук, защо да не получите 2 буркана мед насреща, или торба орехи?

Следващата опция е да се продава излишната продукция на познати, в суров или преработен вид. Особено ако имате голяма или много интензивно отглеждана градина – едно такова начинание може да служи чудесно за допълване на семейния бюджет.

Всеки, който се е опитвал да продава нещо през живота си, ще ви каже, че трудното е да се намери пазар. За жалост в момента също толкова трудно е намирането на читав продукт.

Виждам доста хора, които се опитват да стигнат до свои потенциални клиенти с ФБ страница, снимки, описания… Това не е лошо и не вреди, но ефектът не е толкова добър, колкото директната връзка.

Много по-добре е да работите с познати (или още по-добре приятелски) семейства, с хора, които ще ви имат доверие, а вие ще можете да разчитате на тях. Разпитайте познатите си – дали някой няма да се радва на ежеседмична или спорадична доставка на пресни, отгледани чисто плодове и зеленчуци, а може би и яйца?

Добър начин да намерите „клиенти“ е да се запишете в някой кооператив, без значение дали ще е родителски, хранителен или друг. Хората там ще са със сходно мислене и разбирания, а и скоро ще ви бъдат добри познати, ако не и приятели.

Между другото, подходящи кандидати за тази схема са майки с деца, които в момента не работят и могат (и искат!) да се занимават с градината. Обикновено майките са силно стимулирани да хранят семейството си с чиста храна.

Излишната продукция може да се носи в родителския кооператив срещу намалена такса за участие, или да се готви обяд за децата. Може да се правят излети / работни дни в градината с приятелски семейства или само децата, т. нар. field day. Може да се организира бартер/замяна на дрехи, играчки, или друга храна – например едното семейство има в излишък домати, другото картофи.

Един от важните аспекти е почти никаквата конкуренция. Дори една голяма домашна градина може да захранва съвсем тесен кръг хора, а има много повече хора, отколкото градини. Един ден това съотношение ще се балансира по-добре, но дори и тогава никой няма да може да произвежда всичко.

Знайте, че в този тип общуване най-ценното нещо не е храната, не са парите, а е доверието. То се печели трудно и изисква непрекъсната работа за поддържането му. Не може да предлагате чиста храна за децата на вашите приятели, а в същото време да пръскате с отрови в градината.

Професионални земеделци
^ обратно в началото ^

За земеделците по професия предстоят интересни времена. Конфликтът между двете парадигми ще става все по-дълбок – конвенционално (петролно-химическо) или чисто (биологично-огранично) земеделие.

От първата страна ще напъват гигантските концерни, които пробутват цяла „система“ от семена, торове, смъртоносна химия и машини, а от друга ще дърпат хората, които искат да живеят по-чист живот.

Далеч съм от мисълта да уча професионалистите как да си вършат работата. Но все пак бих иска да кажа няколко неща, които, според мен, биха помогнали в новоформиращия се климат/пазар на чиста храна.

Първо, към тази група причислявам хора, които са регистрирани като ЗП, а не просто хора с големи градини/ниви. Това са хора, които се занимават всяка година основно със земеделие и винаги ще са най-ефективни в изхранване на масовото население. Тяхната работа не обезсмисля и не променя нищо в дейността на предишните групи, това са успоредни начинания, а не взаимно изключващи се.

Най-важното нещо за един ЗП е да бъде осъзнат. Тази малка дума е натоварена с много значения… но основното, което ми се иска, е човекът да прави осъзнат избор. Ако е решил да захване в едната или другата посока, да е с пълно съзнание на последствията.

Надявам се, че в бъдеще все повече ЗП ще отглеждат чиста храна, което изисква доста високо ниво на осъзнаване. Някои от тях търсят спасение в био сертификатите, които не са панаценя, но пътища много, а целта е една.

Едно от последствията при чистото отглеждане на храната е изключването на монокултурите. Това автоматично кара производителите да гледат не само една култура, а голямо разнообразие. Това е добре и за потребителите, и за природата. Поддържа се сортовото и биологичното разнообразие, а хората могат да си купят повече неща от един човек, на когото вече имат доверие.

Логично е всеки производител да продава продукцията си сам, без прекупвачи. Дори да не говорим за био цени, ето една проста сметка. Гледаш 1 дка картофи. Ако изкараш 3 тона и ги продадеш по 30 ст/кг, ще вземеш 900 лв, от които 700 ще отидат за семе, машини, гориво, торове, химикали… Не дай си боже изкараш под 3 тона и влизаш на загуба! Затова се опитваш да изкараш над 3 тона – повече торове, повече вода, повече химия, хибридни и гмо сортове…

Но ако отгледаш картофите чисто и ги продадеш по 1 лв директно на клиента, дори да изкараш 2 тона пак ще си на по-голяма печалба!

Уловката е, че не можеш да мащабираш системата. Природата няма да позволи да отгледаш 100 дка катофи по тоя начин. Пазарът няма да ти изкупи 200 тона чисти картофи на тази цена. Затова в останалата част на земята отгледай всичко останало и продавай директно! И като казвам всичко останало, имам предвид наистина голямо разнообразие, не 1-2 култури, а десетки!

Директната продажба (особено на добри цени) в момента е сложна работа за производителите. Ако ти седиш на сергия някъде 7 дни в седмицата, кой ще работи нивата? А и колко ще можеш да продадеш през една сергия, на един пазар, в един град?!

Фермерските пазари, които започнаха да се появяват в България в последните 2 години, донякъде решават тези проблеми. Тъй като е един ден в седмицата за няколко часа, пазарът не ангажира цялото време на производителя. Потребителите пък знаят, че имат малък отрязък от време и продажбите са доста по-нагъсто.

Такъв тип пазар е добър с това, че поставя производителите лице в лице с купувачите и елиминира прекупвачите. Но за да бъде наистина ефективна системата, според мен е нужно да има земеделски кооперативи – сдружения от ЗП със сходни виждания. Така на пазара може да се явява представител на кооператива и да предлага цялата продукция, от всички негови участници.

Това ще донесе по-богати като разнообразие сергии и повече време за производителите да правят това, в което са добри – да отглеждат храната ни!

Друго, което е добре всеки ЗП да прави – сам да преработва продукцията си. Много разпространения модел „на ишлеме“ би могъл да работи само ако всичко, което влиза във фабриката, е чисто като продукция, а това трудно ще се гарантира. Няма логика да отгледаш идеални чисти консервни домати, а да ти дадат насреща кетчуп от гмо сорт, третиран с раундъп…

Зимата, когато няма голям избор на пресни продукти, зимнина като компоти, туршии, сладка, лютеница, кьопоолу, салата Ропотамо и тн могат да запълват бюджета до пролетта. И което е по-важното – преработването добавя стойност, с други думи влагането на труд повишава доходите от единица продукти.

За жалост законите в момента са така извъртяни, че се пазят интересите на големите играчи, трудно е всеки да има малък цех за преработка (който включва мивка, мелачка и печка…). Това е посока, в която трябва да се търси промяна, дали с коопериране, дали с нови наредби.

Ето още няколко неща/идеи:

  • Абонаментен принцип с клиенти от региона. Работите с крайни клиенти и им предлагате срещу годишен депозит да им доставяте всяка седмица набор продукти, които в момента са в сезон. Получавате нещо като инвеститори във фермата ви!
  • Готови седмични кошници (мини и вземи). По-неангажиращ вариант на горното. Всяка седмица в определен ден приготвяте някакво количество „кошници“ с набор продукти и всеки, който минава покрай вас може свободно да си купи такава. Плюсът е, че става бързо, не се налага всичко да се тегли едно по едно и няма ангажимент.
  • Набери си сам. Възможност по всяко време клиенти да заповядат във фермата и да си наберат каквото и колкото желаят. Това ще са най-щастливите и най-верните клиенти, защото ще могат да се докоснат до земята, сами да изберат това, което харесат и да са сигурни, че всичко е прясно.
  • Публични акции – помощ срещу храна. Обявявайте всяка по-голяма офанзива като публична акция, в която търсите помощ за поддръжката на вашето еко стопанство. Мулчиране, прибиране на тикви, опъване на капкови маркучи – случайни примери. Отплатете се на хората с вашата продукция – тези доброволци може би ще станат ваши клиенти, а защо не и редовни помощници?

Надявам се, че тези редове ще вдъхновят някого за качествена промяна в начина му на работа 🙂 Благодаря на всички ЗП, които отглеждат чиста храна; зная, че е трудно – затова имате моето уважение.

Кратка вметка за externalised costs
^ обратно в началото ^

Истинската цена на храната е много трудна за изчисление, почти невъзможно трудна. Давам следния супер опростен, но все пак насочващ пример. Купувате си кило турски домати от Кауфланд за 2 лв. От тези 2 лв за доставчика ако остане 1.20 лв ще е супер. От тях ако останат 0.30 лв за производителя ще е супер.

За да може производителя да постигне обидно ниската цена от 0.30 лв/кг домати, той гледа доматите монокултурно, в огромни полета само с домати. Съответно ползва машини, за да се свърши работата. Съответно ползва сортове домати, които да са удобни за машините и транспорта, а не вкусни и полезни.

Скупчването на милиони домати в декари оранжерии (пък и дори да е на полето) гаранция води до проблеми с гъбични заболявания и насекоми. За да се избегнат, производителите ползват хибридни и ГМО сортове, които са устойчиви на някои заболявания, както и на широка гама препарати. Защото отглеждането е немислимо без редовната химическа намеса.

Хората, които работят в тази „ферма“ (макар че фабрика е по-подходяща дума), са от бедните прослойки на населението. Получават ниски заплати, а са принудени да работят със защитно облекло. И въпреки всичко някои от тях се разболяват от контакта с химикалите. Как да добавим в сметката цената за тяхното лечение?

А колко да добавим за транспорта из страната, после извън нея, това са гориво, машини, заплати? А за хладилните складове с инертни газове и после за етилена, който да подтикне узряването? А за лечението на болестите, предизвикани от натрупването на химикали в телата на потребителите? А какво да кажем за отровената природа около фермата на производителя? Как да сметнем колко струва всичко това?

И това е само един домат, а ако заговорим за преработената храна, положението е още по-тежко. Този прост пример показва грубо какво означава externalised costs – да си „изнесеш“ разходите за сметка на някой друг. В случая всичко е на гърба на природата и хората, за които би трябвало да произвеждаш храна.

Колко ще струва този домат, ако няма петрол и земята е отровена?

Мислете си за това следващия път като си купувате испански краставици „на промоция“. Не сте ударили кьоравото, то е ударило вас, промоцията е за ваша сметка.

Цената на храната
^ обратно в началото ^

Една от най-болезнените теми покрай храната е нейната цена. За начало приемете този факт: храната в момента е много евтина, нелогично евтина, защото съдържа или евтини боклуци, или голяма помощ от петролната икономика, под формата на гориво, машини, торове, материали.

След като се разбрахме, че храната е евтина, трябва да направя уточнението, че, за жалост, наистина евтина е неправилната храна. Вредната.

Това е нормално следствие от секторите в земеделието, които субсидираме. Затова в момента е трудно/скъпо да отгледаш чиста и прясна храна. Затова и кило био домати струва 5 лв, а на пазара циганите продават „същите“ по 80 стотинки.

Моята теза е, че високата цена на храната би стимулирала повече хора да отглеждат гледат храна. Било то защото искат да я продават и да получават справедливо заплащане за труда си, а не 30 ст/кг, или защото искат чиста храна, но не могат да си позволят да я купуват. В и двата случая резултатът е добър.

При ниска изкупна цена малко хора биха се хванали с грамотно производство, защото трудът е много, зависи от много външни фактори, а накрая възнаграждението е ниско. При ниска цена на храната винаги ще се жертва природата и дори самата храна в същността си, за да се постигне количество, съответно някакви разумни пари.

А това е фундаментално грешен приом – при храната, която купуваме и консумираме, винаги качеството трябва да взема превес над количеството!

Замислете се, ако вие произвеждахте тези домати, нямаше ли да искате справедливо заплащане за продукцията? Ако кажа, че искам някой да ми произведе 100 кг чисти органични домати, които да изкупя по 30 ст/кг, малко хора биха се навили. Но ако предложа по 3 лева, знаейки, че 100 кг можеш да набереш от 3 реда в домашната градина, малко хора биха отказали…

Някой би казал – защо да плащам 3, или примерно 5 лв за килограм домати, като мога да ги купя за левче? Това е валиден въпрос и ще продължава да е валиден докато не се промени системата на търсене/предлагане. Ето, обаче, няколко по-правилни въпроса. Защо изобщо има домати по левче, от които производителят ще получи 20-30 стотинки/кг?! А справедливо ли е спекулантът-прекупвач да получава повече пари от производителя – човекът, който реално е положил труда? Тази система ли искате да подкрепите с покупката си? Как изобщо е постижима тази ниска цена? На последния въпрос вече отговорих по-горе, в частта за „изнасяне“ на разходите.

Всеки трябва да има свободата да определя цената на труда си. Ако искам да продавам чушки по 10 лв, това си е моя работа. Пазарът регулира. Няма такова нещо като „цената не е реална„. „Реалността“ на цената се определя от хората, готови да я заплатят, а не от тези, които в никой случай не биха я заплатили!

Ако говорим за реализъм, то цената трябва да е оценка за положения труд и качествата на продукта от гледната точка на производителя. Тази система разчита на съвестни производители и добре информирани потребители. И двете прослойки сега се зараждат у нас, но затова и този материал е ориентиран леко към бъдещето.

Конкуренция, дъмпинг и доверие
^ обратно в началото ^

Конкуренцията на пазара принципно е добро явление – един от регулационните механизми, който позволява на потребителите да правят директни сравнения. Кои домати са по-вкусни? Кои са по-добре узрели? Кои са чисто отгледани и кои – не? Кои колко струват?

На сегашния пазар, обаче, конкуренцията е нещо гнусно, защото не се практикува от производителите, а от прекупвачи. Човек, който не си е мръднал пръста да отгледа една краставица, с голяма лекота може да свали с 20% цената с викове, огласящи целия пазар „най-сочната и евтина краставица тука, моляяя!“. Ако плаща на производителя по 50 ст/кг, а после иска по 3 лв на сергията, защо да не го направи? Ще намали малко печалбата, но ще разпродаде краставиците по-бързо! С други думи, това е спекулативна конкуренция.

Ако на тази сергия седи производител (и на всички останали сергии също), който е изстрадал всеки плод и знае добре колко време и усилия изисква всяко доматче и всяка глава карфиол, конкуренцията спира да бъде спекулативна. Тогава се опитваш да изпъкнеш с качество, което е и най-важното. Гледаш необичайни сортове или култури. Предлагаш на всеки да опита и възможност да напълни сам кошницата си.

В такава среда конкуренцията започва наистина да работи за клиента. А в другата просто прекупвачите извиват ръце на производителите, които на свой ред извиват врата на природата – всичко в търсене на евтиното.

И друго – ако вместо шепа мега-производители на вредни плодове и зеленчуци + рояк спекулативни прекупвачи, пазарът е доминиран от множество микро производители без прекупвачи, никой от тях не може да „залее“ пазара с евтина (и боклучава) продукция.

Но ето една хипотетична ситуация. Гледаш чиста продукция, като този сезон имаш 1 тон домати. На фермерския пазар най-често тоя сорт домати се среща на цена 5 лв. Преди да идеш на пазара, ти сам си решил да продаваш на такава цена доматите. Ако обаче решиш да пуснеш домата на 3 лв, надявайки се, че ще се отличиш с цена, правиш глупава и лоша услуга на себе си и на всички останали.

Може би твоите 100 кила домати за днес ще свършат по-бързо, но в крайна сметка ще си прецакан, защото си получил 300 вместо 500 лева. Освен това сам си подливаш вода и за в бъдеще – как ще пуснеш другата седмица на 5 лв, като тази си продавал същото на 3?! Какво ще си помислят потребителите и ще купи ли пак някой нещо от теб? Къде ще отиде потребителското доверие?!

В пазар, доминиран от малки производители, доверието е най-важното нещо, защото го няма анонимният прекупвач, който е буфер между потребителите и производителите!

Ще опитам да обясня за доверието. Като иде на пазар, българинът търси домати по 1 лев, а като го питаш „тия домати от твоята градина за колко би ги продавал?“ – иска 5 лева. И това е съвсем нормално, защото всеки цени своето повече.

Тук има два аспекта. Първо, ако намери кой да му даде 5 лв, защо да не ги продава на тази цена?! Това е плюсът на свободния пазар!

Второ, ако имаш възможност да купуваш на такава цена, би предпочел да го правиш от човек, на когото имаш доверие. Трудно е да плащаш висока цена за продукция, за която нямаш вътрешна увереност, че е такава, за каквато се предлага. Трябва да имаш доверие на човека отсреща, че наистина ти дава това, което казва и че иска за него не спекулативно висока цена, а такава, която уважава труда му.

Така излиза, че търговията е преди всичко размяна на доверие, а на второ място на стоки и пари. Без да имаш доверие в производителя и предлаганата стока изобщо не се стига до търговия.

Всички знаем колко много страда сегашния пазар от липсата на доверие. Всеки отива на пазара, чудейки се с какво ще се опитат да го излъжат днес. Всеки гледа какво му слагат в торбата, защото отпред са наредени хубавите, а отзад – лошите продукти. Всеки следи дали кантара ще покаже точно.

Частично решение на тези проблеми е един фермерски пазар, където потребителите застават очи в очи с производителите, които от своя страна се борят за тази толкова ценна суровина – доверието на клиента. Решението е частично, защото разчита много и на разумен, честен и уверен производител, каквито тепърва започват да се култивират в България.

Факт е, че в момента фермерските пазари са рядкост, екзотика. Според мен всички пазари трябва да са фермерски, тематични, по дни. Прекупвачи не би трябвало да има, а ако не си производител, да бъдеш допускан само ако си кооперативен представител. Надали ще доживея такова нещо, но не пречи да се надявам…

А до тогава призовавам всички да работят за изграждане на доверие, защото то е в основата на това общуване, което наричаме търговия!

За без пари
^ обратно в началото ^

Сигурно от самото начало на този материал сте усетили един уклон към търсене на качество, заплащане на справедлива цена за чиста храна…

Пределно ясно ми е, че за мнозинството хора в България това са неща над възможностите им. С по-директни думи – хората нямат пари. Не можеш да си купуваш био чушки по 4 лв килото и бутиково биволско сирене по 20 лв/кг, ако едвам свързваш двата края. За много хора въпросът е кило домати или два кренвирша и един хляб. Според мен доматите са за предпочитане 🙂

По някакъв начин ние като семейство сме в подобно положение – примерно нямаме пари за био домати по 5 лв. Затова искаме да ги отглеждаме!

Най-малката стъпка, която можете да направите, е да намалите покупките и консумацията на боклучава храна. Научете децата си да обичат и предпочитат домашно сготвената храна за обяд и вечеря, вместо чипс, кроасани, пелети и полуготови сурогати, да пият вода вместо сокчета със сламка. Това ще ги направи по-здрави, а вие ще спестите пари, тъй като домашно приготвената храна винаги ще е по-хранителен избор от полуготовата в магазина.

Смятам, че домашната храна е достатъчно голяма първа стъпка напред към спасението на човечеството от т. нар. junk food, макар и не винаги продуктите да могат да бъдат с безупречна чистота. Ако успеете да направите тази първа стъпка, знайте, че работите за промяната!

А ако имате дори и малко време и желание, помислете каква част от храната ви можете да отгледате сами! 😉

Финал

След толкова писане (което ми отне около 6 месеца, разпокъсани в много, много часове 00:00) не зная как да завърша. Мога да ви кажа още камари неща, а от друга страна мисля, че и това до тук беше прекалено.

Може би ще прочетете само част от всичко, може би ще изгледате само някое клипче – за вас важното е, че сте тук. А за мен важното беше да напиша всичко това.

Ако имате въпроси – питайте, ако мога да помогна – ще. Бъдете живи и здрави! (отправям това пожелание с ясното съзнание колко трудно е сбъдването му в днешни дни…)

Филми
^ обратно в началото ^

Ето няколко филма за гледане (всичко може да се намери по интернет):

  • Food Inc
  • Seeds of freedom
  • Food Matters
  • Hungry For Change
  • Growing Change
  • Fed Up
  • Fresh – the movie
  • Sicko и Fat, Sick & Nearly Dead по желание

Видеа








Дом

С това кратко заглавие ще започна най-пространното писание на този блог, което се появява след почти три години застой. Темата е: Избор на парцел в село или малък град с цел строеж на фамилна къща за целогодишно обитаване.


Да започнем с първия и най-важен закон на имотите:
ПЕРФЕКТЕН ИМОТ НЯМА.


Примирете се с това от самото начало – ако е нужно си го разпечатете и сложете на стената и съзерцавайте ежедневно, или си го напявайте като мантра преди заспиване.

За да се справите със задачата, най-важната подготвителна стъпка при търсенето на имот е съставяне на списък с качества и недостатъци според вашите виждания. Започнете със „задължително да“, после „задължително не“ и накрая „може би/все едно“ за нещата, които би било добре да има/няма, но не са решаващи за вас или сте склонни на компромис.

Следвайте това будистко правило – всичко трябва да бъде пречупено през вашата призма, не приемайте безропотно и без проверка ничий съвет (дори съветите в тази статия)! Не се съобразявайте сляпо с мнението на близки и далечни роднини, близки и далечни приятели и всякакви други доброжелатели. Избирането на парцел е като избирането на партньор. Всеки човек ще види различни плюсове и минуси, а за вас е най-важно вашето собствено щастие.

На пазара няма да намерите такова нещо като „райско кътче“, „гнездото на мечтите“, „уникално местенце“, „перфектна локация за вашия дом“, „идеалния парцел за…“ – това са все любими фрази от брокерската лирика. Тези неща не се продават, те се създават.

Знайте, че финалното решение трябва да бъде донякъде емоционално (аз лично препоръчвам поне наполовина). Не всичко е цифри. Трябва да видите едно място и да се влюбите – може би не лудо, но да усетите привличането, за което знаете, че ще се превърне в нещо чудесно с времето.

Една шепа от десетките (стотиците?) възможни фактори, които могат да повлияят на избора ви, съм изброил по-долу. Те са ни направили впечатление в нашето дълго търсене на парцели и десетки видяни имоти в радиус 30 км от центъра на София.

Местоположение

Географското положение е от огромно значение за мястото, на което ще живеете. Ето бърз пример.

Разстоянието по въздух между селата на северния и южния склон на Витоша е едва 20 км. Може да не изглежда много, но в Бояна и Княжево зимата си отива месец по-късно от в село Ярлово. Дърветата цъфтят по-късно, градината се съживява по-късно, нощите са по-студени, на есен сланата пада по-рано, на пролет има по-голям риск от слана до късно, ливадата е мокра до обяд през поне 5 месеца, отоплението е по-скъпо, слънцето е по-малко часове в двора ви…

В по-голямата част от България класическия отоплителен сезон е 6 месеца. На южен склон или с подходящо изложение и надморска височина можете да го свалите на 4. Ако сте студолюбиви, може и да ви хареса по-хладното лято, но бъдете наясно с всички последствия. Хладно в дома може да се направи и със северно изложение на къщата, но ако планирате да имате живот на двора – градина, овошки, ливада, търсете подходящо място!

Говорете с бъдещите ви комшии. Вали ли лятото? Колко често? На пролет стават ли наводнения, залят ли е пътя? На къде се стича водата? Бързо ли изсъхва почвата? Има ли свлачища? Духа ли силен вятър и от каква посока най-често?

Ще се изненадате какви неща забелязват хората, които живеят там от години. Например посоката на вятъра ще ви покаже дали докарва свеж въздух от близки възвишения/гора или обратно – носи смог от града. Редовен силен вятър (напр. в Бучин проход до София) вещае нисък комфорт без значение от температурата и сезона, или нужда от сериозни ограждения, защитен пояс от дървета и тн. Има теория, че вятърът гони насекомите, но в момента, в който си оградите външно място за похапване на завет, всички мухи от околията ще се сберат там.

По интернет можете да намерите статистически данни за температура, както и вятър – могат да ви бъдат полезни. Задължително използвайте TPE при всеки оглед – или предварително, ако знаете местоположението, или на място със смартфона, или след това на компютъра в къщи! Огледайте слънчевите вектори поне за най-късите зимни и най-дългите летни дни! Това е много ценна информация за възможностите за разполагане на къщата и другите елементи в двора.

Има ли близки водоизточници? Чисти ли са? Има ли риба в тях, има ли рибари? Има ли много комари през лятото, а мухи, а оси (това са все индикатори)? Има ли близка индустрия или примерно мина или кариера, дори такава, която е работила до преди 10 или 20 години? Има ли наблизо магистрала или друг натоварен път, което значи шумово замърсяване, в добавка към прах и газове (за пример идете в Елешница – пиеш си лимонадата на ливадата в тихата надвечер, а наоколо едно непрекъснато бучене)? Има ли гора, хълм, водопад, някакво интересно близко място, до което можете да стигнете пеша под формата на разходка през деня? Има ли гъби? Има ли обработваеми земи или землището пустее?

Питайте каквото ви хрумне, не се знае от къде може да изскочи заекът. Подгответе си списък с въпроси, но бъдете учтиви, а не мнителни. Не карайте хората да се усещат на разпит и нека не изглежда все едно искате да компрометират мястото, където живеят и вероятно обичат. За щастие българите сме такива, че бързо си казваме и майчиното мляко, и за добро, и за лошо.

Много полезно е да посетите харесаното от вас място поне в два различни сезона, най-добре през ноември-декември когато има сняг или поне лед или поне след много проливен дъжд и през август, когато не е валяло от месец. Ще придобиете ясна представа за достъпа, дренажа, състоянието на пътя, на почвата, на градината… А ако не можете да харесате едно място и в най-окаяния му вид, най-добре не го купувайте.

Разположение в самото населено място

Много парцели се рекламират като „до селото“ или „до нови къщи“, а се оказва, че са на 500 метра от края на пътя. „Целогодишен достъп по черен път“ значи достъп само през лятото и то ако не вали, през останалото време – с трактор. „Прекрасна панорама“ обикновено значи терен с огромна денивелация. „До регулация“ значи, че скоро няма да бъде урегулиран, а и да бъде – какво от това, като е на 200 метра от ток и вода (=десетки хиляди разходи за прокарването им). „Уникален парцел“ обикновено значи парцел с уникални проблеми.

В най-добрия случай ще намерите парцел, който да бъде сред други обитавани целогодишно парцели, но не гъсто застроени, с добри отстояния и с добри комшии, които да ви направят добро впечатление още на прима виста. Отидете в събота (когато дори и виладжиите ще са там) с кутия бонбони или две бири или направете една баница за почерпка и поговорете с хората откровено. За предишните собственици, за живота в селото, има ли кражби, има ли други проблеми, стабилен ли е тока, спира ли водата лятото… За всякакви теми – в процеса на разговора ще разберете вероятно повече за вашите бъдещи комшии, отколкото за парцела, който оглеждате. И това е важно!

Избягвайте парцели, които имат построени къщи на ограда („на калкан“) = рецепта за проблеми и надвиснала гола стена над двора ви или задължението да строите на калкан. Изобщо съседските къщи е добре да имат поне 10-12 метра от вашата, поне от южната страна на парцела/бъдещата ви къща. Това не е задължително за големи парцели, но за малки е изключително решаващо да имате чисто петно с добро слънцегреене в двора.

По същото съображение винаги оглеждайте дърветата в околните дворове. Ако по вашата южна/западна ограда има големи, стари дървета, най-вероятно ще имате едно голямо сенчесто петно в тази част на двора.

Ако в селото минава рейс или влак, близост до спирката е половинчат бонус. При проблем с колата не е нужно да вървите километри, но най-вероятно това значи малък парцел в центъра, където е нагъчкано и шумно.

Ако през селото минава важен и натоварен път, търсете парцел възможно най-далече от него, в рамките на разумното. Шумовото и праховото замърсяване са сред най-трудните и скъпите (а понякога и невъзможни) за елиминиране.

Размер и форма на парцела

Колко голям трябва да бъде парцелът? На този въпрос няма лесен отговор, всичко е много индивидуално. Можете да имате 500 квм със заварена къща с 200 квм основа и тънките ивички дворче около къщата да са ви достатъчни. Може да имате 3 дка овощна градина с рухнала къща в единия край и пак да не ви стигат.

Ако сте мислили по въпроса и имате опит с дейностите, които искате да развивате в имота си, вероятно вече имате добра представа за нужната ви площ. Зеленчукова градина с определен размер? Сектор за овошки с прилежащ кокошарник? Малко езерце? Пчелин и барака за обслужване? Полянка за мачле и федербал и надуваемо басейнче? Отделна барачка за грънчарска работилничка? Беседка за работа през лятото? Зона за палатков лагер на безспирния поток гости? Паркинг за 5 коли с канал за ремонти и навес?

За размера единственият съвет, който мога да ви дам, е универсалния – мислете му! С други думи, хубаво обмислете (или помечтайте, с по-практичен уклон) какво искате да се случва, как ще го случите и кога.

Дори да се абстрахираме от парите, всяко нещо изисква своето време. Хубавата 150 квм ливада райграс иска поне 1 косене и разчесване седмично за 2 часа време, поливане 2-4 пъти седмично (да речем, че поне това сте автоматизирали), място за компостиране на окосеното + грижа за компоста, ежегодно наторяване и дозасяване. Ако допуснем, че се грижите за ливадата само в почивните дни, само с една дейност ви отиват всички неделни следобеди между 16:00 и 18:00, от април до октомври.

Ако парцелът има много неправилна форма, най-добре е да изискате от собствениците да направят предварително една геодезия – очертаване на крайните точки на парцела – за да знаете точно до къде се простира.

Всъщност, ако сте харесали някой парцел сериозно, почти задължително е да имате геодезия преди покупката. За да убедите собствениците да направят геодезия, уговорете се, че ако стане сделката, вие ще платите цената на услугата. А ако не се стигне до сделка, геодезията ще им улесни продажбата, защото показва реалните граници на имота.

Това е тънък момент, за който много хора не са подготвени, а може да е много проблемен, особено на имоти със съществуващи постройки. Едно време кой какво заградил, кой с кого какво се разбрал, кой къде построил – нещата не са били толкова строги. Напълно възможно е да попадне човек на парцел, в който къщата е на 2 метра от предната ограда (само по себе си забранено за нови строежи), а след геодезията да се окаже, че оградата трябва да се измести 2 метра навътре и къщата става с лице директно на улицата.

Парцели се рекламират с една площ, защото това знае собственикът и това пише в нотариалния акт, но оградата на място загражда значително повече. И ако да се измести предната ограда може да не е чак такъв проблем, какво се прави, ако страничната ограда е отнела метър от комшийския двор? Или още по-зле – те са отнели от вашия?

И последно за геодезията – освен за формата и реалните граници, тя дава информация за денивелацията. Ако на етап избор на парцела мислите за архитектура, това е много полезно. Нашият опит показа, че окото лъже много. „Идеално равни“ парцели е нормално да имат 1+ метър денивелация за 20 метра.  Лек наклон по дължината на терена винаги е за предпочитане пред терен с „дупка“, от гледна точка на отичането на водата.

Масово парцелите не са правоъгълници – често са с формата на успоредник, трапец, триъгълник, а понякога са в доста измислени и неправилни форми. Това не трябва да ви спира от покупка, ако предварително придобиете представа кое къде и как ще бъде разположено в парцела. Основното е да проверите какви са разпоредбите за отстояния на сградите от края на парцела във вашия случай и как ще се прилагат спрямо неправилната форма.

Ние изисквахме скица от брокера или собственика, която после уголемявахме до А4 формат на паус и върху нея с молив рисувахме кое къде. Приятно занимание, нещо средно между редене на пъзел и комбинаторика. Често налагахме под очертанията на парцела сателитната снимка или карта на релефа, взета от Google Maps.

Ако парцелът има голяма денивелация, но цената му е много добра, проучете опциите за терасиране (пример). Тези парцели предлагат интересни възможности като гледка, архитектура и градински дизайн, но ще изискат повече пари първоначално.

Ако парцелът под 5-600 квм, вероятно е парче от по-голям имот, делен между наследници. Говорете с директните комшии, особено ако са роднини – могат да изскочат интересни детайли, като например единия брат не искал да се дели имота, другия брат отишъл в чужбина, бащата разделил парцела и първият брат се заканил да стъжни живота на който го купи (реален пример!). Вкарате ли се в човешка драма, излизането ще е много трудно. Затова – четете надолу!

История на парцела

При възможност говорете директно и на живо със собствениците. Без значение дали ще купите от тях или през агенция. Говорете с комшии и вземете координатите на собствениците.

Никога не показвайте, че много харесвате парцела и че много искате да го купите, колкото и да ви се вижда перфектен! Защо ли – да повторя: перфектен имот няма. Накарайте продавача да се разприказва, изслушайте го внимателно и го поведете леко към пълната история на парцела. Все ще изскочи нещо, което не сте знаели и няма да ви хареса.

Не бъдете изцяло негативни, отбележете предимствата на парцела, но и недостатъците. Ще придобиете представа за отношението на хората към земята им. Обичат ли я, как са я обработвали, държат ли на нея, в затруднено положение ли са, бързат ли да го продадат, на какъв компромис са склонни… Тези хора (или техни близки) ще живеят ли близо, дори в съседен парцел? Ще бъде ужасно да купите имот, а после да не се понасяте с комшиите, които се ядосват, че сте го измъкнали от тях несправедливо.

Историята на парцела може да ви разкрие неподозирани проблеми – защо предишния собственик не е построил нищо до сега? Може би има неуредици с документите, спор с други наследници или с комшии, може би през парцела минава инж. инфраструктура и е проблемно строителството, може би водопроводът, който е „на улицата, ей там“ е всъщност на 50 метра и никой до сега не е искал да инвестира в прокарването му до парцела…

Регулация

Тук няма да задълбавам. Ако няма регулация – не се занимавайте. Прочетете малко за процедурите за вкарване на имот в регулация и ще се откажете сами.

Брокерите и собствениците понякога казват „ама знаете ли колко лесно и бързо се урегулира парцел, сега ще го вземете на половин цена и след 6 месеца вече сте на 100% печалба“ и прочее глупости. Предложете им, щом е толкова лесно, те да направят процедурата, а вие ще купите на по-висока цена вече урегулирания имот, в който са прокарали ток и вода с изрядни партиди. Точка.

Има разни схеми, където на земеделска земя можеш да построиш стопанска постройка, или да имаш земя със смесено предназначение, но ако това ви вълнува, вероятно вече сте много по-напред с проучването и този материал ви е излишен. При всяко положение нашата цел (а и целта на това писание) не е ферма насред полето, а къща в населено място.

Ток

Ако парцелът има открита, редовна партида (винаги проверявайте за стари задължения!), което предполага пломбиран нов електромер в кутия на стълб пред имота + кабел от кутията, влизащ в имота + договор към енергото – честито, вие сте сред 10-те% късметлии на пазара!

В противен случай трябва да се започне с проучване дали изобщо може да бъде присъединен парцела към тока. Принципно това е задължение на продавача, ако иска имотът да бъде по-атрактивен. Можете да се договорите той да задейства процедурата по проучване, а после разходите му да се добавят към цената на сделката.

Не се лъжете по приказки на брокери и дори на собственици „ей къде го тока, един кабел и готово“. Дори да има стълб пред самия имот, а на стълба да има кутия с други електромери, това не е гаранция, че вие ще се включите безпроблемно. Затова се прави проучването – да имате официално становище от енергото дали може и ако да – на колко киловата. Ако ви кажат максимум 6, помислете как ще я карате (6 киловата ще глътнат фурна, хладилник, фризер и 2 малки климатика, работещи на половин мощност).

Освен това, присъединяване към ЧЕЗ примерно струва към 700 лева, така че не е само „един кабел и готово“. Можете да ползвате това като основание за намаляване на цената на имота.

Ако няма достатъчно мощност, най-добре се откажете от парцела. Захванете ли се с процедурата „изграждане на трафопост“, си приготвите 100 000 лева и доста години здрави нерви.

Вода

Всички приемаме водата за даденост, но фактът е, че в България водата е относително дефицитен ресурс, тъй като не се управлява добре. В много села водопроводите са стари, имат малък дебит, имат режим на водата, често са изградени от частни инвеститори, не са узаконени…

Разпитайте комшиите. Как е водата – редовна, силна, чиста, мирише ли, как е на цвят, пият ли от нея, имат ли водомер, познават ли някой от локалното ВиК… Говорете с хора, които скоро са строили на това място – те ще знаят най-добре как е положението от гледна точка на закона.

Без партида за водомер (или поне предварителен договор за такава) няма да получите разрешително за строеж. Така че този момент е важен.

Можете да идете лично в локалното ВиК и да говорите с началника или някой техник, за да ви кажат как седят нещата преди да купите имота. Но е възможно да получите отговор „да бе, няма проблем, ще те включим“, но след това да не можете да ползвате това включване като база за узаконяване.

Ако няма водопровод, или има проблеми с него, остава ви възможността за сондаж. „Собствен водоизточник“ е основание за издаване на разрешително за строеж. За целта разпитайте съседите имат ли кладенец или сонда, на колко метра в водата, колко е дебита, кой е бил сондата или копал кладенеца, спада ли много лятото нивото… и си пригответе поне 1-2 кубика контейнери, в които да имате резерв вода, в случай на проблеми.

Канализация

Ако няма изградена канализация (повечето от селата в България нямат, вкл. доста „квартали“ в София), трябва да заложите в проекта септична яма или локална пречиствателна станция за отпадни води (ЛПСОВ).

Септичната яма трябва да бъде ВОДОПЛЪТНА изгребна – не може да е просто дупка в земята, като едно време. Така че или се взема пластмасов контейнер, който се закопава, или се прави бетонова шахта с дъно и стени от водоплътен бетон (със специална добавка), като могат да ви поискат и хидроизолация на бетона.

Ямата не се препоръчва, защото трябва всеки месец да се вика лайновоз да „изгребва“ материала. Освен това в нея текат анаеробни процеси, които миришат.

Изключение е ако си купите стара къща с вече налична яма (заварено положение). Една добре направена стара яма със сух зид може да седи години без да се чисти, в зависимост от употребата. Имайте предвид само, че всичко, което изливате в канала влиза в почвата. Шампоани, сапуни, веро, препарати, прах за пране – една камара вредни и неразградими съставки в градината. Това ли желаете?

ЛПСОВ е за предпочитане, като пазарът е голям и разнообразен. Прието е, че най-ефективни са тези с приток на въздух и активен аеробен процес. Добрите инсталации са от 5000 лв нагоре за 3-4-5 членно семейство. Изходящата вода е (добре да бъде) със евро сертификат за чистота, който позволява употребата ѝ за поливане на тревни площи и дървета.

Също така, ако имате подходящо дере или река покрай имота, можете да извадите разрешително от Басейнова дирекция за заустване на изходящата вода от пречиствателната станция там. Ако това не стане, от общината е вероятно да ви поискат да направите попивен кладенец, който е дупка в земята, пълна с чакъл, най-общо казано. Там се излива пречистената вода и попива в почвата.

Път и достъп

Няколко думи за стигането до заветната цел. Тук положението е доста индивидуално, но все пак… Да, ясно ми е, ще се окопаете в селото и никога никъде няма да мръднете! Освен всеки ден до съседното село за магазин, с децата до училище и вие до офиса.

Задължително минете пътя в двете посоки в най-натовареното време! Може принципно да го избягвате, но все ще ви се наложи, или на ваши приятели. Час пик разкрива различни аспекти – какви заобиколни маршрути могат да са удобни в случай на затворен път (ремонт, катастрофа, авария) и колко е натоварен пътя принципно.

В неделя по обяд определено не е показателно за авто-натоварването – ако парцелът е близо до важен път, отидете в час пик и останете час на място, за да прецените дали натоварения трафик се отразява на шумовия фон (теб гледам, Елешница!).

Всеки си преценя колко време и пари иска да отдели за пътни разходи. Дори да работите дистанционно, децата ще трябва да стигат до училище – има ли друг транспорт въобще (селски рейс?) и ако да – в удобни часове ли е за първа и втора смяна и прибиране? От къде се хваща спрямо вашия парцел, къде пристига този рейс в града, има ли удобни свръзки с друг градски транспорт?

Когато бях в гимназията, имахме може ги 15% ученици от Несебър и Созопол – това са деца, които 5 години всеки ден пътуваха с рейс по 30-40 км в едната посока, което обикновено отнема към 40 минути. Не се смяташе за нещо необичайно или изключително.

Има една теза – електромобилите ще направят пътуването много евтино. Дано сме живи да го видим, аз лично имам леки опасения… Но дори и така, Дупница – София си остава 70 км и освен ако не работите в Люлин 1, дори магистралата няма да ви свали времето на под 50 минути в едната посока, от врата до врата. Ако желаете да изгубите 2 часа от и без това краткия ден в колата, дори и да е безплатно горивото – ваша воля. Просто ви препоръчвам да добиете представа и да си направите сметката – примерно пътувайте 4-5 пъти до там и обратно в рамките на 1-2 седмици.

Тъй като нашите търсения бяха около София, научихме, че поради размера на града е нормално да отпадне цял сегмент от околните населени места просто защото са на другия край на града. ОК, може би един ден ще си смените работата, но ако имате къща на удобно разстояние от сегашната ви работа, ще видите, че по-трудно ще се решите да пътувате двойно. Може би ще вземате двойна заплата и ще имате шофьор – чудесно! В противен случай не пречи да си намерите работа отново близко до дома (както правят много хора така или иначе), или да работите дистанционно.

Мислете и по евентуалния вектор втора кола > втори набор преглед, гражданска, винетка, данък > втори комплект зимни гуми > втора кола за ремонтиране…

Много внимавайте с обяви, където се споменава за особености с достъпа до парцела. „100 метра по черен път“ значи да газите кал 6 месеца от годината, а ако нямате возило с 4х4, най-добре паркирайте на 100 метра от къщи 🙂 В селата по планинските склонове често има проблем със стръмни улици, особено зимата или като текнат калните реки. Може пътят до селото да е чудесен, но ако вътре положението е зле/сложно, помислете как ще пътувате в трудните сезони.

Ако по пътя до селото има покритие със StreetView – използвайте го за да видите как е бил пътя в друг климатичен сезон (особено ако има избор на есен-зима). Ще видите и дали има подобрение спрямо предишното състояние – дали общината оправя пътя или е зарязан.

И накрая…

Ако сте стигнали до тук, изчитайки всичко, явно сте твърдо решени да си купите парцел 🙂 Поздравления! Твърдата и непоколебима решимост е едно от най-важните условия за успех!

Тази статия би могла да бъде безкрайна. Може би някой ден ще я допиша, може би ще остане така, за да си припомняме след 20 години какво ни е минало през главата.

Надявам се, че тези 4000+ думи ще са полезни за някого. Със сигурност знам, че на нас щеше да ни е много полезно, ако бях намерил такова писание в началото на нашето търсене.

И да знаете – желанието да живот „на село“ не е края, то е само началото на едно голямо приключение!

Послепис

Реших да добавя няколко думи за нашите търсения. Първоначално целта ни беше минимум 800 квм двор, за предпочитане декар. Като еталон ползвахме градината на дядо и баба в Каблешково, която е толкова. Винаги е полезно да имате за пример имот, който познавате, за по-реална представа за размера.

В този двор искахме да разположим двуетажна къща с малка основа (60-70 квм макс), овощна градина с прилежаща ливада, зеленчукова градина и зона за извращения – така галено наричаме всякаквите експерименти, които искаме да си правим (строене с естествени материали, водни култури, горска градина и тн.)

Покрай София, обаче, цените на имотите са доста по-високи от възможностите ни. Ако парите не са ви проблем, за 90 Е/квм можете да си купите в Горна Баня или Бистрица, а за 120 Е/квм – в Бояна, а това все пак е само на 8 км от еНДеКато на културата! (цените са от 2013 г.)

Гледали сме обяви в Елешница, Желява, Кремиковци, Локорско, вилните зони на Нови Искър, Владо Тричков, Кътина, Доброславци, Балша, Житен, Драговищица, Градец, Царичина, Опицвет, Храбърско, Белица, Хераково, Пролеша, Гурмазово, Пожарево, Клисура, Бучино, Владая, Мърчаево, Рударци. Където е болд – там се били лично да оглеждаме.

Обмисляхме Боснек, Бистрица, Лозен, селата около Перник/Радомир и все такива по-далечни дестинации, спрямо отправната точка, която е жк Лагера в София. Дори и схема с апартамент в Дупница (много са евтини) + градина в близките села (много са евтини). Но разстоянието ни отказа.

Доста дълго време се бяхме фокусирали в Кътина – само там се видели сигурно 10 различни парцела и сме говорили с много народ. Самото село много ни хареса, Нови Искър е на 5 км с градини и училище и магазини и тн, природата е чудесна, въздуха, не се вижда София, рейс и маршрутка на половин час… За съжаление трите финални опции бяха сложни – едната трудно достъпна и скъпа в пълния си блясък, другата без лесна опция за вода и с доста денивелация, а последната – между много високи къщи.

Понеже не ни свърта, при една разходка на запад от София отивахме към Хераково и случайно минахме по път, който не ми е познат. Така се озовахме в края на до тогава неизвестната ни махала Бобен… и веднага си намерихме мястото. И те така.

Великденски калабалък

Празниците са винаги една трудна работа, когато са замесени много хора, ограничено пространство и бюджет + голяяям списък задачи (демек работа = непривично по време на празник). Всеки, който се е опитвал да състави „програма“ за 10+ човека за 2+ дни знае за какво говоря*. Намесете в сметката прясно заклано 20 кила агне, 60 яйца, 12 козунака и 5 литра ракия и, вярвам, почва да ви се оформя представа.

За тия 4 почивни дни пробвахме да се наядем, напием и наспим и да го комбинираме с полезното. Която комбинация немалко се затрудни от 3 дни валежи + градушка. Въпреки всичко това, някак успяхме дружно:

  • окопахме и почистихме редчетата ягоди и малини – последните вече са пуснали листа и издънки!
  • пресадихме няколко диви къпини, защото се оказва, че хибридът без бодли може да е едър и да ражда много, но не е толкова ароматен и сладък!
  • пак от дивото подбрахме и малко диви иглики, които засадихме в задния двор
  • разсадихме и ред мента по-близо до пръскачката за ливадата, за да осигурим шанс за поливане – в задния двор е чутовно занемарена и бавно растяща
  • окопахме, почистихме и мулчирахме експерименталната повдигната леха с лук и чесън – този, който насяхме предишния път се е показал на 10 см, а презимувалият е вече голям
  • предния път заложихме пробни „парници“ от половинки туби за вода и в тях вече има репички и марулки – част от последните разсадихме на широко
  • посяхме декоративни семена кратунки и резене в повдигната леха, отделно за проба и босилек, моркови, магданоз, лайка…
  • косихме трева и заложихме нова купчина компост
  • събрахме цял чувал коприва и лапад, част от които се превърнаха в кюфтенца, друга част влезе в плънката на агнето, а трета си донесохме за още зелена кулинария
  • събрахме и малко охлюви, които чудесно се вписаха (панирани) като великденско мезе
  • неща като пълнене на агне и боядисване на яйца едва ли има нужда да ги споменувам…

Като се добави задължителната солидна доза чистене и дреболии си става прилежна почивка. Сега започва най-любимият ми сезон, в който всяка седмица променя пейзажа!

пп: Между другото, оказва се, че дори коза да опасе до дъно едногодишна 20 см „фиданка“ paulownia или да изсъхне до спаружена клечка през зимата, дръвчето е супер издържливо – пуснало е нова издънка директно от корена.

* Последните години все тъй се случва, че аз обхващам организация и кетъринг на обемни събития с тайфи от типа 15 човека за 4 дни в дивото, ама да има първо, второ, трето и луксозни мезета помежду.

Лютеница

История и процес

Преди много години, ееей в ония времена, правенето на лютеница на село беше един от върховете на лятото. Събитие, за което се правеха подготовки от август и кулуминираше с Голямото Облизване на Тавата някъде пред септември. Един чудесен завършек на плажаджийския сезон – вкусът на лютеницата винаги предвещаваше идващата есен.

Някоя подходяща топла събота се стоварвахме на село, по възможност преди обяд, все в различен състав. Понякога дори братовчедките от София идваха, заедно с вуйчовци, вуйни и прочее. Баба и дядо, разбира се, бяха там още от 7 сутринта и винаги ми е било леко притеснително – хората вече са в разгара на процеса, разбийш ли, а ние отиваме там да се пречкаме.

Отделно съжалявах, че съм изтървал запалването на огъня. Като малък не ми даваха да си играя с огъня, защото, на теория, действало зле на деца с нощно напикаване. Това по някакъв начин предопредели отношението ми занапред – в момента обожавам огъня.

Другата част от преживяването, която ми допадаше много, беше брането. Плъзвахме из градината с кофи и касетки и трупахме червени чушки, домати, патладжани… За мен беше изумително колко много неща могат да се съберат от градина, която обикалях тичешком за 30 секунди!

Дружно се врязвахме в процеса на етап белене на чушки и патладжани (вече изпечени от баба и дядо), а после и помагане на дядо със смилането на цялата смес. Помня как понякога дядо изкопаваше една дупка в далечния край на градината и закопаваше там купчината обелки, дръжки, семки… Това са ми първите спомени от нещото, което по-късно научих като компостиране.

Накрая всички кофи и легени със смлени зеленчуци се изсипваха триумфално в предварително почистена и намазнена бакърена тава с обем като детски надуваем басейн, както ми се струваше. Дядо изваждаше Греблото (голяма плоска дървена бъркалка) и го връчваше на баба все едно е Олимпийския огън, баба се оглеждаше наоколо… и всички деца се пръскахме по градината за секунди. Никой нямаше желание да бърка лютеницата 😀 !

В по-късни години проумях, че готвенето на лютеницата е тънката част от процеса. Дядо винаги е бил перфектния организатор и осигуряваше случването на цялата подготовка + физическата сила, но стигнеше ли се до завършващите щрихи – намесваше се баба.

За нея мерки от типа грам, милилитър или минута нямаше. Всичко се правеше по усет и, преди всичко, по вкус. Което беше супер – на всеки 10 минути се чуваше вик откъм огнището, който призоваваше всички на дегустационен сбор с филия.

Готвенето продължаваше часове. Понякога баба викаше дядо (или някое от по-големите деца) да я отмени с бъркалката, защото тая работа е тежка физическа, но седеше неотлъчно до тавата, без да откъсва поглед от повърхността на сместа. До тоалетна ходеше винаги на прибежки и после без думи грабваше греблото – да се увери, че в нейно отсъствие не са се омазали нещата. Тогава ми се виждаше голям спек, толкова време да се бърка една лютеница, но вече знам, че това е неразделна част от процеса. Предостатъчно недоготвени лютеници съм опитал и ми е ясно, че бързането накрая опорочава цялото приготовление в началото.

Когато най-сетне настанеше време за пълнене на бурканите, честно казано на никой не му се гледаше вече лютеница. Грабвахме по една лъжица, натъпквахме хиляди бурканчета (както ми се струваше), изпопарвахме си пръстите с още врялата лютеница и помагахме с реденето на стъкларията в казана за стерилизиране.

По мръкване дядо ставаше неспокоен, сигурно защото не виждаше добре вечер и се притесняваше за прибирането си с Москвича. Неговото отношение се придаваше на всички – искахме вече да си тръгваме и да се приключва цялата тая работа. Тогава баба и дядо оглеждаха вече напълно готовите буркани, наредени с капачките надолу да изстиват, преброяваха, тюхкаха се за няколкото пукнати и… идваше кулуминацията с обявяването, че това количество определено няма да е достатъчно за трите семейства и ще трябва да се направи още една доза. 😀

Рецепта

Рецептата, по която подхождаха дядо и баба, гаранция е била различна от тази, която правим в момента. Но вкусът се изгражда и е въпрос на навик. Вече съм забравил как точно миришеше лютеницата преди 25+ години; по-важното е, че емоцията с Облизването на Тавата е същата 🙂

Описаните по-долу продукти са за така наречената „единична доза“. Резултатът е около 5 литра (смятана по обема на напълнените буркани) лютеница. Рецептата е в доста обобщен вид, защото така или иначе винаги се импровизира в някой раздел – дали люта чушка ще боднеш, дали чесън, дали по-мазна ще я искаш, дали по-едра…

  • 6 кг червени чушки (може от тях 1 кг да са зелени или шарени), теглени сурови
  • 1.5 кг патладжан, теглен суров
  • 1.5 л гъсто доматено пюре – добавя се на око, докато сместа спре да изглежда “чушкена” . 20 кила консервни домати се изпаряват докато станат към 5 литра пюре.
  • 1 кг моркови, теглени сурови
  • 1 кг камби, теглени сурови (така и се слагат)
  • 200-300 мл олио
  • сол и захар – на вкус, според киселостта на цялата смес (опитва се често)
  • подправки на вкус: черен пипер, кориандър, кимион, босилек, магданоз, чесън, люти чушки – сухите се слагат в последните 15-20 минути на готвене, а зелените – при изключване на огъня

Чушките (почистени) и патладжаните се пекат и белят. Морковите се белят и варят. Камбите само се чистят. Всички зеленчуци се мелят на машинка за кайма, на едра или фина решетка, по избор. После в тавата – изпаряване, добавяне на олио, готвене, подправки. Бурканите се пълнят докато е гореща още и се стерилизират, да ви е мирна душата. И край.

А преди края има много, много работа и бъркане. Обикновено 4-5 дози се изпаряват 2 часа и се готвят още 2 часа, през което време трябва да се бърка непрекъснато.

След толкова много писане не се сещам какво да сложа в заключение, затова: добър апетит!

Мартенско пробуждане

Жестоката зима приключи. Жестока и в двата смисъла, така че животът е радост и тъга 🙂  Захванахме някои селски начинания в първия възможен топъл уикенд, в който нямаше сняг.

Основната задача беше пролетната резитба на овошки и лозници. Първите имат голяма нужда от това, защото много години наред не са пипвани и се налагат тежки и поетапни корекции на стари дървета с оплетени криви корони. Всъщност тази е едва втората им година със сериозна резитба от поне 10 години назад. Тая задача отне цял ден и моторна резачка. И много, много събиране и влачене на клони. Отново се натрупа камара, тоя път и по-дебели.

С кеф открихме, че насятите няколко редчета чесънчета и лукчета са се показали под снега и са живи (поне 70% от тях). Открихме и изкарали лук/чесън, които явно сме пропуснали да извадим миналата година. Розмаринът презимува успешно на закрито (5 месеца без вода, в даден момент температура -10 градуса). Кокичетата бяха нацъфтели, но всичко друго още спеше.

Други интересности бяха:

И сто други дреболии.

Отделно щетите в стил пукната тоалетна чиния и 6 външни крана (въпреки източването на водата от системата) не им обръщаме внимание, да не си разваляме настроението 🙂 Прочее, тази година се очертава голяма борба с къртиците и сляпото куче.

Селска чест

Когато бях малък, ееей в ония времена, и когато се падаше лято, действието „ходене на село“ беше почти наравно по естественост с „ходене на плаж“ (все пак съм бургазлия). Тъй магически се бяха наредили нещата, че всичките ми приятели от училище имаха „село“ и го посещаваха редовно. „Да помагам на баба и дядо“ беше масов претекст в ония години, но напоследък подозирам, че тези селски посещения са били повече в помощ на децата. В терапевтично-образователен смисъл.

Нямаше ги тия снобарски притеснения около думата „село“. В днешни дни гъзетата по Шопия ги трещи срам да кажат „на село съм“ – вероятно щото загатва, че си се върнал по родните места, а това е недопустимо за себеуважаващ се софийски гъзар. Съответно се ползват различни словесни хватки – „в провинцията съм“, „на вилата съм“, „малко сред природата“… Това е една отделна и обширна тема, за жалост.

Та ония по-прости и лесни за проумяване времена, селото беше приятно разнообразие и аз лично нямах приятел, който да не се радва, че ще ходи на село. Сигурен съм, че това място, където и да се е намирало то за различните семейства, винаги е изобилствало от неща за правене и средства за забавление на едно дете.

Съвсем отделен бонус е, че там можеш да си набереш нещо! Мисля, че проумяването на жизненият цикъл на плодовете и зеленчуците е повратен момент в моето детство. И вярвам, че всяко дете трябва да разбира от къде идва храната (подсказка: не от супермаркета). В тая връзка, четете Майкъл Полън.

Дядо ми Илия (вероятно без умишлено да го желае), беше много зарибителен на тема земеделие. И то не само за неща като вади, колци и маркучи, а покълване, грижи, лекуване на растенията… Помня как веднъж ми даде една лозарска ножица, за да му „помогна“ да подреже малините.

Нормалната реакция на едно дете, като го караш да върши работа, е силна неприязън, граничеща с ужасено отвращение. Моето беше двойно, защото обожавам малини и мисълта, че трябва да ги отрежем, ме стресна. Обаче дядо ми обясни, че от което клонче съм брал малинки вече няма сили да роди нови малинки догодина, затова трябва да го махнем, че да може да има място за другите клончета и съответно малинки.

Едва ли трябва да обяснявам как веднага се захванах да режа малините и почти веднага баба се захвана да вади бодли от ръцете ми. На връщане към Бургас, навиквайки боботенето на зеления Москвич, разпитвах дядо 100 неща за малините. Защо им падат листата, как се разбира кое клонче е дало малини, какво става ако отрежеш грешно клонче, от къде се вземат новите клончета…

Дядо стоически мълча и устоя на баража. Чак в по-късни години разбрах, че той всъщност не е бил особено добър шофьор и разговорите в колата в никой случай не са го улеснявали. Сигурно затова винаги кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на волана. Но пък после, вече в Бургас, ми показа една книга, в която пишеше всичко за малините.  Най-вероятно е било всичко, защото тогава не можех да си представя десетки страници за нещо толкова просто (което си мислех, че вече познавам из основи) като една малина – поливаш, режеш клончета, ядеш малини!

През това лято (и още много следващи) научих защо се разсаждат ягодите, до къде да отрежа лозовата пръчка, как най-лесно да вадя картофи без да ги цепя, защо понякога вадата трябва да е широка или тясна, какво се прави с окосената трева, как се точи мотика и лопата, защо принципно благодатният дъжд е нежелано явление баш след като си напръскал, кога почвата става на буци, защо не трябва да се гази в лехите, как се снаждат 2 парчета маркуч, кога е най-добре да откъснеш домата за ядене и прасковата за компот, как се прави плашило от капачки, защо торът може да убива растенията… и безброй други неща. Неща, за които се сещам че знам, когато си мисля, че не ги знам. Много е интересно, нещо като градинарски инстинкт.

През тези 15-тина години, в които ходих активно на село с баба и дядо, в мен се създаде една силна, устойчива връзка със земята. Това е труден за обяснение феномен, който те кара да пипаш почвата с голи ръце без да се притесняваш, че „ще се изцапаш“, защото знаеш, че земята не е мръсна, макар да я наричаме с всякакви имена (вкл. dirt).

Има една дупка в поколенията, която зее между хората като дядо ми (сега наближаващ 90 години) и днешната младеж. Тая дупка е запълнена до някаква степен с хора, които смятат земята и общуването с нея за „бъхтане“ или „тегоба“ или някаква форма на неблагодарен нископлатен труд, с който никой разумен човек не би се захванал, ако имаше избор. Хора, които са дали действително всичко мило и драго, за да избягат от „селото“ и по-лошото – от земята.

Това дали садиш картофи или колко десетки кофи домати си раздал на комшиите не е мерило за отношението ти към земята. Ако не обичаш процеса и средата, най-вероятно си сред пълнежа на тая дупка. Ако посаждането на каквото и да е ти се вижда като задължителен безсмислен труд, или след един ден в градината си по-склонен да се оплакваш, вместо да се похвалиш – най-вероятно не си от хората, които обичат земята.

Радостно е, че през последните години се наблюдава един ренесанс на земеделието, бих казал един отдавна небивал интерес сред младите към земята и нейните плодове. Това са хората, които (надявам се) ще прекъснат това омразно отношение към земята и ще върнат нещата в правия път.

По някаква (необяснима) причина, смятам себе си за един от тези (вече не чак толкова) млади хора. Дядо често пъти е казвал, че имам „захват“ – отдава ми се работата със земята и растенията. Склонен съм да му вярвам, имайки предвид, че той катализира създаването на моята силна връзка със земята, изграждането на моята селска чест 🙂

С леко съжаление гледам на моите години между 18 и 28, които ме запратиха в другия край на България и в другия край на спектъра от професии/хобита/занимания. Но напоследък взех да виждам как дори през тия години по най-различни начини съм се опитвал да поддържам тази връзка.

Като отскоча до Бургас – не ми се седи в града, а гледам да отида до село. Там вместо да разпиваме на тиферич, влече ме да свърша нещо. Като отидем някъде по „вилите“ уж за купон, аз гледам къде може да се облагороди, оглеждам къде какво е сгодно да се посади, макар и да сме за 2 дни. Като няма други алтернативи – книги по темата ще прелистя, саксийки с подправки ще наредя…

Всяко зло за добро – всъщност тази пауза ме накара да разбера, че без земята просто не мога.

А когато вярваш в нещо и влагаш някаква страст, то не само си личи, то блика и пълзи наоколо, заразява. И понеже напоследък съм станал заразителен, май съм на прав път…

пп: Очаквайте още по темата. Понякога има и снимки. И, отделно, смигване с потупване към @petyosi (първото IT, което съм виждал да прави разсад).

Какъв малък, но умен, фотоапарат да си купя?

С две думи: не знам!

С няколко думи повече:
Canon S100, Nikon S9100 и с компромис Sony DSC-HX9V, Panasonic TZ18/20/22*.

Подредил съм ги от най-кефещ ме, до най-не. Разгледайте, проучете, изберете, купете. Дори на сляпо да хванете един – няма да сбъркате. Но все пак хвърлете едно око из текста надолу.

През лято-есен 2011 немалко хора се допитаха до мен какъв фотоапарат да си купят. Явно привличам някакъв определен тип хора, защото всички имат сходни изисквания. Те са в общи линии следните противоречия, омешани в едно цяло:

  • Да има пълни ръчни настройки, вкл. ръчен фокус и бял баланс с мерене/стойности
  • Да има голям сензор с невиждано качество и чуствителност
  • Да има невиждано светъл, широк и дълъг обектив
  • Да е невиждано малък и лек, да влиза в заден джоб на детски ластични гащи
  • Да снима невиждано добре в режим Auto, щото, нали, и жени ще го ползват
  • Да може да снима в RAW (ввъъъъъъййй!)

Ако се налага ви да обяснявам защо тия неща са желани или важни, вероятно не сте подходящия тип хора и това блогиране не е насочено към вас. Ако кимате одобрително на всяка точка от листа, може и да успея да ви помогна, или поне да ви объркам повече.

Сега, директно на фукциите, щото време за губене няма!

  • Ръчен фокус имат всички без Паното. Приоритет бленда/скорост имат Канона и Паното. Това важно изискване автоматично отхвърля всички, освен Канона. На тема бял баланс няма да се открехвам, но с две думи – никой не е наистина добре по подразбиране. Специално съм си играл с Канон/Пано и първият е значително по-изчерпателен като възможности за настойка, ако държите на това.
  • Размерът на сензора е 2 пъти по-голям при Канона, сравнен с останалите. Паното е с най-малък. Съответно при него качеството на снимките е най-зле. Всъщност всички, освен Канона, са непростимо зле при ISO 400+. Никончето горе-долу минава с 4 на релси.
  • Най-светлият обектив е на Канона, бленда 2 в широкия край. За жалост много бързо се свива до 5.9, а на дължина е само 120мм. Мен лично не ме притеснява zoom-а, но редица хора ги мързи да използват краката си. Останалите 3 апарата са 16-18х и еднакво добре/зле като оптика.
  • Всички са компактни, под 250 грама, за щастие.
  • Канона е сигурно най-зле на тема Auto. Не че снимките стават лоши, напротив, просто не е достатъчно умен, сравнен с останалите, които явно са правени от-до за Auto. От TZ серията съм супер доволен, Никонът също е много добър.
  • Последното изискване е подвеждащо – само Canon S90/95/100 от тези може да снима в RAW формат 😉 Някой ще запита „има ли смисъл?“ Зависи. Ако искате RAW, значи вероятно знаете какво да правите с него. Последният RAW процес на Lightroom (2010) е брутално добър и променя коренно нещата. Макар че 95% от хората няма да видят разлика между читаво пипнат RAW и директен JPG. Но ако искате RAW, значи сте от останалите 5%.

Вметка за Nikon P300. Не мога да разбера какво правят Никон?! S9100 и P300 имат еднакъв сензор; първият има ръчен фокус, но не и ръчни бленда скорост; вторият – наобратно?! Приличат си като размер и цена, а единият има много светъл и къс обектив, другия – дълъг. Ако P300 е трябвало да бъде конкуренция на Canon S100, къде е читавият сензор, ръчният фокус, RAW формата?!

Вметка за всички останали. Нямам възможност и намерение да опиша всичките 100+ модела, които горе-д0лу се вписват в темата. Не че са лоши, може би някои са дори по-добри. Обаче аз предпочитам тези. Но изборът си остава ваш.

Шукартетни гъзарийки:

  • GPS: всички имат
  • Стабилизация в някаква форма: всички имат
  • Face detect: всички имат, май… а и да нямат – бахти смотаната функция!
  • Видео заснемане, при това HD – всички имат
  • Touch screen: екран дет са барга има само Паното; пригответе си пешкир или пачавурка за подбрисване!

За финал искам да споделя, че няма идеален фотоапарат. Все ще излезе по-хубав баш след като си купи човек нещо, избирано с месеци. Все нечий друг ще е по-така, ама по-иначе. Всеки прави различни компромиси, има различни приоритети и бюджет. Затова не му мислете ЧАК толкова и живейте живота докато го има, щото нали.

И те така.

* С изброените 4 модела имам директна или индиректна връзка. Притежавам S90 и съм снимал няколко дни с S95. Предишната версия на Никона беше добра, ползвал съм я, но с проблемно качество на снимките. Сега имам уверението на доверени хора (+ DP Review), че нещата са точни. Сонито е с много добро качество на изображението и ако не беше толкова лагаво и мудно, щеше да е по-напред в класацията. Преди имах TZ5 (най-любителската опция от 4-те), а различни варианти на TZ (текезесето, както му викам галено) съм препоръчал на 8 познати и недоволни не е имало.

пп: Това блогиране е специално за Иво, Иван и Петьо, както и Сержик, макар че той има телефон и друго заснемане не го интересува.

Люта разядка (топеница)

Това чудо на кулинарията, което ще ви сведа тутакси, е познато в много различни видове и форми, из всички краища на България (и не само), особено сред почитателите на лютото (и не само). Както обикновено правя, ще дам само малко общи напътствия, а конкретната реализация оставям на всеки от вас – разчитам, че имате някаква кулинарна фантазия, инак къде се врете между шамарите?!

Директно по темата, ето една стандартна доза:

  • 2 връзки магданоз
  • 1 връзка копър
  • 10 люти чушки
  • 10 скилидки чесън
  • олио и оцет поне по 100 мл, за да се получи обилно количество сос за топене, но все пак на вкус
  • сол на вкус

Зеленишките се нарязват на много ситно. Ако е тучна и стегната връзката, сгодно е да се реже директно с ножица – много лесно и бързо става. Може и с някое постижение на техниката като чопър. Чесънът се реже на филийки. Лютите чушки се изпичат на котлон, скара, тенекия, свещ или каквото ви е под ръка, белят се, махат се дръжките и семките и останалото се нарязва на едри парчета. Всичко до тук се смесва в дълбока купа с олио, оцет и сол. Разбърква се отривисто и се оставя да преседи поне половин час, да се отделят ароматите. Тъкмо време да резнете салатка и да запалите барбекюто…

Волната програма включва:

  • лютите чушки могат да са сурови, нарязани по-ситно
  • ако не искате да си олютите ръцете, не чистете лютите чушки – сложете ги цели, като само им цепнете с нож връхчетата; в тоя вариант е удобно да има примерно по 1 чушка на човек (или 2 или повече, според ящността)
  • ако обичате повече копър или пък го мразите – спокойно променете рецептата, става все чудесно
  • добра добавка към тази доза са 2-5 обикновени големи зелени чушки, изпечени, изчистени и нарязани
  • самата разядка е чудесна за гарниране на цели печени чушки салата + задължителния маринован червен лук; става чудесно и за добавка към всякаква друга свежа салата, вкл. шопска
  • по-малка доза си направете на око – може да е с повече люти чушки, или пък с повече обикновени печени, ако не искате толкова люто

Върхът на лютоледът е следното: цялата адска смес може да се сложи в блендер и ще се получи нещо с консистенцията на класическото пестото от босилек, но бих го нарекъл „песто диаболико“, а не „базилико“…

Скакавица през зимата

Този път няма да има пространно блогиране, защото разходката до Скакавица си е точно това – разходка. Лятото се прави за час, час и малко, ако мързеливо си оставите колата след разклона за хижа Пионерска.

Зимата е мааалко по-коварно, защото на много места пътеката е покрита с дебел слой лед, от ляво е стръмен баир надолу, а от дясно – нагоре. Но не е невъзможно с повече внимание. Нашият преход продължи 5 часа, включващи Паничище – х. Скакавица – почивка за сандвичи с чай и Джак – проправяне на пъртина до водопад Скакавица – съзерцаване на гледка и идиотски снимки – връщане на Паничище.

Skakavitsa waterfall

Тъй като времето беше доста меко и температурата – над нулата, преди обяд в деня на разходката се беше отчупило парче от обледяването на водопада. Така станахме свидетели на рядка гледка – полу-замръзнала Скакавица. Преди доста години съм гледал как хора се катерят по ледената колона, но тогава беше стегнало на -15 в продължение на месец и ледът беше доста по-дебел.

Всъщност реката беше доста по-пълноводна, отколкото очаквах. Дори малкия водопад, който е на 20 минути от хижата, бумтеше с пълна сила и беше направил страхотни ледени форми.

Small semi-frozen waterfall

В крайна сметка този преход се получи една чудесна разгрявка за бъдещи зимни приключения. Освен това уикендът продължи с несебърски чернокоп на скара, домашен суджук, греяна ракия и вино и домашни ръжени хлебчета. Ползотворна и приятна почивка 🙂

Ето тук са всичките 20-тина снимки от Скакавица.

пп: Който не е бил на водопад Скакавица – да се засрами и да си планира разходка в тази посока тутакси. Най-добре на пролет, когато е най-пълноводен.

ппп: Респект за младежа, който беше опънал палатка, окопана в снега пред хижата.

Греяно вино

За всички тертиплии, мераклии и Серж

Чалъмите и фатките на греяното вино сигурно са повече от тези на капамата. Всеки има собствено виждане по темата. Реших, в разгара на зимата, да споделя най-често практикуваната от мен формула, украсена с вариации по темата.

Виното

На практика става със всякакво червено вино. Аз използвам най-често мерло и като цяло гледам да не е някоe кисело. Успешно съм правил и с мавруд. Ако имате останали няколко различни отворени бутилки – спокойно можете да смесите всичко. Добавял съм дори бяло вино 1:1 с червено.

Имайте предвид, че в процеса на правене напитката сваля градус. Така че в никой случай не е на 12-те оригинални за виното. В тая връзка е много подходящо да ливнете малко по-силен алкохол в питието. Евтините български „ромове“ като Атлантик червен и Савой стават, коняче родно също, ако имате домашен ликьор залежал – пак става.

Тънкост е да приготвите от по-рано ракия с карамфил, която става чудесна добавка. Аз лично я използвам за греяна ракия, но може да се сложи и във винцето малко. Едно пакетче карамфил се накисва в 200-300 грама концентрат, примерно в бурканче от лютеница и така преседява поне седмица (колкото повече – толкова по-добре, моята седи цяла зима). Сега, нашата ракия рядко е под 70 градуса, защото е двойно варена. Ако ви е по-слаба ракията, извлекът ще е по-слаб, така че слагайте повече карамфил и съответно повече ракия във виното.

Подправките

Навлизаме в земите на върлата импровизация. Абсолютният минимум е карамфил, канела, пресни ябълки и черен пипер. Следваща стъпка са букет от плодове, стафиди, ошаф, индийско орехче, дори екзотики като лют пипер, кардамон и кориандър.

Тук интересна част е подслаждането. Най-лесно е да се сложи захар в началото на приготвянето. Обаче по-здравословно е да се използва мед, който се добавя при сервиране, а не в процеса на готвене. Така всеки може да си реши колко сладко го иска, а и позволява сместа да бъде допълвана в казана цял ден (както съм виждал да правят по хижите).

В тази връзка, с една „доза“ подправки може да се направи повече от една „доза“ вино, тъй като те си носят аромат. Например, ако днес си изпиете количеството, на дъното на тенджерата ще са останалите всички неща и една гъста каша. Не изхвърляйте! Загрейте, добавете вино и сте в играта.

Приготвянето

Най-коварната част са пропорциите. Не е нужно да се спазват стриктно, но е трудно, когато почнеш да правиш необичайни количества, тъй като трябва предварително да сметнеш от кое колко. Или да импровизираш. В общи линии ето каква е моята класическа доза.

  • Една кутия мерло (bag in a box), 3 литра
  • Половин литър вода
  • 10 супени лъжици захар
  • 2-3 ароматни ябълки и 2-3 мандарини (или портокали, а ако нямам под ръка пресни плодове, купувам пакетче ошаф и стафиди)
  • Едно пакетче карамфил
  • Едно пакетче канела на пръчки + едно със смляна канела
  • Полвин чаена лъжичка лют червен пипер, едро млян
  • Прясно смлян черен пипер, по една щипка на всяка чаша

Цялото нещо трябва да се случва на много бавен огън. Това количество иска поне 40 минути, за да стане готово. Целта е да се отделят ароматите. И преди всичко – не оставяйте виното да кипва! Ако почва да се пени и се гласи да кипи, значи огънят е много силен.

Водата, захарта, плодовете, карамфила и пръчките канела изсипвам в голяма тенджера и слагам на котлона. Трябва да се бърка в началото, за да се разтвори захарта. След това се чака да заври, като през това време почва да се носи притеснително вкусен аромат на щрудел.

Забележка: ако ползвате ябълки, гледайте да ги изрежете по-далече от семките, да не остава от ядрата, защото съдържат пектин и ще ви се получи нещо като сгъстена лигава субстанция във виното. Не че е лошо, ама има некои гнусливи, ‘бал ли съм ги…

Когато заври, плодовете са се посготвили – краищата на ябълките стават полу-прозрачни, мандаринките кашкави, стафидите удвояват обем и прочее. Може да опитате чорбата – трябва да е много сладка и плодова. В този момент наливам виното, като добавям лют пипер и чаена лъжичка смляна канела.

След време виното ще даде индикация, че завира. Не знам как да ви го обясня по-точно, разчита се на усет. Ако седи още малко на котлона и почва да се пени и кипи. Спирам огъня, вадя дебелостенни керамични чаши и ги затоплям (най-често ги пълня с гореща вода и ги оставям за 1-2 минути).

Наливам с черпак през цедка във всяка чаша, по около 250 мл. Повече няма смисъл, защото изстива, а трябва да се пие горещо! Преди поднасяне ръсвам по една щипка черен пипер във всяка чаша.

На дъното на всяка чаша ще остане малко гъста утайка. Не я хвърляйте; преди следващото наливане просто я лиснете в тенджерата и разбъркайте. Това ще стане основата на следващата доза 🙂

Наздраве, честит ми рожден ден утре и леко изтрезняване догодина!

Песто, хлебчета, пъстърва, торта с крем

Последната седмица изтече баш като пясък из пръсти покрай правене на лютеница, плаж и язовир/планина. За отзнаменуване на тъжното събитие „Прибиране в София“ спретнахме набързо семпло угощение, което ще опиша вкупом и с прости указания.

Песто базилико (паста от босилек)

(обновено през юли 2016 г)
Най-актуалната ми рецепта е направена с по-малка „базова доза“, за да може лесно да се умножава при нужда.

  • 50 г босилек (само листа, без дръжки; ако са измити, трябва да са добре подсушени, защото остатъчната вода ще направи пестото много рядко)
  • 50 г зехтин (можете да го направите частично или изцяло с олио, но вкусът е много по-кофти)
  • 15 г пармезан (фино настърган – препоръчвам да си вземете парче и да го настържете сами, става по-евтино и по-вкусно; ако обичате повече сирене, сложете 20 г)
  • 15 г орехи (фино смлени; ако искате да се усещат повече, може и по-едро смлени, или сложете 20 г)
  • 1 г сол (ако обичате по-солено, сложете 2 г, но имайте предвид, че пармезанът е също доста солен)

Първо пасирате босилексъс зехтин и сол. В моя блендер влизат без проблеми 100 грама листа – трябва да ги натъпчете така или иначе, за да почне да ги мели. Трябва да стане хомогенна каша, което отнема 30-60 секунди.

Ако имате повече босилек, както е нашия случай, изсипете кашата от блендера в стъклена купа и повторете смилането докато изчерпите босилека.

Накрая добавете сирене и орехи и разбъркайте добре с лъжица. След това слагате в бурканчета – ние ползваме бебешки (190-210 мл). Пестото трябва да свършва на 1 см от ръба на буркана и е добре да няма мехури въздух при пълненето. Най-отгоре го затапете с 3 мм зехтин.

След това можете да го държите във фризер поне година, като ние имаме такова и на две, яде се. Можете и да го стерилизирате, но вкусът се променя, а и в тоя случай може да не го затапвате със зехтин.

Алтернатива е сиренето и ядките да е добавят при поднасяне, като се разбърка отново пестото с още малко зехтин. Ако се прави така, може да се добави и чесън, който не е добре да се слага предварително, ако ще има дълго съхранение, защото много променя вкуса.

Царевични хлебчета

  • 500 гр царевично брашно
  • 500 гр бяло брашно
  • Половин кубче мая
  • 200 мл топло прясно мляко
  • 1 ч.л. захар
  • 2 ч.л сол
  • 2-3 с.л. олио (може и зехтин)
  • 200 мл вода (или колкото се наложи)

Разтворих маята в млякото със захарта и две с.л. от бялото брашно. Оставих да преседи 30-тина минути на топло, докато пресях със сито цялото брашно в купа. В тая купа сипах кипналата закваска, солта, мазнината и разбърках. После добавих водата и почнах да меся докато почти цялото брашно се усвои. Като цяло е по-добре да ти остане брашно, отколкото да не стигне, та да трябва да се добавя още. Получи се меко тесто, което заседя на топло за 2 часа, през което време почти излезе от купата – със сигурност си удвои обема, че и повече.

Това тесто разделих на малки топчици и изпекох във форма за мъфини, макар че спокойно може и в тава с хартия за печене, наредени една до друга. Сложих в силно загрята фурна за 10тина минути (примерно над 200 градуса), след което на по-слаб огън (примерно 180 градуса) до опичане. Което проверих с клечка за зъби или с разрязване с нож. След като ми се видяха готови ги намазах отгоре с мазнина с четка (може и с разбит жълтък) и ги оставих още за минута във фурната. После ги извадих, поръсих с вода и завих с кърпа в панерче.

Докато са още горещи вървят идеално с пестото. Което вероятно е причината да свърши пустото песто. И хлябът също.

Пъстърва на грил-тиган

На прибиране от Широка поляна минахме покрай развъдник за пъстърва, от където за 4 лв се сдобихме с 2 живи риби, по 250 грама всяка.

  • Прясна пъстърва, очевидно чистена
  • 1 с.л. зехтин
  • 1 ч.л. нарязан пресен розмарин
  • 1 ч.л. сок от лимон
  • сол и черен пипер на вкус
  • 2-3 резенчета лимон

В чашка като за шотове смесих всички подправки и разбърках добре. С тая врла смес, наричана по държавите с циливизация „дресинг“, намазах пъстървата от двете страни, а в корема посолих отделно и мушнах резенчетата лимон, разполовени. Така „облечена“ рибата преседя около час. След което скочи в грил тигана, без мазнина. По 5 минутки от всяка страна и стана идеална. Яде се като се обели кожата и се извади гръбнака барабар с ребрата, главата и опашката – ако е добре изпечена това става лесно и с едно движение.

За тая пъстърва имаше предвидени прости варени картофи, задушени с масло, но, уви, останаха неизядени, на фона на всичкия тоя хляб с песто.

Бисквитена торта с крем ванилия

  • 1 литър прясно мляко
  • 4-6 L-XL яйца
  • 1 ампула есенция ванилия
  • 1 ч.ч. захар (към 200 грама идва)
  • 1 ч.ч. нишесте и/или брашно

Една чаша от млякото заедно с яйцата, ванилията, захарта и нишестето разбърках с миксер до идеално хомогенна смес. Може да се ползва само нишесте, както и 50/50 с брашно, пък и само брашно, но с нишесте става най-добре. Колкото повече се сложи, толкова по-бързо се сгъстява и по-гъст може да стане кремът.

През това време в млековарка се стопли до завиране (но не да прекипи) останалото мляко. Намалих котлона и на тънка струйка добавих яйчената смес с непрекъснато разбъркване на млякото. След това се бърка докато достигне желана гъстота и е готово за консумация. Отнема около 10 минути цялото нещо.

Предупреждение: тъй като в млековарката има вряща вода, дори след като се махне от котлона, сгъстяването продължава. Така че оставете кремът малко по-рядък от нужното. Ако се прави в голям, разлат тефлоноф тиган тоя ефект го няма. И става по-бързо сгъстяването.

Тоя крем може да се разсипе в купички, да се охлади и изяде директно. Обаче може да стане и на нещо като торта с помощта на 2-3 пакетчета обикновени бисквити. Ред крем, ред бисквити в удобна тавичка, като се завършва с крем и се украсява по избор – шоколадови пръчици, какао и прочее.

Допълнителна екстра: в началото отделете 3 белтъка и разбийте на сняг с чаша захар и няколко капки от ваниловата есенция. След като кремът е готов, внимателно смесете разбитите белтъци и яйчения крем, като бъркате бавно с лъжица. Така ще стане много пухкав и лек. А и ако сте хитри кат ято лисици ще си запазите малко белтъци за украса на тортата!

Уриг!

Та тъй де, за една вечер компенсирахме 3-те дни на хляб, домашна лютеница и вода.

Остава да се види и резултатът от експерименталното сладко от червени боровинки, усвоени по време на престоя на язовир Широка поляна. Ако вземе да се получи, ще пиша; а ако не – ще замълча неловко.

Зелено море

Има един такъв особен момент, лятото, на морето. Когато се задава буря, излиза силен вятър, вдига се вълна и водата придобива изключително странни цветове – от светло синьо, през синьо-зелено, през тъмно зелено, до мастилено синьо и стоманено-сиво.

Плажът на Дюни е идеалното място за подобна случка. И късмет, че засякох нещо такова. Ето една снимка, останалите – в комплекта, на Flickr.

Green seas at Dyuni

Свински език и картофи – вариации

През 2004-та година, в зората на този блог, бях писал едно хвалебствено слово за свински и телешки език като средство за борба с глада. После, през 2005-та, пуснах нещо като обобщена рецепта за език с гарнитура от картофи. Тия две блогирания изчезнаха в някоя от миграциите на сайта, а пък аз не съм спрял да готвя и ям език, даже напротив – учестих употребата. Затова сега списвам нещо в любимия ми разклонено-импровизиращ стил. Рецепта с вариации.

Гозбата има два очевидни компонента – език и картофи.

Езикът

Може да ползвате свински, може и телешки, по ваш избор. Аз най-често хапвам свински – по-бързо и лесно се вари, а ако не ми се занимава хич не го беля. Докато телешкия трябва задължително да се обели. С него пък е по-лесно да се нахрани по-голяма тълпа.

Вземам 3-5 свински езика. Измивам ги на мивката със студена вода. Цоп в тенджерката под налягане в компанията на дафиново листче, пиперче на зърна и сол на вкус. Вариация: спокойно може да се добави морков, целина, лук, зелени подправки. Това ще даде вкус на бульона, с който после може и супичка да си метнете.

Заливам с вода да покрие езика и варя 30-40 минути – толкова време засичам след като тенджерата зафъска активно. После изключвам и изчаквам 10 минути да падне налягането преди да я отворя. Вадя езиците като ги набождам с вилица и ги оставям в една купа да изстиват. Бульонът прецеждам през фина метална цедка и запазвам.

Всеки език беля с малко ножче. Целта е да се смъкне горния слой кожа и да остане само месото. Ако ви се вижда пипкава работа (а понякога просто се бели трудно) – не се занимавайте. В бъдеще просто го сварете още 10тина минути и те така.

Като обеля езиците ги режа на филийки, около 1 см всяка. От тук насетне рецептата избуява в различни посоки. Целта е да се получи нещо като подправен сос от езика и бульона. Делюкс версията (само за хора от ВИП-а!) включва:

  • 100 гр масло
  • 500 гр нарязани на ситно гъби
  • нарязания език
  • 300 мл от бульона
  • 4-5 парченца топено сирене Президент (всяко разтапящо се върши работа)
  • 150 мл заквасена сметана
  • 2-3 скилидки чесън, нарязани на ситно
  • няколко щипки бял пипер

Маслото разтапям в дълбок тиган (или уок, или касерола). В него мятам гъбите, разбърквам и похлюпвам. След 5 минути гъбите омекват и пускат сок. Добавям езика и бульона. Като закъкри – добавям топеното сирене и разбърквам докато се разтопи напълно (това може да се направи и отделно, примерно в буркан с горещ бульон и пасатор, но мен ме мръзи). След това добавям сметаната и оставям на тих огън, открито, за да се сгъсти – отнема 10тина минути максимум. Накрая изключвам, добавям чесъна и белия пипер и оставям похлюпено за 10 минути.

Вариации бол. Ето така изглежда една от тях:

Pork tongue with herbs and cream

Можете да го направите със зелени подправки вместо чесън (примерно прясна мащерка или босилек). Може вместо масло да се ползва зехтин и повечко босилек и чесън. Гъбите не са задължителни, както и топеното сирене, и сменаната. Малко от бульона, разбъркан с 1 лъжица брашно ще ви сгъсти соса. Ако искате да е по-гъсто, без сос, добавете само малко от бульона, колкото да не ви загори мезето.

Картофите

Тук прилагам две решения, според мързела – картофено пюре (класическата гарнитура за език) и задушени картофи с масло (за предпочитане ако не ви се мачка и/или нямате мляко и/или време).

И за двете започвам с кило картофи, обелени и нарязани на кубчета. Не като за мусака ситни, но не и като за гювеч едри. Трябва всяко парче картоф да може да се хапне на една хапка, без да се налага да се реже или чупи. Така нарязани и измити слагам в касеролата с малко сол и варя до пълно сваряване (не разпадане или разкашкване!).

За пюре ги изцеждам от водата, изсипвам ги в купа, добавям 200-250 мл прясно мляко, 100 гр масло и почвам да мачкам с приспособлението за мачкане 🙂 Първоначално може да ви изглежда воднисто, но като се усвои млякото, пюрето ще стане с чудесна гъстота и пухкавост. Поне 10-тина минути трябва да помачкате…

За задушени ги изцеждам от водата и както са в касеролата им добавям 150 грама масло, нарязано на малки кубчета. Оставям 2 минути да се разтопи, изключвам котлона и разбърквам картофите изчерпателно. Похлюпвам плътно и оставям 10 минути да отлежат.

Сервиране

Класиката е език с гъби върху канапе от картофи, акомпанирани от сметанова редукция. Това е изискан начин да се каже, че трябва да се пльоснат 2 лъжици пюре в чиния и да се ръснат 2 лъжици от бъркоча с езика отгоре. Точка. Демек – бон апети.

Това е нещото, готвено преди 5 години, с картофено пюре on the side, с по-малко гъби, без топено сирене:

Pork tongue with herbs and cream

А това е тазгодишно, със задушени картоги, с повече гъби, с топено сирене, без зелени подправки и чесън:

Pork tongue with potatoes

Поклонение до Руенски манастир

Тексът по-долу е с размерите на (не особено) кратък разказ. За хора без време бих искал да резюмирам с едно изречение: непременно посетете Руенския манастир, пещерата на Свети Иван Рилски, Кръста и аязмото Света Вода. Няколкото снимки, които успях да направя, са качени в комплект на Flickr. За останалите четящи – надявам се да ви допадне този опит за преразказ на скромното поклонение на двама необичайни (и като цяло доста приличащи си в лудостта) пилигрима.

Continue reading „Поклонение до Руенски манастир“