Гарфийлд

Подозрителен филм за дебелата, мързелива, себична и игнорантна котка. Реално е котарак…

Както вече казах – това е един подозрителен филм. Ако е адресиран към много малките, вероятно те няма да намерят нищо смешно в него (е, вероятно МНОГО малките ще се смеят на каквото и да им покажеш). По-големите ще го пропуснат, защото на днешната младеж не им отива да гледат анимация. А още по-големите ще се подхилкват тук и там, но ще им стане доста тъпо.

Сюжетът е съшит с дебели бели корабни въжета. Но това как да е; кой ти гледа сюжет в днешно време. Кака Дженифър има невероятната способност при всяко излизане от чисто новото Волво С80 да е със все по-къса пола и по-подрусващи се гърдички. Джон е прекалено амбициозен и някак не изобразява добре персонажа, създаден от Jim Davis преди десетилетия.

А Гарфийлд… От къде да започна… Най-очевидният провал във филма е фактът, че котаракът излиза доброволно от къщата, за да търси куче (за кучето няма да говоря, но не са избрали правилна порода и това е!). Гарфийлд като цяло е доста деен и непрекъснато в движение. Това не е характерно за него. Би трябвало през повечето време да седи неподвижно и да размишлява защо се е натъпкал така, че вече не знае дали е сит или гладен.

Хареса ми как са направили модела на котката, но пък от друга страна с тия кумпютЪри вече се правят чудеса. Вероятно маалко по-тънки крайници от нужното имаше…

А най-много ми хареса моментът, в който Гарфийлд изпраска бесен танц с коментари на „Hey mama“ на Black Eyed Peas (както и при „I feel good“). Не беше типично за котка с такъв характер, но беше най-забавния момент заради синдрома на танцуващата мечка, за който говори Алън Купър – хората се дивят на факта, че мечката въобще танцува, а не забелязват, че тя всъщност само се поклаща тромаво.

Та така… Диалог няма, сюжет няма, ефекти почти няма, негри няма (за справка (най-горе)), има крачка и друсащи се гърдички на Дженифър Хюит и дебел, не толкоз мързелив, не толкоз себичен и не толкоз игнорантен котарак, който прави два танца.

Спомням си преди много години как с нетърпение следях дневния комикс на garfield.com. Днес проверих и се зарадвах, че пълният архив е все още там! Е, интерфейса малко ме притеснява с тия Флашове, ама нищо.

Тези кратки комикси са много повече Гарфийлд, от колкото филма… Препоръчвам ги за разочаровани от филма.

Кавички

Тия дни зачекнах темата с кавичките и уеб представянето им. Ето какво излезе…

В българския език правилните кавички са следните – за отварящи (леви) се използват две кавички, text baseline подравнени и отворени (обърнати) на ляво; за затварящи (десни) се използват две кавички x-height подравнени и отворени (обърнати) на дясно. Можете да видите правилното изписване в този пример на Wikipedia.

В Unicode стандарта, това са символи с номера 201E (отваряща) и 201C (затваряща). Можете да ги намерите (заедно с други пунктуационни символи) в тази таблица в PDF формат.

При въвеждане в HTML документи се препоръчва да се използва цифровия код за тези кавички, който е съответно 8222 и 8220 за отваряща и затваряща (добавя се &# преди числото и ; след него). Друг вариант за добавяне са кодовите имена – bdquo и ldquo (отваряща и затваряща; добавя се & преди името и ; след него). Могат да се извикват и с клавишна комбинация alt+число – alt+0132 и alt+0147 (отваряща и затваряща; използвайте цифрите на numpad-а).

Първоначално си мислех, че браузърите имат някакви различния в интерпретацията на тези кавички, но явно това не е проблемът. Проблемът се състои във факта, че при определени шрифтове точно тези кавички изглеждат ужасно. Един от тези шрифтове е широко употреблявания Verdana. За да тествам с тоя-оня шрифт направих една проста страничка с няколко примера.

Там може да се види, че като цяло серифните шрифтове нямат никакви проблеми, monospaces не е наред работата, а от несерифните Verdana и Lucida Sans Unicode засират положението. Дори Impact се държи много добре.

Тъй като за блога ползвам Требушет, кавичките излизат добре – „ето, правя демонстрация“. Тъй че препоръчвам, ако държите на кавичките да избягвате Вердана.

пп: От бате Гена линкове по темата:

§ 104. Кавички

§ 62. Екранна типография

ппп: От същия бате един CSS код, който ползва псевдо-селекторите :after и :before, което пък ще рече, че не работи под IE:

blockquote {
    quotes: "\201E" "\201C";
}
blockquote:before {
    content: open-quote;
}
blockquote:after {
    content: close-quote;
}

Криворазбрана еманципация

В днешно време жените се емарципанизират. Или нещо подобно. Подозрителното е, че май-май и те не знаят що ще да рече тая реч…

Разбира се, разглавието е заигравка с Криворазбраната цивилизация. Защото май точно тъй се получава и при средностатистическата средновъзрастова среднокласова среднобългарска жена.

Тя говори за еманципация. Което неминуемо насочва към женските права и към феминизъмът. Обаче май само говори, а не разбира за какво става дума. Както се казва във филма „Зона Замфирова“ – „От куде извади тая реч, бре, могаре Йорданско?!“

Ей го, вчера една колежка има рожден ден. Идва и черпи с банбони (готин лаф). Пожелавам туй-онуй и питам коя година е родена, за да мога да я запиша в Outlook като контакт с рожден ден (Outlook не иска да приема рожден ден без година – което пък е логично, защото ти нямаш всяка година рожден ден, а просто го празнуваш всяка година). Брех като се тръшна тая ми ти колежка – как съм можел да я питам кога е родена! Измърморих една тиха майна изпод мустак и зарязах.

Обаче после на почерпката с уиски (или както казва дедо ми – виски) „Чернио Коч“ и фАстъци темата за годините се зачекна отново. Не трябвало, видите ли, да се пита жена кога е родена. Ми добре, като се подписва трудов договор – какво? Или като иде за виза – какво? Хората ти казват „Ааа, ясно, вие сте зодия Дева, друго не ни интересува! Срамно е и е неудобно да ви питаме коя година сте родена, ша знаете!“

Започна лют спор… Един колега, който очевидно не го интересуваше темата отбеляза, че друга колежка имала пъпка на челото или нещо такова. Тогава моментално излезе ново постановление, че не е редно да се дискутират недостатъците на една жена, защото било обидно.

Рядко се вбесявам повече от случаите, когато ме предизвиква човешката глупост, ignorance и тъпоглавие. Значи хем искат еманципация, равни права и не на дискриминационното отношение, хем искат специално внимание и захват с кадифени ръкавици. Значи може жената да казва „Виж са какво си прасе!“, но е обидно мъжа да каже, че жената има пъпка. Отбелязването на явен факт е обидно, но същевременно изричането на явна обида е факт.

Идеше ми да шибна по два шамара на всички псевдо-еманципантки и да ги пратя да пасат трева. Защо еманципираните жени искат да им се отваря врата и да им се правят отстъпки заради голям бюст? Защо на мен никой не ми прави 20% скидка от сиренето или патладжана заради месестия ми бухалковиден (© Петьо) кур?

Бесен съм и има защо! Като кажа, че с тия обувки счетоводителката прилича на Малкия Мук, 5 жени ми скачат на главата защото съм бил много груб. Ама зимата като пренасяхме тия 3 тона мрамор и като изсипаха тия 8 кубика почва в двора, та я разфърляхме по градинките и заваля пороен дъжд, та тогава можеха да плещят (е)марципантките, че миришем на пръч и че сме омърляни като прасета. И това не се водеше за грубо. А къде беше вашия задник с надпис „Аз съм модерна феминистка“ като разпределяхме лопатите, а?!

Да не говорим, че коча мирише повече от пръча и тогава никой не миришеше на пръч, на коч или друго домашно животно. Миришеше на мъж.

То и бащата на Гошо го уволниха, щото влязъл в стаята на шефката, където шефката и някаква друга пача се греели на калорифер, който духал отдоле-нагоре, и казал „На тоя свят само две неща миришат на вмирисана риба и едното е вмирисана риба.“. Ама аз никой не уволних, щото мириша на мъж, нали?

Е те това ако не е специално отношение – здраве!

Пилешка крем-супа

Тези, които ме познават, знаят, че не съм фен на супите. Депресирам се, когато се налага да се храня с лъжица. И въобще такива воднисти субстанции, жалки извинения за съдържателна манджа, хич не ми ги предлагайте. Дори таратора си го поръчвам в чаша, за да мога да го пия.

Предната седмица, обаче, направих нещо, което минава за супа. На доста приглушено осветление и при полу-заспал наблюдател, страдащ от астигматизъм. Имам предвид, че можеше да се яде и с вилица. Но аз се прежалих и ядох с лъжица. Poor me.

Как направих самата супа… Първо нарязвам на ситни кубчета към 500 грама пилешки гърди. Мариновам ги със сол, сок от един лимон и счучкан бял пипер. През това време нарязвам гъби на кубчета, обелвам и нарязвам половин кило картофи. Приготвям си и още един лимон и сметана.

В тенджера поставям по една лъжица олио и краве масло и загрявам. Поставям пилето, запържвам докато се стегне и добавям половин литър топла вода, след което захлюпвам и варя за 10 минути. По желание може да се добави и кубче пилешки бульон (ама внимавайте със солта).

Изваждам пилешките хапки с решетъчна лъжица и в получения пилешки бульон сварявам картофите за 10-15 минути. Като се разварят, пускам пасатора и ги правя на пюре. Доливам вода, ако ми се стори, че е неприлично гъсто. Тук е момента да отбележа, че ако вместо половин кило картофи употребите само 2-3 нормални картофи, супата ви ще прилича много повече на супа, отколкото на гъста яхния. Но за съжалене няма да може да се яде с вилица!

При пасираните картофи добавям гъбите, пилето и още малко пипер. На слаб огън се оставя да къкри за около 15 минути, докато омекнат гъбите и пуснат аромат. Бърка се често, защото ако е по-гъсто – загаря. Може и да се долива вода, но ако се наложи да знаете, че не сте уцелили нещо пропорциите 🙂 !

Готовата супа се сервира в дълбока чиния, поставя се половин лъжица сметана от горе и резен лимон. За справка – виж снимката на супата, направена малко преди да я изям.

Измекяри в странство

Наскоро се върна от белия свят поредния познат. Още поне двама предстоят. За (мое) съжаление, малко хора споделят моето виждане по въпроса за робуването на западната капиталистическа система. Прекалено крайно и грубо е да наричам всички останали тъпи, но винаги като видя такова отношение, каквото ще опиша по-долу, си казвам на ум “това е ебаси тъпотията!”.

Вече вероятно двуцифрено число хора съм изпратил и посрещнал само за 7-8 години в посока западна Европа или САЩ, а някои дори към далечна Азия.

Доста от тях практикуват следното нещо… Отиват там за шест месеца със или без уредена работа, бачкат до счупване по 14, 16, 18, че и нагоре часа на денонощие, живеят като скотове (недохранени, junk food, недоспали, стрес), вземат бесни за нашите стандарти пари, намират си втора (трета и т.н.) работа, работят още повече, спичат се още повече, вземат още повече пари.

И накрая, като стане време да се връщат насам, за 2-3 седмици си скъсват пребитите от работа и тъпня задници да обикалят де що селце и паланка има, да видели свят, пръскайки всичко спечелено. “Скъпи, събуди се, това е Ниагарския водопад! Не, не, не утре, сега! Ставай! Е поне спри да хъркаш де!”

Това е реална случка.

После се връщат тук, върнат взетите на заем пари за заминаването, останат на червено, забият се в студентската квартира, спят по 20 часа на ден в продължение на 3 месеца и тъпеят, разбирайки колко е тъпо тука и колко тъпо им е сега, като са затъпявали 6 месеца, докато връсниците копат в правилната посока.

Има много неща, с които не съм съгласен и не приемам, но разбирам. Като например мнението на опонента в някоя дискусия. Обаче това поведение не само, че не го приемам, ами и не го разбирам! Просто го гледам с празен поглед и се чудя – ЗАЩО?!

Не ме разбирайте криво – аз съм напълно ЗА гастарбайтерската политика. Да се ходи по богатите, да им се работи до спукване, да им се вземат възможно най-много пари и да се върнат в България, където да се направи нещо. С 2-3 излизания може да се започне страхотен бизнес, да не говорим за контактите, които се създават там. Познат правеше по 3000$ на месец чисто спестявания. За 5 месеца, по три излизания – сами си сметнете.

Но да отидеш като измекяр (в истинския смисъл на думата) да слугуваш на богатите, да те убият от бачкане и накрая да ти вземат парите (поправка – да си дадеш доброволно парите) в собствените си “развлекателни” паркове и прочие “amusements” – е те това вече е нещо неразбираемо за мен.

Дори съм склонен ДО НЯКЪДЕ да приема схемата “работиш 6 месеца, връщаш се с 10-12К пари, почиваш 6 месеца, отиваш за един месец на почивка”. Защото отиваш свеж, с определени цели, като гъзар и можеш по цял ден да шляпаш по джапанки и да гледаш дебели американци, щом това толкова те влече. На спокойствие. No stress.

Иначе си като войничетата в граничните поделения преди десетина години – толкова са убити от гърч и тъпня, че насран вестник да им покажеш – ще се сберат в кръг да го гледат, някой ще го разгъне и ще го четат. А идването на провизиите един път седмично (понякога месечно) си е направо празник.

Или като бай Грую – обръща бостана от 5 сутринта до 10 вечерта и после за развлечение, едвам седейки на краката си, отива у бостана на комшията да види той как е прекопал. За amusement малко, нали разбирате! Е същото, ама и даваш 200 долара, за да влезеш у бостана на комшията.

Така че отиваш и работиш яко. Или отиваш и почиваш яко. Или в краен случай отиваш, работиш съвсем леко, почиваш съвсем леко и в общи линии леко нищо не правиш.

При всички положения трябва да има отплата за 6-те месеца робство. Или пари, или кеф. Но не и полу-кеф в полу-мъртво състояние и никакви пари.

пп: До сега само едни познати са постъпили разумно – върнаха се с достатъчно пари, ожениха се, обзаведоха си апартамента яко и си живеят живота. Умни хора.

Доброто старо техно

Когато бяхме млади имаше хубава техно музика. Или поне такава, която ни харесваше. А сега вече няма такава. Помъдряваме, оглупяваме или просто техното вече не струва?

Лятото се прибирах от Бургас със жената и приятелка и тъй се случи, че пуснахме да слушаме саундтракa на Хакери, който имам на диск още от времето, когато излезе филма на наша почва.

Още с Cowgirl на Underworld в мен се появи силно носталгично чувство, а като почна Open Up на Leftfield и тримата заговорихме в един глас какво хубаво техно е имало едно време, припомняйки си как пак същата троица бяхме на първия Decadance или нещо подобно преди вероятно 6-7 години и седяхме до зазоряване (което по принцип правим само по родните си места, чети “по морето”).

Тук е редно да уточня, че по наше време в Бургас нямаше система за класификация на музиката. Никой не беше чувал за такива изгъзици като dub, ambient, chill house, trance и хилядите други. Всичко електронно беше “техно”.

С напредването на годините лека-полека се отдръпнахме от тоя тип музика. Обективните причини до тоя момент не са ми известни, но тогава говорихме, че техното “се развали” и “вече не е същото”. Дори имахме специално наименование – “тупци-тупци”. Това изразява (звуково) “новото” техно, което не харесвахме и продължавахме упорито да си слушаме старите неща.

Никога не съм бил (или някой от моето непосредствено обкръжение) върл техно фен. Харесвах таз или оназ група, туй или онуй парче и така. И до ден днешен си пазя старите дискове и с кеф си пускам по-старите изпълнения. Обаче новите неща просто не ме радват и това е.

Имам един колега, страшен drum and base (така ли се пише?) маниак. Познава де що има диджей и има някакви екзотични музикални колекции. Мой познат пък по едно време даже пускаше музика на някакви “партита”, както ги наричат модерните “техници”. И двамата тия юнаци съм питал за нещо, което според тях е добро, давали са ми, слушал съм, но не съм изтрайвал.

Явно остарявам. Пускам си на Димитрис Митропанос – Στης ψυχής το παρακάτω и това е.

пп: Името на албума се чете “Стис психис то паракато”.

Пълнени чушки

Снощи приготвих пълнени чушки, които вече съм описвал на стария блог, но нали целта е да се прехвърля информацията… Ето, започвам да прехвърлям с тази рецепта, пък който я е чел вече – да не чете!

Конкретните чушки, които изразходих, са обикновени зелени пиперки, по възможност по-едрички така а и по-местести. Като са големи и месести имат много място за пълнене, тъй че ядеш повече плънка, а по-малко чушка, но пък съдържателна. А и едрите се пълнят по-лесно.

Плънка всеки е правил… Аз лично съм ползвал обикновена свинско-телешка кайма, пилешко от бут, пилешко от гърди, пуешко… Обикновено към половин кило стига.

За плънката ще ви трябва ориз (около чаша, но зависи много от обема и броя на чушките), месото (да речем, че е кайма, макар че няма голяма разлика в приготвянето) подправки. Предполагам знаете как се прави… Запържвате месото, запържвате после ориза, хакате солчица малко и подправките, може червено пиперче тоже (алтернатива – ако ползвате пиле, натъркайте го со едно стрито кубче пилешки или зеленчуков бульон) и тъй на огъня да стои докато оризът стане ПОЛУ-сварен. Трябва да набъбне, ама и да хрупа още.

После само вземате изчистените от дръжките и семето чушки и пълните, но не до горе, тъй на 80% да го речем по научно му. Тъй напълнените пиперки подреждате у тавичка, в която турете водичка да не загори ептен и да има кво да вземе плънката. Ако ви остане от тая ми ти плънка – джаскате в тавата около чушките и да се спасява. После се пече до сваряване на ориза и опичане на чушките, яваш-яваш.

Най-накрая консумаро, гарнирано с опукана люта чушка и купичка кисело мляко със счукан чесън за поливане върху порцията. Айде гъчете!

Колофонец

Гледам по белия свят разните хора пишат колофон по блоговете и се чудя… Какво общо има запояването с блога – и това, тате, никой не го знае! Добре, че Dictionary.com се притече на помощ. Та реших и аз да изколофоня нещо набързо.

Историята на този блог има две основни глави. В първата се разказва за раждането на блога като един голям експеримент. Не ползва база данни – всички данни се пазят в XML файлове. До края на 2003 г. се хостваше на Пецата на домашния сървър. Същия тоя чичка направи целия заден двор, докато аз си ровех предната градина (backend/frontend). В началото на 2004 г. блогът мигрира на хостинга на FlashBG по една или друга причина. Там се помещаваше до края на 09.2004 г., за което време навъртя близо 21000 импресии от 2500 уникални потребители.

В началото на 10.2004 г. блогът отново се премести. Тоя път се насади по комшийски до блога на Петьо – на същия хостинг. И най-важното събитие е зарязването на първоначалната система-самоделка и преминаването към TextPattern. Което не стана от самосебе си, а след сума нещо бой по тиквата и борба с пустата система, която се оказа невероятно гъвкава и поддатлива на кютек. От там нататък само го развявам по различни хостинги. Блогът де. Гледам да поддържам TextPattern-а актуален, до колкото е възможно, защото е доста пипнат тук и там от мен.

Ако тук-там се видят снимки, вероятно са правени от мен с бившата сапунерка Minolta Z2, с текущата Fujifilm F30 или с някои от служебните DSLR-и. А иконката със сандвича e от Pixture Studio.