Prince Ea, „I just sued the school system“ – превод

Айщайн е казал: „Всеки е гений!“

Но ако оценяваш рибата според нейната способност да се катери по дървета, тя ще прекара целия си живот, мислейки, че е глупава.

Дами и господа съдебни заседатели, днес делото е срещу модерната образователна система. Радвам се, че успяхте да дойдете!

Не само, че системата кара рибите да се катерят до върха на дървото, но и после да слязат и да тичат 10 километра.

Кажи ми, Училище, гордееш ли се с това, което правиш? Превръщаш милиони деца в роботи – смяташ ли, че това е забавно?

Имаш ли представа колко деца се чувстват като тази рибка в училище? Плуват срещу течението, никога не могат да изявят истинските си дарби, смятат, че са глупави, вярват, че са безполезни.

Настана момента да спрем с извиненията! Призовавам на скамейката Училището и го обвинявам в убийството на творческата мисъл и индивидуалността, както и в интелектуално подтисничество. Това е антична институция, която е надживяла употребата си.

Ваша чест, с това приключвам моята встъпителна реч, и ако разрешите да представя доказателствата по обвинението – ще го докажа.

Продължете!

Това е съвременен телефон – познахте го веднага? А това е телефон от преди 150 години. Имат голяма разлика, нали? Това е модерна кола. А това е кола от преди 150 години. Голяма разлика, а?

Сега вижте това. Съвременна класна стая. Ето и класна стая от преди 150 години.

Не е ли срамно, че повече от век е минал без никаква промяна. А твърдите, че подготвяте учениците за бъдещето? В лицето на тези доказателства, бих искал да ви попитам – за бъдещето ли ги подготвяте, или за миналото?

Нека бъде записано в протокола – училището е създадено, за да обучава фабрични работници. Което обяснява защо подрежда децата в редички, кара ги да седят мирно и тихо, да си вдигат ръката, ако искат да кажат нещо, дава им кратка почивка да се нахранят, а по 8 часа на ден им вменява какво да мислят. О, да, и ги кара да се съревновават, за да получат А (шестица) – буква, с която се отбелязва качеството на произведената стока.

Разбирам – едно време нещата са били различни. Всички ние имаме минало, аз самият не съм Ганди. Но днес нямаме нужда да правим зомбирани роботи. Светът се е развил и сега имаме нужда от хора, които мислят творчески, новаторски, критично и независимо, със способността да общуват.

Всеки учен ще ви каже, че няма два еднакви мозъка. И всеки родител с 2 или повече деца ще го потвърди. Затова моля обяснете – защо третирате децата като формички за сладки или бейзболни шапки? „Един размер за всички“ – това е глупост!

Без обиди!

Извинете, ваша чест! Но ако един лекар предписва еднакво лекарство на всичките си пациенти, резултатът ще бъде трагичен! Толкова хора ще се разболеят!

Но в училището става точно това! Това е образователна небрежност. Когато един учител стои пред 20 деца, всяко с различни нужди, различни способности, различни мечти… А вие им преподавате едно и също нещо по еднакъв начин. Това е ужасяващо!

Дами и господа, обвиняемия не трябва да бъде оправдан. Това вероятно е едно от най-жестоките престъпни деяния, извършени в историята.

Нека споменем и как Училището се отнася със служителите си.

Възразявам!

Отхвърля се, искам да чуя обвинението!

Учителите имат най-важната работа на планетата, а заплатите им са ниски – това е срамота! Не е чудно, че измамените в случая са учениците.

Нека бъдем откровени. Учителите трябва да получават колкото и лекарите. Защото лекаря може да направи сърдечна операция и да спаси живота на детето, но един велик учител може да достигне до сърцето на детето и да му позволи наистина да живее.

Учителите са герои и не са проблема. Проблемът е системата, която не дава възможности или права. Учебните програми са създадени от хора, които не са преподавали и ден през живота си и са обсебени от тестове и стандартизация. Те смятат, че успехът в живота да зависи от задраскване на отговори в тест! Това е ненормално.

Всъщност, тези тестове са прекалено груби и трябва да бъдат извадени от употреба.

Но ако не вярвате на мен, чуйте думите на Фредерик Джей Кели – създателят на тестовете. Той казва, цитирам, „тези тестове са прекалено груби и трябва да бъдат извадени от употреба.“

Дами и господа съдебни заседатели, ако продължаваме по този начин, резултатите ще са фатални. Не вярвам на училищата, но вярвам в хората. И ако можем да персонализираме здравеопазването, колите и Фейсбук страниците си, то е наш дълг да направим същото с образованието.

Да го обновим, променим и да премахнем „училищния дух“, той е безполезен.

Трябва да работим да съживим духа на всеки един ученик. Край с „базовите познания“, трябва да достигнем до същината на всяко сърце и всеки предмет. Да, математиката е важна, но не повече от изкуството или танците. Нека дадем на всяка дарба равен шанс!

Зная, че звучи като мечта, но държави като Финландия правят впечатляващи неща! Имат по-къси учебни дни, учителите вземат добри заплати, домашните не съществуват, а в училище се фокусират върху съдействие, вместо съревнование.

Но най-добрата част е, че тяхната образователна система превъзхожда по резултати всички други, по целия свят. Държави като Сингапур вървят по техните стъпки.

Програми като Монтесори, Кан академия – няма универсално решение, но нека направим първата стъпка. Защото, макар учениците да са само 20% от населението, те са 100% от нашето бъдеще.

Нека се погрижим за техните мечти и кой знае какво ще постигнем! Това е света, в когото вярвам. Свят, в който рибите вече не ги карат да се катерят по дървета.

I rest my case.

Принципи за напътствие на децата, от Алфред Адлер

Наскоро попаднах на този материал:

Adlerian Child Guidance Principles. From „The ABC’s of Guiding the Child,“ by Rudolf Dreikurs and Margaret Goldman.

Хареса ми и исках да го споделя с познати, но не всички четат добре английски. Потърсих го на български, но не го намерих. Затова и реших да го преведа набързо. Няма претенция за научен изказ, пунктоалност и изчерпателност.

За Алфред Адлер можете да намерите достатъчно в Интернет, за всичко описано по-долу като принципи – също, при желание за задълбочаване.


Взаимното уважение, базирано на допускането за равенство, е неотменно човешко право. Родители, които уважават детето – като в същото време успяват да спечелят неговото уважение към тях самите – учат детето да уважава себе си и останалите.

Окуражаването предполага вяра в детето и уважение към неговата същност. Децата не се държат добре обикновено когато се усещат обезкуражени и мислят, че не могат да успеят по добър начин.

Усещането за „сигурност“ е силно субективно и не задължително отнесено към реалната ситуация. Истинската сигурност не може да дойде отвън – единственият възможен начин за нейното постигане е чрез опит и увереността, че можеш да се справиш с трудностите.

Награда и наказание – отживелици. Детето скоро приема наградата за свое право и почва да настоява за награда за всяко нещо. Приема наказанието като свое право да наказва другите, а детското отмъщение обикновено е по-ефективно от наложеното от родителя наказание. Децата често отмъщават като не се хранят, бият се, зарязват ученето или се държат по начините, които ще смутят родителите максимално.

Естествени и логически последствия – техники, които позволяват на детето да изпита реалните последствия от поведението си. (Повече по темата, с примери от училищната среда, или потърсете в Гугъл.)

Естествените последствия са директния резултат от поведението и са обикновено много ефективни. („Ако скочиш в локвата, ще си намокриш краката.“)

Логическите последствия биват заложени от родителите и трябва да бъдат директни и логични, а не случайно измислени. Могат да се прилагат само когато не става въпрос за надмощие, иначе бързо деградират до обикновено наказателно отмъщение. (Грешно: „Ако не слушаш, ще те вземе дядо Торбалан!“. Правилно: „Храната е за ядене. Ако я хвърляш по земята, значи не си гладен и  ще те сваля от столчето.“)

Действията са по-ефективни от приказките в конфликтни ситуации. Караниците предоставят възможност за спор, в който детето може да победи родителите. Ако родителите останат спокойни и търпеливи, могат, със своите действия, да постигнат положителни резултати.

Оттеглянето е ефективно противодействие. Ако детето ви настоява за неоправдано внимание или се опитва да ви въвлече в борба за надмощие, оттеглянето (дори да е просто излизане от стаята) е много ефективна стратегия. Често се получават прекрасни резултати, ако успееш да не направиш нищо.

Оттегляне от провокацията, но не от детето. Не говорете в конфликтни моменти. Обръщайте специално внимание на децата, когато се държат добре, но не и когато изискват внимание с притеснително поведение. Колкото по-малко внимание получава едно дете докато се държи лошо, от толкова повече ще има нужда, когато се държи добре. Може да ви се струва, че гнева ви помага да свалите собственото си напрежение, но не научава детето на това, което си мислите, че трябва да разбере.

Не се намесвайте в детските спорове. Като позволявате на децата да разрешават сами своите конфликти им помагате да се научат да се разбират по-добре с другите хора. Често споровете между децата започват само за да се принуди родителя да се намеси. Ако разделите децата или се включите като арбитър, просто им показвате, че се поддавате на тяхната провокация, с което ги стимулирате да се карат повече в бъдеще.

Караниците изискват сътрудничество. Обикновено смятаме, че съдействието е черта на позитивно взаимодействие. Но когато децата се карат, всички „съдействат“ за караницата. Често по-малкото дете започва кавга, за да провокира родителите да накажат по-голямото. Истината е, че и двете деца участват и са еднакво отговорни за създалата се ситуация.

Отделете нужното време да научите детето на важните умения и навици. Не се опитвайте да го правите в конфликтен момент (напр. да го научите да си мие ръцете точно когато сте ядосани, че се е изцапало от глава до пети) или пред други хора. На родител, който „няма време“ за такова обучаване, ще му се наложи да отдели много повече време за поправяне на грешките на ненаученото дете.

Ако детето може само да свърши нещо, никога го правете вместо него. Дете, което зависи от вас, е дете, което ще изисква от вас. Децата стават безотговорни само когато родителите не им дават възможност да поемат отговорност.

Прекалената грижа спира детето. Родителите често смятат, че дават от себе си и помагат на детето, когато правят неща вместо него. Всъщност, така просто отнемат възможността на детето да се учи и развива само. Възрастните имат силни неосъзнати предразсъдъци към децата – смятат, че децата са неспособни на отговорни действия. Когато родителите започнат да имат вяра, че децата им могат да се държат отговорно и в същото време им дават възможност да опитат, децата поемат своите отговорности.

Прекалено отговорните родители често отглеждат безотговорни деца. Когато поемат отговорността на децата като правят нещо вместо тях или им напомнят непрекъснато, родителите поощряват децата да бъдат безотговорни. Родителите трябва да се научат „да си гледат работата“ и да оставят децата да се учат от логическите последствия от поведението си.

Правете ясна разлика между положително и отрицателно внимание, ако искате да влияете на поведението на децата. Безразличието е непоносимо за децата. Когато детето не може да получи достатъчно положително внимание, започва да прави неща, чрез които да получи поне негативно внимание. Получаването на негативно внимание за едно дете е просто доказателство, че е успяло да постигне целта си.

Разберете целта на детето. Всяко действие на детето има своята цел. Основната цел винаги е да намери своето място в групата и да има значимост в нея. Добре приспособимото дете намира своя начин да бъде прието в социалната си среда чрез действие съобразно изискванията на групата и чрез своя полезен принос към нея. Дете с лошо поведение също се опитва да се почувства важно в своя свят, макар и чрез своите сбъркани методи. Например, на някои деца не се позволява да се обличат сами („хайде, че бързаме много“) и не се поверяват къщни задачи („много си малък да слагаш масата“). Такова дете може да има усещането, че не е важен и полезен член на семейството, който с положителните си действия допринася нещо. За него  единственият начин да се почувства важно е като предизвиква вниманието (чрез гнева и раздразнението) на родителите си.

Четирите цели на лошото поведение. Детето обикновено не осъзнава своята скрита цел. Поведението му, макар да изглежда нелогично на другите, е последователно спрямо неговата собствена интерпретация на мястото му в семейната група.

  • Искам внимание! Детето настоява за внимание и обслужване. Как реагират родителите – с раздразнение и опити да го успокоят и прилъжат с нещо. „Спри да крещиш и ще получиш награда!“
  • Аз съм шефа! Детето иска да командва. Как реагират родителите – поддават се на провокацията и започва караница за надмощие. „Няма да ти мине номера!“
  • Отмъщение! Детето иска да ни нарани. Как реагират родителите – като бъдат наистина дълбоко наранени от поведението. „Ще ти го върна!“
  • Няма, не искам, не мога! Детето иска да бъде оставено на мира, без да му бъдат поставяни задачи. Как реагират родителите – с отчаяние и безпомощност. „Какво да те правя, просто не знам!“

Ако първата ви реакция е подобна на описаните четири, може да сте доста сигурни, че сте открили каква е крайната цел на лошото поведение.

Дете, което иска да бъде властно, най-вероятно има властен родител. Човек, обаче, не може да се кара, ако е сам. Когато родителят се научи да не прави нищо (например да се оттегли в другата стая) когато започне борба за надмощие, ще може да обезврежда властта на детето и да започне да изгражда по-здрави взаимоотношения с него. Употребата на сила (власт) учи децата, че само силните получават това, което искат.

Навиците отпадат, когато изгубят смисъла и ползите си. Децата имат склонност да развиват „лоши“ навици, когато извличат полза от отрицателното внимание.

Не обръщайте толкова внимание на грешките. Да грешиш е човешко. Трябва да имаме смелостта да бъдем несъвършени. Детето също е несъвършено – не му се карайте много и не се притеснявайте от грешките му. Не използвайте негативното (грешките) като основа за възпитание.

Семейният съвет дава възможност на всеки член от семейството да се изрази свободно по всички въпроси, които го вълнуват, без значение дали са за добро или лошо. Акцентът трябва да бъде „Какво можем да направим по въпроса заедно?“ Правете редовни срещи, всяка седмица по едно и също време. Сменяйте „председателя“ на съвета. Водете записки за всички решения. Нека всеки член на семейството има равен глас. Изисквайте консенсус, а не мажоритарен глас за всяко решение.

Забавлявайте се заедно. По този начин ще развиете взаимоотношенията си на базата на радост, взаимно уважение и доверие, любов и привързаност, усещане за принадлежност. Когато общувате, не си губете времето в натякване, хокане, поучаване, наказване. Използвайте разговорите като възможност за изграждане на приятелски взаимоотношения. Говорете с детето със същото уважение и внимание, с което бихте удостоили близък приятел.

За храната и хората


Едно искрено и лично мнение за храната и хората. Тъй като е доста обширно, ето съдържание:

  1. Защо пиша този материал?
  2. Какъв е проблемът с храната?
  3. От къде идва храната ни?
  4. От къде ТРЯБВА да идва храната ни?
  5. Да отгледаме храната си!
  6. Износ на разходи
  7. Цената на храната
  8. Конкуренция, дъмпинг и доверие
  9. За без пари
  10. Филми

Защо пиша този материал?
^ обратно в началото ^

През последните години (поне от 2007 насам) съм все по-ангажиран в хранителната тема.

От една страна започнах да се интересувам какво ям, какво представлява храната в магазините, как работят хранителната промишленост, преработвателите, производителите на суровини.

От друга започнах да се интересувам повече от отглеждане на собствена храна под формата на плодове, зеленчуци, кокошки, зайци… От ранна детска възраст имам афинитет към градинарството и селския живот; след една лека пауза от 10-ина години продължавам напред.

От трета страна започнах да помагам на други хора да се хранят по-осъзнато. Първоначално като говорих с тях, а после се замесих с Хранкооп София (най-големият хранителен кооператив в България), както и фермерските пазари, които вървят от 2012 година.

А след раждането на нашият син Божидар станахме още по-внимателни към храната която купуваме, особено откакто започна да си отваря сам шкафове, от където да си взема каквото му допадне…

Всичко това е съпроводено с много, много разговори – с близки, роднини, приятели, познати, тотално непознати по форуми и ФБ групи и в общи линии всеки, готов за стъпка към по-чиста храна. През годините усетих, че най-често следвам няколко линии в повествованието, които повтарям отново и отново. И така се роди идеята за това блогиране – да опиша моето мнение по въпроса за храната и хората. В бъдеще ще ми е лесно да препращам хора насам.

В края на този материал съм изброил няколко филма, както и кратки видеа/презентации по темата. Те показват, че много хора мислят по темата и се говори от висока трибуна. От тях ще намерите допълнителни отпратки за вашето запознаване – теми, автори и други материали.

Препоръчвам ви и книгите на Майкъл Полан. Три от тях ги има преведени и на български: Дилемата на всеядния, В защита на храната, Правилата на храната. (ако сте от хората, които все още четат – поздравявам ви!)

Ако изгледате филмите и прочетете книгите, текстът по-долу вероятно ще ви бъде излишен. Той е предназначен повече за хората, които имат нужда от малко убеждаване, едно леко побутване през открехнатата врата, за да стъпят на правилния път.

Какъв е проблемът с храната?
(^обратно в началото^)

Проблемът е огромен и прилича паяжина – покрива голяма площ, а е почти невидима, докато не се сблъскаш с нея. Изглежда сложна и някак оплетена, но в крайна сметка за всичко има един виновник – паякът. Така де, фирмите от хранителната промишленост!

Не искам това блогиране да се превърне в някаква злокобна черна хроника за всички заболели (или по-лошо) хора в резултат на вредно хранене, затова няма да задълбавам прекалено в тази точка. По интернет ще намерите достатъчно материали, а тези филми, които съм изброил, могат да са отправна точка за вашите въпроси и търсения.

В общи линии: продава ли се в хипермаркет, най-вероятно съдържа боклуци. 

„Боклуци“ е събирателно определение за всякакви неща, на които не им е там мястото. Като соев протеин (от ГМО соя) в шунката, синтетичен аромат на пушек (?!), HFCS (фруктозен сироп, добит от ГМО царевица), аспартам, трансмазнини, хормони, антибиотици, пестициди и хербициди и стотици други синтетични върхове на химическата промишленост.

ОК, всички знаем, че отровна е дозата, а не субстанцията. Част от проблема е точно това – бавно отравяне, което си причиняваме. Малко в хляба, малко в зеленчука, малко в яйцата и така се натрупва, ден след ден, година след година.

Тезата ми не е спрете да купувате неща от магазина – това е неприложимо за повечето хора. Основното, което е добре да промените, е да правите ОСЪЗНАТ избор. Това трябва да се случва със всяка покупка – домашни потреби, козметика, техника, глезотийки… но сега говорим за храната.

Хапва ви се чипс, или кренвирш, или топено сирене – не мога да ви спра, но го правете с пълното съзнание какво купувате! Гледайте съдържанието и най-вероятно ще откриете боклуците. Повтаряйте си тази полезна мантра: „сега ще си купя един чипс, който ще навреди на тялото ми, но ще задоволи дресираната нужда на съзнанието ми.“ Лека-полека ще започнете да се „лишавате“ от доста боклуци.

В разговорите ни често се повдига въпросът – добре де, какво да си купувам, което не съдържа боклуци? Отговорът, колкото и да е кофти, е: почти няма какво! Ако задълбаете в темата с храната, ще видите, че на практика всички преработени храни (продуктите на хранителната промишленост) съдържат боклуци.

В идеалния вариант ще спрете да купувате преработени храни, ще ядете само домашно приготвена храна за основните три хранения на ден (приготвена от продукти от сигурен, чист източник), а останалите хапвания ще запълвате само с плодове и зеленчуци (отново говоря за чисти продукти, местно производство).

Моят съвет е да следвате пътеката на по-малкото зло, до колкото ви позволяват волята, желанието, времето, парите.

Ето пример за такова степенуване. Вместо баничка с извара с трансмазнини и маргарин – сандвич от къщи. Сандвича вместо да е с бял хляб – с пълнозърнест. Хлябът вместо да е купешки с всевъзможни добавки – да е домашно направен. Брашното за домашния хляб да не е от супермаркета и пълно с „ензимни подобрители“, а да е купено директно от производител, който отглежда зърнените култури без химикали. Тестото да не е с мая, а с квас. Вместо майонеза и кетчуп вътре – домашно масло или домашна лютеница. Вместо кренвирш – сирене или домат или краставица, най-добре домашни.

Вие решавате до къде ще стигнете.

Този принцип може да се приложи за повечето храни, които консумираме. Много хора, с които съм говорил, реагират с притеснение (да се чете: отвращение) – Дааа беее, ще меся хляб, че и черен, вие ме върнахте по турско! Нямам време да се разправям, децата гладен, жената и той! А бе то аз пари за ракия нямам, ти ще ме караш брашно да купувам!

Твърдо заявям, че да се храните по-осъзнато и чисто не е никак лесно; направо е невъзможно без полагане на усилия. Помислете над това изречение! Да се храним добре е трудно, вместо да е най-естественото нещо?! До това положение ни докараха 100 години хранителна промишленост. Но също толкова твърдо мога да заявя, че си заслужава всяко положено усилие!

Няма да отварям торбата с диетологията, защото сигурно животът няма да ми стигне за тази тема. Сами трябва да решите какво да ядете и какво не. Има достатъчно материали за ограмотяване.

Но помнете, че когато влизате в някой магазин, вие сте във вражеска територия! Атаката е непрекъсната и от всички посоки. Бъдете нащрек, защото – да, ние сме във война с цялата хранителна индустрия. Война на живот и смърт. Буквално.

От къде идва храната ни?
^ обратно в началото ^

В днешни дни не стига, че ядем грешните неща, ами и идват от грешните места! Не е редно цялата ни храна да излиза от фабрика, където бива „сглобена“ от различни „парчета“ (суровини), все едно е някаква машина. Фабриката и обемното производство не са изцяло проблематични, разгледани сами по себе си. Проблемът е, че „храната“ бива пригаждана да е по-евтина, по-пристрастяваща и по-удобна за работата на фабриката.

Почти всички преработени храни в днешни съдържат дериват от царевица, соя или и двете (това са основните две ГМО култури). Ето един кратък, неизчерпателен списък. Ето някои други продукти, които се правят с „реформулирана“ царевица.

Масово храните съдържат подсладители (където няма нужда, като в хляба например) и сол (в много големи количества) и мононатриев глутамат (който прави дори гадни неща да изглеждат вкусни) – все трикове на хранителната промишленост, целящи пристрастяване.

Резултатът е, че преработените храни не са точно храна. Те са конструирани сугорати с ниска или нулева хранителна стойност, създадени основно с цел печалба, без оглед здравето на хората, които ще ги консумират. Правете разлика между калория и хранителна стойност!

Самата царевица (или соя) не е проблем, а начинът, по който се отглежда и използва. Субсидираме култури като царевица и соя, вместо плодове и зеленчуци. Садим ГМО култури, за да можем да ги пръскаме с тонове химия против вредители и ползваме торове, които да „помагат“ на изтощената от монокултурните полета земя. След това, вместо да използваме тези хранителни зърна за изхранване на хората, ние ги превръщаме в етанол (гориво) и храна за крави, които еволюционно не могат да приемат царевица (неслучайно се наричат ТРЕВОпасни). Добър набор чудесни идеи!

Нещата ще са коренно различни, ако има нулеви субсидии за ГМО и хибридни култури, нулеви субсидии за не-органично земеделие и основно субсидиране за чисто отглеждани плод-зеленчукови градини.

Дори да се абстрахираме от преработената храна и да гледаме само суровите плодове и зеленчуци, положението не е розово. Първо, био сертификатът, който би трябвало да обозначава най-чистото възможно нещо, не гарантира съвършена чистота – в био земеделието все още са позволени много препарати… А какво остава за конвенционалното производство, където на всеки две седмици се използва различна отрова?

Друг проблем е произхода на храната: често тя пътува хиляди километри, докато стигне до масата ни. Не е редно в България, страна с такива силни традиции в градинарството (наши градинари са научили Европа как се правят бахчи!) от 70 до 90% от консумираните плодове и зеленчуци да са внос!

При положение, че огромни площи от земеделската земя на България запустяват или се сеят със субсидирани ГМО зърнени, нужни са малки промени в законодателството, за да се възроди българското плод-зеленчуко-производство. Разбира се, тези промени никак няма да се понравят на житните милиардери…

Върхът на сладоледа са всички сортове, създадени по генно-инжинерен път – без значение дали става дума за сорт домати или сорт царевица. Сортовете, устойчиви на хербициди и пестициди, водят единствено до еволюирането на устойчиви плевели и насекоми, което ескалира в непрекъснато увеличаващи се дози химия в природата.

Създават се сортове, които са устойчиви на дълъг транспорт, да издържат повече на рафта без да се променя външният им вид, за да е възможно да се оберат още зелени, да се транспортират до съседния континент и накрая да се предизвика зреене с етилен.

Създават се сортове, които да са подходящи за механично бране, да са с точно определен размер и форма, за да са по-удобни на машините! Нуждите на промишлеността са много по-важни от нуждите на хората. Това просто не е редно.

Ако ще променяме храната си в някаква посока, то трябва да е с посока по-вкусна, по-питателна, по-полезна!

Което е естествен резултат от селекцията и запазването на семена за посев – практика от зората на земеделието от преди 12 000 години…

От къде ТРЯБВА да идва храната ни?
^ обратно в началото ^

Ако чакаме решения за проблемите да се спуснат отгоре, положението никога няма да се подобри. Държавите отдавна не се интересуват от добруването на гражданите си (някои историци смятат, че изобщо не е имало такова време). Затова е нужно действие отдолу-нагоре, промяната трябва да започне от единичните хора към малки общности към по-големи.

Дори в САЩ, една много тежко пострадалата екология от индустриалното земеделие и животновъдство, и страната с огромни субсидии за ГМО култури, дори и там промените започват от единични малки ферми, обикновено семейни, с малки площи и различно мислене. Там вече има хиляди ферми отглеждащи храна по чист, органичен начин, както и хиляди кооперативи, свързващи фермите с потребителите.

Пътят е следният: производството трябва да се изземе от гигантските концерни и да се върне в ръцете на безброй малки и отговорни ферми и фермери, занаятчии, преработватели. Лесно е да се каже, но ще отнеме десетилетия да се направи…

Разбира се, това не е причина да бездействаме, по-скоро трябва да е мотиватор за решителни действия! Процесът и осъзнаването вече са започнали (дори ООН обявиха 2014-та за годината на семейните ферми!), сега е важно да не спират.

Силата за промяна е в ръцете на всеки човек, който си купува храна, и тази сила той прилага при всяка покупка!

Ако купувате зеленчуци от хипермаркет, поощрявате порочна система. Винаги предпочитайте да си купите пресни продукти директно от производителя, а не от прекупвач на пазара и в никой случай от голяма верига магазини, която унижава хората по веригата (статия, още една).

Търговците няма да спрат да внасят картофи от Полша, докато народът не спре да се избива за тях, без да има представа какво купува за 29 ст/кг: сложен химически комплекс и сорт, богат на нишесте (най-вредната съставка в картофа), но беден на всичко полезно.

Изборът – това е нещо толкова дребно, а в същото време мощно. За препоръчване е дори да си купите домати от някоя баба, без да знаете как ги е произвела, дали са чисти, пред това да ги купите от хипермаркет, особено ако са внос.

Вече има няколко фермерски пазара в страната, ще стават и повече. Дори да не са ви по възможностите, има много алтернативи, като започнем от най-логичната – пазарувайте от пазара, където сергията е на производител, а не на прекупвач! По-горе говорих за степенуването и принципа „по-малкото зло“ – ако успеете да го прилагате в ежедневните си покупки, вече работите за промяната!

Да отгледаме храната си!
^ обратно в началото ^

Следващата стъпка към промяната е сами да отглеждате част от храната си. Аз лично ви поощрявам на 100% да стъпите на този път, защото той води към едно по-добро място. Без значение дали ще имате 5 корена домати в саксия на терасата или ще стопанисвате 5 декара двор на село.

Напоследък стана популярно да се цитира Рон Финли, който казва, че да отглеждаш храна е като да печаташ пари. Това е вярно, в смисъл, че да отгледаш 5 кг домати изисква само една кофа с пръст на балкона, а спестяваш 10 лв от пазара (или 25 лв, ако искаш био домати).

Вярно е и в смисъл, че да отгледаш 50 кг домати не е десет пъти по-трудно от това да отгледаш 5 кг. При положени първоначални усилия е лесно да увеличиш многократно резултата, както при печата.

Измислил съм няколко нива на ангажираност в отглеждането на храната.

Първото го наричам „опознавателно“. В някое ъгълче на двора (или терасата) да завъдиш ядливи растения, вместо декоративни. Корен тиквичка, подправки, чери доматчета, някоя марулка или спанак – лесни и непретенциозни култури. Един вид „да видим какво ще излезе, за проба“.

Второто е ниво „мераклия“. Градина с размах, в която доминират ядливите култури, има някаква форма на планиране, правят се зимнини, задоволява се частично потребността на семейството. Разнообразието в градината позволява винаги да има нещо за споделяне, дори годината да е лоша за дадени култури.

Трето ниво е „стига, когато остава!“ Това са хора, които садят количества свръх нуждите си, но са доволни когато имат толкова зеленчуци, че „ги давам на кокошките, не можем да им насмогнем“. Обикновено доктрината е да няма празно място в градината, която практика, комбинирана с един голям двор и нескончаемата енергия за физическа работа в поколенията от преди 1970-та = достатъчен урожай за пълното покриване на нуждите на няколко семейства.

От там нагоре са професионалните земеделски производители – за тях също ще кажа няколко думи по-долу.

Важното е това: ако отглеждате част от храната си, вие вече работите за промяната. В България има силна традиция за домашно градинарство, която обаче позамря в началото на този век покрай окрупняването на населението в София и областните градове. Почнаха да се раждат деца, които нямат баба и дядо на село, чиито родители нямат градина. Затова без значение с кое от изброените нива ще се ангажирате, винаги ще е стъпка в правилна посока.

Друго също толкова важно нещо: когато отглеждате храна, самата храна не е 100% от целта. Яденето на чиста храна не е единственото важно нещо, както и получаването на парично възнаграждение за труда ни, ако решим да я продаваме. Общуването с природата има силно терапевтичен ефект, особено за хора, които работят на бюро и/или пред монитор. Дори и само този ефект си струва да се захванете с малко градинарство!

В идеалния вариант всяко семейство (което има желание) ще има своя плод-зеленчукова градина. Не е нужно да е голяма, и 100 квм са достатъчни. Не е нужно да е съвършена и да произвежда всичко от-до. Много по-лесно е да се кооперирате с приятели – един да гледа фиданки и кокошки, друг зеленчуци и ЧКЧ, трети плодни храсти и тн. Разменяте като бартер всичко произведено и освен храна, култивирате и друго важно – общност.

За жалост не живеем в идеален свят, затова ето няколко възможни сценария за реалния такъв.

Хора без собствена градина
^ обратно в началото ^

Чувал съм хора да казват „ама ние нямаме къде“ или „ама ние нищо не разбираме“ или „ама то иска много време“. И трите са оправдания, но не трябва да ви спират.

В София вече работи първата обществена градина – Био Градина Витоша. ОК, създадена е с финансиране, но това не променя факта, че е място, където всеки може да отиде, да участва, да научи, да сподели работата. И трите оправдания от по-горе отпаднаха тутакси.

В бъдеше се надявам, че ще има още много такива обществени градини. Но не е нужно да чакаме финансиране по проект, за да се случат. Една група хора, наречена Urban Farming Sofia сади домати и подправки в кашпи из центъра на града. Във чужбина групи хора от малки общности (реципрочни на хората от един вход или един блок) окупират изоставени терени и ги превръщат във зеленчукови градини. По темата можете да намерите много видеа, лекции и статии – само потърсете за guerilla gardening.

Въпрос на време е законодателството да се промени в подходяща посока, но и до тогава една зеленчукова градина не вреди на никого, освен това е едногодишно явление. Ако не я засеете догодина, парцелът бързо ще се върне към старата си изоставеност. А ако се захванете с градинката пред блока, може дори да намерите съмишленици в лицето на пенсионерите, с които иначе трудно бихте намерили теми за разговор.

Ако имате баба на село (или друга близка рода), поговорете и вижте как ще реагира на идеята да ви отглежда определени зеленчуци, а вие ще помагате и ще плащате месечните сметки (повечето баби биха отказали директно плащане в брой, но такъв вид бартер може да е по-лесен за приемане). Като цяло старите хора живват много, когато могат да са полезни, да вършат нещо, което се оценява и има реален смисъл. При възможност настоявайте за чисто отглеждане, но каквото и да е е по-добре от никакво.

Тази схема работи и със случайни хора от село, както е разбрал всеки, докоснал се до тях. Там дори е по-лесно да оформите бизнес страна на взаимоотношенията ви, а може да сте сигурни, че винаги ще получите повече, отколкото давате.

Пример за такава схема е да намерите човек, който би произвел за вас набор плодове и зеленчуци и всяка седмица да ви праща по една касетка свежи продукти. Това е принципът на т. нар. „седмична кошница“ – крайъгълен камък във всеки западен кооператив. Получавате максимално пресни продукти, а парите отиват директно при производителя = всички печелят.

И нещо друго по допирателната към тази тема – проучете инициативата „Приеми ме на село„. Не е нужно да имате собствена баба и къща и село, за да могат децата ви е да се докоснат до земята и нейните плодове.

Хора с домашна градина
^ обратно в началото ^

Благодарение на интернет наблюдавам и общувам с много хора от цяла България, които имат собствени градини, дали на село, дали в предградията или дори в града.

Някои имат малка градинка, отпусната им от семейството в единия край на двора, където внимателно подреждат по няколко корена от различни култури. Други се ширят на декар-два зеленчукова градина и дважди толкоз – овощна.

По мое мнение (макар че не съм виждал представително проучване – ще е интересно да се проведе такова), мнозинството хора имат или собствена градина, или директен достъп до градина чрез майка/баща, баба/дядо, брат/сестра или зет/снаха.

Вярно е, че много градини пустеят, защото хората са изгубили мотивацията или уменията да ги обработват. Процесът на осъзнаване е съпътстван от завръщането към земята, така че дните на пустите градини са преброени. Поскъпването на истинската храна, в комбинацията с проумяването на отровите, които ни продават в магазина, неминуемо ще подтикне хората да възобновят своето общуване със земята.

Без значение дали градината е вече разработена от баба и дядо и се действа на ниво „стига, когато остава“, или едва сега се връщате в отдавна изоставеното дворче на родителите си и искате райграс полянка за децата + някой домат на „опознавателно“ ниво, важното е да се отглежда храна.

Веднъж като тръгнете по този път, бързо ще се сблъскате с един феномен на градинарството. Много често, дали от голям мерак, или по инерция („баба ми садеше по толкова, и ние толкова садим“), продукцията излиза повече, отколкото можете да употребите.

Може би всички домати ще бъдат покосени от картофена мана в супер дъждовна година, но ще имате краставици и тиквички с кофи. Може би лятна буря ще обрули всички ябълки, но пък гроздето ще стане страхотно в топлата суха есен.

Точно тези „излишъци“, всичко, което се чудите какво да правите, докато търсите рецепти за консервиране по интернет – тези продукти, в комбинация с вашите желание и усилия в градината, могат да се превърнат в гръбнака на една нова форма на общуване. (някой би казал – то си е търговия, но по-долу ще намерите тезата ми за размяната на доверие).

В България за момента има ясно изразен вакуум между хората, които нямат никаква възможност за градина и професионалните земеделци. Основната причина е, че процентно малко хора са стимулирани да отглеждат храна. А най-видното последствие е, че хората, които не могат да произведат чиста храна – нямат от къде да си я купят.

Съвсем логично и реалистично е този вакуум да се запълни на микро-социално ниво от хора с домашни градини. Дори за една малка домашна градина не е нетипично да произведе зеленчуци за повече от едно семейство. Едно единствено голямо ябълково дърво може да е достатъчно за няколко семейства. А ако имате голяма градина?

Първата най-естествена форма на това общуване, за което говоря, е бартер. Работи добре с близки хора и роднини, особено ако има специализирани „звена“ – един гледа пчели, друг кокошки, трети овошки. Един пример е бартер зеленчуци <> мед <> ядки. Не става дума да осигурите семейството си на 100% с всичко, само с бартер. Но ако внезапно се озовете с 2 излишни кошници зеленчук, защо да не получите 2 буркана мед насреща, или торба орехи?

Следващата опция е да се продава излишната продукция на познати, в суров или преработен вид. Особено ако имате голяма или много интензивно отглеждана градина – едно такова начинание може да служи чудесно за допълване на семейния бюджет.

Всеки, който се е опитвал да продава нещо през живота си, ще ви каже, че трудното е да се намери пазар. За жалост в момента също толкова трудно е намирането на читав продукт.

Виждам доста хора, които се опитват да стигнат до свои потенциални клиенти с ФБ страница, снимки, описания… Това не е лошо и не вреди, но ефектът не е толкова добър, колкото директната връзка.

Много по-добре е да работите с познати (или още по-добре приятелски) семейства, с хора, които ще ви имат доверие, а вие ще можете да разчитате на тях. Разпитайте познатите си – дали някой няма да се радва на ежеседмична или спорадична доставка на пресни, отгледани чисто плодове и зеленчуци, а може би и яйца?

Добър начин да намерите „клиенти“ е да се запишете в някой кооператив, без значение дали ще е родителски, хранителен или друг. Хората там ще са със сходно мислене и разбирания, а и скоро ще ви бъдат добри познати, ако не и приятели.

Между другото, подходящи кандидати за тази схема са майки с деца, които в момента не работят и могат (и искат!) да се занимават с градината. Обикновено майките са силно стимулирани да хранят семейството си с чиста храна.

Излишната продукция може да се носи в родителския кооператив срещу намалена такса за участие, или да се готви обяд за децата. Може да се правят излети / работни дни в градината с приятелски семейства или само децата, т. нар. field day. Може да се организира бартер/замяна на дрехи, играчки, или друга храна – например едното семейство има в излишък домати, другото картофи.

Един от важните аспекти е почти никаквата конкуренция. Дори една голяма домашна градина може да захранва съвсем тесен кръг хора, а има много повече хора, отколкото градини. Един ден това съотношение ще се балансира по-добре, но дори и тогава никой няма да може да произвежда всичко.

Знайте, че в този тип общуване най-ценното нещо не е храната, не са парите, а е доверието. То се печели трудно и изисква непрекъсната работа за поддържането му. Не може да предлагате чиста храна за децата на вашите приятели, а в същото време да пръскате с отрови в градината.

Професионални земеделци
^ обратно в началото ^

За земеделците по професия предстоят интересни времена. Конфликтът между двете парадигми ще става все по-дълбок – конвенционално (петролно-химическо) или чисто (биологично-огранично) земеделие.

От първата страна ще напъват гигантските концерни, които пробутват цяла „система“ от семена, торове, смъртоносна химия и машини, а от друга ще дърпат хората, които искат да живеят по-чист живот.

Далеч съм от мисълта да уча професионалистите как да си вършат работата. Но все пак бих иска да кажа няколко неща, които, според мен, биха помогнали в новоформиращия се климат/пазар на чиста храна.

Първо, към тази група причислявам хора, които са регистрирани като ЗП, а не просто хора с големи градини/ниви. Това са хора, които се занимават всяка година основно със земеделие и винаги ще са най-ефективни в изхранване на масовото население. Тяхната работа не обезсмисля и не променя нищо в дейността на предишните групи, това са успоредни начинания, а не взаимно изключващи се.

Най-важното нещо за един ЗП е да бъде осъзнат. Тази малка дума е натоварена с много значения… но основното, което ми се иска, е човекът да прави осъзнат избор. Ако е решил да захване в едната или другата посока, да е с пълно съзнание на последствията.

Надявам се, че в бъдеще все повече ЗП ще отглеждат чиста храна, което изисква доста високо ниво на осъзнаване. Някои от тях търсят спасение в био сертификатите, които не са панаценя, но пътища много, а целта е една.

Едно от последствията при чистото отглеждане на храната е изключването на монокултурите. Това автоматично кара производителите да гледат не само една култура, а голямо разнообразие. Това е добре и за потребителите, и за природата. Поддържа се сортовото и биологичното разнообразие, а хората могат да си купят повече неща от един човек, на когото вече имат доверие.

Логично е всеки производител да продава продукцията си сам, без прекупвачи. Дори да не говорим за био цени, ето една проста сметка. Гледаш 1 дка картофи. Ако изкараш 3 тона и ги продадеш по 30 ст/кг, ще вземеш 900 лв, от които 700 ще отидат за семе, машини, гориво, торове, химикали… Не дай си боже изкараш под 3 тона и влизаш на загуба! Затова се опитваш да изкараш над 3 тона – повече торове, повече вода, повече химия, хибридни и гмо сортове…

Но ако отгледаш картофите чисто и ги продадеш по 1 лв директно на клиента, дори да изкараш 2 тона пак ще си на по-голяма печалба!

Уловката е, че не можеш да мащабираш системата. Природата няма да позволи да отгледаш 100 дка катофи по тоя начин. Пазарът няма да ти изкупи 200 тона чисти картофи на тази цена. Затова в останалата част на земята отгледай всичко останало и продавай директно! И като казвам всичко останало, имам предвид наистина голямо разнообразие, не 1-2 култури, а десетки!

Директната продажба (особено на добри цени) в момента е сложна работа за производителите. Ако ти седиш на сергия някъде 7 дни в седмицата, кой ще работи нивата? А и колко ще можеш да продадеш през една сергия, на един пазар, в един град?!

Фермерските пазари, които започнаха да се появяват в България в последните 2 години, донякъде решават тези проблеми. Тъй като е един ден в седмицата за няколко часа, пазарът не ангажира цялото време на производителя. Потребителите пък знаят, че имат малък отрязък от време и продажбите са доста по-нагъсто.

Такъв тип пазар е добър с това, че поставя производителите лице в лице с купувачите и елиминира прекупвачите. Но за да бъде наистина ефективна системата, според мен е нужно да има земеделски кооперативи – сдружения от ЗП със сходни виждания. Така на пазара може да се явява представител на кооператива и да предлага цялата продукция, от всички негови участници.

Това ще донесе по-богати като разнообразие сергии и повече време за производителите да правят това, в което са добри – да отглеждат храната ни!

Друго, което е добре всеки ЗП да прави – сам да преработва продукцията си. Много разпространения модел „на ишлеме“ би могъл да работи само ако всичко, което влиза във фабриката, е чисто като продукция, а това трудно ще се гарантира. Няма логика да отгледаш идеални чисти консервни домати, а да ти дадат насреща кетчуп от гмо сорт, третиран с раундъп…

Зимата, когато няма голям избор на пресни продукти, зимнина като компоти, туршии, сладка, лютеница, кьопоолу, салата Ропотамо и тн могат да запълват бюджета до пролетта. И което е по-важното – преработването добавя стойност, с други думи влагането на труд повишава доходите от единица продукти.

За жалост законите в момента са така извъртяни, че се пазят интересите на големите играчи, трудно е всеки да има малък цех за преработка (който включва мивка, мелачка и печка…). Това е посока, в която трябва да се търси промяна, дали с коопериране, дали с нови наредби.

Ето още няколко неща/идеи:

  • Абонаментен принцип с клиенти от региона. Работите с крайни клиенти и им предлагате срещу годишен депозит да им доставяте всяка седмица набор продукти, които в момента са в сезон. Получавате нещо като инвеститори във фермата ви!
  • Готови седмични кошници (мини и вземи). По-неангажиращ вариант на горното. Всяка седмица в определен ден приготвяте някакво количество „кошници“ с набор продукти и всеки, който минава покрай вас може свободно да си купи такава. Плюсът е, че става бързо, не се налага всичко да се тегли едно по едно и няма ангажимент.
  • Набери си сам. Възможност по всяко време клиенти да заповядат във фермата и да си наберат каквото и колкото желаят. Това ще са най-щастливите и най-верните клиенти, защото ще могат да се докоснат до земята, сами да изберат това, което харесат и да са сигурни, че всичко е прясно.
  • Публични акции – помощ срещу храна. Обявявайте всяка по-голяма офанзива като публична акция, в която търсите помощ за поддръжката на вашето еко стопанство. Мулчиране, прибиране на тикви, опъване на капкови маркучи – случайни примери. Отплатете се на хората с вашата продукция – тези доброволци може би ще станат ваши клиенти, а защо не и редовни помощници?

Надявам се, че тези редове ще вдъхновят някого за качествена промяна в начина му на работа 🙂 Благодаря на всички ЗП, които отглеждат чиста храна; зная, че е трудно – затова имате моето уважение.

Кратка вметка за externalised costs
^ обратно в началото ^

Истинската цена на храната е много трудна за изчисление, почти невъзможно трудна. Давам следния супер опростен, но все пак насочващ пример. Купувате си кило турски домати от Кауфланд за 2 лв. От тези 2 лв за доставчика ако остане 1.20 лв ще е супер. От тях ако останат 0.30 лв за производителя ще е супер.

За да може производителя да постигне обидно ниската цена от 0.30 лв/кг домати, той гледа доматите монокултурно, в огромни полета само с домати. Съответно ползва машини, за да се свърши работата. Съответно ползва сортове домати, които да са удобни за машините и транспорта, а не вкусни и полезни.

Скупчването на милиони домати в декари оранжерии (пък и дори да е на полето) гаранция води до проблеми с гъбични заболявания и насекоми. За да се избегнат, производителите ползват хибридни и ГМО сортове, които са устойчиви на някои заболявания, както и на широка гама препарати. Защото отглеждането е немислимо без редовната химическа намеса.

Хората, които работят в тази „ферма“ (макар че фабрика е по-подходяща дума), са от бедните прослойки на населението. Получават ниски заплати, а са принудени да работят със защитно облекло. И въпреки всичко някои от тях се разболяват от контакта с химикалите. Как да добавим в сметката цената за тяхното лечение?

А колко да добавим за транспорта из страната, после извън нея, това са гориво, машини, заплати? А за хладилните складове с инертни газове и после за етилена, който да подтикне узряването? А за лечението на болестите, предизвикани от натрупването на химикали в телата на потребителите? А какво да кажем за отровената природа около фермата на производителя? Как да сметнем колко струва всичко това?

И това е само един домат, а ако заговорим за преработената храна, положението е още по-тежко. Този прост пример показва грубо какво означава externalised costs – да си „изнесеш“ разходите за сметка на някой друг. В случая всичко е на гърба на природата и хората, за които би трябвало да произвеждаш храна.

Колко ще струва този домат, ако няма петрол и земята е отровена?

Мислете си за това следващия път като си купувате испански краставици „на промоция“. Не сте ударили кьоравото, то е ударило вас, промоцията е за ваша сметка.

Цената на храната
^ обратно в началото ^

Една от най-болезнените теми покрай храната е нейната цена. За начало приемете този факт: храната в момента е много евтина, нелогично евтина, защото съдържа или евтини боклуци, или голяма помощ от петролната икономика, под формата на гориво, машини, торове, материали.

След като се разбрахме, че храната е евтина, трябва да направя уточнението, че, за жалост, наистина евтина е неправилната храна. Вредната.

Това е нормално следствие от секторите в земеделието, които субсидираме. Затова в момента е трудно/скъпо да отгледаш чиста и прясна храна. Затова и кило био домати струва 5 лв, а на пазара циганите продават „същите“ по 80 стотинки.

Моята теза е, че високата цена на храната би стимулирала повече хора да отглеждат гледат храна. Било то защото искат да я продават и да получават справедливо заплащане за труда си, а не 30 ст/кг, или защото искат чиста храна, но не могат да си позволят да я купуват. В и двата случая резултатът е добър.

При ниска изкупна цена малко хора биха се хванали с грамотно производство, защото трудът е много, зависи от много външни фактори, а накрая възнаграждението е ниско. При ниска цена на храната винаги ще се жертва природата и дори самата храна в същността си, за да се постигне количество, съответно някакви разумни пари.

А това е фундаментално грешен приом – при храната, която купуваме и консумираме, винаги качеството трябва да взема превес над количеството!

Замислете се, ако вие произвеждахте тези домати, нямаше ли да искате справедливо заплащане за продукцията? Ако кажа, че искам някой да ми произведе 100 кг чисти органични домати, които да изкупя по 30 ст/кг, малко хора биха се навили. Но ако предложа по 3 лева, знаейки, че 100 кг можеш да набереш от 3 реда в домашната градина, малко хора биха отказали…

Някой би казал – защо да плащам 3, или примерно 5 лв за килограм домати, като мога да ги купя за левче? Това е валиден въпрос и ще продължава да е валиден докато не се промени системата на търсене/предлагане. Ето, обаче, няколко по-правилни въпроса. Защо изобщо има домати по левче, от които производителят ще получи 20-30 стотинки/кг?! А справедливо ли е спекулантът-прекупвач да получава повече пари от производителя – човекът, който реално е положил труда? Тази система ли искате да подкрепите с покупката си? Как изобщо е постижима тази ниска цена? На последния въпрос вече отговорих по-горе, в частта за „изнасяне“ на разходите.

Всеки трябва да има свободата да определя цената на труда си. Ако искам да продавам чушки по 10 лв, това си е моя работа. Пазарът регулира. Няма такова нещо като „цената не е реална„. „Реалността“ на цената се определя от хората, готови да я заплатят, а не от тези, които в никой случай не биха я заплатили!

Ако говорим за реализъм, то цената трябва да е оценка за положения труд и качествата на продукта от гледната точка на производителя. Тази система разчита на съвестни производители и добре информирани потребители. И двете прослойки сега се зараждат у нас, но затова и този материал е ориентиран леко към бъдещето.

Конкуренция, дъмпинг и доверие
^ обратно в началото ^

Конкуренцията на пазара принципно е добро явление – един от регулационните механизми, който позволява на потребителите да правят директни сравнения. Кои домати са по-вкусни? Кои са по-добре узрели? Кои са чисто отгледани и кои – не? Кои колко струват?

На сегашния пазар, обаче, конкуренцията е нещо гнусно, защото не се практикува от производителите, а от прекупвачи. Човек, който не си е мръднал пръста да отгледа една краставица, с голяма лекота може да свали с 20% цената с викове, огласящи целия пазар „най-сочната и евтина краставица тука, моляяя!“. Ако плаща на производителя по 50 ст/кг, а после иска по 3 лв на сергията, защо да не го направи? Ще намали малко печалбата, но ще разпродаде краставиците по-бързо! С други думи, това е спекулативна конкуренция.

Ако на тази сергия седи производител (и на всички останали сергии също), който е изстрадал всеки плод и знае добре колко време и усилия изисква всяко доматче и всяка глава карфиол, конкуренцията спира да бъде спекулативна. Тогава се опитваш да изпъкнеш с качество, което е и най-важното. Гледаш необичайни сортове или култури. Предлагаш на всеки да опита и възможност да напълни сам кошницата си.

В такава среда конкуренцията започва наистина да работи за клиента. А в другата просто прекупвачите извиват ръце на производителите, които на свой ред извиват врата на природата – всичко в търсене на евтиното.

И друго – ако вместо шепа мега-производители на вредни плодове и зеленчуци + рояк спекулативни прекупвачи, пазарът е доминиран от множество микро производители без прекупвачи, никой от тях не може да „залее“ пазара с евтина (и боклучава) продукция.

Но ето една хипотетична ситуация. Гледаш чиста продукция, като този сезон имаш 1 тон домати. На фермерския пазар най-често тоя сорт домати се среща на цена 5 лв. Преди да идеш на пазара, ти сам си решил да продаваш на такава цена доматите. Ако обаче решиш да пуснеш домата на 3 лв, надявайки се, че ще се отличиш с цена, правиш глупава и лоша услуга на себе си и на всички останали.

Може би твоите 100 кила домати за днес ще свършат по-бързо, но в крайна сметка ще си прецакан, защото си получил 300 вместо 500 лева. Освен това сам си подливаш вода и за в бъдеще – как ще пуснеш другата седмица на 5 лв, като тази си продавал същото на 3?! Какво ще си помислят потребителите и ще купи ли пак някой нещо от теб? Къде ще отиде потребителското доверие?!

В пазар, доминиран от малки производители, доверието е най-важното нещо, защото го няма анонимният прекупвач, който е буфер между потребителите и производителите!

Ще опитам да обясня за доверието. Като иде на пазар, българинът търси домати по 1 лев, а като го питаш „тия домати от твоята градина за колко би ги продавал?“ – иска 5 лева. И това е съвсем нормално, защото всеки цени своето повече.

Тук има два аспекта. Първо, ако намери кой да му даде 5 лв, защо да не ги продава на тази цена?! Това е плюсът на свободния пазар!

Второ, ако имаш възможност да купуваш на такава цена, би предпочел да го правиш от човек, на когото имаш доверие. Трудно е да плащаш висока цена за продукция, за която нямаш вътрешна увереност, че е такава, за каквато се предлага. Трябва да имаш доверие на човека отсреща, че наистина ти дава това, което казва и че иска за него не спекулативно висока цена, а такава, която уважава труда му.

Така излиза, че търговията е преди всичко размяна на доверие, а на второ място на стоки и пари. Без да имаш доверие в производителя и предлаганата стока изобщо не се стига до търговия.

Всички знаем колко много страда сегашния пазар от липсата на доверие. Всеки отива на пазара, чудейки се с какво ще се опитат да го излъжат днес. Всеки гледа какво му слагат в торбата, защото отпред са наредени хубавите, а отзад – лошите продукти. Всеки следи дали кантара ще покаже точно.

Частично решение на тези проблеми е един фермерски пазар, където потребителите застават очи в очи с производителите, които от своя страна се борят за тази толкова ценна суровина – доверието на клиента. Решението е частично, защото разчита много и на разумен, честен и уверен производител, каквито тепърва започват да се култивират в България.

Факт е, че в момента фермерските пазари са рядкост, екзотика. Според мен всички пазари трябва да са фермерски, тематични, по дни. Прекупвачи не би трябвало да има, а ако не си производител, да бъдеш допускан само ако си кооперативен представител. Надали ще доживея такова нещо, но не пречи да се надявам…

А до тогава призовавам всички да работят за изграждане на доверие, защото то е в основата на това общуване, което наричаме търговия!

За без пари
^ обратно в началото ^

Сигурно от самото начало на този материал сте усетили един уклон към търсене на качество, заплащане на справедлива цена за чиста храна…

Пределно ясно ми е, че за мнозинството хора в България това са неща над възможностите им. С по-директни думи – хората нямат пари. Не можеш да си купуваш био чушки по 4 лв килото и бутиково биволско сирене по 20 лв/кг, ако едвам свързваш двата края. За много хора въпросът е кило домати или два кренвирша и един хляб. Според мен доматите са за предпочитане 🙂

По някакъв начин ние като семейство сме в подобно положение – примерно нямаме пари за био домати по 5 лв. Затова искаме да ги отглеждаме!

Най-малката стъпка, която можете да направите, е да намалите покупките и консумацията на боклучава храна. Научете децата си да обичат и предпочитат домашно сготвената храна за обяд и вечеря, вместо чипс, кроасани, пелети и полуготови сурогати, да пият вода вместо сокчета със сламка. Това ще ги направи по-здрави, а вие ще спестите пари, тъй като домашно приготвената храна винаги ще е по-хранителен избор от полуготовата в магазина.

Смятам, че домашната храна е достатъчно голяма първа стъпка напред към спасението на човечеството от т. нар. junk food, макар и не винаги продуктите да могат да бъдат с безупречна чистота. Ако успеете да направите тази първа стъпка, знайте, че работите за промяната!

А ако имате дори и малко време и желание, помислете каква част от храната ви можете да отгледате сами! 😉

Финал

След толкова писане (което ми отне около 6 месеца, разпокъсани в много, много часове 00:00) не зная как да завърша. Мога да ви кажа още камари неща, а от друга страна мисля, че и това до тук беше прекалено.

Може би ще прочетете само част от всичко, може би ще изгледате само някое клипче – за вас важното е, че сте тук. А за мен важното беше да напиша всичко това.

Ако имате въпроси – питайте, ако мога да помогна – ще. Бъдете живи и здрави! (отправям това пожелание с ясното съзнание колко трудно е сбъдването му в днешни дни…)

Филми
^ обратно в началото ^

Ето няколко филма за гледане (всичко може да се намери по интернет):

  • Food Inc
  • Seeds of freedom
  • Food Matters
  • Hungry For Change
  • Growing Change
  • Fed Up
  • Fresh – the movie
  • Sicko и Fat, Sick & Nearly Dead по желание

Видеа








Дом

С това кратко заглавие ще започна най-пространното писание на този блог, което се появява след почти три години застой. Темата е: Избор на парцел в село или малък град с цел строеж на фамилна къща за целогодишно обитаване.


Да започнем с първия и най-важен закон на имотите:
ПЕРФЕКТЕН ИМОТ НЯМА.


Примирете се с това от самото начало – ако е нужно си го разпечатете и сложете на стената и съзерцавайте ежедневно, или си го напявайте като мантра преди заспиване.

За да се справите със задачата, най-важната подготвителна стъпка при търсенето на имот е съставяне на списък с качества и недостатъци според вашите виждания. Започнете със „задължително да“, после „задължително не“ и накрая „може би/все едно“ за нещата, които би било добре да има/няма, но не са решаващи за вас или сте склонни на компромис.

Следвайте това будистко правило – всичко трябва да бъде пречупено през вашата призма, не приемайте безропотно и без проверка ничий съвет (дори съветите в тази статия)! Не се съобразявайте сляпо с мнението на близки и далечни роднини, близки и далечни приятели и всякакви други доброжелатели. Избирането на парцел е като избирането на партньор. Всеки човек ще види различни плюсове и минуси, а за вас е най-важно вашето собствено щастие.

На пазара няма да намерите такова нещо като „райско кътче“, „гнездото на мечтите“, „уникално местенце“, „перфектна локация за вашия дом“, „идеалния парцел за…“ – това са все любими фрази от брокерската лирика. Тези неща не се продават, те се създават.

Знайте, че финалното решение трябва да бъде донякъде емоционално (аз лично препоръчвам поне наполовина). Не всичко е цифри. Трябва да видите едно място и да се влюбите – може би не лудо, но да усетите привличането, за което знаете, че ще се превърне в нещо чудесно с времето.

Една шепа от десетките (стотиците?) възможни фактори, които могат да повлияят на избора ви, съм изброил по-долу. Те са ни направили впечатление в нашето дълго търсене на парцели и десетки видяни имоти в радиус 30 км от центъра на София.

Местоположение

Географското положение е от огромно значение за мястото, на което ще живеете. Ето бърз пример.

Разстоянието по въздух между селата на северния и южния склон на Витоша е едва 20 км. Може да не изглежда много, но в Бояна и Княжево зимата си отива месец по-късно от в село Ярлово. Дърветата цъфтят по-късно, градината се съживява по-късно, нощите са по-студени, на есен сланата пада по-рано, на пролет има по-голям риск от слана до късно, ливадата е мокра до обяд през поне 5 месеца, отоплението е по-скъпо, слънцето е по-малко часове в двора ви…

В по-голямата част от България класическия отоплителен сезон е 6 месеца. На южен склон или с подходящо изложение и надморска височина можете да го свалите на 4. Ако сте студолюбиви, може и да ви хареса по-хладното лято, но бъдете наясно с всички последствия. Хладно в дома може да се направи и със северно изложение на къщата, но ако планирате да имате живот на двора – градина, овошки, ливада, търсете подходящо място!

Говорете с бъдещите ви комшии. Вали ли лятото? Колко често? На пролет стават ли наводнения, залят ли е пътя? На къде се стича водата? Бързо ли изсъхва почвата? Има ли свлачища? Духа ли силен вятър и от каква посока най-често?

Ще се изненадате какви неща забелязват хората, които живеят там от години. Например посоката на вятъра ще ви покаже дали докарва свеж въздух от близки възвишения/гора или обратно – носи смог от града. Редовен силен вятър (напр. в Бучин проход до София) вещае нисък комфорт без значение от температурата и сезона, или нужда от сериозни ограждения, защитен пояс от дървета и тн. Има теория, че вятърът гони насекомите, но в момента, в който си оградите външно място за похапване на завет, всички мухи от околията ще се сберат там.

По интернет можете да намерите статистически данни за температура, както и вятър – могат да ви бъдат полезни. Задължително използвайте TPE при всеки оглед – или предварително, ако знаете местоположението, или на място със смартфона, или след това на компютъра в къщи! Огледайте слънчевите вектори поне за най-късите зимни и най-дългите летни дни! Това е много ценна информация за възможностите за разполагане на къщата и другите елементи в двора.

Има ли близки водоизточници? Чисти ли са? Има ли риба в тях, има ли рибари? Има ли много комари през лятото, а мухи, а оси (това са все индикатори)? Има ли близка индустрия или примерно мина или кариера, дори такава, която е работила до преди 10 или 20 години? Има ли наблизо магистрала или друг натоварен път, което значи шумово замърсяване, в добавка към прах и газове (за пример идете в Елешница – пиеш си лимонадата на ливадата в тихата надвечер, а наоколо едно непрекъснато бучене)? Има ли гора, хълм, водопад, някакво интересно близко място, до което можете да стигнете пеша под формата на разходка през деня? Има ли гъби? Има ли обработваеми земи или землището пустее?

Питайте каквото ви хрумне, не се знае от къде може да изскочи заекът. Подгответе си списък с въпроси, но бъдете учтиви, а не мнителни. Не карайте хората да се усещат на разпит и нека не изглежда все едно искате да компрометират мястото, където живеят и вероятно обичат. За щастие българите сме такива, че бързо си казваме и майчиното мляко, и за добро, и за лошо.

Много полезно е да посетите харесаното от вас място поне в два различни сезона, най-добре през ноември-декември когато има сняг или поне лед или поне след много проливен дъжд и през август, когато не е валяло от месец. Ще придобиете ясна представа за достъпа, дренажа, състоянието на пътя, на почвата, на градината… А ако не можете да харесате едно място и в най-окаяния му вид, най-добре не го купувайте.

Разположение в самото населено място

Много парцели се рекламират като „до селото“ или „до нови къщи“, а се оказва, че са на 500 метра от края на пътя. „Целогодишен достъп по черен път“ значи достъп само през лятото и то ако не вали, през останалото време – с трактор. „Прекрасна панорама“ обикновено значи терен с огромна денивелация. „До регулация“ значи, че скоро няма да бъде урегулиран, а и да бъде – какво от това, като е на 200 метра от ток и вода (=десетки хиляди разходи за прокарването им). „Уникален парцел“ обикновено значи парцел с уникални проблеми.

В най-добрия случай ще намерите парцел, който да бъде сред други обитавани целогодишно парцели, но не гъсто застроени, с добри отстояния и с добри комшии, които да ви направят добро впечатление още на прима виста. Отидете в събота (когато дори и виладжиите ще са там) с кутия бонбони или две бири или направете една баница за почерпка и поговорете с хората откровено. За предишните собственици, за живота в селото, има ли кражби, има ли други проблеми, стабилен ли е тока, спира ли водата лятото… За всякакви теми – в процеса на разговора ще разберете вероятно повече за вашите бъдещи комшии, отколкото за парцела, който оглеждате. И това е важно!

Избягвайте парцели, които имат построени къщи на ограда („на калкан“) = рецепта за проблеми и надвиснала гола стена над двора ви или задължението да строите на калкан. Изобщо съседските къщи е добре да имат поне 10-12 метра от вашата, поне от южната страна на парцела/бъдещата ви къща. Това не е задължително за големи парцели, но за малки е изключително решаващо да имате чисто петно с добро слънцегреене в двора.

По същото съображение винаги оглеждайте дърветата в околните дворове. Ако по вашата южна/западна ограда има големи, стари дървета, най-вероятно ще имате едно голямо сенчесто петно в тази част на двора.

Ако в селото минава рейс или влак, близост до спирката е половинчат бонус. При проблем с колата не е нужно да вървите километри, но най-вероятно това значи малък парцел в центъра, където е нагъчкано и шумно.

Ако през селото минава важен и натоварен път, търсете парцел възможно най-далече от него, в рамките на разумното. Шумовото и праховото замърсяване са сред най-трудните и скъпите (а понякога и невъзможни) за елиминиране.

Размер и форма на парцела

Колко голям трябва да бъде парцелът? На този въпрос няма лесен отговор, всичко е много индивидуално. Можете да имате 500 квм със заварена къща с 200 квм основа и тънките ивички дворче около къщата да са ви достатъчни. Може да имате 3 дка овощна градина с рухнала къща в единия край и пак да не ви стигат.

Ако сте мислили по въпроса и имате опит с дейностите, които искате да развивате в имота си, вероятно вече имате добра представа за нужната ви площ. Зеленчукова градина с определен размер? Сектор за овошки с прилежащ кокошарник? Малко езерце? Пчелин и барака за обслужване? Полянка за мачле и федербал и надуваемо басейнче? Отделна барачка за грънчарска работилничка? Беседка за работа през лятото? Зона за палатков лагер на безспирния поток гости? Паркинг за 5 коли с канал за ремонти и навес?

За размера единственият съвет, който мога да ви дам, е универсалния – мислете му! С други думи, хубаво обмислете (или помечтайте, с по-практичен уклон) какво искате да се случва, как ще го случите и кога.

Дори да се абстрахираме от парите, всяко нещо изисква своето време. Хубавата 150 квм ливада райграс иска поне 1 косене и разчесване седмично за 2 часа време, поливане 2-4 пъти седмично (да речем, че поне това сте автоматизирали), място за компостиране на окосеното + грижа за компоста, ежегодно наторяване и дозасяване. Ако допуснем, че се грижите за ливадата само в почивните дни, само с една дейност ви отиват всички неделни следобеди между 16:00 и 18:00, от април до октомври.

Ако парцелът има много неправилна форма, най-добре е да изискате от собствениците да направят предварително една геодезия – очертаване на крайните точки на парцела – за да знаете точно до къде се простира.

Всъщност, ако сте харесали някой парцел сериозно, почти задължително е да имате геодезия преди покупката. За да убедите собствениците да направят геодезия, уговорете се, че ако стане сделката, вие ще платите цената на услугата. А ако не се стигне до сделка, геодезията ще им улесни продажбата, защото показва реалните граници на имота.

Това е тънък момент, за който много хора не са подготвени, а може да е много проблемен, особено на имоти със съществуващи постройки. Едно време кой какво заградил, кой с кого какво се разбрал, кой къде построил – нещата не са били толкова строги. Напълно възможно е да попадне човек на парцел, в който къщата е на 2 метра от предната ограда (само по себе си забранено за нови строежи), а след геодезията да се окаже, че оградата трябва да се измести 2 метра навътре и къщата става с лице директно на улицата.

Парцели се рекламират с една площ, защото това знае собственикът и това пише в нотариалния акт, но оградата на място загражда значително повече. И ако да се измести предната ограда може да не е чак такъв проблем, какво се прави, ако страничната ограда е отнела метър от комшийския двор? Или още по-зле – те са отнели от вашия?

И последно за геодезията – освен за формата и реалните граници, тя дава информация за денивелацията. Ако на етап избор на парцела мислите за архитектура, това е много полезно. Нашият опит показа, че окото лъже много. „Идеално равни“ парцели е нормално да имат 1+ метър денивелация за 20 метра.  Лек наклон по дължината на терена винаги е за предпочитане пред терен с „дупка“, от гледна точка на отичането на водата.

Масово парцелите не са правоъгълници – често са с формата на успоредник, трапец, триъгълник, а понякога са в доста измислени и неправилни форми. Това не трябва да ви спира от покупка, ако предварително придобиете представа кое къде и как ще бъде разположено в парцела. Основното е да проверите какви са разпоредбите за отстояния на сградите от края на парцела във вашия случай и как ще се прилагат спрямо неправилната форма.

Ние изисквахме скица от брокера или собственика, която после уголемявахме до А4 формат на паус и върху нея с молив рисувахме кое къде. Приятно занимание, нещо средно между редене на пъзел и комбинаторика. Често налагахме под очертанията на парцела сателитната снимка или карта на релефа, взета от Google Maps.

Ако парцелът има голяма денивелация, но цената му е много добра, проучете опциите за терасиране (пример). Тези парцели предлагат интересни възможности като гледка, архитектура и градински дизайн, но ще изискат повече пари първоначално.

Ако парцелът под 5-600 квм, вероятно е парче от по-голям имот, делен между наследници. Говорете с директните комшии, особено ако са роднини – могат да изскочат интересни детайли, като например единия брат не искал да се дели имота, другия брат отишъл в чужбина, бащата разделил парцела и първият брат се заканил да стъжни живота на който го купи (реален пример!). Вкарате ли се в човешка драма, излизането ще е много трудно. Затова – четете надолу!

История на парцела

При възможност говорете директно и на живо със собствениците. Без значение дали ще купите от тях или през агенция. Говорете с комшии и вземете координатите на собствениците.

Никога не показвайте, че много харесвате парцела и че много искате да го купите, колкото и да ви се вижда перфектен! Защо ли – да повторя: перфектен имот няма. Накарайте продавача да се разприказва, изслушайте го внимателно и го поведете леко към пълната история на парцела. Все ще изскочи нещо, което не сте знаели и няма да ви хареса.

Не бъдете изцяло негативни, отбележете предимствата на парцела, но и недостатъците. Ще придобиете представа за отношението на хората към земята им. Обичат ли я, как са я обработвали, държат ли на нея, в затруднено положение ли са, бързат ли да го продадат, на какъв компромис са склонни… Тези хора (или техни близки) ще живеят ли близо, дори в съседен парцел? Ще бъде ужасно да купите имот, а после да не се понасяте с комшиите, които се ядосват, че сте го измъкнали от тях несправедливо.

Историята на парцела може да ви разкрие неподозирани проблеми – защо предишния собственик не е построил нищо до сега? Може би има неуредици с документите, спор с други наследници или с комшии, може би през парцела минава инж. инфраструктура и е проблемно строителството, може би водопроводът, който е „на улицата, ей там“ е всъщност на 50 метра и никой до сега не е искал да инвестира в прокарването му до парцела…

Регулация

Тук няма да задълбавам. Ако няма регулация – не се занимавайте. Прочетете малко за процедурите за вкарване на имот в регулация и ще се откажете сами.

Брокерите и собствениците понякога казват „ама знаете ли колко лесно и бързо се урегулира парцел, сега ще го вземете на половин цена и след 6 месеца вече сте на 100% печалба“ и прочее глупости. Предложете им, щом е толкова лесно, те да направят процедурата, а вие ще купите на по-висока цена вече урегулирания имот, в който са прокарали ток и вода с изрядни партиди. Точка.

Има разни схеми, където на земеделска земя можеш да построиш стопанска постройка, или да имаш земя със смесено предназначение, но ако това ви вълнува, вероятно вече сте много по-напред с проучването и този материал ви е излишен. При всяко положение нашата цел (а и целта на това писание) не е ферма насред полето, а къща в населено място.

Ток

Ако парцелът има открита, редовна партида (винаги проверявайте за стари задължения!), което предполага пломбиран нов електромер в кутия на стълб пред имота + кабел от кутията, влизащ в имота + договор към енергото – честито, вие сте сред 10-те% късметлии на пазара!

В противен случай трябва да се започне с проучване дали изобщо може да бъде присъединен парцела към тока. Принципно това е задължение на продавача, ако иска имотът да бъде по-атрактивен. Можете да се договорите той да задейства процедурата по проучване, а после разходите му да се добавят към цената на сделката.

Не се лъжете по приказки на брокери и дори на собственици „ей къде го тока, един кабел и готово“. Дори да има стълб пред самия имот, а на стълба да има кутия с други електромери, това не е гаранция, че вие ще се включите безпроблемно. Затова се прави проучването – да имате официално становище от енергото дали може и ако да – на колко киловата. Ако ви кажат максимум 6, помислете как ще я карате (6 киловата ще глътнат фурна, хладилник, фризер и 2 малки климатика, работещи на половин мощност).

Освен това, присъединяване към ЧЕЗ примерно струва към 700 лева, така че не е само „един кабел и готово“. Можете да ползвате това като основание за намаляване на цената на имота.

Ако няма достатъчно мощност, най-добре се откажете от парцела. Захванете ли се с процедурата „изграждане на трафопост“, си приготвите 100 000 лева и доста години здрави нерви.

Вода

Всички приемаме водата за даденост, но фактът е, че в България водата е относително дефицитен ресурс, тъй като не се управлява добре. В много села водопроводите са стари, имат малък дебит, имат режим на водата, често са изградени от частни инвеститори, не са узаконени…

Разпитайте комшиите. Как е водата – редовна, силна, чиста, мирише ли, как е на цвят, пият ли от нея, имат ли водомер, познават ли някой от локалното ВиК… Говорете с хора, които скоро са строили на това място – те ще знаят най-добре как е положението от гледна точка на закона.

Без партида за водомер (или поне предварителен договор за такава) няма да получите разрешително за строеж. Така че този момент е важен.

Можете да идете лично в локалното ВиК и да говорите с началника или някой техник, за да ви кажат как седят нещата преди да купите имота. Но е възможно да получите отговор „да бе, няма проблем, ще те включим“, но след това да не можете да ползвате това включване като база за узаконяване.

Ако няма водопровод, или има проблеми с него, остава ви възможността за сондаж. „Собствен водоизточник“ е основание за издаване на разрешително за строеж. За целта разпитайте съседите имат ли кладенец или сонда, на колко метра в водата, колко е дебита, кой е бил сондата или копал кладенеца, спада ли много лятото нивото… и си пригответе поне 1-2 кубика контейнери, в които да имате резерв вода, в случай на проблеми.

Канализация

Ако няма изградена канализация (повечето от селата в България нямат, вкл. доста „квартали“ в София), трябва да заложите в проекта септична яма или локална пречиствателна станция за отпадни води (ЛПСОВ).

Септичната яма трябва да бъде ВОДОПЛЪТНА изгребна – не може да е просто дупка в земята, като едно време. Така че или се взема пластмасов контейнер, който се закопава, или се прави бетонова шахта с дъно и стени от водоплътен бетон (със специална добавка), като могат да ви поискат и хидроизолация на бетона.

Ямата не се препоръчва, защото трябва всеки месец да се вика лайновоз да „изгребва“ материала. Освен това в нея текат анаеробни процеси, които миришат.

Изключение е ако си купите стара къща с вече налична яма (заварено положение). Една добре направена стара яма със сух зид може да седи години без да се чисти, в зависимост от употребата. Имайте предвид само, че всичко, което изливате в канала влиза в почвата. Шампоани, сапуни, веро, препарати, прах за пране – една камара вредни и неразградими съставки в градината. Това ли желаете?

ЛПСОВ е за предпочитане, като пазарът е голям и разнообразен. Прието е, че най-ефективни са тези с приток на въздух и активен аеробен процес. Добрите инсталации са от 5000 лв нагоре за 3-4-5 членно семейство. Изходящата вода е (добре да бъде) със евро сертификат за чистота, който позволява употребата ѝ за поливане на тревни площи и дървета.

Също така, ако имате подходящо дере или река покрай имота, можете да извадите разрешително от Басейнова дирекция за заустване на изходящата вода от пречиствателната станция там. Ако това не стане, от общината е вероятно да ви поискат да направите попивен кладенец, който е дупка в земята, пълна с чакъл, най-общо казано. Там се излива пречистената вода и попива в почвата.

Път и достъп

Няколко думи за стигането до заветната цел. Тук положението е доста индивидуално, но все пак… Да, ясно ми е, ще се окопаете в селото и никога никъде няма да мръднете! Освен всеки ден до съседното село за магазин, с децата до училище и вие до офиса.

Задължително минете пътя в двете посоки в най-натовареното време! Може принципно да го избягвате, но все ще ви се наложи, или на ваши приятели. Час пик разкрива различни аспекти – какви заобиколни маршрути могат да са удобни в случай на затворен път (ремонт, катастрофа, авария) и колко е натоварен пътя принципно.

В неделя по обяд определено не е показателно за авто-натоварването – ако парцелът е близо до важен път, отидете в час пик и останете час на място, за да прецените дали натоварения трафик се отразява на шумовия фон (теб гледам, Елешница!).

Всеки си преценя колко време и пари иска да отдели за пътни разходи. Дори да работите дистанционно, децата ще трябва да стигат до училище – има ли друг транспорт въобще (селски рейс?) и ако да – в удобни часове ли е за първа и втора смяна и прибиране? От къде се хваща спрямо вашия парцел, къде пристига този рейс в града, има ли удобни свръзки с друг градски транспорт?

Когато бях в гимназията, имахме може ги 15% ученици от Несебър и Созопол – това са деца, които 5 години всеки ден пътуваха с рейс по 30-40 км в едната посока, което обикновено отнема към 40 минути. Не се смяташе за нещо необичайно или изключително.

Има една теза – електромобилите ще направят пътуването много евтино. Дано сме живи да го видим, аз лично имам леки опасения… Но дори и така, Дупница – София си остава 70 км и освен ако не работите в Люлин 1, дори магистралата няма да ви свали времето на под 50 минути в едната посока, от врата до врата. Ако желаете да изгубите 2 часа от и без това краткия ден в колата, дори и да е безплатно горивото – ваша воля. Просто ви препоръчвам да добиете представа и да си направите сметката – примерно пътувайте 4-5 пъти до там и обратно в рамките на 1-2 седмици.

Тъй като нашите търсения бяха около София, научихме, че поради размера на града е нормално да отпадне цял сегмент от околните населени места просто защото са на другия край на града. ОК, може би един ден ще си смените работата, но ако имате къща на удобно разстояние от сегашната ви работа, ще видите, че по-трудно ще се решите да пътувате двойно. Може би ще вземате двойна заплата и ще имате шофьор – чудесно! В противен случай не пречи да си намерите работа отново близко до дома (както правят много хора така или иначе), или да работите дистанционно.

Мислете и по евентуалния вектор втора кола > втори набор преглед, гражданска, винетка, данък > втори комплект зимни гуми > втора кола за ремонтиране…

Много внимавайте с обяви, където се споменава за особености с достъпа до парцела. „100 метра по черен път“ значи да газите кал 6 месеца от годината, а ако нямате возило с 4х4, най-добре паркирайте на 100 метра от къщи 🙂 В селата по планинските склонове често има проблем със стръмни улици, особено зимата или като текнат калните реки. Може пътят до селото да е чудесен, но ако вътре положението е зле/сложно, помислете как ще пътувате в трудните сезони.

Ако по пътя до селото има покритие със StreetView – използвайте го за да видите как е бил пътя в друг климатичен сезон (особено ако има избор на есен-зима). Ще видите и дали има подобрение спрямо предишното състояние – дали общината оправя пътя или е зарязан.

И накрая…

Ако сте стигнали до тук, изчитайки всичко, явно сте твърдо решени да си купите парцел 🙂 Поздравления! Твърдата и непоколебима решимост е едно от най-важните условия за успех!

Тази статия би могла да бъде безкрайна. Може би някой ден ще я допиша, може би ще остане така, за да си припомняме след 20 години какво ни е минало през главата.

Надявам се, че тези 4000+ думи ще са полезни за някого. Със сигурност знам, че на нас щеше да ни е много полезно, ако бях намерил такова писание в началото на нашето търсене.

И да знаете – желанието да живот „на село“ не е края, то е само началото на едно голямо приключение!

Послепис

Реших да добавя няколко думи за нашите търсения. Първоначално целта ни беше минимум 800 квм двор, за предпочитане декар. Като еталон ползвахме градината на дядо и баба в Каблешково, която е толкова. Винаги е полезно да имате за пример имот, който познавате, за по-реална представа за размера.

В този двор искахме да разположим двуетажна къща с малка основа (60-70 квм макс), овощна градина с прилежаща ливада, зеленчукова градина и зона за извращения – така галено наричаме всякаквите експерименти, които искаме да си правим (строене с естествени материали, водни култури, горска градина и тн.)

Покрай София, обаче, цените на имотите са доста по-високи от възможностите ни. Ако парите не са ви проблем, за 90 Е/квм можете да си купите в Горна Баня или Бистрица, а за 120 Е/квм – в Бояна, а това все пак е само на 8 км от еНДеКато на културата! (цените са от 2013 г.)

Гледали сме обяви в Елешница, Желява, Кремиковци, Локорско, вилните зони на Нови Искър, Владо Тричков, Кътина, Доброславци, Балша, Житен, Драговищица, Градец, Царичина, Опицвет, Храбърско, Белица, Хераково, Пролеша, Гурмазово, Пожарево, Клисура, Бучино, Владая, Мърчаево, Рударци. Където е болд – там се били лично да оглеждаме.

Обмисляхме Боснек, Бистрица, Лозен, селата около Перник/Радомир и все такива по-далечни дестинации, спрямо отправната точка, която е жк Лагера в София. Дори и схема с апартамент в Дупница (много са евтини) + градина в близките села (много са евтини). Но разстоянието ни отказа.

Доста дълго време се бяхме фокусирали в Кътина – само там се видели сигурно 10 различни парцела и сме говорили с много народ. Самото село много ни хареса, Нови Искър е на 5 км с градини и училище и магазини и тн, природата е чудесна, въздуха, не се вижда София, рейс и маршрутка на половин час… За съжаление трите финални опции бяха сложни – едната трудно достъпна и скъпа в пълния си блясък, другата без лесна опция за вода и с доста денивелация, а последната – между много високи къщи.

Понеже не ни свърта, при една разходка на запад от София отивахме към Хераково и случайно минахме по път, който не ми е познат. Така се озовахме в края на до тогава неизвестната ни махала Бобен… и веднага си намерихме мястото. И те така.

Поклонение до Руенски манастир

Тексът по-долу е с размерите на (не особено) кратък разказ. За хора без време бих искал да резюмирам с едно изречение: непременно посетете Руенския манастир, пещерата на Свети Иван Рилски, Кръста и аязмото Света Вода. Няколкото снимки, които успях да направя, са качени в комплект на Flickr. За останалите четящи – надявам се да ви допадне този опит за преразказ на скромното поклонение на двама необичайни (и като цяло доста приличащи си в лудостта) пилигрима.

Continue reading „Поклонение до Руенски манастир“

Върхово постижение

Въздигащо е да опиташ нещо гранично и да успееш. Изпитанията за силите (и още повече – за волята) са рядко срещани в днешния уреден живот. С изключение на форсмажорните условия, но не говоря за тях, а за тези баири, които сами поставяме пред себе си. За да се почувстваме способни, устремени и в контрол над себе си.

За мен ходенето по планините, когато е с цел натоварване, винаги е било като един въпрос, един тест. До някъде пред физическата подготовка, но много повече пред съзнанието, защото дълго след като спра да усещам краката си мога да си наложа да вървя и да продължавам напред въпреки протестите на тялото. А като му се види края – еуфория, гордост и дори усещане за могъщество или величие.

Прекосяването север-юг на Рила и Пирин за няколко дни през лятото е страхотно преживяване, но освен някой внезапен летен порой или градушка, няма кой-знае какви предизвикателства пред тялото и главата. Хижите са на обикновено 6-8 часа не особено труден преход, което в лесни условия си е чудесна разходка. Хладнинка, езерца, местенца за медитация, светло до късно, пък и да замръкнеш – добър чувал със шалте са достатъчни. Зимата, обаче, е друго нещо.

От няколко зими насам събирам смелост за нещо повече от обикновена разходка и 10-тина километра downhill. Тази година най-сетне се получи, преди всичко заради подкрепата на един специален човек.

Не искам това блогиране да става някаква поетична тирада или егоцентрична възхвала. В крайна сметка аз съм само един начинаещ любител турист и това, че последните 10 години трамбовам баирите през уикендите не ми дава квалификация на опитен планинар. А и е невъзможно да се опише с думи диапазона от емоции, през които преминава човек, по време на едно такова изпитание. Затова ще пробвам малко по-фактологично.

Looking north at Rila

В местност Картала, над летовище Бодрост, близо до Благоевград, има ски писта и лифт. Слизаме на горната станция на лифта в 11:30 сутринта в неделя. Часът е късен предимно заради неподозирано лошият 25 километров път в планината. От там се качваме на връх Равнец, което отнема около 40 минути по един доста стръмен склон, но пък се разкрива прекрасна гледка към острия и заплашителен, величествен Пирин.

Pirin, seen from Rila

След тази загрявка започваме дългият близо 13 километра преход към хижа Македония. Зимната маркировка намираме на около 2 км от този първи връх и се движим заедно с нея по билото на четири други. Слизане, качване към Русалия. Слизане, качване към Равник. Слизане към Парангалишки преслап и чернеещите отвесни скали с надвиснали снежни козирки, потенциални лавини, качване към Езерник. Слизане, качване към Герман и Наковалнята. Слизане, слизане, слизане по Малък Мечи Връх и хоп – хижа Македония, след още шест часа и пет покорени върха с височина над 2400 метра. Звучи някак бързо и лесно…

High altitude Rila

350 минути почти непрекъснато ходене при променлива облачност; внезапно излязъл вятър, вариращ от силен до ураганен на върховете; 200 метрови денивелации, които се катерят по половин час; двуметровите стълбове на маркировката на места стърчащи едва по педя от снега – морък, леплив и особено подходящ за затъване до кръста; не можеш да спреш, защото вятъра те бута и кара да замръзваш; не можеш да седнеш да си почиваш.

По пътя срещаме хора, които идват от Македония и ни казват, че хижата вероятно ще е затворена, защото нямало хора и хижарят смятал да си ходи следобяд. Този притеснителен факт не ни спира.

High altitude Rila

Някъде на четвъртия час, след един особено зловещ склон, където, заради стръмното, снега, клековете отдолу и вятъра изкачваме 55 метра (разстоянието между два жалона) в продължение на 15 минути, се прокрадва въпросът „дали да зарежем хижата и да слизаме директно по склона към ниското, към Картала?„. Няма и връщане назад – в този вятър лифтът е затворил. Но да се откажем сега би обезсмислило цялото начинание. Не ходим заради крайната цел, а заради постижението, за да надвием себе си. Вятърът и снегът стават врагове, който искаш да победиш недвусмислено, а не просто да се скатаят някъде. От тук е и последната снимка, насетне образите са само в главата.

High altitude Rila

Някъде в шестия час след слизането от първия връх, хижата вече се вижда, далече долу, в ниското, затрупана със сняг. Прозорците не светят. Коминът не дими. Няма ги моторните шейни на стопаните. Половин час почти тичаме в мълчание надолу по склона, заедно със свличащия се сняг. Краката са на пълен автоматик. Май никой не посмя да каже на глас, че хижата е затворена.

И чудо – не е! Хижа Македония е напълно празна, но хижарите благородно са оставили вратата отключена, залостена само с едно райберче отвън. Влизаме. Триумф. Обзема ме едновременно еуфория и едно топло всеизпълващо спокойствие, увереност – аз мога всичко, ние можем всичко.

Печка с дърва, чай от термоса, преобличане. Не повече от 20 минути почивка. Трябва да бързаме – стъмва се. Тръгваме покрай река Благоевградска Бистрица надолу, все надолу, към Картала. Този път няма вятър, но има една тъмна борова гора, под светлината на мъничко парченце луна, отразена от снега навсякъде около нас.

В далечината се чува вой на чакал, а нас ни чакат още 8 километра в дълбокия сняг. Минаваме ги неусетно, смеем се много и не спираме да бърборим. Дишам толкова дълбоко, че ми се струва, че ще литна. След два часа, някъде около 20:30, 9 часа след като слязохме от лифта, скачаме в колата и отпрашваме по празния път към Благоевград.

Вече предусещам изумените и уплашени и неразбиращи гласове и погледи на познати и роднини, които са неразделна част от наградата. Също като споделянето на това свръхестествено преживяване с единствения възможен човек, който би се навил на невъзможното без колебание, би минал през немислимото ако ще и със сълзи, но без грам мърморене и мисъл за връщане назад, и би завършил невероятното с усмивката на човек с изцедено тяло и въздигнат дух.

Започвам сериозно да се замислям за Ком – Емине…

пп: Тия снимки по-горе + още няколко са в комплект на Flickr.

The Giver

Тази сутрин (по първи петли, към 12) се събудих в книжовно настроение и се позиционирах на слънчевата тераса с едно голямо Бейлис-Фрапе, купичка сурово кашу и наргиле с половин доза Fumari Tropical Punch. И голяма оранжева възглавница, и една от книгите, получени наскоро от Амазон – The Giver.

Сега, нека започна с това, че тази книга се води детска литература, макар това да ме кара да се чудя какви деца има по света… Има Newberry Medal, като Island of the Blue Dolphins, която също много ми хареса със супер-простоватият си изказ и детски поглед върху един див, тихоокеански остров. Шапка му свалям на Stott O’Dell за начинът, по който се е поставил на мястото на малко индианско момиче, живеещо само на остров в океана.

The Giver и нейните 180 страници изчетох за по-малко от два часа – толкова потънах в нея. Историите за утопичното бъдеще винаги са ми били интересни, макар че трябва да призная – малко ме плашат. Подтиска ме вероятността хората да изгубят емоциите си и да се превърнат в едни аналитични, стерилни машини с предсказуем режим на живот и on/off копче. Подобен свят, видян през очите на 11 годишно момче и описан чрез отношенията му с неговия… наставник? – The Giver – е развит в книгата. Книгата е някак очарователна и проста по детски, разбираема, но те кара да се замислиш за живота сега, свободите, които имаме и начините, по които се изразяваме. И засяга темата за сънищата и спомените и предаването на преживявания и емоции по не-словесен път, което автоматично я вкарва в полето на интересите ми. Особено частта, че възприятието за цвят, емоциите и спомените са свързани много ми легна на сърце.

Макар че на пръв поглед да изглежда като детска книжка за мечтатели, бих казал, че и един утилитарен практик ще намери нещо за себе си в нея; дори може би на моменти ще завиди на прекрасно уреденото общество, описано хем кратко, хем предостатъчно подробно, за да си изгради човек представа.

Та така, ако някой е мераклия, но не му достигат 10$, да драсне, падам си по заемане на книги!

пп: Интересно е, че изключително рядко ми се дават 10 лева за кино, дори за очаквани филми, но с удоволствие си купувам такива книги за по 10$. Някак си преживяването е друго и вероятно показва, че съм по-скоро a book guy, вместо a movie такъв.

Задимено – всичко за наргилето

Както (може би) знаете, в нашата компания наргилетата са на почит и са задължителен атрибут на всяка сбирка. Преди две години пуснах тук една статия, в която обобщих всичко научено по темата. За кратко това стана една от двете най-популярни статии по темата в България и излизаше на челни места при гугъл за „наргиле“.

След време исках да публикувам допълнителни неща по темата, да разширя хоризонта, така да се каже. Проблемът беше, че всичко, което пуснех по темата привикваше сума народ, до такова ниво, че „наргиле“-то започна да съставя значителна част от целия човекопоток на блога. А аз не искам блогът ми да се асоциира и върти само около едното наргиле.

Затова, с помощта на Коко и Серж, направихме отделен сайт, на който да излеем цялата насъбрана мъдрост и на който ще можем да развием темата. Тук няма да публикувам повече материали с тази насоченост, всичко ще се измества натам.

Този сайт е Zadimeno.com. Ако ви интересува нещо, каквото и да е, свързано с наргилетата – посетете го!

Родословно дърво

Преди известно време (в началото на 2008 година, ако не се лъжа) попаднах на статия за новооткрит сайт, който позволява на потребителите да създават родословно дърво. От там започна една епопея, която ми се ще да преразказа тук с няколко думи.

От ранна възраст имам интерес към генеалогията, макар тогава още да не знаех, че има такава наука. Когато прекарвах летата в Мичурин, родният град на баща ми, обичах да слушам как дядо ми Дико (който всъщност е дядо на баща ми и мой пра-дядо) разказва за преселението на родата от беломорска Тракия, за неговите 3 братя и 4 сестри, за къщата в Кости…

Един от изумителните за мен факти беше, че дядо Дико беше записвал в една тетрадка всевъзможни неща, свързани с тази част на рода – родени деца, нови снахи и зетьове, кой кога починал, родни места… Един ден видях изрезка от вестник от 1983 година, в който беше публикувана статия за родовата среща на Диковия род. През лето 1983-то пра-дядо ми навърши 80 години и в тази чест е имало голям събор на целия род, 4 поколения. Специално за тази среща баща ми беше изработил (въз основа на записките) родословно дърво. Разбира се, начертано на ръка, увеличено с фотографски увеличител и изкарано на голям формат фото хартия. Къде ти компютри или копирни машини в ония години!

Като видях дървото в мен се зароди едно странно усещане за принадлежност, което в следващите години не ми даваше мира и често си представях себе си като част от тази паяжина от роднини и предшественици. И каквото и да сторя, колкото и да съм различен, колкото и да опъвам нишките, аз винаги ще остана част от тази матрица. Не че не опитах де.

Вярвам, че човек сам създава реалността си и определя съдбата си, но дори от генетична гледна точка е интересно да разбереш и да знаеш кой си и от къде произлизаш. Когато, преди 10 години, дойдох да живея в София, започнаха едни размисли на тема обновяване на родословното дърво и може би нова родова среща. Няколко години кръжах около идеята и тествах различни генеаложки софтуери, които повече приличаха на научни инструменти. В крайна сметка амбицията ми в тази посока затрупана от други занимания… и така докато не попаднах на Geni.com.

Сайтът ме посрещна с невинни полета за въвеждане и подканване да въведа моите две имена и тези на родителите ми. Моментално видях едно мини-дръвче с 3 елемента. Въведох брат ми, после бабите и дядовците, после първите братчедки… Два часа по-късно бях въвел към 30 човека от най-близката рода като имена и град на обитаване. Притесних се, че за повечето хора не знам елементарни неща като дата или град на раждане, какво остава за дата на сватба или дата на смъртта.

Въодушевен от това колко лесно се ползва сайта и колко свободно е въвеждането на информацията (за разлика от софтуерите, които примерно искаха 20 позиции инфо за всеки човек, иначе не позволяват въвеждането в дървото!) поканих майка ми в  Geni.com.

Няколко месеца по-късно чрез баба ми (от страна на баща ми) и дядо (от страна на майка ми) разбрах, че родовата памет е значително по-дълбока от очакването. 250+ човека в дървото са много, много дълбоки и широки корени. До дядото на пра-дядо ми, роден в средата на 19-ти век. И те така.

За да не разточвам и без това дългото повествование, искам да споделя няколко факта за финал:

В Geni.com съм въвел всички хора на кирилица, проблеми с това няма. Само местожителството май-май не е добре да е на роден език, щото явно сайта не може да разположи по картата хора, на които адресите са на български.

Изключително ми харесва „пътеката на връзката“, която сайта показва между теб и избран човек от дървото. Аз си я превеждам по начинът, по който най-често в България се обясняват роднински взаимоотношения. Примерно: поетесата Петя Дубарова е на дядо ми, та брат му, та дъщеря му, та свекър ѝ, та на брат му дъщеря. На английски е по-кратко, но по-неразбираемо: Петя Дубарова is your first cousin once removed’s husband’s first cousin.

На същия тоя принцип на безкрайното разклоняване преди 6 месеца дървото ни се сля с друго дърво. В първият момент се зачудих, като получих известие, че  понеже тия и тия профили съвпадат изцяло в моето и в друго дърво, най-вероятно имаме допирни точки. Слях дърветата и тук е момента да благодаря и да пратя поздрави на Лалю Метев, който е положил доста труд в неговата част на рода. С неговото дърво допирната точка е някъде около Васил Лолов (роден 1844), съпругът на Минка от Въжаровия род, която е сестра на един от пра-пра-дядовците ми по майчина линия – Джендо, от който тръгва Джендовия род. Смяяяяяяяятай, Елкааа!

Ако случайно сте прочели всичко до тук се надявам да закачите малко от моя ентусиазъм и да се пробвате в Geni.com. Да знаете, че информацията се губи, историите в семейството изчезват, променят се, забравят се. Бабите и дядовците си отиват, а всяко следващо поколение знае все по-малко и по-малко. Така че дори сега да запишете своите починали пра-дядо и пра-баба – къде и кога са родени, къде са живели и тн – шансът е, че децата и внуците ви няма да научат по друг начин за тях 😀

пп: Снимката горе е едно малко парченце с най-близките около 100 души от нашето дърво.

Нов век, нов човек

С много зор и мъка успях частично да прехвърля блога от TextPattern към WordPress. Около 20тина писания заминаха като нерелевантни, таговете заминаха, но мигрирах към 450 блогирания и близо 2000 коментара.

Най-важното е, че успях да запазя структурата на URL-тата. На стария блог едно от най-четените неща (изумително и за мен самия!) бяха Лесните пилешки бутчета – адресът http://bobydimitrov.com/food/140/lesni-pileshki-butcheta се е запазил. Направих уж и редирект на RSS-а, но ако не бачка – вземете си новото URL от хранилката в ляво.

И последно – една от основните причини за миграцията беше желанието ми за микроблогиране. Най-вероятно с Twitter, за целта си направих и акаунт. Сега е моментът да видя дали става за нещо тая свърхпопулярна мисирка или не.

Ако се натъкнете на спек, което неминуемо ще стане, пишете коментарче и те така.

Белмекен през зимата

След като предния четвъртък се объркахме, че е петък, в петък крадци нахлули в квартирата на Иво, мислейки си, че имат какво да му откраднат. Всички правим грешки. Това даде повод за празнуване до късно/рано по апартаменти и барове + билярд шоу в изпълнение на млади девойки, което доста се доближи до великото ни постижение с Петьо, когато играхме 2-3 часа билярд в Backstage без да вкараме и една топка.

В събота грешките продължиха. Потеглихме към Белкемен за разходка около язовира, пък и да видим малко сняг тая зима, е га ти! Потеглянето се забави с около час, в който отчаяно търсихме и сбирахме из обърнатата нагоре с краката квартира на Иво пособията за snowkiting. Неуспешно се оказа търсенето, и то за щастие, както щяхме да разберем след няколко часа.

Пристигането се затлачи доста, след като се оказа, че:

  • пътят от Сестримо нагоре не е разчистен
  • в неразчистения път има заседнал рейс с младежи на път за спортната база на Белмекен (за кой чвор не бяха минали през Юндола е мистерия)
  • рейсът имаше вериги, които не пасваха точно и се наложи потягане с българско инжинерно влакно (ръждива тел)
  • да се бутне рейс извън пряспа е непосилна задача дори за 20 момченца спортисти, защото рейсът е къс (по аналогия с вица с китайците и гредата), тежи 5 тона и е затънал полвин метър надолу
  • варненци никога не са виждали сняг явно, съдейки по смелият младеж, който със замах набута едно BMW комби (със задно, без вериги!) в дълбока пряспа, от която no amount of бутане, клони под гумите, ракия и смях от наша страна не успяха да го извадят
  • две девойки могат да седят заедно на предна седалка на затънало в сняг BMW, докато ние го бутаме, особено ако едната се казва Беатриче; специални поздрави за името
  • ще трябва да оставим колата на пътя към Белмекен на 4 км под стената, а преходът нагоре е стръмен, с благи навявания от по метър сняг

Докато ние се забавлявахме с несломимият оптимизъм на хората от рейса и младежа с BMWто, Петьо бяха успяли да дойдат от Пловдив, да се качат до Белмекен през Юндола и да минат от западната страна пеша, стигайки до северната стена.

Еля намерихме се на стената. Тук специални благодарности на човекът от ВиК, който се обади да организира спасяването на закъсалите, както и благодарим, че повярва на иначе невероятната история, че автобус с гуми за пистарка и без работещи вериги може да тръгне по неразчистен път, при това возещ деца.

След няколко часа се озовахме на южната стена – обиколката на язовира от източната му страна беше страхотно преживяване. Снегът беше непокътнат, с изключение на случайни зайци тук и там – ние направихме първата пъртина с помощта на термос чай и павурче ракия. Времето беше невероятно – светло без да напича, хладно, но не мразовито, нито повей от традиционния за Белмекен вятър. Момент на радост, че не се стигна до влачене на кайт и сноуборд.

Нахвърлях няколко снимки и панорами, макар че през повечето време просто ходих зяпнал по натрупванията от скреж по клоните, леда по язовира, висулките около поточетата…

Опитахме се да хапнем в спортната база на Белмекен, но ни отрязаха със предупреждението, че има 200 човека спортисти и не е ясно дали до нас ще стигне нещо. Туй хубаво, ама глад. Метнахме се в Шкодилака на Петьо и юруш (съставен от каране с 20 км/ч по заледен път и доста приятен дрифт на един завой) към Пловдив за вечеря, бар и спане под съпровода на разгонена котка.

На следващата сутрин – тортички с фрапе и трип до мястото над Сестримо, където зарязахме вчера другата кола. В 18:00 вече хапвахме супичка в София. Mission complete!

30 на 30

На 30.12.2009 се навършиха 30 години от моя рожден ден. Другу сий на трийси, а? И да, и не. Ето малко несвързани думи.

За рождения ден и нова година не можах да бъда с всички хора, с които исках да се събера на тоя светъл юбилей (ограничения в мястото, парите, времето и желанието), но пък се озовах с много други, които ме зарадваха повече от очакванато. Хората се променят, кръговете по интереси се променят, приятелите са като прибоя… или както би казал Шишо Бакшишо: “Децата растат, народи загиват, животът си отива.”

Нагостих тайфата с капама и заек със зелечуци на фурна. Насъщният беше налице. Луксът беше под формата на Glenfiddich 12yo & 15yo, Bushmills 10yo & 16yo и едно Baileys за коктейли с нескафе и мляко. Новата година подпочнах с Dimple 15yo & Jameson 12yo (смятано за най-доброто Irish blended whiskey). Това на фона на пълнено пиленце с гъби и топено сирене. Нямам от какво да се оплача…

Майка ми прати тия дни снимка на букетче кокичета, прясно набрани от село. Разказа, че за първи път от 30 години на село има кокичета в началото на януари; всъщност точно след като съм се родил дядо ми занесъл в болницата букетче кокичета на майка. Поличба!

Преди празниците си счупих ключа за входната врата на квартирата. Имах резервен, но така го изтървах, че и той е неизползваем в момента. Поличба?

Вън е толкова топло, че започна да ми липсва лятото още преди да е минала зимата. Миташки бичил айляк на морето, но на мен ми се иска направо да е юли и Кара дере и Делфин и малко делюкс на Памперо с наргиленце. Поличба не, ами направо обещание! Което се връзва идеално с пожеланието на картичката ми за рождения ден – да намеря идеалния айляк!

И накрая, както побързаха да ми напомнят две от близките лица, които не можаха да се включат в тарапаната: Thirties are the new twenties!

пп: Оп, забравихме аудио-визуалната техника. Ето моите снимки, ето и няколко от Живко, ето и на Петко колекцията, а накрая ето и Коко какво е пуснал.

Разни занимавки

Ей го, изтъркули се и това лято, че и есента отива… Преди да е отлетяло и последното листо бързам да спиша кратък отчет, че понеже две блогирания за 3 месеца рекох да ги направя три блогирания.

След небивалото пребиваване в Търново към средата на август се подпочна една серия от уикендни извънградски разходки, от които няма снимки, но има спомени. В тоя микс влязаха няколко демонстрации на ръчна хартия и доста домашно правене, заедно с първите ни лампи.

Успоредно с това изскочи и новия апарат за въздушни снимки – Olympus E-P1. Това пък повлече след себе си бая играчка за нагаждане на конзола, електроника и тн, след което пък тестове = още извънградски. М/у другото подминах с мръсна газ цифрата от 5000 км, което не е зле за начинаещ шофьор с кола от 5 месеца.

От много време не съм писал и за книгите, които си купувам от Амазон. Сумарно от последната година се натрупаха:

От дума на дума дойде края на септември и се случиха няколко страхотни дни със страхотно време (последното читаво за лятото), които прекарахме на бивака Бяла река, по едноименната еко-пътека и нагоре до хижа Рай и Райското пръскало.

По това време се разбра, че ще има Handmade Day 8 и започна една усилена подготовка, която включване миене и разглобяване на пластмасова маса и подготовка на лампи и картички и хартия и… Ето малко снимки от събитието.

За щастие HMD8 се случи ден след Нощта на галериите и музеите в Пловдив, така че, благодарение на Живко и Ани, успяхме и там да огреем, барабар с преяждане в “19-ти век”.

После пак извънградски забежки с елементи на варене на царевична шума, после Реклама експо цяла седмица, после рождени дни… и през цялото това време, още от началото на месец август, тече усилена подготовка за нашата празнична кампания – календари, коледни картички, сувенири.

То вече се почна, така че – ще се видим по Коледа!

Още от хубавото

Не е случайно, че все още не съм качил снимки от месец назад. Предсказанието (което беше предвидено, тъй или иначе) за NOHA и още моренце се сбъдна със страшна сила. 7 дни на юг – Лозенец, Мичурин, Ахтопол, Синеморец, а на връщане и малко Дюни, Смокини… И нито един ден дъжд, освен при пристигането, преди концерта на NOHA, когато валя половин час докато бяхме във водата. Доста море ми се насъбра това лято, за щастие!

От там директно към… Велико Търново. Отказахме прибирането в София и 4 дни обикаляхме из стръмните улички, дашните кръчми, тъмните барчета и историческите камъни на старата столица. Поздрави на момците от хостел Номади, препоръчвам ви, но измислете начин за постоянно проветрение на дорма и купете ароматизатор на ток, ще помогне.

По средата на предната седмица се озовахме в лошото време, демек в София. Ни да работиш, ни да почиваш… Затова и още в петък вечер отлепихме по села и паланки за барбекю, наргиле, разходка из гората, челадинки, масловки и доста жълти цветя за ръчната хартия.

И докато се обърне човек ще дойде време за Аполония, а имам силно изразено желание за Jazzта-Праста и Булгара…

После що нямало снимки! Е ми няма – то таз работа не е кат оназ работа! Кеф има за гледане!

Good is short

Преди време си щипнах от нейде една такава free card. Има на нея pie chart с 2 сектора в пропорция 50:1 (в полза на bad) и надпис Good is short.

Та затова като се е задало good последните седмици (месеци?), юруш на маслините! Подхванато още от 10-те дни море за Джулая, нещата преляха в една размазана във времето работна седмица, в която реална работа свърших чак в петък. Тогава се наложи трип до Ст. Загора с цел снимане от въздуха на строящ се там мол, което пък преля в обработка на кадри през уй-кенда. Подобен трип се случи и в понеделник, но до Варна (4:00 тръгване от София, 23:30 пристигане обратно в София след цял ден снимане). Успяхме да минем през Побитите камъни – магическо място, което прилича на морско дъно, но на сушата. Неописуемо е с думи, а и снимките не помогнаха много, въпреки прекрасното осветление (залез с благи облачета).

Следващия уй-кенд сторихме ударно море по две причини: първо, защото морето си е страхотно по принцип и второ, Коко имаше рожден ден и депресия, та целта беше да подчертаем едното и да зачертаем другото, един вид. Стана, даже бих казал удари тавана преживяването.

Онзи ден пък отпрашихме в посока Беглика за първо гребане с каяци. Не очаквах, че да мааш с греблото 3-4 часа в язовир може да е толкова готино! Физическото натоварване е много тонизиращо, без да се разсипваш, а усещането за движение и да гледаш как боровете летят покрай борда на лодката е леко замайващо. И винаги можеш да се джаснеш в язовира, ако прегрееш и не ти се пие повече ледена биричка или ментичка с тоник. На изпроводяк – торба с прясна мащерка, масловки, горски ягоди, боровинки и букет полски цветя. Nature rocks.

Нужно ли е да казвам, че идния уй-кенд удряме Лозенец за концерта на NOHA? След което ще се закотвим с дълго въже по южното Черноморие и така поне 4-5 дни, докато не дойде ред за феста на Беглика + Карандила бенд в събота. Или нещо друго, каквото и да е!

Good is short, so enjoy it.

Страхотно

София – Дуранкулак – къмпинг Космос – Дълбока – Кара дере за Джулая – Бургас – къмпинг Делфин – Синеморец и Велека – Созопол с Текила – Смокиня и Памперо – Карнобат – Пловдив с Мара и Найлон – София.

10 нощи и 9 дни със страхотно време, страхотни хора, страхотно море.

Чуствам се страхотно, на пук на гадното в София.

пп: Понеже некои хора нададоха глас за снимки, ето тука един комплект с 90 броя от апарата на Ники, плюс още 40 от моя апарат. Специален акцент искам да наръся по тези двете:

Плажни мисли

Имам един въпрос към хората, които са ходили по плажове в Гърция. Простичък въпрос със явно сложен отговор и уговорки.

Има ли читав плаж в северна Гърция?

Нека сега хвърля светлина върху моето виждане за читавостта на плажовете…

Като морски човек и къмпингар от 10+ години имам известни претенции и натрупани очаквания към плажовете, които посещавам за почивка. Искам плажът да предразполага да легнеш на него и да не станеш, но ако все пак се надигнеш, морето да има какво да покаже и в близката далечина да има нужните пособия за отцеляване. Ето го същото, но с повече детайли:

Пясъчна ивица. Оказва се, че това е препъни-пясъкът, ако може така да се каже, за доста плажове. Плажът трябва да е пясъчен, като ивицата да е поне 20 метра широка. Масовите плажове на ситна минерална мозайка или чакъл или камъни по Гърция и Турция не важат. Тесните микро-плажчета със ширина две хавлии не важат.

Пясъчно и полегато дъно. Един от основните стълбове на летния айляк е да се плацикаш в компанията на дженти и бири. Плацикането изисква полегато, пясъчно дъно, на което можеш да си седнеш спокойно до шия и да си лафиш разхлаждащо. Да, харесвах Германката и каменистите заливи на юг от Нестинарка, но те не са подходящи за lounge в никой случай. На Черноморец пък е другата крайност – толкова полегато дъно, че на 100 метра от брега си още на 50 см дълбочина. Баси, аз се умарям дорде стигна до плуването!

Да няма река или блато, свързани с морето, особено ако е къса ивицата. Всякакви сладководни примеси развалят плажа. Най-големият спек е, че дъното се покрива с фин (а понякога и дебел) слой тиня, която се мъти от прибоя, от хората, от всичко. Освен това водата губи своята кристалност, а ако обичаш да гледаш морски обитатели или просто подводен ambiance – това е особено зле. Прехваленият плаж на Силистар е яка мътилка (на Липите е по-добре). На Иракли където излиза реката е същото нещо, като там се замазва малко положението от това, че залив реално няма, та големите вълни и без това правят всичко на фрапе. Зле. Известната пясъчна коса на Керамоти (срещу Тасос) и всичките плажове наоколо са затинени от Места. Познати ходиха там и ми се обаждат – ейй да знаеш плажът е страхотен, няма хора, няма хотели… Викам – я сега слагай маската и виж положението. След малко отговор – е ми боза е, нищо се не види. Иначе отгоре изглежда лазурно синьо.

Да няма задължителни чадъри и шезлонги. Това няма какво да го дискутираме, такъв тип плажове им викам “панелка” или “плаж под строй” и не бих останал на подобно място. Това отхвърля в общи линии 99% от курортните плажове, за жалост. Защото примерно на Сл. Бряг не е зле плажа като пясък и дъно, но е луда какафония и всичко е под строй. С прискърбие наблюдавах миналата година как отцепиха едно парче от Смокиня за тая цел, тая година може би още ще щипнат за новия хотел на Веселие, дето един апартамент струва 500 000 евро (да, това са половин милион евро).

Да няма застрояване. Плаж, на който лежиш буквално под терасата на някой хотел, не си е работа. Всякакви сгради, по-големи от beach bar или капанче, водят след себе си проблеми като навалица, коли, глъчка… Освен това колкото по-достъпен е един плаж, толкова повече лузъри се изсипват. Виж следващата точка.

Да не е див. Див е плажът на Иракли, в южния край. Ако нещо се случи, най-близкото място с хора е на поне час пеша и половин час с кола, като се налага минаване през джунглата. Примерно Дюни е страхотен плаж, защото няма застрояване и съответно много хора бягат от това, че няма коктейл бар на 15 метра от водата. В същото време колата я паркираш на един хвърлей и ако те напъне за нещо – на 60 секунди с нея (или 15 мин пеша) има заведение, тоалетна, магазин…

Та така.

Оказва се, че в Гърция не малко плажове са на нещо като минерална мозайка, или някакъв едър пясък, като камъчета, който е зверски прашен – оставя слоеве бял прах по теб, хавлията, чадъра, всичко… И не може да се прави замък от него!!! На няколко места има “райски плажове”, които са каменисти. Големи строежи няма почти никъде, но пък плажовете са яко гъч, или ако са пусти – определено има защо. Я тиня, я е на майната си и няма условия в радиус от 20 км…

Положението се усложнява от фактът, че ако съм на нашето черноморие все ще се намери къде да се спи – дет са вика, тука всеки втори ти е роднина. Ама в Гърция? Не можеш да разпънеш където искаш, ако окъснееш. Съответно става доста рисковано да обикаляш на сляпо и да търсиш плажове…

От доверени хора научих, че по Ситония (средния от трите “пръста” на Халкидическия п-ов) има читави плажове. Затова си поставих за задача да обходя по Фликър и по Google Earth всяко местенце, което от космоса прилича на плаж, и да гледам снимките от там. Е ми, нервите ми се изчерпаха някъде след 20тия залив/плаж, защото всички снимки, правени по тия места през лятото показват колосална навалица… И на повечето места – чадъри и шезлонги. Питах други познати – еее, нормално, викат, то знайш къв е гаден тоя пясък, не може да се лежи на него!

Бахти. Help me out!

пп: Понеже още не съм опраил коментарите, ако не можете да коментирате, а много ви напъва да го сторите, драскайте на boby точка dimitrov кльомба gmail.com

Купих си автомобил

Рено Клио 2, 1999 г, 79 000 км, директен внос, един собственик, запазено.

След консумативи (масла, ремъци и тн), еко такса, гражданска, платформа, регистрация в КАТ, оправен калник и пари на тоз и оня = 4500 лв.

Както би казал Петьо: айде, и каквото – такова.

Пишещи инструменти

Така, според мен, се превежда writing implements на български. Преди няколко дни получих пратка от Англия, включваща няколко различни пишещи инструменти с обща стойност 55 паунда.

120 лева за “химикалки” (както ги определи брат ми) изглежда стряскащо. И какви са тия химикалки, които трябва да купуваш чак от UK? Всъщност, няма нищо невиждано – просто се оказа, че в татковината (като почнеш от Office1, Orange Center, Шипка 6 и всичко останало) всичко по-екзотично от текст маркер или автоматичен молив е неоткриваемо. Или пък се доставя само по поръчка, с две седмици изчакване и на цена, по-висока от тази в Англия.

В четвъртък направих и платих поръчката, в рамките на деня получих мейл, че е пратена и в понеделник следобед вече тичах към пощата. По-бързо идва пратка от южна Англия, отколкото от Бургас… Ето какво получих:

Първите две са ми нужни за упражнения по калиграфия. Нещата на edding са евтини и са подобни на маркер – с тях ще правя първите стъпки, освен това са удобни за разнасяне без притеснение от разливане на мастило. А писалките на Pilot са близки до класическа перодръжка, но с модерен механизъм, така че не е нужно топене в мастилница. Пълнителите са лесно сменяеми и има 12 различни цвята! Калиграфията е нещо, което ме привлича от известно време, и заради увлечението ми по типография като цяло, а и заради възможността за красиво надписване на ръка на нашите картички, покани, пликове… От дълги години следя продуктите на Sudtipos – водеща фирма в превръщането на ръкописни шрифтове от известни калиграфи в цифрови шрифтове (за компютър). Шедьоври като Feel Script или Burgues Script са основен стимул за покупката на тези писалки. Сега остава само да поръчам подходящо четиво от Амазон!

Вторите две са взети с подобна идея и схема. PITT писалката е като маркер, но пишещият връх е във формата на твърда, заострена четка, която поддава при писане. Това се използва за създаване на т. нар. brush lettering и всякакви неща, които се облагодетелстват от линия с различна дебелина според силата на натиска. Като четка с туш, но без цапаницата и мастилница и попивателна… Между другото, много художници на комикси използват подобни писалки. Един прекрасен пример е Chris Sanders (режисьор и аниматор на Lilo & Stitch – любим филм!) и неговия (в момента прекъснат) уеб комикс Kiskaloo.

Химикалките на Stabilo са световно известни и признати. Тези специално са от последното им поколение – с нова система за топчето и ново мастило. Пишат много, много “мазно” и леко, също като gel pen, но мастилото съхне бързо и не зацапва. Много добре се държат и при надписване на нашата ръчна хартия, която е пореста и мека. Потъването в листа не им пречи, дори напротив. Най-хубавата част са 10-те пъстри цвята – за всякакви поводи!

Накрая нещо привидно тривиално – needlepoint pen. Писецът е много тънък, но е метален, а не от влакна, както е при тънкописците. Ако натисна върхът към хартията, мастилото не се просмуква в едно увеличаващо се петънце, както е случая с тънкописците, а се държи като обикновена химикалка. Мастилото е от модерните visco gel, така че съхне бързо. Взех го, за да замести вече изчерпващия се Uni Pin 0.1, който е прекалено остър и задира по неравната ръчна хартия, и стария ми Faber-Castell Ecco Pigment 0.5, който пък е прекалено дебел за ежедневна употреба.

Айде, стига ви толкова бръщолевене за пишещи инструменти (вече чувам брат ми – “не съм си представял, че някой може да говори толкова за едни химикалки, камо ли да напише”)!