Върхово постижение

Въздигащо е да опиташ нещо гранично и да успееш. Изпитанията за силите (и още повече – за волята) са рядко срещани в днешния уреден живот. С изключение на форсмажорните условия, но не говоря за тях, а за тези баири, които сами поставяме пред себе си. За да се почувстваме способни, устремени и в контрол над себе си.

За мен ходенето по планините, когато е с цел натоварване, винаги е било като един въпрос, един тест. До някъде пред физическата подготовка, но много повече пред съзнанието, защото дълго след като спра да усещам краката си мога да си наложа да вървя и да продължавам напред въпреки протестите на тялото. А като му се види края – еуфория, гордост и дори усещане за могъщество или величие.

Прекосяването север-юг на Рила и Пирин за няколко дни през лятото е страхотно преживяване, но освен някой внезапен летен порой или градушка, няма кой-знае какви предизвикателства пред тялото и главата. Хижите са на обикновено 6-8 часа не особено труден преход, което в лесни условия си е чудесна разходка. Хладнинка, езерца, местенца за медитация, светло до късно, пък и да замръкнеш – добър чувал със шалте са достатъчни. Зимата, обаче, е друго нещо.

От няколко зими насам събирам смелост за нещо повече от обикновена разходка и 10-тина километра downhill. Тази година най-сетне се получи, преди всичко заради подкрепата на един специален човек.

Не искам това блогиране да става някаква поетична тирада или егоцентрична възхвала. В крайна сметка аз съм само един начинаещ любител турист и това, че последните 10 години трамбовам баирите през уикендите не ми дава квалификация на опитен планинар. А и е невъзможно да се опише с думи диапазона от емоции, през които преминава човек, по време на едно такова изпитание. Затова ще пробвам малко по-фактологично.

Looking north at Rila

В местност Картала, над летовище Бодрост, близо до Благоевград, има ски писта и лифт. Слизаме на горната станция на лифта в 11:30 сутринта в неделя. Часът е късен предимно заради неподозирано лошият 25 километров път в планината. От там се качваме на връх Равнец, което отнема около 40 минути по един доста стръмен склон, но пък се разкрива прекрасна гледка към острия и заплашителен, величествен Пирин.

Pirin, seen from Rila

След тази загрявка започваме дългият близо 13 километра преход към хижа Македония. Зимната маркировка намираме на около 2 км от този първи връх и се движим заедно с нея по билото на четири други. Слизане, качване към Русалия. Слизане, качване към Равник. Слизане към Парангалишки преслап и чернеещите отвесни скали с надвиснали снежни козирки, потенциални лавини, качване към Езерник. Слизане, качване към Герман и Наковалнята. Слизане, слизане, слизане по Малък Мечи Връх и хоп – хижа Македония, след още шест часа и пет покорени върха с височина над 2400 метра. Звучи някак бързо и лесно…

High altitude Rila

350 минути почти непрекъснато ходене при променлива облачност; внезапно излязъл вятър, вариращ от силен до ураганен на върховете; 200 метрови денивелации, които се катерят по половин час; двуметровите стълбове на маркировката на места стърчащи едва по педя от снега – морък, леплив и особено подходящ за затъване до кръста; не можеш да спреш, защото вятъра те бута и кара да замръзваш; не можеш да седнеш да си почиваш.

По пътя срещаме хора, които идват от Македония и ни казват, че хижата вероятно ще е затворена, защото нямало хора и хижарят смятал да си ходи следобяд. Този притеснителен факт не ни спира.

High altitude Rila

Някъде на четвъртия час, след един особено зловещ склон, където, заради стръмното, снега, клековете отдолу и вятъра изкачваме 55 метра (разстоянието между два жалона) в продължение на 15 минути, се прокрадва въпросът „дали да зарежем хижата и да слизаме директно по склона към ниското, към Картала?„. Няма и връщане назад – в този вятър лифтът е затворил. Но да се откажем сега би обезсмислило цялото начинание. Не ходим заради крайната цел, а заради постижението, за да надвием себе си. Вятърът и снегът стават врагове, който искаш да победиш недвусмислено, а не просто да се скатаят някъде. От тук е и последната снимка, насетне образите са само в главата.

High altitude Rila

Някъде в шестия час след слизането от първия връх, хижата вече се вижда, далече долу, в ниското, затрупана със сняг. Прозорците не светят. Коминът не дими. Няма ги моторните шейни на стопаните. Половин час почти тичаме в мълчание надолу по склона, заедно със свличащия се сняг. Краката са на пълен автоматик. Май никой не посмя да каже на глас, че хижата е затворена.

И чудо – не е! Хижа Македония е напълно празна, но хижарите благородно са оставили вратата отключена, залостена само с едно райберче отвън. Влизаме. Триумф. Обзема ме едновременно еуфория и едно топло всеизпълващо спокойствие, увереност – аз мога всичко, ние можем всичко.

Печка с дърва, чай от термоса, преобличане. Не повече от 20 минути почивка. Трябва да бързаме – стъмва се. Тръгваме покрай река Благоевградска Бистрица надолу, все надолу, към Картала. Този път няма вятър, но има една тъмна борова гора, под светлината на мъничко парченце луна, отразена от снега навсякъде около нас.

В далечината се чува вой на чакал, а нас ни чакат още 8 километра в дълбокия сняг. Минаваме ги неусетно, смеем се много и не спираме да бърборим. Дишам толкова дълбоко, че ми се струва, че ще литна. След два часа, някъде около 20:30, 9 часа след като слязохме от лифта, скачаме в колата и отпрашваме по празния път към Благоевград.

Вече предусещам изумените и уплашени и неразбиращи гласове и погледи на познати и роднини, които са неразделна част от наградата. Също като споделянето на това свръхестествено преживяване с единствения възможен човек, който би се навил на невъзможното без колебание, би минал през немислимото ако ще и със сълзи, но без грам мърморене и мисъл за връщане назад, и би завършил невероятното с усмивката на човек с изцедено тяло и въздигнат дух.

Започвам сериозно да се замислям за Ком – Емине…

пп: Тия снимки по-горе + още няколко са в комплект на Flickr.

Mr Scruff

Събота вечер се озовах неочаквано в Sofia Live за Mr. Scruff. Беше непланирано – тайфата и доброто настроение ме повлякоха, та прежалих 25 лв вход. Ninja Tune все пак, нъл’тъй.

Честно казано никога не съм се съсредоточавал връз Mr. Scruff – срещал съм го като име в компилациите, няколко трака ми допадат много, но определено не може да се каже, че съм му фен. От чутото до момента очаквах сетът да е яко фънки и диско, духови инструменти, бас китари…

И останах доста изумен. Като се започна от към 12 до към 4 по новото време чичката мина през всевъзможни неща. Имаше семпли, за които съм готов да се закълна, че са деривати на YMCA или Billie Jean. Имаше доста подходящ Hed Kandi матрял. Имаше колосални басови набивки и яко циклик, все едно си в Лазур в Слънчев Бряг преди 10 години, кога Метрополис беше култ. Имаше и много фънки неща, изкефих се. Щом не съм се спрял 3 часа…

Разни неща ми направиха впечатление:

  • Лайвът беше доста пълен. Бил съм там няколко пъти, но определено сега беше рекорд.
  • Не мисля, че охраната е свикнала с подобни тълпи и подобен тип клиентела. Обикновено (заради имиджа и високите цени) в Лайва са хора със сако и риза, официални дрехи, седят си по масичките и те така. Само на миндерите към сцената се събира „измет“ – разни такива с дънки и тениски. Та в събота вечер служителите (и охрана, и бармани) гледаха кисело към повечето влизащи и присъстващи – шапки, анораци, потници, изсипани гащи.
  • Имаше много голямо и много активно женско присъствие. Бих казал поне 50-60%, като обикновено по клубовете рядко се срещат над 30%, на пръв поглед. Около нас (на първа писта, в лявата част на сцената) имаше три групички с по 5-6 моми, всички на крака и едва 7-8 юнака, от които повечето седяха или се бяха облегнали нейде. Дали това значи, че Ninja Tunes се смята за женска музика?
  • Стори ми се, че хората очакваха нещо малко по-различно. Да, беше много енергично и усмихнато, но имаше чести „паузи“, в които ясно се виждаше как големи части от агитката около нас, до сцената, „увисват“ – спират и чакат и се чудят какво следва.

В крайна сметка отлепих рано, че бях планирал неделна извънградска разходка, та не дочаках любимото Kalimba. Дано го е пуснал по някое време за кефа на народа…

The Giver

Тази сутрин (по първи петли, към 12) се събудих в книжовно настроение и се позиционирах на слънчевата тераса с едно голямо Бейлис-Фрапе, купичка сурово кашу и наргиле с половин доза Fumari Tropical Punch. И голяма оранжева възглавница, и една от книгите, получени наскоро от Амазон – The Giver.

Сега, нека започна с това, че тази книга се води детска литература, макар това да ме кара да се чудя какви деца има по света… Има Newberry Medal, като Island of the Blue Dolphins, която също много ми хареса със супер-простоватият си изказ и детски поглед върху един див, тихоокеански остров. Шапка му свалям на Stott O’Dell за начинът, по който се е поставил на мястото на малко индианско момиче, живеещо само на остров в океана.

The Giver и нейните 180 страници изчетох за по-малко от два часа – толкова потънах в нея. Историите за утопичното бъдеще винаги са ми били интересни, макар че трябва да призная – малко ме плашат. Подтиска ме вероятността хората да изгубят емоциите си и да се превърнат в едни аналитични, стерилни машини с предсказуем режим на живот и on/off копче. Подобен свят, видян през очите на 11 годишно момче и описан чрез отношенията му с неговия… наставник? – The Giver – е развит в книгата. Книгата е някак очарователна и проста по детски, разбираема, но те кара да се замислиш за живота сега, свободите, които имаме и начините, по които се изразяваме. И засяга темата за сънищата и спомените и предаването на преживявания и емоции по не-словесен път, което автоматично я вкарва в полето на интересите ми. Особено частта, че възприятието за цвят, емоциите и спомените са свързани много ми легна на сърце.

Макар че на пръв поглед да изглежда като детска книжка за мечтатели, бих казал, че и един утилитарен практик ще намери нещо за себе си в нея; дори може би на моменти ще завиди на прекрасно уреденото общество, описано хем кратко, хем предостатъчно подробно, за да си изгради човек представа.

Та така, ако някой е мераклия, но не му достигат 10$, да драсне, падам си по заемане на книги!

пп: Интересно е, че изключително рядко ми се дават 10 лева за кино, дори за очаквани филми, но с удоволствие си купувам такива книги за по 10$. Някак си преживяването е друго и вероятно показва, че съм по-скоро a book guy, вместо a movie такъв.

Около Костенец

Започна да се запролетява и това ми дава довява значителни мераци и още по-големи амбиции по отношение на разходките сред природата.

В началото на месеца се започна с един неуспешен опит. След тежък двудневен запой, в компанията на гигантска тава със свинско с кисело зеле и ориз и литри домашнярка гроздова, реших да подкарам стадото от Панагюрски колонии към близкия връх Братия. Заформяше се лека разходчица по полегат баир, не повече от 6-8 км, повечето от които по утъпкан път. Сняг почти не се виждаше, тук-там скрежец. Ей го дей го:

Уви, наборът от пишман-туристи (да не изброявам поименно) подгъна крак още в първите 30 минути, за мое немалко разочарование. Като утеха ми е този кадър, който ползвам за wallpaper в момента.

Power lines in the sky

Втория уикенд бях твърдо решен да не се стига до излагации и да вървя усилено, ако ще и да съм сам. Готов бях да отлепя рано в събота, но внезапно се озовах на парти в Коко, където от Бейлис с Тъламор на Бейлис с Тъламор мина 3 сутринта. В бързината и въпреки часа/състоянието, домакинът изяви смелото желание да се пробва със замисления преход. Душа не ми даде да секна младежкият ентусиазъм, макар да опитах да навлека размисли чрез въпроса „имаш ли екипировка, или поне подходящи обувки?“. Безуспешно.

Като подготовка за сутринта реших да се прибера пеша, 3 км с бърз пиянски ход, около час ми отне… Едва 5 часа по-късно вече бях натоварил багажа и Коко и пътувахме към Костенец. Маршрутът беше Костенски Водопад – хижа Гургулица – водопад Скаловитец – село Костенец. Чудесен кръгов маршрут с нормално натоварване и обща дължина около 13 км.

View Костенец – Гургулица – Скаловитец in a larger map

Тук отварям една скоба за вида на маршрутите. През целият си живот съм имал една резервираност към линейните маршрути (не само в планината, а въобще и изобщо), която едва последните няколко години стана ясно изразена и дефинирана. Линеен маршрут (или прав, linear) е когато тръгваш от точка А, стигаш до точка Б и се връщаш по стъпките си. Кръгов (или обиколен, затворен, circular) е когато тръгваш от точка А и се връщаш в нея без да повтаряш маршрут.

По принцип вторият тип винаги се свързва с повече ходене и изисква повече време. По нашите земи (особено планини) няма кой знае какви възможности, пък и повечето туристически пътеки предполагат поне 3-4 дневен преход, често без връщане до началото. За щастие въпросната обиколка е приятно кръгче и вторият маршрут от този тип, който правя тази година (след обиколката на Белмекен).

Та тръгнахме ние нагоре по баира; всъщност единственото изкачване в този преход е към хижа Гургулица и отнема час и половина с нормален ход (чети: нетуткащ се). Пътят беше разчистен – ходихме по сняг, но плитък и твърд, без затъване. Лесна работа. В хижата мушнахме по едно шкембе и тръгнахме към Скаловитец.

Естествено, по тази пътека никой не беше минавал и снегът беше непокътнат. Обичам да проправям пъртини и да правя първите стъпки в пресен сняг! Особено в такава пухкава пудра, която беше паднала преди няколко дни. Ронлива, мека, суха, не се лепи. Идеален сняг. Около час вървяхме с бавна крачка, защото снегът беше доста дълбок, слънцето напече яко, а и шкембето натежа вероятно.

Skalovitets waterfall

На водопада, в прескачане на рекичката, аз побързах да откъртя айсберг с размерите на Тексас, под който течеше водата. На свой ред Коко, като един виден представител на вида Мързелус Амфибиус, успя, приземявайки се след скок над поточето, да седне в дупката от полу-разтопен сняг, постигайки мокри крачоли и гъз, както и наводнени обувки. Всъщност, краката му бяха мокри и от преди това; просто не беше осъзнал сериозността на въпроса ми от предната вечер 🙂 Гетите, които му бях заел малко по-рано, очевидно не помогнаха.

От там пътят е само и единствено надолнище. Имахме късмет под формата на трактор, който беше утъпкал, така че нямаше голямо газене на сняг. Зададох бърза крачка в коловозите, защото натоварване явно нямаше да се получи, та след 2 часа бяхме в селото, а след още час – до колата. Приятно преходче се оформи!

Looking north at Sredna Gora

Коко пусна снимки и по-важното: вдигна туристическо ниво. Официално го повиших от пишман-турист на баир-будала и съм сигурен, че ще е готов за нови подвизи. Като реанимира. По някое време през лятото. Моите снимки са на Flickr, както обикновено.

За мен, обаче, този преход беше само лека подготовка за нещо много по-голямо, както се оказа. Една седмица по-късно (миналия уикенд) направих най-дългия си еднодневен преход в зимни условия. Беше невероятно изживяване… което ще опиша следващия път.

Задимено – всичко за наргилето

Както (може би) знаете, в нашата компания наргилетата са на почит и са задължителен атрибут на всяка сбирка. Преди две години пуснах тук една статия, в която обобщих всичко научено по темата. За кратко това стана една от двете най-популярни статии по темата в България и излизаше на челни места при гугъл за „наргиле“.

След време исках да публикувам допълнителни неща по темата, да разширя хоризонта, така да се каже. Проблемът беше, че всичко, което пуснех по темата привикваше сума народ, до такова ниво, че „наргиле“-то започна да съставя значителна част от целия човекопоток на блога. А аз не искам блогът ми да се асоциира и върти само около едното наргиле.

Затова, с помощта на Коко и Серж, направихме отделен сайт, на който да излеем цялата насъбрана мъдрост и на който ще можем да развием темата. Тук няма да публикувам повече материали с тази насоченост, всичко ще се измества натам.

Този сайт е Zadimeno.com. Ако ви интересува нещо, каквото и да е, свързано с наргилетата – посетете го!

Боб за изпроводяк на зимата

Бобът е една от любимите ми зимни гозби, заедно с киселото зеле с ориз и гювеча. Стане ли топло и раззелени ли се едно такова – минава ми желанието да ям боб, дори и на салата. Като казвам боб имам предвид зрял фасул, а не зелен боб (известен по нашите краища и като „райкин боб“), когото ям с удоволствие с картофи и свинско и през лятото.

Сега, целта на това блогиране не е да ви обясни как се готви боб, а само да ви напомни, че зимата е към края си и е редно да се изпрати с един прощален боб. Като този:

Това е един едър кафяво-черен пъстър боб, сготвен със сурова наденица, моркови, лук, чесън и гъби, сред които и челадинки.

Интересното е, че въпреки размерът си, този боб се вари относително бързо. Накисвам го 12 часа предварително във вода и после за 20 минути под налягане е готов. След като се свари (заедно с морковите), отделно запържвам суровата наденица, накъсана на парчета, лук, чесън, гъбите, червен пипер, изпарени домати. Смесвам запръжката с боба, наръсвам дашно количество стрит джоджен и чубрица и след 10 минути яденето е готово.

Тъй като челадинките са кът (брани лятото и сушени), използвах и малко купешки печурки, но реално основният готин аромат идва от дивите гъби (предварително накиснати за 2-3 часа в гореща вода).

В добавка препоръчвам опукани мариновани средно люти чушлета, бучка сирене и няколко скилидки чесън и добро количество от мерлото на Катаржина с марка Lozzen – едно от малкото харесващи ми червени вина (не е кисело и има лек плодов аромат).

И те така – давайте да запразняваме зимата, че марулите и ледената ракия чакат!

пп: Преди съм писал за два други постни боба с месо, ако ви интересуват – в гърне и хибриден.

The Private Lives of Pippa Lee

В повечето филми, които гледам, дори необичайните, фантастичните или изтрещяните, героите се държат по един… бих казал последователен, предсказуем начин. Не в лош смисъл, не че всеки един момент е ясно кой какво ще каже и направи, а по-скоро начинът, по който думите и действията им подхождат. Тогава изглежда сякаш предварително познавам героите и за извличането на нещо от филма ползвам конкретно изречените думи, а не общото впечатление. Нещо като среща със стар познат, където познатият е някой стереотип на филмов герой.

От друга страна, има филми като The Private Lives of Pippa Lee, в които героите непрекъснато ме изненадват. Това ме радва и изумява. Кара ме да се разширя кръгозора и следващия път преди да възкликна „Никой не се държи по този начин!“ или „Никой нормален не би направил това!“ да се замисля малко, присещайки се, че хора има всякакви. И тук не говоря за низ абсурдни ситуации, като в евтина американска комедия, а за нормални житейски неща, за които нямам готов отговор, защото не съм се сблъсквал с тях и не съм мислил по темата.

Когато Пипа пита съпруга си какво харесва в нея и той повишава тон се чудих – защо се карат, защо тя се ядоса, защо той говори с такава небрежност. После се разбира, че той е уморен от въртене в кръг, а тя проектира майка си в кризисни моменти. В кратките моменти на общуване между Пипа и дъщеря ѝ се усеща напрежение и враждебност и се зачудих – какво ли е направила едната на другата? А то се оказа, че точно фактът, че нищо не е направила поражда агресията. Хареса ми точно това – не можеш да съдиш хората и реакциите им без да знаеш контекста, без да ги познаваш с други думи. Толкова често попадам в този капан; то и не е трудно – people are flawed.

Няма да ви разказвам съдържанието. Не препоръчвам да го гледате на всяка цена, но на мен лично ми хареса филма. Поддържащият състав е страхотен, а Robin Wright Penn ми се струва много подходяща за главната роля.

Като послепис:

  • Where the Wild Things Are – ако не сте виждали книжката – вижте я. Ако не сте гледали филма и ви интересува едно пътуване в детската психика, комбинирано с някой от най-изхаканите като характер чудовища – гледайте го. За мен всяко едно от Дивите Неща е просто различен аспект / проблем на детето: раздразнително, гневно, ранимо, тъжно, апатично, енергично… Особено ми хареса финалът – спокоен, без приказки, само два погледа. Браво!
  • Up in the Air – аплодисменти за Джордж Клуни, не за друго, а защото най-накрая изигра ролята, която в моите представи най-много подхожда на характера му. Сега, може би чичо Джордж в действителност е заседнал домошар, който е женен за първата си гимназиална любов, по която е хлътнал от пръв поглед и е романтичен, изпълнен с компромиси добродушко… но някак си повече си го представям като пълната противоположност на това. Което показват във филма. Специално браво за грубата среща на вратата на дома на мацката!
  • The Fourth Kind – като фен на извънземните теории се изкефих до толкова, че ми се прииска историята да е истина. А тя не е, за жалост. Nice touch със Шумерската култура!

Родословно дърво

Преди известно време (в началото на 2008 година, ако не се лъжа) попаднах на статия за новооткрит сайт, който позволява на потребителите да създават родословно дърво. От там започна една епопея, която ми се ще да преразказа тук с няколко думи.

От ранна възраст имам интерес към генеалогията, макар тогава още да не знаех, че има такава наука. Когато прекарвах летата в Мичурин, родният град на баща ми, обичах да слушам как дядо ми Дико (който всъщност е дядо на баща ми и мой пра-дядо) разказва за преселението на родата от беломорска Тракия, за неговите 3 братя и 4 сестри, за къщата в Кости…

Един от изумителните за мен факти беше, че дядо Дико беше записвал в една тетрадка всевъзможни неща, свързани с тази част на рода – родени деца, нови снахи и зетьове, кой кога починал, родни места… Един ден видях изрезка от вестник от 1983 година, в който беше публикувана статия за родовата среща на Диковия род. През лето 1983-то пра-дядо ми навърши 80 години и в тази чест е имало голям събор на целия род, 4 поколения. Специално за тази среща баща ми беше изработил (въз основа на записките) родословно дърво. Разбира се, начертано на ръка, увеличено с фотографски увеличител и изкарано на голям формат фото хартия. Къде ти компютри или копирни машини в ония години!

Като видях дървото в мен се зароди едно странно усещане за принадлежност, което в следващите години не ми даваше мира и често си представях себе си като част от тази паяжина от роднини и предшественици. И каквото и да сторя, колкото и да съм различен, колкото и да опъвам нишките, аз винаги ще остана част от тази матрица. Не че не опитах де.

Вярвам, че човек сам създава реалността си и определя съдбата си, но дори от генетична гледна точка е интересно да разбереш и да знаеш кой си и от къде произлизаш. Когато, преди 10 години, дойдох да живея в София, започнаха едни размисли на тема обновяване на родословното дърво и може би нова родова среща. Няколко години кръжах около идеята и тествах различни генеаложки софтуери, които повече приличаха на научни инструменти. В крайна сметка амбицията ми в тази посока затрупана от други занимания… и така докато не попаднах на Geni.com.

Сайтът ме посрещна с невинни полета за въвеждане и подканване да въведа моите две имена и тези на родителите ми. Моментално видях едно мини-дръвче с 3 елемента. Въведох брат ми, после бабите и дядовците, после първите братчедки… Два часа по-късно бях въвел към 30 човека от най-близката рода като имена и град на обитаване. Притесних се, че за повечето хора не знам елементарни неща като дата или град на раждане, какво остава за дата на сватба или дата на смъртта.

Въодушевен от това колко лесно се ползва сайта и колко свободно е въвеждането на информацията (за разлика от софтуерите, които примерно искаха 20 позиции инфо за всеки човек, иначе не позволяват въвеждането в дървото!) поканих майка ми в  Geni.com.

Няколко месеца по-късно чрез баба ми (от страна на баща ми) и дядо (от страна на майка ми) разбрах, че родовата памет е значително по-дълбока от очакването. 250+ човека в дървото са много, много дълбоки и широки корени. До дядото на пра-дядо ми, роден в средата на 19-ти век. И те така.

За да не разточвам и без това дългото повествование, искам да споделя няколко факта за финал:

В Geni.com съм въвел всички хора на кирилица, проблеми с това няма. Само местожителството май-май не е добре да е на роден език, щото явно сайта не може да разположи по картата хора, на които адресите са на български.

Изключително ми харесва „пътеката на връзката“, която сайта показва между теб и избран човек от дървото. Аз си я превеждам по начинът, по който най-често в България се обясняват роднински взаимоотношения. Примерно: поетесата Петя Дубарова е на дядо ми, та брат му, та дъщеря му, та свекър ѝ, та на брат му дъщеря. На английски е по-кратко, но по-неразбираемо: Петя Дубарова is your first cousin once removed’s husband’s first cousin.

На същия тоя принцип на безкрайното разклоняване преди 6 месеца дървото ни се сля с друго дърво. В първият момент се зачудих, като получих известие, че  понеже тия и тия профили съвпадат изцяло в моето и в друго дърво, най-вероятно имаме допирни точки. Слях дърветата и тук е момента да благодаря и да пратя поздрави на Лалю Метев, който е положил доста труд в неговата част на рода. С неговото дърво допирната точка е някъде около Васил Лолов (роден 1844), съпругът на Минка от Въжаровия род, която е сестра на един от пра-пра-дядовците ми по майчина линия – Джендо, от който тръгва Джендовия род. Смяяяяяяяятай, Елкааа!

Ако случайно сте прочели всичко до тук се надявам да закачите малко от моя ентусиазъм и да се пробвате в Geni.com. Да знаете, че информацията се губи, историите в семейството изчезват, променят се, забравят се. Бабите и дядовците си отиват, а всяко следващо поколение знае все по-малко и по-малко. Така че дори сега да запишете своите починали пра-дядо и пра-баба – къде и кога са родени, къде са живели и тн – шансът е, че децата и внуците ви няма да научат по друг начин за тях 😀

пп: Снимката горе е едно малко парченце с най-близките около 100 души от нашето дърво.

Creation

В продължение на предното блогиране

Creation по принцип e филм за Чарлз Дарвин и тегобите му около написването на „Произходът на видовете“, но аз повече го възприех като хрониката на една вътрешна борба между разумът и чувствата, миналото и бъдещето, вярата и религията.

Една черта на характера ми, която винаги съм наблюдавал с интерес и дори изумление, е, че не вярвам в конкретен бог, включително християнския (в различните му проявления, описани в последствие и вероятно без негово знание: лош старозаветен чичка, поучителен новозаветен даскал и влюбчиво, мекушаво хипи в човешки вид). Сега, не съм яростен борец срещу организираната религия като Коко – напротив. Live and let live изповядвам през последните 10 години.

Затова и дилемата пред Дарвин – дали да напише труда на живота си, с който да отвори безбрежна пропаст между него и семейството и приятелите му, или да загърби това, в което вярва и да живее в мир, но предал себе си – ми е много близка, нещо, което съм преживял, макар и в по-различен аспект. Тази дилема кара човек да се чувства безпътен и, което е по-лошото, без вяра.

За мен вярата е комбинация от състояние на съзнанието, в което човек е отворен към великата мистерия, която ни заобикаля, отворен към еволюция, идеи, преживявания и учения; и умението да правиш нещата да се случват, когато го искаш. „I am what I am becoming.“ вместо „I am what I am.“ Което пък ме подсеща за един пасаж от Man from Earth – един от най-любимите ми филми ever:

Taken alone, the philosophical teachings of Jesus are buddhism with a hebrew accent – kindness, tolerance, brotherhood, love. A ruthless realism, acknowledging that life is as it is here on earth, here and now. The kingdom of god, meaning goodness, is right here, where it should be.

В този филм много ми харесаха няколко неща:

  • Конфликтът между религия и вяра. Дарвин и съпругата му. Дарвин и отчето. Дарвин и самият той. Смъртта на дъщеря му, останала като тумор в семейството, предизвикала окончателното отдръпване на Дарвин от религията, чувството за вина и разкола със съпругата.
  • Силата на разговора – дори да е трудно и преко сили, един диалог винаги е по-доброто решение от премълчаването. Разговорът е като изповед, но двупосочна, поставя хората на едно ниво, вместо ролите „гузно прегрешил“ и „строго порицаващ“.
  • Средният път. Откровението, прошката, разбирателството. Триумфът на разума над силата на навика и обществото. Фактът, че в крайна сметка Ема прочита „Произходът на видовете“ и го одобрява (пък целият филм като цяло) ме накара да си припомня разни неща от това, което съм чел за будизма. Затова и цитирах The Buddha по спомен Investigate any teaching and live by what you learn and accept, don’t believe and follow it blindly.

Гледайте го, малко вероятно е да съжалявате, а ако не ви хареса вероятно пак сте на кяр, спрямо час и половина изгубен по някоя глупост 🙂 !

Dorian Gray & Bright Star

Миналата неделя, след като неуспешно опитах да изтрезнея с кана вино в компанията на Петьови, реших, че денят е изгубен за конструктивна дейност и се отдадох на съзерцателни размишления. Изгледах последователно три филма, развиващи се във (и около) Викторианска Англия. За първите два ще пиша тук, а за последния – в отделно блогиране.

Dorian Gray е филм по романа на Оскар Уайлд „The Picture of Dorian Gray“, който роман прочетох с относително безразличие в ранна гимназиална възраст. Тъй като родителите ми са учили в английска гимназия, мисля, че това четиво е било сред задължителната литература, та явно съм го закачил в периода, в който вземах и прочитах случайна книга от стотиците в къщи.

Ясно е, че днес съм различен човек от онова нещо преди 15тина години. И филмът ми хареса много. Не за оценка 10 от 10, но спокойно бих му дал 7.5, което е много – рядко съм щедър с оценките си. Допадна ми не точно сюжетът (който е ОК и не ме изненада, предвид, че съм чел книгата), а поднасянето на деградацията на душата (моралът?) на Дориан. Визуално, и като постановка, и като внушение.

Лорд Хенри е показан блестящо като върл хедонист; дори се зачудих дали Оскар Уайлд не е завиждал малко на тоя образ, дали не го е направил такъв, какъвто самият Уайлд е искал да бъде – див (макар да е прието, че Хенри всъщност е нещо като гротескно отражение на викторианските деградета).

Накара ме сериозно да се замисля дали бих отговорил с „Да“ на съдбовния въпрос в началото на филма. В който момент, между другото, много ме изкефи как се върза изгарянето на венчелистчето от розата.

Bright Star е филм за последните години от живота на Джон Кийтс. За самият Кийтс не бих искал да раздувам, нито за поезията му. Факт е, че за първи път разбрах кой е той когато в края на миналия век четох Endymion на Дан Симънс. От там се породи и интересът ми към Кийтс, така прочетох няколко есета за него и няколко от стихотворенията му (които не разбрах; метафоричната поезия винаги ме е притеснявала, не възприемам добре дори и тази на роден език).

Филмът ми хареса преди всичко заради усещането, което създава. Първо, актьорът, който играе Джон Кийтс – е ми точно така съм си го представял. Дребен, с голяма глава, притеснен, затворен, тих, дълбок, скромен… Второ, излъчването на целият филм е на някаква обреченост с наближаващ край и въпреки това Кийтс си позволява да се влюби, преко тази обреченост и другите проблеми, които седят пред една потенциална връзка. И накрая, имаше една кратка сцена, която ме наведе на повече мисли, отколкото мога да опиша в едно кратко блогиране. Затова ето цитатче:

Fanny: I still don’t know how to work out a poem.

Keats: A poem needs understanding through the senses. The point of diving in a lake is not immediately to swim to the shore — it’s to be in the lake; to luxuriate in the sensation of water. You do not work the lake out. It is an experience beyond thought. Poetry soothes and emboldens the soul to accept mystery.

Което ме навява на основната трудност при обясняването на редица от преживяванията ми – хората са толкова закотвени в натуралната действителност, че да им говориш за великата мистерия е като да искаш да им покажеш Смърт на Пратчет – просто не се възприема!

Сериали: Caprica, Spartacus

Продължавам с част от купчинката изгледани неща предния уй-кенд.

Caprica е нов сериал във вселената на Battlestar Galactica. Прежните четири сезона, започнали през 2004-та и приключили миналата година, бяха доста успешни, макар и (ненужно?) проточени. За момента е предвиден един сезон на Caprica с 20 епизода, дебело се надявам да не го разточат и него кат юфка. Действието се развива 60 години преди събитията в Battlestar Galactica, показват дедо Адама като лапе и тн.

Визуално няма нищо трогателно, но това някак си е добре. Някак човешко и достъпно е всичко, цигари, дискотеки, нацупени тинейджъри. Няма да ви преразказвам, но с две думи – хареса ми каква посока захващат. Страшна дупка (за мен лично) беше липсата на обяснения, история и обосновка покрай Единствения Бог на силоните, а тук още в началото е зачекната темата. Човешката страна в процеса на създаване на силоните също ми хареса – да надвием смъртта, какво би направил да върнеш най-близките ти хора сред „живите“, моралното право да създаваш живот. Ще дебнем, да видим какво ще излезе от сериала.

Spartacus е баси порнографията. В пряк и преносен смисъл. В първите 15 минути – два пъти секс и сума ти цици. Главните жени са поне Playmate of the year, останалите предполагам just an ordinary lingere model. Честно казано не успях да го изгледам до края, не ми издържаха нервите. Очаквах превъзходен микс от Гладиатор и Рим, а се получава нещо със сюжетното ниво на Телетъбис, където тъбитата всъщност са пичове от Фитнес Мания и се въргалят с фолкзвезди.

В някво тракийско село идва римски легион:
Римляните: Чш, траки космати, ай дса бийм с гетите?
Спартакус: Баа, за чий ни е тва?!
Римляните: Е па ша ги избием до крак и после всенародна оргия!
Траките (заедно): ЮРУУУШ!
Спартакус: Задръж юруша дса сбогувам креватно с гуспужата…

На бой с гетите, нейде в Румънско:
Траките: Удри тия гети дееба идиотите бледи!
Римляните: А, ко стаа тука уа, вий избихте гетите!
Спартакус: Е вий са сетихте га да дофтасате, шва иба в манафите.
Баш римлянина: Мълчи и страдай уа, жууотнооо! Бегай виж де избегаа тия абдали!

В шатрата на баш римлянина:
Баш римлянина: Баси кво тъпо стана ся, тия гети са пуснаха мноу леко, гърци ли да мачкам ся, кво ли?!
Жената на баш римлянина, наметната с гигантски козяк: ДЗАК!
Баш римлянина: БА! Що чиниш тука ма, шафрантия такваз, найш що войник е налегал вънка – ако та надушат…
Жената на баш римлянина: Дойдоф да ти редим, че баща ми те мрази и вика, че си кекав плашлив педал, щот не мачкаш гърци. Ай стига по работа, мятам тоя козяк въшлив и давай дса сурвакаме!
Баш римлянина: Е аз нищях, ма щом си рекла…

Нейде из Румънско:
Дебел трак: Бах тия гети страхливи, къде са юрнаха да бегат…
Спартакус: А ве пръдльо, глей че бягат настрани, ша са заобиколят и ша на изненадат изотзадзе!
Дебел трак: ВЪХ! Ми ся?!
Спартакус: Аз си тръгвам, ибал съм ги в римляните, ако ще дса разчуй!

В шатрата на баш римлянина:
Баш римлянина: Тъй ли ша напраиш ва, Спартакус, педал долен дезертьорски! Шта оскверня и теб, и жена ти и името ти! И един ден ша кръстят на теб клуб за педали в София и тогава горчиво ша съжаляваш, че не ми пусна, щот аз шсъм там дижей и няма да ти пускам квот си поръчаш!
Спартакус: Мчи убуу, ко?!

Горе-долу това е резюмето до там, до където успях да си наложа да гледам. За да не е всичко негативно, заслужава си да се гледа заради: жените и ефектната компютърно-генерирана кръв, която се плиска на бавен каданс. Аз, обаче, ще го пропусна.

Paris / New York, I love you

Последните няколко дни изгледах една торба филми. Ще наредя впечатления в това и следващите блогирания, че по тема Филми не съм писал от години…

Предисловно ми се ще да кажа, че като направих тая категория Филми през далечната 2004-та година всъщност ми се искаше да я кръстя „Кино“ и да пиша не точно ревюта, а по-скоро емоционални рефлексии, колкото и префърцунено да звучи това. Обаче на кино ходя изключително рядко, заради фактори като „семки във врата“, „жесееми“, „звучни коментари“, „кой пръдна“, „дечица“ и все от сорта. Та лицемерно едно такова, затова я оставих с името Филми. А ревютата винаги са ме фтрештяфали, защото е сложно някой да ми казва кой филм е добър и кой не. Често дори аз не мога да си отговоря на тоя въпрос. Обикновено ми допадат филми, които предизвикват някаква искрена емоция, които в които нещата ми изглеждат истински – не говоря за фактическото съществуване на Муравей в Триците (Morpheus / Matrix) или Билбо Ебегинс в Земята на Средния, а за това колко believable са персонажите, действията им и случките.

Събота следобяд и вечерта (с пауза за кутия вино с двама приятели), преди да се отправя за парти в Inside, гледах двата филма от заглавието на блогирането. Признавам си, за Paris, je t’aime не бях чувал. Оказа се, че има и New York, I Love You. Гледах ги и двата. Идеята беше на Сержо, който доста настървено ми обясни един път (след няколко наргилета и немалко уиски), че е нужно да го гледам тоя Парижкия и че идва хамерикански вариант.

Хареса ми концепцията, сигурно защото от край време имам място в сърцето за кратките филми. Парижът на няколко момента ми доскуча доста и като цяло има зловещото излъчване на френски филм, което се усеща дори в парчета като Такси 1/2/3. Историята на слепия пич е разказана много добре, хареса ми и всичко недоизказано в следващата сцена – възрастната двойка, които се срещат да уточнят развода си. Такъв тип натрупвания на обща история, които дават основа за общуване на друго ниво винаги са ме изумявали. За сметка на това дебелата американска пощаджийка, историята с мимовете и китайката-козметик ме отвратиха доста…

Ню Йорк, за сметка на това, ми хареса от начало до край. Трудно е да кажа коя история най ми пасна… Анди Гарсия, Натали Портман, Итън Хоук, Брадли Купър – всички задвижиха в мен някакви колелца, дали за спомени, дали за някаква тръпка. Ако трябва да препоръчам само един, с увереност бих казал New York, I Love You.

Интересното на този филмов формат е, че продуктът прилича на виц, или няколко тематични вица. Не оставя удовлетворение за нещо с начало и край, нещо започнато и завършено. Не е като един изчерпателен диалог на диня и мастика под зелените смокини цял летен следобед, а е като бира на крак из Морската. Като „Здравей, здрасти!“ без „Къде се изгуби тия пет години?“

Това не е лошо; просто го казвам, защото го усетих така, а може би очаквах историите да се навържат по някакъв начин, освен със случайни разминавания по улиците.

пп: А, и честит празник на всички празнуващи! 😀

Нов век, нов човек

С много зор и мъка успях частично да прехвърля блога от TextPattern към WordPress. Около 20тина писания заминаха като нерелевантни, таговете заминаха, но мигрирах към 450 блогирания и близо 2000 коментара.

Най-важното е, че успях да запазя структурата на URL-тата. На стария блог едно от най-четените неща (изумително и за мен самия!) бяха Лесните пилешки бутчета – адресът http://bobydimitrov.com/food/140/lesni-pileshki-butcheta се е запазил. Направих уж и редирект на RSS-а, но ако не бачка – вземете си новото URL от хранилката в ляво.

И последно – една от основните причини за миграцията беше желанието ми за микроблогиране. Най-вероятно с Twitter, за целта си направих и акаунт. Сега е моментът да видя дали става за нещо тая свърхпопулярна мисирка или не.

Ако се натъкнете на спек, което неминуемо ще стане, пишете коментарче и те така.

Какъв лаптоп искам?

През последните 2 години съм помогнал в избора на лаптоп на 6 приятели и съм купил за фирми-клиенти още няколко машини. За мен, обаче, върти-сучи, не мога да си харесам нещо. Сглобих си HTPC, взех си GSM с GPS, но от край време (4-5 години) търся малка, портативна машинка, която да ми служи преди всичко като журнал (за писане на текст в най-различни условия и пози), за рисърч (често комбиниран с навигация), за медиа плеър (в комплект с 2.5-инчовия външен 750GB диск + X-Mini), пък и за дребни задачки – да приема снимките от въздуха, примерно.

Това не е машина, на която ще обработвам снимки с Фотошоп, ще векторизирам с VectorMagic или ще шия стотици панорами с Autopano. Няма да конвертирам видеа, няма да рипвам музика. Ако съм в рейса за Тутракан най-вероятно ще пиша нещо, вместо да гледам филми.

За разлика от Иво, който винаги пуска изключително интересни тиради за процеса на подбор на даден продукт (обикновено изпъстрени със хленчене от сорта на “ми тва що го няма в бяло пъъък” или “не ми пасва на дизайна на спалнята, бахти тъпия продукт”), аз се опитах да съставя един по-прагматичен списък с неща, в реда на важността им за мен:

  • батерия, която да държи поне 8 часа (един работен ден) с пуснат wifi, редакция на документи и брауз на сайтове (без видеа, флашове и тн)
  • тегло под 1.5 кг, за препоръчване кило
  • не-лъскав (матов) дисплей 9-11 инча по диагонала с резолюция поне 1366×768 пиксела
  • читав процесор и видео, които да позволяват гледане на 1080p филми;  не че ще загледам такива ежедневно, но подобна комбинация = достатъчно мощно и за други задачки; Интелски dual core CULV няма да откажа, но понеже нещата се менят бързо, не фиксирам тази точка
  • 2-3-4GB RAM
  • Какъвто и да е читав SSD, или възможност за лесна подмяна на харда
  • читава клавиатура в корпус, който не се гъне при минимален натиск + touch нещо, дали екрана или приятен touchpad
  • очевидните неща не ги изброявам отделно: bluetooth, читава камера за уеб чат, микрофон, говорители, LAN порт, HDMI порт, 3.5мм за слушалки и тн

Ако се сетя нещо – ще добавям. За момента такваз машина още няма, обаче. Като видях какво се случи на CES тази година, доста вероятно е търсеното от мен нещо да се материализира под формата на tablet, вместо лаптоп, но оставам могъщо резервиран към неудобната виртуална клавиатура…

Белмекен през зимата

След като предния четвъртък се объркахме, че е петък, в петък крадци нахлули в квартирата на Иво, мислейки си, че имат какво да му откраднат. Всички правим грешки. Това даде повод за празнуване до късно/рано по апартаменти и барове + билярд шоу в изпълнение на млади девойки, което доста се доближи до великото ни постижение с Петьо, когато играхме 2-3 часа билярд в Backstage без да вкараме и една топка.

В събота грешките продължиха. Потеглихме към Белкемен за разходка около язовира, пък и да видим малко сняг тая зима, е га ти! Потеглянето се забави с около час, в който отчаяно търсихме и сбирахме из обърнатата нагоре с краката квартира на Иво пособията за snowkiting. Неуспешно се оказа търсенето, и то за щастие, както щяхме да разберем след няколко часа.

Пристигането се затлачи доста, след като се оказа, че:

  • пътят от Сестримо нагоре не е разчистен
  • в неразчистения път има заседнал рейс с младежи на път за спортната база на Белмекен (за кой чвор не бяха минали през Юндола е мистерия)
  • рейсът имаше вериги, които не пасваха точно и се наложи потягане с българско инжинерно влакно (ръждива тел)
  • да се бутне рейс извън пряспа е непосилна задача дори за 20 момченца спортисти, защото рейсът е къс (по аналогия с вица с китайците и гредата), тежи 5 тона и е затънал полвин метър надолу
  • варненци никога не са виждали сняг явно, съдейки по смелият младеж, който със замах набута едно BMW комби (със задно, без вериги!) в дълбока пряспа, от която no amount of бутане, клони под гумите, ракия и смях от наша страна не успяха да го извадят
  • две девойки могат да седят заедно на предна седалка на затънало в сняг BMW, докато ние го бутаме, особено ако едната се казва Беатриче; специални поздрави за името
  • ще трябва да оставим колата на пътя към Белмекен на 4 км под стената, а преходът нагоре е стръмен, с благи навявания от по метър сняг

Докато ние се забавлявахме с несломимият оптимизъм на хората от рейса и младежа с BMWто, Петьо бяха успяли да дойдат от Пловдив, да се качат до Белмекен през Юндола и да минат от западната страна пеша, стигайки до северната стена.

Еля намерихме се на стената. Тук специални благодарности на човекът от ВиК, който се обади да организира спасяването на закъсалите, както и благодарим, че повярва на иначе невероятната история, че автобус с гуми за пистарка и без работещи вериги може да тръгне по неразчистен път, при това возещ деца.

След няколко часа се озовахме на южната стена – обиколката на язовира от източната му страна беше страхотно преживяване. Снегът беше непокътнат, с изключение на случайни зайци тук и там – ние направихме първата пъртина с помощта на термос чай и павурче ракия. Времето беше невероятно – светло без да напича, хладно, но не мразовито, нито повей от традиционния за Белмекен вятър. Момент на радост, че не се стигна до влачене на кайт и сноуборд.

Нахвърлях няколко снимки и панорами, макар че през повечето време просто ходих зяпнал по натрупванията от скреж по клоните, леда по язовира, висулките около поточетата…

Опитахме се да хапнем в спортната база на Белмекен, но ни отрязаха със предупреждението, че има 200 човека спортисти и не е ясно дали до нас ще стигне нещо. Туй хубаво, ама глад. Метнахме се в Шкодилака на Петьо и юруш (съставен от каране с 20 км/ч по заледен път и доста приятен дрифт на един завой) към Пловдив за вечеря, бар и спане под съпровода на разгонена котка.

На следващата сутрин – тортички с фрапе и трип до мястото над Сестримо, където зарязахме вчера другата кола. В 18:00 вече хапвахме супичка в София. Mission complete!

30 на 30

На 30.12.2009 се навършиха 30 години от моя рожден ден. Другу сий на трийси, а? И да, и не. Ето малко несвързани думи.

За рождения ден и нова година не можах да бъда с всички хора, с които исках да се събера на тоя светъл юбилей (ограничения в мястото, парите, времето и желанието), но пък се озовах с много други, които ме зарадваха повече от очакванато. Хората се променят, кръговете по интереси се променят, приятелите са като прибоя… или както би казал Шишо Бакшишо: “Децата растат, народи загиват, животът си отива.”

Нагостих тайфата с капама и заек със зелечуци на фурна. Насъщният беше налице. Луксът беше под формата на Glenfiddich 12yo & 15yo, Bushmills 10yo & 16yo и едно Baileys за коктейли с нескафе и мляко. Новата година подпочнах с Dimple 15yo & Jameson 12yo (смятано за най-доброто Irish blended whiskey). Това на фона на пълнено пиленце с гъби и топено сирене. Нямам от какво да се оплача…

Майка ми прати тия дни снимка на букетче кокичета, прясно набрани от село. Разказа, че за първи път от 30 години на село има кокичета в началото на януари; всъщност точно след като съм се родил дядо ми занесъл в болницата букетче кокичета на майка. Поличба!

Преди празниците си счупих ключа за входната врата на квартирата. Имах резервен, но така го изтървах, че и той е неизползваем в момента. Поличба?

Вън е толкова топло, че започна да ми липсва лятото още преди да е минала зимата. Миташки бичил айляк на морето, но на мен ми се иска направо да е юли и Кара дере и Делфин и малко делюкс на Памперо с наргиленце. Поличба не, ами направо обещание! Което се връзва идеално с пожеланието на картичката ми за рождения ден – да намеря идеалния айляк!

И накрая, както побързаха да ми напомнят две от близките лица, които не можаха да се включат в тарапаната: Thirties are the new twenties!

пп: Оп, забравихме аудио-визуалната техника. Ето моите снимки, ето и няколко от Живко, ето и на Петко колекцията, а накрая ето и Коко какво е пуснал.

Bitter:Sweet

Личното ми откритие от последната седмица. Не знам защо толкова ме израдваха тия двамцата, дали е от моментното настроение, дали от времето вън и климата вътре… Но както може да се види, сериозно наблегнах на тях.

Мернах ги покрай докато разцъквах Bonobo в Last.fm във връзка с баш миналата му изява в клуб Шекер. Изумен съм, че най-лепеният им етикет е “трип-хоп”. Може би аз имам друго разбиране за трип-хоп, може трип-хопът да се е е променил значително в последните 5-6 години, но jazzy electronica + female vocal много повече ми се връзва.

Aйде, стига съм ви занимавал, метнете ухо на The Bomb, The Mating Game, Trouble. Oт там нататък ще се оправите 🙂

Разни занимавки

Ей го, изтъркули се и това лято, че и есента отива… Преди да е отлетяло и последното листо бързам да спиша кратък отчет, че понеже две блогирания за 3 месеца рекох да ги направя три блогирания.

След небивалото пребиваване в Търново към средата на август се подпочна една серия от уикендни извънградски разходки, от които няма снимки, но има спомени. В тоя микс влязаха няколко демонстрации на ръчна хартия и доста домашно правене, заедно с първите ни лампи.

Успоредно с това изскочи и новия апарат за въздушни снимки – Olympus E-P1. Това пък повлече след себе си бая играчка за нагаждане на конзола, електроника и тн, след което пък тестове = още извънградски. М/у другото подминах с мръсна газ цифрата от 5000 км, което не е зле за начинаещ шофьор с кола от 5 месеца.

От много време не съм писал и за книгите, които си купувам от Амазон. Сумарно от последната година се натрупаха:

От дума на дума дойде края на септември и се случиха няколко страхотни дни със страхотно време (последното читаво за лятото), които прекарахме на бивака Бяла река, по едноименната еко-пътека и нагоре до хижа Рай и Райското пръскало.

По това време се разбра, че ще има Handmade Day 8 и започна една усилена подготовка, която включване миене и разглобяване на пластмасова маса и подготовка на лампи и картички и хартия и… Ето малко снимки от събитието.

За щастие HMD8 се случи ден след Нощта на галериите и музеите в Пловдив, така че, благодарение на Живко и Ани, успяхме и там да огреем, барабар с преяждане в “19-ти век”.

После пак извънградски забежки с елементи на варене на царевична шума, после Реклама експо цяла седмица, после рождени дни… и през цялото това време, още от началото на месец август, тече усилена подготовка за нашата празнична кампания – календари, коледни картички, сувенири.

То вече се почна, така че – ще се видим по Коледа!

Малко снимки от лятото

Тъй, да наваксаме малко… Вече писах с дветри думи за част от многото обиколки и задявки. Най-сетне намерих време за снимките:

Още от хубавото

Не е случайно, че все още не съм качил снимки от месец назад. Предсказанието (което беше предвидено, тъй или иначе) за NOHA и още моренце се сбъдна със страшна сила. 7 дни на юг – Лозенец, Мичурин, Ахтопол, Синеморец, а на връщане и малко Дюни, Смокини… И нито един ден дъжд, освен при пристигането, преди концерта на NOHA, когато валя половин час докато бяхме във водата. Доста море ми се насъбра това лято, за щастие!

От там директно към… Велико Търново. Отказахме прибирането в София и 4 дни обикаляхме из стръмните улички, дашните кръчми, тъмните барчета и историческите камъни на старата столица. Поздрави на момците от хостел Номади, препоръчвам ви, но измислете начин за постоянно проветрение на дорма и купете ароматизатор на ток, ще помогне.

По средата на предната седмица се озовахме в лошото време, демек в София. Ни да работиш, ни да почиваш… Затова и още в петък вечер отлепихме по села и паланки за барбекю, наргиле, разходка из гората, челадинки, масловки и доста жълти цветя за ръчната хартия.

И докато се обърне човек ще дойде време за Аполония, а имам силно изразено желание за Jazzта-Праста и Булгара…

После що нямало снимки! Е ми няма – то таз работа не е кат оназ работа! Кеф има за гледане!