С две думи: близо до Смолян се намира село Гудевица. В него има старо читалище. То има нужда от голям ремонт, за да стане реално функциониращ културен център, място с класна стая, спалня, кухня, баня. Сигурен съм, че много хора ще намерят своят начин да помогнат – било с труд, парични/предметни дарения, разпространение на информация. Ето директно сайт: Народно читалище „Бъдеще сега“.

И тук си позволявам да цитирам част от писмото на Сава. Непременно разгледайте двата документа, линкнати в него! Аз лично научих много нови неща само четейки тези документи, представям си какво ще е на място.

[Читалището] е част от мрежата „Живи места“. Подготвяме мащабен ремонт това лято. Сега пишем един проект за Европейската доброволческа служба (EVS) за ремонта. Търсим доброволци, които да са с мен в Гудевица от началото на май до края на октомври. Ако познавате някой подходящ човек (чужденец до 31 години), свиркайте. Ако не се сещате – препратете го на познати, които биха могли да се сетят. Предварително благодаря за съдействието =)

През пролетта ще направим няколко градинки, които да ни изхранват. Ако разполагате с някоя и друга семка, ще я приемем с благодарност! Имам и интересни семена за размяна. Засаждането ще е учебен курс по методиката на читалището – т.е. забавен и интересен. Ще говоря с ученика на Фукуока от съседна Гърция също да дойде. Датата ще е края на април или началото на май. Ще ви уведомя допълнително.

През август-септември предвиждаме работен лагер по „Младежта в действие“. Ако някой от вас проявява желание да се включи под каквато и да било форма, е добре дошъл. Работим и по финансирането, така че да платим на хората, които ни помагат в организацията.

с най-добри пожелания,
Сава

Зимата е мааалко по-коварно, защото на много места пътеката е покрита с дебел слой лед, от ляво е стръмен баир надолу, а от дясно – нагоре. Но не е невъзможно с повече внимание. Нашият преход продължи 5 часа, включващи Паничище – х. Скакавица – почивка за сандвичи с чай и Джак – проправяне на пъртина до водопад Скакавица – съзерцаване на гледка и идиотски снимки – връщане на Паничище.

Тъй като времето беше доста меко и температурата – над нулата, преди обяд в деня на разходката се беше отчупило парче от обледяването на водопада. Така станахме свидетели на рядка гледка – полу-замръзнала Скакавица. Преди доста години съм гледал как хора се катерят по ледената колона, но тогава беше стегнало на -15 в продължение на месец и ледът беше доста по-дебел.

Всъщност реката беше доста по-пълноводна, отколкото очаквах. Дори малкия водопад, който е на 20 минути от хижата, бумтеше с пълна сила и беше направил страхотни ледени форми.

В крайна сметка този преход се получи една чудесна разгрявка за бъдещи зимни приключения. Освен това уикендът продължи с несебърски чернокоп на скара, домашен суджук, греяна ракия и вино и домашни ръжени хлебчета. Ползотворна и приятна почивка

Ето тук са всичките 20-тина снимки от Скакавица.

пп: Който не е бил на водопад Скакавица – да се засрами и да си планира разходка в тази посока тутакси. Най-добре на пролет, когато е най-пълноводен.

ппп: Респект за младежа, който беше опънал палатка, окопана в снега пред хижата.

Случайни кефещости

• многото интересни лекции – на Сава за permaculture, на Димо Стефанов за компостирането, на Ники Маринов за строенето със слама…
• мацките с коктейл Бъзука (със сок от бъз) и всички handmade нещица
• симпатягите от Gibbon, благодарение на които научих какво е slackline и само за няколко часа вдигнах вестибуларно ниво
• всички доброволци, изнесли цялата организация и кошчетата, табелите, яките тоалетни със стърготини, шатрите, сцената и какво ли още не
• шатрата с перкусиите, която много подходящо се оказа до ъгълчето със slacklines и задаваше страхотен ритъм за упражненията
• изумително малкото боклуци, останали след целия този народ (очаквах да са на камари из поляните, но на мястото на палатковия лагер имаше само няколко бутилки)
• страхотното време

Случайни некефещости

Определено има подобрение от първата година, ама е смотано да стават засечки от рода спиране на тока на сцената в prime time (събота вечер), разминаване от няколко часа с обявената музикална програма или видим недостиг на сергии с храна (не че не си носихме, но е притеснително на всички места да се чака по 30-45 минути за двойка кебабчета или варена царевица).

Идиотите, които в събота вечер освиркваха целия сет балканика (включително траковете на Брегович!!??), вероятно страдащи от запечен снобизъм със завишен анти-чалга детектор май се бяха пообъркали малко. Другия път им предлагам кат не им харесва line-up-a да си седят в палатката. А на Гуча изобщо да не се вясват.

Особено ме накърни количеството хора, които бяха опънали палатки във фестивалната зона, където, на теория, е забранено. Както и колко народ беше паркирал досами входа, където, на теория, е забранено. Създава усещане, че си прецакан.

Притесни ме, че голяма част от хората (по мои наблюдения поне 30-40% от въртящите се към 21:00 около сцената) са чутовно неподготвени за пребиваване в планински условия. Имаше девойчета с видимо тегло 40 кг и възраст 16-18 години, които зъзнеха по тениски и полички, увити в хавлии. Имаше изтрещяли симпатяги, които спяха на открито, директно на земята, по джапанки, шорти и суичър, увити в одеало от БТС, естествено подгизнало от влагата. В неделя следобяд видях групичка младежи, които бяха изгорели по цялото тяло до цвета на якетата на хората от БЧК. В понеделник сутрин едни веселяци си цедяха дрехите от влагата, без съмнение влизаща одма в лятната еднослойна палатка. Въобще из палатковия лагер сигурно половината палатки бяха „еднодневки“ от Метро. Не ми се мисли какво щеше да е, ако завали (както е валяло миналата година). Добре, че младите болест не ги лови…

Случайни хрумки

Добре би било вечерната музикална програма да е съставена от нещо по-живичко. Ambient & chill хави са чудесни да пълнят фона от обяд нататък, но стане ли 7-8-9 трябва да почне джангъра, защото хората умират от студ. Поне на крака да ги държи саунда, щото ревматизъма се просмуква…

В тая връзка, още по-чудесно би било звучната и не-звучната страна на феста да са разделени. Примерно шатрите с лекциите и работилниците чудесно ще се впишат при палатковия лагер. Хем се спестява разкарването напред-назад, хем няма джангър по време на разговорите, които все пак са „акапелни“ и е сложно докато някой ти обяснява йога практики да се опитваш да се вглъбиш на фона на забързана електроника. Така вместо Горната и Долната поляна ще са Тихата и Шумната.

Разширение на идеята в тая посока е фестът да си промени малко формата. В момента петък е слаба работа, основно хората почват да пристигат вечерта след работа, ще рече 11-12 и натам за софиянци. В неделя пък към 7-8 се изнася голяма маса, който трябва да работи в понеделник. Така събота става основния ден; в другите два няма особена нужда от големи вечерни атракции.

Чудесно би било в събота да почва основното музикално-сценичното действие още от преди обяд, а в петък и неделя да са лекциите. Тъй заминаващите в неделя няма да съжаляват, че пропускат екшъна и пак ще могат да видят неща по шатрите, ако ги влече. А пък в събота няма да си раздвоен между лекции, каяк или сцена. Освен това концентрацията на основните интересности по сцената (потенциално) ще стегне програмата, та да може човек да си планира програмата.

Случайни снимки

Оп, за малко да забравя. Няколко снимки по темата.

Покрай тази обиколка (със спирки в Търново, Варна, Балчик, Обзор, Бургас, Созопол и Тополовград) направих 2-3 кадъра от ръка, преди всичко да си ги ползвам като тапети (wallpapers) за компа. Ето ги и тях:

Интересен факт: докато снимахме на едно (от, както се оказа, няколкото!) голф игрища покрай Балчик, на и около терена се натъкнахме на големи количества гъби. Предимно челадинки и ливадни печурки. Консултация с момчетата от поддръжката показа, че:

• гъбите не са култивирани и/или нарочно садени
• макар да се коси ежедневно, това не им пречи да излизат, дори ги стимулира (вероятно щото и се полива ежедневно)
• брането и консумацията не се препоръчват, предвид торовете, с които се пръска тревата

Жалко. Все пак метнах две снимки, щото е трудно за вярване: ято печурки до club house-а и цяло котило челадинки.

И другата новина е, че открих официално лятно-плажния сезон с първото скачане в морето. Случи се на Смокините, където минах да се видя с познати, бачкащи по бар на плажа. Както писах, морето беше студено, но затова пък чисто и чудесно празно откъм хора Започвам гласене за Джулай на Кара дере…

За финал две позакъсняли панорами от почивните дни около Гергьовден. Едната е по-общ план, а другата – по-близък на Конявска планина:

Чудесно временце се случи тогава, успяхме да набрулим и малко шаренко

Има време за всяко нещо, за всяка работа под небето. Еклесиаст 3:1

Събота сутрин, 9:00, след лягане в 4:00. Чува се стадото кози – бързо, почти нетърпеливо потропва по шосето, сякаш предусеща пашата. Прекрасно време! Хигиена, кафе, бързо натъпкване на раница и хващаме пътя. Синоптиците вещаят дъждове цял уикенд – явно важи само за София. Слънцето грее ярко, но е още хладно – свеж ветрец ни кара да закопчеем връхните дрехи.

Започнахме с приятен, 2-километров хълмист преход. Чудесна загрявка, в процеса на която събираме дузина големи охлюва, хукнали по росните поляни. Мезето е осигурено още от рано! 40 минути по-късно, при село Пастух, стъпваме на републикански път номер 103 и поемаме на югоизток.

Очаква ни 10 километра шосе, но далеч не е толкова зловещо, колкото звучи. Пътят е с нищожна денивелация. Струма е непрекъснато в полезрението, дървета надвисват от едната страна, скали от другата. Трафик почти няма, сегиз-тогиз префучи за секунда кюстендилски Голф или бус с хляб. Слънцето пече, птичките пеят, гущери подскачат игриво насам-натам. Върви се леко, диша се леко, сърцето тупти в ритъм с крачките.

Близо до отбивката за Скрино – родното място на Свети Иван Рилски – някъде далеч иззад зелените хълмове се подадоха няколко от рилските върхове. Искрящо бели, украсени с бухнали облаци. Колко много сняг има горе все още! В ляво се вижда село Вуково, като наредено за снимка по лицето на стръмния склон. Терасирано, никоя къща не скрива друга, защото е или до нея или висока над нея. Като замръзнал във времето облак конфети се белее тук и там някоя овошка сред къщите. Му идва на човек да се качи там, пък да не слезе. Май започвам да разбирам светеца…

Свърваме от пътя нагоре по усуканата пътечка за Скрино си мисля как е възможно някой да минава от тук с лека кола. Разбира се, точно в този момент едно комби ни подминава с ръмжене по стръмното. Туй местните нямат страх от нищо. Само 800 метра път са до селото, но 200 метра денивелация – спираме два пъти да вземем въздух и вода. Лека-полека, със всяка крачка нагоре, зад зелените баири на Вуково започва да се разкрива все повече от Рила планина и сега вече виждаме, че всъщност само самите върхове са бели, а по склоновете снегът е стопен.

Времето като че започва да се разваля – дебел бял облак със сив корем пропълзява чевръсто иззад южните хълмове и скрива слънцето. Тук-там капки почват да правят кратери в прахта. Говорим си с усмивки, че светецът изпитва решимостта ни, пробва да види дали с малко дъжд ще ни откаже. Продължаваме, разбира се, без дори да вадим дъждобраните.

В крайна сметка сядаме уморено на сушинка на пейката пред кметство Скрино и бавно споделяме един сандвич, докато дъждът решава да се усили. Усещам, че и двамата се чудим мислено на къде да поемаме – дали ще имаме сили да се качим до манастира, дали ще можем да видим кръста и пещерата, дали ще се разрази буря, как ще се приберем после, колко часа остават до мръкване… Вече сме извървели 14 километра, а има още доста нагоре, да не говорим за връщането. В един момент чуденето се прекратява с въпроса „Е, качваме ли се?“ и отговора „Да, хайде да вървим!“

Дъждът секва отведнъж, дори слънцето се показва. Явно решението е вярното, разрешава ни се да продължим. Усмихнат човек ни подмята „Вие накъде, към пещерата ли? То бая има нагоре…“, но това са нормални забележки от хора, които не ни познават. На следващото кръстовище картата ни обърква и докато излизаме от селото по черен път виждаме далече горе кръста, кацнал на скалист връх. Изглежда впечатляващо. Разбираме колко високо трябва да се качим… и че вървим в грешната посока.

Докато се суетим над картата и се чудим как да стъпим на подходяща пътека и от къде ли е правилният път, някъде близо минава кола. Асфалтовото шосе е само на 20 метра от нас, но заради денивелацията и дърветата е невидимо от поляната, на която сме спрели. Знаците са ясни; явно някой наистина иска да стигнем до манастира!

Захващаме два дълги и задъхани километра с 250 метра денивелация. Стъпките са бавни, раницата проскръцва, потта се лее, очите и мислите са вперени нагоре. След като подминаваме долните порти на манастира, покрай нас избоботват два мощни мотора, яхнати от облечени в кожени дрехи с капси… хора. Зачудвам се дали несмущаването на покоя изключва рокери и що дирят тия… младежи… тук.

В двора на манастира имаме сили само да се тръшнем на пейките под камбаните, окачени по клоните на едно дърво, да дишаме тежко и да мълчим. Покрай умората не се сещам дори да направя снимки. Едно младо отче ни кани любезно да влезем в църквата когато пожелаем – отворена е – и се заема да плеви из китния алпинеум. Задължителната манастирска котка, която кръстих Исус (и отговаряше на това име!) заради невероятно благото и разумно изражение, пристига веднага, оглежда ни сериозно, явно ни преценява като достойни и продължава с караула из територията си.

В църквата е прохладно, мирише на ново, сигурно защото е строена съвсем скоро. Някъде от уредбата се чуват песнопения, каквито не съм срещал до сега. Дълбоки и мистични, приличат ми на музиката на Phil Thornton или на мантри будистки медитация, но имат и нещо, което ми напомня за извивките в напевите на исляма. Да, всичко това звучи на ръба на абсурда, но така ги чувам.

Има нещо особено в това място – давам си сметка, че е особено заради извървения път до него. Винаги най-ценните награди се получават след като си се показал достоен за тях, платил си цената. Очевидно паркирането отпред би принизило мястото до туристическа атракция и скара с ред кебабчета, ред кюфтета (каквито, за щастие, нямаше). Но сега, след извървените километри в жегата, след съсредоточаването върху усилието и вглъбяването, мога да усетя нещо трудно за обяснение, което напира като сълзи в очите ми.

Палим свещ и решаваме да се помолим за здраве. Никога не съм се молил на някой бог, хеле пък в църква, нито пък мисля, че човек има нужда от сгради или предмети, във / пред / чрез които да се свързва с нещо по-висше. Но пък вярвам в природната енергия (която спокойно можете да наречете Светия Дух), която ни заобикаля и се концентрира на определени места, както и в силата на съзнанието и пожелателното мислене. Така че просто поседявам на това особено място известно време и мислено пожелавам здраве поименно на всеки, който успея да се сетя в момента. Дано има ефект…

И тръгваме отново нагоре, нагоре през буковата гора, към кръста на каменистия връх, който видяхме от ниското. Когато стигаме, първото, което виждам, е покъртителната панорама към близките хълмове и Рила. Оставам без думи и си представям, че кръстът е като гигантски гръмоотвод, от който надолу по баира се стича енергия към манастирската земя и църквата. Това тук е истински правилното място. Мога само да седя, прегърнал Гери, сред ниските хвойни, които растат по камънаците и да се взирам в зелено-синьо-бялата хаотична хармония, като премигвам често-често, за да виждам все пак нещо.

Виждам като разстлана карта пред мен пътят по който сме минали и ми се струва, че е било вчера, или може би по-отдавна; някак си потъва назад всичко, освен присъствието на това място. Пълното удоволствие е донякъде накърнено от рокерите, които чоплят семки, пушат и известно време обсъждат на висок глас лазерни системи за насочване на самолети и ракети, но за щастие скоро темата (или семките) се изчерпва и изчезват. Вече на спокойствие обръщам внимание на детайли, като Струма, която се вие в ниското сред шпалир от тополи и проблясва в следобедното слънце, като къщите на село Вуково, които до преди малко бяха „ееей там горе“, а сега са „ееей там долу“.

Опипвам камъните и се опитвам да си представя какво ли е и да прекарваш дните си тук, в тази дупка… Постепенно мислите ми се проясняват и си казвам, че за човек без притежания мястото е без значение, стига да го пази от стихиите. На човек, комуто душата е свободна да скита и обикаля, не му трябва просторна одая или манастирски чардак. Седя на входа на пещерата с лице навън и се усещам, че така гледам почти идеално в посока запад. Пред мен са се ширнали осоговските баири, покрити с раззеленяващата се гора. Представям си как ли изглеждат залезите от това високо, самотно, прикрито в дебрите на гората място…

След кратка почивка, размисли, леко смачкана торба с охлюви и близка среща един рунтав, игрив и подозрително активен Караман, тръгваме обратно към манастира. Внимателно, защото пътеката е много стръмна, а ланска шума покрива нападали клони – чудесна основа за малко екстремно търкаляне по хълм.

Долу се замисляме дали вече не е крайно време да поемаме обратно към дома, но само за кратко. Табелата „Аязмо“ ни примамва в друга посока и почти хукваме надолу. Съвсем скоро се дочува, а после и вижда силно течаща вода и излизаме на голяма чешма с каменно корито и големият дебит, който съм виждал. Шишето от литър и половина се напълва и прелива преди да успееш да мигнеш!

Аязмото се казва Света Вода и може би наистина има някакви чудодейни качества, защото след като се измиваме и напояваме с нея, предстоящото прибиране от 16 километра сякаш не изглежда толкова страшно.

Хващаме една пътека без много да му мислим и с бърза крачка слизаме до Скрино. Пакетче вафли за 40 стотинки, снимка на селския казан за ракия (последната за деня) и час и нещо по-късно отново сме на шосе 103, този път в посока северозапад. Сега вече трябва да бързаме, защото започва да пада вечер, захладнява, а и май най-сетне ще завали сериозно.

Вдигаме за стоп с надеждата да спестим 10-те километра до Пастух, но малкото коли, които минават по пътя, са все с кюстендилски номера – всеизвестно ялов район за стопаджиите! Обогатяваме мезето с още няколко окъснели охлюва и си мисля – леле какво пътешествие им устроихме по техните мащаби, само ако знаеха!

По някое време умората си казва думата – мълчим, вървим, всеки потънал в мислите си. Когато наближаваме село Пастух, спираме да починем пред църквата Свети Иван. Вятърът е изгасил свещите вътре и вън… По обяд, когато минахме от там, поседнахме в хладната сянка на притвора и ето, че пак ни подслонява. Някакво много хубаво усещане остави в мен това малко църкве, съкровено по един тесен и уютен начин.

Вода, аспирини, ластичен бинт за коляното ми. Уж си почиваме, но не ни свърта, бързаме: не само, че се свечерява и започва да вали леко, но ни подгони и един страшен и неумолим звяр – Гладът!

Когато пресичаме селото и захващаме лекото нагорнище из баирите към дома в мен изгрява нещо като гордост. Гледам накапаната от дъжда нокия и не мога да повярвам, че в момента извървяваме последните два от общо 32 километра за по-малко от 10 часа с почивките. Душата ми се пъчи гордо пред изстрадалите крайници и органи. В този момент слънцето изчезва съвсем и дъждът се усилва значително.

Тия последни два километра по хълмовете, след 7 вечерта, в сумрак, студ и дъжд имат страхотен педагогически и опресняващ ефект по въпроса за смирението. По времето, в което прекрачвам прага на къщата, след 20:00, вече не съм горд – гордостта се е  претопила в една ярко жълта и топлеща благодарност за възможността и силите да направя този преход. Усещам се като истински пилигрим. Мисля си – ако усещането е такова след само десетина часа и трийсетина километра пеша, какво ли ще е един ден, когато стъпя на Camino de Santiago? Докато се опитвах да предам тия си усещания на глас, разбрах и колко съм благодарен, че има с кого да ги споделя.

Към 10 вечерта салатата е нарязана, ракията налята, рибата изпечена на дървени въглища, картофите задушени с масло, печката бумти. Да, много сме сръчни. И скромни.

В неделя решихме да е ден за почивка. На опашка се подредиха няколко стави и мускулни групи да подадат оплаквания. Мента с тоник и лимон потушиха бунта временно, но почивката се отложи – за отмора почистихме и обърнахме 20 квадрата градинка и насадихме подправки. Понякога се усещам свърх-човешки, като сетива, усещания, възможности. Този уикенд беше точно така.

Мисля, че просто му беше дошло времето.

За мен ходенето по планините, когато е с цел натоварване, винаги е било като един въпрос, един тест. До някъде пред физическата подготовка, но много повече пред съзнанието, защото дълго след като спра да усещам краката си мога да си наложа да вървя и да продължавам напред въпреки протестите на тялото. А като му се види края – еуфория, гордост и дори усещане за могъщество или величие.

Прекосяването север-юг на Рила и Пирин за няколко дни през лятото е страхотно преживяване, но освен някой внезапен летен порой или градушка, няма кой-знае какви предизвикателства пред тялото и главата. Хижите са на обикновено 6-8 часа не особено труден преход, което в лесни условия си е чудесна разходка. Хладнинка, езерца, местенца за медитация, светло до късно, пък и да замръкнеш – добър чувал със шалте са достатъчни. Зимата, обаче, е друго нещо.

От няколко зими насам събирам смелост за нещо повече от обикновена разходка и 10-тина километра downhill. Тази година най-сетне се получи, преди всичко заради подкрепата на един специален човек.

Не искам това блогиране да става някаква поетична тирада или егоцентрична възхвала. В крайна сметка аз съм само един начинаещ любител турист и това, че последните 10 години трамбовам баирите през уикендите не ми дава квалификация на опитен планинар. А и е невъзможно да се опише с думи диапазона от емоции, през които преминава човек, по време на едно такова изпитание. Затова ще пробвам малко по-фактологично.

В местност Картала, над летовище Бодрост, близо до Благоевград, има ски писта и лифт. Слизаме на горната станция на лифта в 11:30 сутринта в неделя. Часът е късен предимно заради неподозирано лошият 25 километров път в планината. От там се качваме на връх Равнец, което отнема около 40 минути по един доста стръмен склон, но пък се разкрива прекрасна гледка към острия и заплашителен, величествен Пирин.

След тази загрявка започваме дългият близо 13 километра преход към хижа Македония. Зимната маркировка намираме на около 2 км от този първи връх и се движим заедно с нея по билото на четири други. Слизане, качване към Русалия. Слизане, качване към Равник. Слизане към Парангалишки преслап и чернеещите отвесни скали с надвиснали снежни козирки, потенциални лавини, качване към Езерник. Слизане, качване към Герман и Наковалнята. Слизане, слизане, слизане по Малък Мечи Връх и хоп – хижа Македония, след още шест часа и пет покорени върха с височина над 2400 метра. Звучи някак бързо и лесно…

350 минути почти непрекъснато ходене при променлива облачност; внезапно излязъл вятър, вариращ от силен до ураганен на върховете; 200 метрови денивелации, които се катерят по половин час; двуметровите стълбове на маркировката на места стърчащи едва по педя от снега – морък, леплив и особено подходящ за затъване до кръста; не можеш да спреш, защото вятъра те бута и кара да замръзваш; не можеш да седнеш да си почиваш.

По пътя срещаме хора, които идват от Македония и ни казват, че хижата вероятно ще е затворена, защото нямало хора и хижарят смятал да си ходи следобяд. Този притеснителен факт не ни спира.

Някъде на четвъртия час, след един особено зловещ склон, където, заради стръмното, снега, клековете отдолу и вятъра изкачваме 55 метра (разстоянието между два жалона) в продължение на 15 минути, се прокрадва въпросът „дали да зарежем хижата и да слизаме директно по склона към ниското, към Картала?„. Няма и връщане назад – в този вятър лифтът е затворил. Но да се откажем сега би обезсмислило цялото начинание. Не ходим заради крайната цел, а заради постижението, за да надвием себе си. Вятърът и снегът стават врагове, който искаш да победиш недвусмислено, а не просто да се скатаят някъде. От тук е и последната снимка, насетне образите са само в главата.

Някъде в шестия час след слизането от първия връх, хижата вече се вижда, далече долу, в ниското, затрупана със сняг. Прозорците не светят. Коминът не дими. Няма ги моторните шейни на стопаните. Половин час почти тичаме в мълчание надолу по склона, заедно със свличащия се сняг. Краката са на пълен автоматик. Май никой не посмя да каже на глас, че хижата е затворена.

И чудо – не е! Хижа Македония е напълно празна, но хижарите благородно са оставили вратата отключена, залостена само с едно райберче отвън. Влизаме. Триумф. Обзема ме едновременно еуфория и едно топло всеизпълващо спокойствие, увереност – аз мога всичко, ние можем всичко.

Печка с дърва, чай от термоса, преобличане. Не повече от 20 минути почивка. Трябва да бързаме – стъмва се. Тръгваме покрай река Благоевградска Бистрица надолу, все надолу, към Картала. Този път няма вятър, но има една тъмна борова гора, под светлината на мъничко парченце луна, отразена от снега навсякъде около нас.

В далечината се чува вой на чакал, а нас ни чакат още 8 километра в дълбокия сняг. Минаваме ги неусетно, смеем се много и не спираме да бърборим. Дишам толкова дълбоко, че ми се струва, че ще литна. След два часа, някъде около 20:30, 9 часа след като слязохме от лифта, скачаме в колата и отпрашваме по празния път към Благоевград.

Вече предусещам изумените и уплашени и неразбиращи гласове и погледи на познати и роднини, които са неразделна част от наградата. Също като споделянето на това свръхестествено преживяване с единствения възможен човек, който би се навил на невъзможното без колебание, би минал през немислимото ако ще и със сълзи, но без грам мърморене и мисъл за връщане назад, и би завършил невероятното с усмивката на човек с изцедено тяло и въздигнат дух.

Започвам сериозно да се замислям за Ком – Емине…

пп: Тия снимки по-горе + още няколко са в комплект на Flickr.

Сега, нека започна с това, че тази книга се води детска литература, макар това да ме кара да се чудя какви деца има по света… Има Newberry Medal, като Island of the Blue Dolphins, която също много ми хареса със супер-простоватият си изказ и детски поглед върху един див, тихоокеански остров. Шапка му свалям на Stott O’Dell за начинът, по който се е поставил на мястото на малко индианско момиче, живеещо само на остров в океана.

The Giver и нейните 180 страници изчетох за по-малко от два часа – толкова потънах в нея. Историите за утопичното бъдеще винаги са ми били интересни, макар че трябва да призная – малко ме плашат. Подтиска ме вероятността хората да изгубят емоциите си и да се превърнат в едни аналитични, стерилни машини с предсказуем режим на живот и on/off копче. Подобен свят, видян през очите на 11 годишно момче и описан чрез отношенията му с неговия… наставник? – The Giver – е развит в книгата. Книгата е някак очарователна и проста по детски, разбираема, но те кара да се замислиш за живота сега, свободите, които имаме и начините, по които се изразяваме. И засяга темата за сънищата и спомените и предаването на преживявания и емоции по не-словесен път, което автоматично я вкарва в полето на интересите ми. Особено частта, че възприятието за цвят, емоциите и спомените са свързани много ми легна на сърце.

Макар че на пръв поглед да изглежда като детска книжка за мечтатели, бих казал, че и един утилитарен практик ще намери нещо за себе си в нея; дори може би на моменти ще завиди на прекрасно уреденото общество, описано хем кратко, хем предостатъчно подробно, за да си изгради човек представа.

Та така, ако някой е мераклия, но не му достигат 10$, да драсне, падам си по заемане на книги!

пп: Интересно е, че изключително рядко ми се дават 10 лева за кино, дори за очаквани филми, но с удоволствие си купувам такива книги за по 10$. Някак си преживяването е друго и вероятно показва, че съм по-скоро a book guy, вместо a movie такъв.

В началото на месеца се започна с един неуспешен опит. След тежък двудневен запой, в компанията на гигантска тава със свинско с кисело зеле и ориз и литри домашнярка гроздова, реших да подкарам стадото от Панагюрски колонии към близкия връх Братия. Заформяше се лека разходчица по полегат баир, не повече от 6-8 км, повечето от които по утъпкан път. Сняг почти не се виждаше, тук-там скрежец. Ей го дей го:

Уви, наборът от пишман-туристи (да не изброявам поименно) подгъна крак още в първите 30 минути, за мое немалко разочарование. Като утеха ми е този кадър, който ползвам за wallpaper в момента.

Втория уикенд бях твърдо решен да не се стига до излагации и да вървя усилено, ако ще и да съм сам. Готов бях да отлепя рано в събота, но внезапно се озовах на парти в Коко, където от Бейлис с Тъламор на Бейлис с Тъламор мина 3 сутринта. В бързината и въпреки часа/състоянието, домакинът изяви смелото желание да се пробва със замисления преход. Душа не ми даде да секна младежкият ентусиазъм, макар да опитах да навлека размисли чрез въпроса „имаш ли екипировка, или поне подходящи обувки?“. Безуспешно.

Като подготовка за сутринта реших да се прибера пеша, 3 км с бърз пиянски ход, около час ми отне… Едва 5 часа по-късно вече бях натоварил багажа и Коко и пътувахме към Костенец. Маршрутът беше Костенски Водопад – хижа Гургулица – водопад Скаловитец – село Костенец. Чудесен кръгов маршрут с нормално натоварване и обща дължина около 13 км.

View Костенец – Гургулица – Скаловитец in a larger map

Тук отварям една скоба за вида на маршрутите. През целият си живот съм имал една резервираност към линейните маршрути (не само в планината, а въобще и изобщо), която едва последните няколко години стана ясно изразена и дефинирана. Линеен маршрут (или прав, linear) е когато тръгваш от точка А, стигаш до точка Б и се връщаш по стъпките си. Кръгов (или обиколен, затворен, circular) е когато тръгваш от точка А и се връщаш в нея без да повтаряш маршрут.

По принцип вторият тип винаги се свързва с повече ходене и изисква повече време. По нашите земи (особено планини) няма кой знае какви възможности, пък и повечето туристически пътеки предполагат поне 3-4 дневен преход, често без връщане до началото. За щастие въпросната обиколка е приятно кръгче и вторият маршрут от този тип, който правя тази година (след обиколката на Белмекен).

Та тръгнахме ние нагоре по баира; всъщност единственото изкачване в този преход е към хижа Гургулица и отнема час и половина с нормален ход (чети: нетуткащ се). Пътят беше разчистен – ходихме по сняг, но плитък и твърд, без затъване. Лесна работа. В хижата мушнахме по едно шкембе и тръгнахме към Скаловитец.

Естествено, по тази пътека никой не беше минавал и снегът беше непокътнат. Обичам да проправям пъртини и да правя първите стъпки в пресен сняг! Особено в такава пухкава пудра, която беше паднала преди няколко дни. Ронлива, мека, суха, не се лепи. Идеален сняг. Около час вървяхме с бавна крачка, защото снегът беше доста дълбок, слънцето напече яко, а и шкембето натежа вероятно.

На водопада, в прескачане на рекичката, аз побързах да откъртя айсберг с размерите на Тексас, под който течеше водата. На свой ред Коко, като един виден представител на вида Мързелус Амфибиус, успя, приземявайки се след скок над поточето, да седне в дупката от полу-разтопен сняг, постигайки мокри крачоли и гъз, както и наводнени обувки. Всъщност, краката му бяха мокри и от преди това; просто не беше осъзнал сериозността на въпроса ми от предната вечер Гетите, които му бях заел малко по-рано, очевидно не помогнаха.

От там пътят е само и единствено надолнище. Имахме късмет под формата на трактор, който беше утъпкал, така че нямаше голямо газене на сняг. Зададох бърза крачка в коловозите, защото натоварване явно нямаше да се получи, та след 2 часа бяхме в селото, а след още час – до колата. Приятно преходче се оформи!

Коко пусна снимки и по-важното: вдигна туристическо ниво. Официално го повиших от пишман-турист на баир-будала и съм сигурен, че ще е готов за нови подвизи. Като реанимира. По някое време през лятото. Моите снимки са на Flickr, както обикновено.

За мен, обаче, този преход беше само лека подготовка за нещо много по-голямо, както се оказа. Една седмица по-късно (миналия уикенд) направих най-дългия си еднодневен преход в зимни условия. Беше невероятно изживяване… което ще опиша следващия път.

След време исках да публикувам допълнителни неща по темата, да разширя хоризонта, така да се каже. Проблемът беше, че всичко, което пуснех по темата привикваше сума народ, до такова ниво, че „наргиле“-то започна да съставя значителна част от целия човекопоток на блога. А аз не искам блогът ми да се асоциира и върти само около едното наргиле.

Затова, с помощта на Коко и Серж, направихме отделен сайт, на който да излеем цялата насъбрана мъдрост и на който ще можем да развием темата. Тук няма да публикувам повече материали с тази насоченост, всичко ще се измества натам.

Този сайт е Zadimeno.com. Ако ви интересува нещо, каквото и да е, свързано с наргилетата – посетете го!

• Grimm’s Fairy Tales – защото продължавам да си допълвам колекцията с детски книжки в читаво издание (твърди корици, гравюри, качествена хартия и печат)
• Line of Vision – защото за Елис се говори, че е като Гришам по времето, когато полагаше усилия и се стараеше; пък и ми трябваше четвърта евтина книга за промоцията 4-for-3.
• Complete Poems of John Keats – след Bright Star и последвалото зачитане на парчета от Хиперион на Дан Симънс, един вътрешен глас ме посъветва да се опитам да почета поезия на английски и по-специфично Кийтс.
• The Giver – защото ми я препоръчаха и ме заинтригува светът, който е описан вътре.
• The Heart of the Buddha’s Teaching – за да си разширя кръгозора по една тема, която ме интересува сериозно; има и свръхестествена причина да искам тази книга, но тя ще си остане неказана – аудиторията определено не познава тая моя страна.
• Walk in a Relaxed Manner – защото съм твърдо решил да предприема това пътешествие, в което вървиш напред, а отиваш навътре.
• The Penland Book of Handmade Books – е, това е практичната страна на поръчката; сигурно се сещате защо.

С това отговарям и на въпроса на Чапи. Пийс!

пп: Израдвах се как по време на запоя на Панагюрище Пецата си купи The Screwtape Letters през Kindle-а, след като видя моето книжно копие. Не ми харесва дивайса, а системата, възможността!

Преди известно време (в началото на 2008 година, ако не се лъжа) попаднах на статия за новооткрит сайт, който позволява на потребителите да създават родословно дърво. От там започна една епопея, която ми се ще да преразказа тук с няколко думи.

От ранна възраст имам интерес към генеалогията, макар тогава още да не знаех, че има такава наука. Когато прекарвах летата в Мичурин, родният град на баща ми, обичах да слушам как дядо ми Дико (който всъщност е дядо на баща ми и мой пра-дядо) разказва за преселението на родата от беломорска Тракия, за неговите 3 братя и 4 сестри, за къщата в Кости…

Един от изумителните за мен факти беше, че дядо Дико беше записвал в една тетрадка всевъзможни неща, свързани с тази част на рода – родени деца, нови снахи и зетьове, кой кога починал, родни места… Един ден видях изрезка от вестник от 1983 година, в който беше публикувана статия за родовата среща на Диковия род. През лето 1983-то пра-дядо ми навърши 80 години и в тази чест е имало голям събор на целия род, 4 поколения. Специално за тази среща баща ми беше изработил (въз основа на записките) родословно дърво. Разбира се, начертано на ръка, увеличено с фотографски увеличител и изкарано на голям формат фото хартия. Къде ти компютри или копирни машини в ония години!

Като видях дървото в мен се зароди едно странно усещане за принадлежност, което в следващите години не ми даваше мира и често си представях себе си като част от тази паяжина от роднини и предшественици. И каквото и да сторя, колкото и да съм различен, колкото и да опъвам нишките, аз винаги ще остана част от тази матрица. Не че не опитах де.

Вярвам, че човек сам създава реалността си и определя съдбата си, но дори от генетична гледна точка е интересно да разбереш и да знаеш кой си и от къде произлизаш. Когато, преди 10 години, дойдох да живея в София, започнаха едни размисли на тема обновяване на родословното дърво и може би нова родова среща. Няколко години кръжах около идеята и тествах различни генеаложки софтуери, които повече приличаха на научни инструменти. В крайна сметка амбицията ми в тази посока затрупана от други занимания… и така докато не попаднах на Geni.com.

Сайтът ме посрещна с невинни полета за въвеждане и подканване да въведа моите две имена и тези на родителите ми. Моментално видях едно мини-дръвче с 3 елемента. Въведох брат ми, после бабите и дядовците, после първите братчедки… Два часа по-късно бях въвел към 30 човека от най-близката рода като имена и град на обитаване. Притесних се, че за повечето хора не знам елементарни неща като дата или град на раждане, какво остава за дата на сватба или дата на смъртта.

Въодушевен от това колко лесно се ползва сайта и колко свободно е въвеждането на информацията (за разлика от софтуерите, които примерно искаха 20 позиции инфо за всеки човек, иначе не позволяват въвеждането в дървото!) поканих майка ми в  Geni.com.

Няколко месеца по-късно чрез баба ми (от страна на баща ми) и дядо (от страна на майка ми) разбрах, че родовата памет е значително по-дълбока от очакването. 250+ човека в дървото са много, много дълбоки и широки корени. До дядото на пра-дядо ми, роден в средата на 19-ти век. И те така.

За да не разточвам и без това дългото повествование, искам да споделя няколко факта за финал:

В Geni.com съм въвел всички хора на кирилица, проблеми с това няма. Само местожителството май-май не е добре да е на роден език, щото явно сайта не може да разположи по картата хора, на които адресите са на български.

Изключително ми харесва „пътеката на връзката“, която сайта показва между теб и избран човек от дървото. Аз си я превеждам по начинът, по който най-често в България се обясняват роднински взаимоотношения. Примерно: поетесата Петя Дубарова е на дядо ми, та брат му, та дъщеря му, та свекър ѝ, та на брат му дъщеря. На английски е по-кратко, но по-неразбираемо: Петя Дубарова is your first cousin once removed’s husband’s first cousin.

На същия тоя принцип на безкрайното разклоняване преди 6 месеца дървото ни се сля с друго дърво. В първият момент се зачудих, като получих известие, че  понеже тия и тия профили съвпадат изцяло в моето и в друго дърво, най-вероятно имаме допирни точки. Слях дърветата и тук е момента да благодаря и да пратя поздрави на Лалю Метев, който е положил доста труд в неговата част на рода. С неговото дърво допирната точка е някъде около Васил Лолов (роден 1844), съпругът на Минка от Въжаровия род, която е сестра на един от пра-пра-дядовците ми по майчина линия – Джендо, от който тръгва Джендовия род. Смяяяяяяяятай, Елкааа!

Ако случайно сте прочели всичко до тук се надявам да закачите малко от моя ентусиазъм и да се пробвате в Geni.com. Да знаете, че информацията се губи, историите в семейството изчезват, променят се, забравят се. Бабите и дядовците си отиват, а всяко следващо поколение знае все по-малко и по-малко. Така че дори сега да запишете своите починали пра-дядо и пра-баба – къде и кога са родени, къде са живели и тн – шансът е, че децата и внуците ви няма да научат по друг начин за тях

пп: Снимката горе е едно малко парченце с най-близките около 100 души от нашето дърво.

В събота грешките продължиха. Потеглихме към Белкемен за разходка около язовира, пък и да видим малко сняг тая зима, е га ти! Потеглянето се забави с около час, в който отчаяно търсихме и сбирахме из обърнатата нагоре с краката квартира на Иво пособията за snowkiting. Неуспешно се оказа търсенето, и то за щастие, както щяхме да разберем след няколко часа.

Пристигането се затлачи доста, след като се оказа, че:

• пътят от Сестримо нагоре не е разчистен
• в неразчистения път има заседнал рейс с младежи на път за спортната база на Белмекен (за кой чвор не бяха минали през Юндола е мистерия)
• рейсът имаше вериги, които не пасваха точно и се наложи потягане с българско инжинерно влакно (ръждива тел)
• да се бутне рейс извън пряспа е непосилна задача дори за 20 момченца спортисти, защото рейсът е къс (по аналогия с вица с китайците и гредата), тежи 5 тона и е затънал полвин метър надолу
• варненци никога не са виждали сняг явно, съдейки по смелият младеж, който със замах набута едно BMW комби (със задно, без вериги!) в дълбока пряспа, от която no amount of бутане, клони под гумите, ракия и смях от наша страна не успяха да го извадят
• две девойки могат да седят заедно на предна седалка на затънало в сняг BMW, докато ние го бутаме, особено ако едната се казва Беатриче; специални поздрави за името
• ще трябва да оставим колата на пътя към Белмекен на 4 км под стената, а преходът нагоре е стръмен, с благи навявания от по метър сняг

Докато ние се забавлявахме с несломимият оптимизъм на хората от рейса и младежа с BMWто, Петьо бяха успяли да дойдат от Пловдив, да се качат до Белмекен през Юндола и да минат от западната страна пеша, стигайки до северната стена.

Еля намерихме се на стената. Тук специални благодарности на човекът от ВиК, който се обади да организира спасяването на закъсалите, както и благодарим, че повярва на иначе невероятната история, че автобус с гуми за пистарка и без работещи вериги може да тръгне по неразчистен път, при това возещ деца.

След няколко часа се озовахме на южната стена – обиколката на язовира от източната му страна беше страхотно преживяване. Снегът беше непокътнат, с изключение на случайни зайци тук и там – ние направихме първата пъртина с помощта на термос чай и павурче ракия. Времето беше невероятно – светло без да напича, хладно, но не мразовито, нито повей от традиционния за Белмекен вятър. Момент на радост, че не се стигна до влачене на кайт и сноуборд.

Нахвърлях няколко снимки и панорами, макар че през повечето време просто ходих зяпнал по натрупванията от скреж по клоните, леда по язовира, висулките около поточетата…

Опитахме се да хапнем в спортната база на Белмекен, но ни отрязаха със предупреждението, че има 200 човека спортисти и не е ясно дали до нас ще стигне нещо. Туй хубаво, ама глад. Метнахме се в Шкодилака на Петьо и юруш (съставен от каране с 20 км/ч по заледен път и доста приятен дрифт на един завой) към Пловдив за вечеря, бар и спане под съпровода на разгонена котка.

На следващата сутрин – тортички с фрапе и трип до мястото над Сестримо, където зарязахме вчера другата кола. В 18:00 вече хапвахме супичка в София. Mission complete!

За рождения ден и нова година не можах да бъда с всички хора, с които исках да се събера на тоя светъл юбилей (ограничения в мястото, парите, времето и желанието), но пък се озовах с много други, които ме зарадваха повече от очакванато. Хората се променят, кръговете по интереси се променят, приятелите са като прибоя… или както би казал Шишо Бакшишо: „Децата растат, народи загиват, животът си отива.“

Нагостих тайфата с капама и заек със зелечуци на фурна. Насъщният беше налице. Луксът беше под формата на Glenfiddich 12yo & 15yo, Bushmills 10yo & 16yo и едно Baileys за коктейли с нескафе и мляко. Новата година подпочнах с Dimple 15yo & Jameson 12yo (смятано за най-доброто Irish blended whiskey). Това на фона на пълнено пиленце с гъби и топено сирене. Нямам от какво да се оплача…

Майка ми прати тия дни снимка на букетче кокичета, прясно набрани от село. Разказа, че за първи път от 30 години на село има кокичета в началото на януари; всъщност точно след като съм се родил дядо ми занесъл в болницата букетче кокичета на майка. Поличба!

Преди празниците си счупих ключа за входната врата на квартирата. Имах резервен, но така го изтървах, че и той е неизползваем в момента. Поличба?

Вън е толкова топло, че започна да ми липсва лятото още преди да е минала зимата. Миташки бичил айляк на морето, но на мен ми се иска направо да е юли и Кара дере и Делфин и малко делюкс на Памперо с наргиленце. Поличба не, ами направо обещание! Което се връзва идеално с пожеланието на картичката ми за рождения ден – да намеря идеалния айляк!

И накрая, както побързаха да ми напомнят две от близките лица, които не можаха да се включат в тарапаната: Thirties are the new twenties!

пп: Оп, забравихме аудио-визуалната техника. Ето моите снимки, ето и няколко от Живко, ето и на Петко колекцията, а накрая ето и Коко какво е пуснал.

Какъв е проблемът на курсовете в днешни дни, че всички се оплакват и псуват и мърморят? Защо хората се отнасят с пренебрежение към шофьорите, взели книжка през последните години?

От моето обучение аз лично съм доволен. Преди започването на занятията ни обясниха подробно графикът на лекциите и кормуването. Дадоха да се разбере, че ако някой си мисли да вземе книжка плащайки – не е това правилната фирма.

Самото кормуване беше освен класическото градско по малки улички и разни типични неща, като задръстване, разкопани маршрути, потегляне и спиране на голям наклон, движение назад, паркиране – успоредно и перпендикулярно. Отделно правихме нощно, извънградско нощно и извънградско магистрала. На тези упражнения някои от задължителните неща бяха да изпреварваш, да сменяш къси/дълги, да спираш в отбивка, да поддържаш постоянна скорост – в случая с магистралата се искаше 10 км да караш с над 110 км в час.

По време на кормуването нямаше лигавщини, не беше разрешено да се возят приятелчета, гадженца, братчеди и майки. На изпита до мен седеше инспекторът, на задната седалка – инструкторът ми и туйто. Само инспекторът имаше право да говори, ние мълчахме. Направих две малки грешки (не помня колко беше разрешеният брой малки и големи), които ми се казаха след края на изпита, като човекът ме извика обратно в колата и ми обясни точно какво и къде съм пропуснал. Това стана след като спрях и ме помолиха да изляза, говориха с инструктора, викнаха ми и казаха „Поздравления, колега, а сега влезте да ви обясня грешките“.

Цивилизована работа. Сега, не казвам, че съм добър шофьор – още съм начинаещ. Нямам смелост за рискови престроявания, да карам броня-до-броня в трафика, да огъвам правилата с бус-ленти, трамвайни линии и еднопосочни улички. Обаче тоя курс породи в мен една увереност, че мога да се справя добре на пътя и да не застрашавам с всяко движение другите.

Не знам какви са другите шофьорски курсове и кой какво е минал, но ми е обидно едно такова, като ме поставят наедно с пернишки пиргиши, на които книжката им е струвала повече от голфдвойката.

Ако предното и задното стъкло на колата са мръсни – това не пречи ли на шофирането ви достатъчно, че да ги изчистите преди тръгване, или някъде по време на пътя?

Доста мои познати шофьори с много опит не обръщат особено внимание на чистотата на стъклата. Рядко пускат дори едни чистачки (за да не замазвали!). Или пък страничните стъкла са така напръскани, че не се вижда добре в огледалата.

Като пътувах едно лято с брат ми към морето, тлъста твар се разпльока на предното стъкло, току на нивото на очите. Вместо да запръска вода и да зачисти моментално, дорде не е засъхнало още, браточка дори не трепна (освен, че каза „бааааси мухата!“ и „да бе, да я размажа ли искаш?!“). Хубаво, ама това лято като пътувах аз, при пристигането стъклото в зоната на чистачките не беше особено по-мръсно, отколкото при тръгване – защото при всяка тлъста твар пускам спирта да се лее. Измива много добре.

Наскоро пък при Петьо се возих – задното стъкло беше непроницаемо от мръсотия, само едно полу-кръгче от чистачката имаше оформено с по-светъл цвят прахоляк. Честно казано на мен не ми е комфортно да шофирам така, усещам някаква несигурност като нямам добра видимост. Преди извънградско задължително си мия стъклата, както и редовно през седмицата, особено сега, като почна калния сезон в София.

Защо на видимо читав и прав извънградски път, при добри климатични условия и минимално движение, шофьорите не поддържат постоянна скорост? Същият въпрос важи и за магистралите – защо хората не се движат с постоянна скорост?

Пък и дори пътят да не е познат или да има завои или да има мъгла или дъжд или трафик или е нощ – има ли някакви съображения да не се движиш с постоянна скорост? Ако си притеснен, движи се с 50, няма проблеми, но карай с 50 през цялото време.

Непрекъснато се натъквам шофьори, които карат на пориви. Яко газ на правите, изчезне напред, след 500 метра го настигаш – кара на спирачки по завоите. Или по права отсечка, аз се движа с 90 и видимо го настигам. Изведнъж човекът отлепи в далечината и след малко пак съм при него. Или задминавам някой по магистралата, на равното, след като съм се приближавал поне една минута – ще рече, че той се движи със 110, да речем, а аз карам със 130. След мъничко го гледам пердаши яко, изпреварва ме и след километър спира да зарежда. Иди разбери.

Допълнителен стимул за този въпрос ми даде един коментар на Петьо, докато пътувахме за Лесков дол. Първата кола в колоната беше Иво и докато криволичехме из завоите към Своге, Пецата изрази възхищението си с нещо като „Глей, глей, Иво е машина, залепи 60 и не мърда“, докато аз гледах как непрекъснато разстоянието между нашите две коли се мени.

Аз лично поддържам стабилна скорост (по време на извънградските на курса това беше основно упражнение) и не го намирам за ангажиращо или трудно, без значение дали говоря на някой, за разлика от Симо примерно, който намалява скоростта според разпалеността на реториката, което резултира в каране със 70 по магистралата.

Защо на нерегулирани кръстовища без знаци за предимство шофьорите, които са с предимство, често дават път или се суетят?

Има ли някаква шофьорска етика, някакви скрити сигнали, някакви съображения? Заедно излизам на кръстовище с някой, и двамата сме направо, той е в дясно, аз намалявам с идея да го пропусна и да продължа, обаче той също намалява и спира. Аз също спирам щото се чудя какво се случва. И какво чакаме сега? Същата случка, но аз се глася да завивам надясно, в улицата, в която е колегата. Спира и чака.

Поне два-три пъти дневно ми се случва това. Озадачен съм.

Бях забравил простичкото удоволствие да се разхождаш със слушалки и любима музика.

След небивалото пребиваване в Търново към средата на август се подпочна една серия от уикендни извънградски разходки, от които няма снимки, но има спомени. В тоя микс влязаха няколко демонстрации на ръчна хартия и доста домашно правене, заедно с първите ни лампи.

Успоредно с това изскочи и новия апарат за въздушни снимки – Olympus E-P1. Това пък повлече след себе си бая играчка за нагаждане на конзола, електроника и тн, след което пък тестове = още извънградски. М/у другото подминах с мръсна газ цифрата от 5000 км, което не е зле за начинаещ шофьор с кола от 5 месеца.

От много време не съм писал и за книгите, които си купувам от Амазон. Сумарно от последната година се натрупаха:

• The Lord of the Rings (50th Anniversary Edition), известна на феновете като „The Bible“
• Серията за Ендър: Ender’s Game, Speaker for the Dead, Xenocide, Children of the Mind
• Серията на К. С. Робинсън за Марс: Red Mars, Green Mars, Blue Mars
• Започнах и трупане на детска класика с твърди корици, нещо като опит да пресъздам в оригинал колекцията със детска класица от соца (едни с платнени корици със златен и сребърен печат). За начало имам тези осем:
  • Alice’s Adventures in Wonderland
  • The Wind in the Willows
  • The Jungle Book
  • 20,000 Leagues Under the Sea
  • Journey to the Center of the Earth
  • Treasure Island
  • The Adventures of Tom Sawyer
  • The Adventures of Huckleberry Finn
• И още малко насипна fiction: The Fountainhead, The Help, Olive Kitteridge, A Thousand Splendid Suns, Island of the Blue Dolphins, The Help
• Отделно, защото заслужава отделен ред: The Screwtape Letters – C. S. Lewis at his best!
• Още в занаятчийския сектор: The Calligrapher’s Bible и Bookbinding: Its Background and Technique, както и The Non-Designer’s Design and Type Books, Deluxe Edition, която имам на PDF, но реших, че заслужава парите, особено като се има предвид колко често ми се налага да обяснявам неща, показани в тая книга.
• И четири различни книги за правене на хартия
• И накрая разни книги за подаръци, като Imagine a Day, Imagine a Night, Everybody Poops и все забавности от сорта

От дума на дума дойде края на септември и се случиха няколко страхотни дни със страхотно време (последното читаво за лятото), които прекарахме на бивака Бяла река, по едноименната еко-пътека и нагоре до хижа Рай и Райското пръскало.

По това време се разбра, че ще има Handmade Day 8 и започна една усилена подготовка, която включване миене и разглобяване на пластмасова маса и подготовка на лампи и картички и хартия и… Ето малко снимки от събитието.

За щастие HMD8 се случи ден след Нощта на галериите и музеите в Пловдив, така че, благодарение на Живко и Ани, успяхме и там да огреем, барабар с преяждане в „19-ти век“.

После пак извънградски забежки с елементи на варене на царевична шума, после Реклама експо цяла седмица, после рождени дни… и през цялото това време, още от началото на месец август, тече усилена подготовка за нашата празнична кампания – календари, коледни картички, сувенири.

То вече се почна, така че – ще се видим по Коледа!

Ето какво търся:

• размер А5, 15х21 см, портретно – ширина 15, височина 21; или близък размер, но не по-голям от този и не чак толкова малък като A6
• да се отваря нагоре, не като тетрадка
• да е с дебели и твърди корици (и предна, и задна)
• да е с листи с редове, не квадратчета и не бели
• да е подвързано със спирала или ако е лепено/шито горе, да има иглена перфорация, за да могат да се късат листите, но предпочитам спирала, защото другото оставя парче от листа в тефтера, което е гадно

Естествено гледах Moleskin, които, обаче, са за друга цел, нямат каквото търся и са безумно скъпи (и реално тъпи за мен). Whitelines са страхотни, но нямат вариант с отваряне нагоре. Може би в крайна сметка ще си взема такъв, но пък не се продава в БГ, а внос от Англия = 12 паунда за бележник, айде няма нужда.

В момента приключвам един бележник Kraft Collection A5, купен от Orange в София за 9-10 лева. Според мен това е абсурдна цена за турски продукт, макар че отговаря идеално на изискванията ми – А5, твърда корица, двойна спирала, бели листи със светло сиви редове и тн. Но пък Orange си носят славата на надувачи на цени и се чудя дали някъде другаде не се продава по-евтино тоя артикул.

Накрая ще взема да си купя един от тия бележници на Мег – Black & White и ще се приключи. Само дето са със единична и по-мека спирала, което е кофти, а и кориците не са особено дебели…

Ех, къде е пълното щастие!

От там директно към… Велико Търново. Отказахме прибирането в София и 4 дни обикаляхме из стръмните улички, дашните кръчми, тъмните барчета и историческите камъни на старата столица. Поздрави на момците от хостел Номади, препоръчвам ви, но измислете начин за постоянно проветрение на дорма и купете ароматизатор на ток, ще помогне.

По средата на предната седмица се озовахме в лошото време, демек в София. Ни да работиш, ни да почиваш… Затова и още в петък вечер отлепихме по села и паланки за барбекю, наргиле, разходка из гората, челадинки, масловки и доста жълти цветя за ръчната хартия.

И докато се обърне човек ще дойде време за Аполония, а имам силно изразено желание за Jazzта-Праста и Булгара…

После що нямало снимки! Е ми няма – то таз работа не е кат оназ работа! Кеф има за гледане!

Та затова като се е задало good последните седмици (месеци?), юруш на маслините! Подхванато още от 10-те дни море за Джулая, нещата преляха в една размазана във времето работна седмица, в която реална работа свърших чак в петък. Тогава се наложи трип до Ст. Загора с цел снимане от въздуха на строящ се там мол, което пък преля в обработка на кадри през уй-кенда. Подобен трип се случи и в понеделник, но до Варна (4:00 тръгване от София, 23:30 пристигане обратно в София след цял ден снимане). Успяхме да минем през Побитите камъни – магическо място, което прилича на морско дъно, но на сушата. Неописуемо е с думи, а и снимките не помогнаха много, въпреки прекрасното осветление (залез с благи облачета).

Следващия уй-кенд сторихме ударно море по две причини: първо, защото морето си е страхотно по принцип и второ, Коко имаше рожден ден и депресия, та целта беше да подчертаем едното и да зачертаем другото, един вид. Стана, даже бих казал удари тавана преживяването.

Онзи ден пък отпрашихме в посока Беглика за първо гребане с каяци. Не очаквах, че да мааш с греблото 3-4 часа в язовир може да е толкова готино! Физическото натоварване е много тонизиращо, без да се разсипваш, а усещането за движение и да гледаш как боровете летят покрай борда на лодката е леко замайващо. И винаги можеш да се джаснеш в язовира, ако прегрееш и не ти се пие повече ледена биричка или ментичка с тоник. На изпроводяк – торба с прясна мащерка, масловки, горски ягоди, боровинки и букет полски цветя. Nature rocks.

Нужно ли е да казвам, че идния уй-кенд удряме Лозенец за концерта на NOHA? След което ще се закотвим с дълго въже по южното Черноморие и така поне 4-5 дни, докато не дойде ред за феста на Беглика + Карандила бенд в събота. Или нещо друго, каквото и да е!

Good is short, so enjoy it.

• Зает съм с тъщата
• Във Варна съм
• В Айтос съм
• Нямам пари
• Тъпо ми е и не ми се излиза
• Не мога, зает съм
• На рожден ден съм
• Ще играя ролеви игри
• Реанимирам след изборите

Ако някой се престраши, от 22:30 ще съм на линия.

10 нощи и 9 дни със страхотно време, страхотни хора, страхотно море.

Чуствам се страхотно, на пук на гадното в София.

пп: Понеже некои хора нададоха глас за снимки, ето тука един комплект с 90 броя от апарата на Ники, плюс още 40 от моя апарат. Специален акцент искам да наръся по тези двете:

Има ли читав плаж в северна Гърция?

Нека сега хвърля светлина върху моето виждане за читавостта на плажовете…

Като морски човек и къмпингар от 10+ години имам известни претенции и натрупани очаквания към плажовете, които посещавам за почивка. Искам плажът да предразполага да легнеш на него и да не станеш, но ако все пак се надигнеш, морето да има какво да покаже и в близката далечина да има нужните пособия за отцеляване. Ето го същото, но с повече детайли:

Пясъчна ивица. Оказва се, че това е препъни-пясъкът, ако може така да се каже, за доста плажове. Плажът трябва да е пясъчен, като ивицата да е поне 20 метра широка. Масовите плажове на ситна минерална мозайка или чакъл или камъни по Гърция и Турция не важат. Тесните микро-плажчета със ширина две хавлии не важат.

Пясъчно и полегато дъно. Един от основните стълбове на летния айляк е да се плацикаш в компанията на дженти и бири. Плацикането изисква полегато, пясъчно дъно, на което можеш да си седнеш спокойно до шия и да си лафиш разхлаждащо. Да, харесвах Германката и каменистите заливи на юг от Нестинарка, но те не са подходящи за lounge в никой случай. На Черноморец пък е другата крайност – толкова полегато дъно, че на 100 метра от брега си още на 50 см дълбочина. Баси, аз се умарям дорде стигна до плуването!

Да няма река или блато, свързани с морето, особено ако е къса ивицата. Всякакви сладководни примеси развалят плажа. Най-големият спек е, че дъното се покрива с фин (а понякога и дебел) слой тиня, която се мъти от прибоя, от хората, от всичко. Освен това водата губи своята кристалност, а ако обичаш да гледаш морски обитатели или просто подводен ambiance – това е особено зле. Прехваленият плаж на Силистар е яка мътилка (на Липите е по-добре). На Иракли където излиза реката е същото нещо, като там се замазва малко положението от това, че залив реално няма, та големите вълни и без това правят всичко на фрапе. Зле. Известната пясъчна коса на Керамоти (срещу Тасос) и всичките плажове наоколо са затинени от Места. Познати ходиха там и ми се обаждат – ейй да знаеш плажът е страхотен, няма хора, няма хотели… Викам – я сега слагай маската и виж положението. След малко отговор – е ми боза е, нищо се не види. Иначе отгоре изглежда лазурно синьо.

Да няма задължителни чадъри и шезлонги. Това няма какво да го дискутираме, такъв тип плажове им викам „панелка“ или „плаж под строй“ и не бих останал на подобно място. Това отхвърля в общи линии 99% от курортните плажове, за жалост. Защото примерно на Сл. Бряг не е зле плажа като пясък и дъно, но е луда какафония и всичко е под строй. С прискърбие наблюдавах миналата година как отцепиха едно парче от Смокиня за тая цел, тая година може би още ще щипнат за новия хотел на Веселие, дето един апартамент струва 500 000 евро (да, това са половин милион евро).

Да няма застрояване. Плаж, на който лежиш буквално под терасата на някой хотел, не си е работа. Всякакви сгради, по-големи от beach bar или капанче, водят след себе си проблеми като навалица, коли, глъчка… Освен това колкото по-достъпен е един плаж, толкова повече лузъри се изсипват. Виж следващата точка.

Да не е див. Див е плажът на Иракли, в южния край. Ако нещо се случи, най-близкото място с хора е на поне час пеша и половин час с кола, като се налага минаване през джунглата. Примерно Дюни е страхотен плаж, защото няма застрояване и съответно много хора бягат от това, че няма коктейл бар на 15 метра от водата. В същото време колата я паркираш на един хвърлей и ако те напъне за нещо – на 60 секунди с нея (или 15 мин пеша) има заведение, тоалетна, магазин…

Та така.

Оказва се, че в Гърция не малко плажове са на нещо като минерална мозайка, или някакъв едър пясък, като камъчета, който е зверски прашен – оставя слоеве бял прах по теб, хавлията, чадъра, всичко… И не може да се прави замък от него!!! На няколко места има „райски плажове“, които са каменисти. Големи строежи няма почти никъде, но пък плажовете са яко гъч, или ако са пусти – определено има защо. Я тиня, я е на майната си и няма условия в радиус от 20 км…

Положението се усложнява от фактът, че ако съм на нашето черноморие все ще се намери къде да се спи – дет са вика, тука всеки втори ти е роднина. Ама в Гърция? Не можеш да разпънеш където искаш, ако окъснееш. Съответно става доста рисковано да обикаляш на сляпо и да търсиш плажове…

От доверени хора научих, че по Ситония (средния от трите „пръста“ на Халкидическия п-ов) има читави плажове. Затова си поставих за задача да обходя по Фликър и по Google Earth всяко местенце, което от космоса прилича на плаж, и да гледам снимките от там. Е ми, нервите ми се изчерпаха някъде след 20тия залив/плаж, защото всички снимки, правени по тия места през лятото показват колосална навалица… И на повечето места – чадъри и шезлонги. Питах други познати – еее, нормално, викат, то знайш къв е гаден тоя пясък, не може да се лежи на него!

Бахти. Help me out!

пп: Понеже още не съм опраил коментарите, ако не можете да коментирате, а много ви напъва да го сторите, драскайте на boby точка dimitrov кльомба gmail.com

След консумативи (масла, ремъци и тн), еко такса, гражданска, платформа, регистрация в КАТ, оправен калник и пари на тоз и оня = 4500 лв.

Както би казал Петьо: айде, и каквото – такова.

120 лева за „химикалки“ (както ги определи брат ми) изглежда стряскащо. И какви са тия химикалки, които трябва да купуваш чак от UK? Всъщност, няма нищо невиждано – просто се оказа, че в татковината (като почнеш от Office1, Orange Center, Шипка 6 и всичко останало) всичко по-екзотично от текст маркер или автоматичен молив е неоткриваемо. Или пък се доставя само по поръчка, с две седмици изчакване и на цена, по-висока от тази в Англия.

В четвъртък направих и платих поръчката, в рамките на деня получих мейл, че е пратена и в понеделник следобед вече тичах към пощата. По-бързо идва пратка от южна Англия, отколкото от Бургас… Ето какво получих:

• edding 1255 Calligraphy Pen, 3 различни цвята и дебелини
• Pilot Parallel Pen, три дебелини с 12 цвята пълнители
• Faber-Castell Pitt Artists, цвят сепия
• Pentel Brush Pen, черен
• Stabilo pointVisco Assorted Wallet, 10 различни цвята
• Pilot G-Tec-C4 Rollerball, черен + син пълнител

Първите две са ми нужни за упражнения по калиграфия. Нещата на edding са евтини и са подобни на маркер – с тях ще правя първите стъпки, освен това са удобни за разнасяне без притеснение от разливане на мастило. А писалките на Pilot са близки до класическа перодръжка, но с модерен механизъм, така че не е нужно топене в мастилница. Пълнителите са лесно сменяеми и има 12 различни цвята! Калиграфията е нещо, което ме привлича от известно време, и заради увлечението ми по типография като цяло, а и заради възможността за красиво надписване на ръка на нашите картички, покани, пликове… От дълги години следя продуктите на Sudtipos – водеща фирма в превръщането на ръкописни шрифтове от известни калиграфи в цифрови шрифтове (за компютър). Шедьоври като Feel Script или Burgues Script са основен стимул за покупката на тези писалки. Сега остава само да поръчам подходящо четиво от Амазон!

Вторите две са взети с подобна идея и схема. PITT писалката е като маркер, но пишещият връх е във формата на твърда, заострена четка, която поддава при писане. Това се използва за създаване на т. нар. brush lettering и всякакви неща, които се облагодетелстват от линия с различна дебелина според силата на натиска. Като четка с туш, но без цапаницата и мастилница и попивателна… Между другото, много художници на комикси използват подобни писалки. Един прекрасен пример е Chris Sanders (режисьор и аниматор на Lilo & Stitch – любим филм!) и неговия (в момента прекъснат) уеб комикс Kiskaloo.

Химикалките на Stabilo са световно известни и признати. Тези специално са от последното им поколение – с нова система за топчето и ново мастило. Пишат много, много „мазно“ и леко, също като gel pen, но мастилото съхне бързо и не зацапва. Много добре се държат и при надписване на нашата ръчна хартия, която е пореста и мека. Потъването в листа не им пречи, дори напротив. Най-хубавата част са 10-те пъстри цвята – за всякакви поводи!

Накрая нещо привидно тривиално – needlepoint pen. Писецът е много тънък, но е метален, а не от влакна, както е при тънкописците. Ако натисна върхът към хартията, мастилото не се просмуква в едно увеличаващо се петънце, както е случая с тънкописците, а се държи като обикновена химикалка. Мастилото е от модерните visco gel, така че съхне бързо. Взех го, за да замести вече изчерпващия се Uni Pin 0.1, който е прекалено остър и задира по неравната ръчна хартия, и стария ми Faber-Castell Ecco Pigment 0.5, който пък е прекалено дебел за ежедневна употреба.

Айде, стига ви толкова бръщолевене за пишещи инструменти (вече чувам брат ми – „не съм си представял, че някой може да говори толкова за едни химикалки, камо ли да напише“)!

От години насам се сдобивам с бяла и червена прежда по някое време преди края на най-недъгавия месец от гледна точка на дни, след което започва едно виене, сукане, плюнчене, низане, връзване… Тази година не изневерих на традицията и с много помощ на 27.02.2009 се появиха на бял свят около 40 мартеници с мъниста:

За първа година, обаче, сред мартенските амулети присъстваха и мартенички на клечка. Това е импровизиран сувенир, подарък за къщата, не нещо, което носите в себе си. Направени са от шушулките на едно дърво, наречено каталпа – тия шушулки като малки им викахме „саби“ или „мечове“ и се дуелирахме с тях (за ужасТ на родителите, виждайки явната заплаха от извадено око). Шушулките са омотани с бял и червен хартиен шнур, а на него закачихме бяло и червено кръгче от ръчна хартия, в която има вградени съответно червени и бели конци:

Приличат малко на Валентинките на клечка и е нормално – те се харесаха много, та решихме да повторим, но с нещо различно.

Хайде сега, пийте си мартеничката и бъдете здрави и усмихнати!

Оставям ви малко снимки от разходката, доста показателни за природата около Бойково!

пп: Да не забравяме и валентинките, подарък за всички присъстващи, направени от почти лозови клечки, канап и сърца от нашата домашна ръчна хартия:

ппп: On an unrelated note – купих си обувки Boreal Atlas, да са ми честити.

Предната седмица даваха два сни със снежинки… къде ти! Пак са му изтървали края. Това синоптик да си в днешни дни. Един рандомизатор на климатични условия и си пиеш Дайкирито по цял ден. С две думи сипонтикът е нещо като модерна врачка, на която не ѝ се търси сметка.

Лето двеилядоидевето посрещнахме на едно уникално място: Къщата с червените врати.

Това е, без да си кривя душата, най-добрата къща за гости, в която съм ходил някога (а съм обиколил не малко). Също така е най-доброто място като уют и удобство на фона на всички хотели и други места за престой срещу пари, в които съм бил.

Суперлативи няма да сипя повече, дори и тези не са ми в стила, но съм наистина впечатлен. Направени са планове за поне още две ходения тая година на същото място, мога само да се надявам да се сбъднат, защото както се разбра – напливът е голям (логично).

След 4 нощувки и 4 дни на неизтрезняване, 2-часови придремвания на всеки 24 часа и не малко количество ядене и пиене, сред които чеверменце…

…и сред една страхотна зимна родопска природа…

…съм готов за подвизи през 2009-та година, която ми е последната от двайстака, така че е особено специална, освен, че съм на 29 през 2009та.

Ако имате време и желание, приготвили сме една група във Фликър – New Year 2008/9 – с близо 700 снимки, събрани от Бабата, Коко, Ицето, Янислав и мен.

пп: Имало и още снимки, ама по Фейсбук, където не припарвам, така че…

Не се блъскайте, има за всички!

В неделя, 07 септември 2008, ще ходя на концерта на Стоян Роянов (a.k.a. Ya-Ya) на Аполонията в Созопол. Ако някой от вас смята да ходи и иска да каже здрасти / пием по едно – да ме намери.

пп: В тая връзка, припомням ви за Lafayette Afro Rock Band

Успоредно с това: миналата седмица след една буря над София се появи двойна дъга. Направих 2 бързи пана – пълна арка и парченце дъга с Витоша. Красиво.

С торбата за балона едва ли ще ви трогна, така че няма да ви занимавам.

За спомен ми/ви остават няколко морски снимки, сред които се отличават:

• Един юлски изрев на Харманите
• Макро панорама на чехъл, обрасъл с миди и водорасли (вижте и повече детайли!)
• Крива панорама на бар Памперо, където прекарвахме вечерите
• Естествени пясъчни релефи по прибоя
• …и накрая, дефиницията за щастие: топла хавлия

Джулая ми се връзва още от хипарските години в гимназията с началото на лятото. По някакъв начин всякаш от това разсъмване започва лятната ваканция, а и не само… Имахме по онова време идея да предложим изместване на Нова Година от 31.12 на 30.06 – страхотно ми се вижда да започваш годината с един топъл изгрев, нови надежди и мисли, вместо да приключваш годината полу-мъртво пиян, в арктически условия и посред нощ.

Е, и тази година няма да пропусна първи юли на плажа. На 28.06 ще съм на Смокиня, някъде до към 03.07. Ако някой иска да мине да каже здрасти – добре е дошъл. Стига условията да позволяват, смятам да сбера още някой чувал боклуци, макар и да предполагам, че вече са почнали да се трупат нови от таз година.

За съжаление плановете за къмпинг Юг се отлагат за момента – исках да проверя лично тия нови тоалетни и бани, които ми рекламираха познати, че дори и един от читателите на блога. Надявам се скоро отново да имам възможност за малко морска релаксация… ОК, спирам – още не съм заминал и вече мисля за следващия път!

• 20тина чувала от 100 литра, ама от дебелите (100 микрона), в които влязоха предимно тежки и късащи отпадъци – стъкла, метал, обемни пластмаси
• 15тина чувала от 120 литра – намачкани бутилки, капачки, фасове, найлони

Това направихме общо 7 човека за 3 часа, като за час ни помогнаха и една двойка случайни хора, въодушевени от инициативата ни. И това само по плажа, без дюните към пътя, които са зле. По моя преценка има боклук за още минимум 50 чувала, при това без да броим основната камара на Сметището, за която вероятно ще трябва багер.

Тъй като не можахме да получим навреме съдействие от общината, нямаше как да извозим чувалите директно в сметището до Равадиново. Затова идеята беше да продължим в неделя, 04.05, след което с няколко автомобилни курса да разнесем чувалите по контейнери в Созопол. За целта, в края на деня натрупахме чувалите на една камара до пътя.

Да, обаче…! В неделя осъмнахме в проливен дъжд. Палатката на Пецата беше наводнена поради потребителска грешка, а бурята нямаше изгледи да спре. Тъжно. Събрахме набързо и бихме отбой.

Това, разбира се, далеч не е краят.

След прибирането в София, чрез познати на познати установих връзка с един от общинските съветници в Созопол, който уреди събраните чували да се извозят (чрез концесионера на плажа). Същия човек се ангажира да организира извозването на всяко количество събрани отпадъци в бъдеще.

На фона на тази обнадеждаваща новина смятам да направим още една оборка на плажа през юни. Ако някой има желание да се присъедини отново (или за първи път) – да следи блога по RSS, ще предупредя поне седмица по-рано.

Мислете му.

Long story short, това не може да стане без съдействие на общината и съответно фирмите за чистота (доставка на контейнери за смет, извозване и достъп до депото за битови отпадъци и тн). Такава помощ, обаче, няма. Звънях, питах, пробвах – не стана. Затова и не вдигнах повече шумотевица около тази инициатива и затова нямаше инфо по блога (и заради напливът от работа през последните месеци). Аз обаче вече съм се настроил за извършване на добри дела. Така че:

На 03.05 и 04.05 ще сме на плажа на Веселие, за да го почистим от боклуците.

Ето малко рандъм детайли:

• За сега сме 5-6 човека с 2 коли, който има желание – да заповяда, карта на мястото има в предното блогиране по темата
• Аз ще купя чували за събиране на боклука, ако донесете и вие – едва ли ще останат
• Препоръчително е да си носите някакви работни ръкавици
• Смятаме да събираме боклука през целия ден в събота и неделя
• Преди да тръгнем в неделя вечер ще направим няколко курса с колите, за да превозим събраните чували до най-близките контейнери за смет в Созопол и/или къмпинзите
• Транспорт, храна и спане – всеки се спасява поединично

Имаме желание да разпънем за 1-2 вечери палатките на плажа и ще го направим, ако времето позволява. Това ще са петък-събота или събота-неделя вечер. Да се надяваме, че времето ще е хубаво, за да можем да комбинираме полезното с приятното.

Ако искате да се свържете с мен по разни въпроси, пращайте мейли с въпроси и телефони. Ще ги прочета на 29.04 и ще отговарям, ако е нужно и по GSM.

Весели празници на всички!

Аз вероятно няма да имам възможност да присъствам, но пък знае ли човек, животът е изненадващ, особено след 23:00, когато няма да има нужда от куверти и костюми и маси и ще може човек да си пие питието на плажа.

пп: Това е поредното R.I.P. блогиране…. за жалост много зачестиха.

Не е ли просто ужасно
Когато сутрин във осем
Сакото е тясно
Във чая ти плува бял котешки косъм
Крачолът ти има леке долу в дясно
И търсейки чисти чорапи настъпиш нещо мазно на босо?

Не е ли просто прекрасно
Когато бързайки сутрин ужасно
Навън грее слънце, кафето е прясно
Отваряш вратата на скрина с усмивка и трясък
И развивайки чифт подир чифт памучни чорапи
От някои от тях най-нененадейно изпада… една шепа пясък?

Подпочна се от 07.03, когато зловеща буря заплашваше да развали планираното ходене на Белослава в Бакстейдж. Въпреки това с Петьо се стоварихме пред Backstage в 23:00, платихме си 7 лв вход и 1 лв гардероб и няколко пъти по 8 кинта за Бушмилс… И в крайна сметка Белослава не дойде. Предположихме, че вероятно е заради миналата година, пак на това място, когато аз паднах от сцената, спъвайки се в едно от озвучителните тела, а Петьо нахлу със ряз и взлом в съблекалнята.

Изскочиха едни момчета, които се представиха като бенда на Белослава и забиха нежно. Вокалът – респект за нещата, които изпя и както ги изпя, но има сериозен проблем със сценичната поза. През 80% от времето стоя обърнат в профил и с гръб към половината публика.

Към 2-3 сутринта, когато заведението взе да затваря, благоразумно решихме да ударим няколко бързи билярда. Като казвам бързи… първия се проточи сигурно 40 минути, докато пияно гонихме черната топка с бялата. Пецата се умори на един етап да повтаря „фал!“ и играта потръгна.

На сутринта времето беше само за разходка до магазините за наргилета и изтрезняване. Затапихме с наргиле грозде и размисли за живота надвечер, след което вечерта бааавно се посурна към Овча Купел, за леко пийване в Коко по повод празника. Там нещата взеха обичайно неочакван обрат и в крайна сметка вечерта завърши със среднощна разходка и Лепи громе мой на два гласа…

Ta, както казах, това, че празникът е социалистическа останка не значи, че ще си разваляме веселото и релакса!

Направих няколко снимки, които, разбира се, станаха ужасни; оправданието е приложено към всяка от тях: 1, 2, 3, 4, 5. Иначе по Уикипедията (връзката горе) има достатъчно професионални кадри, но пък моите са си мои !

О.О (това е моят оцъклен поглед)

В момента ми е малко като ударено с мокър парцал, защото си спомням за всичките моменти, прекарани на Текилата. Късни следобеди с Havana Club коктейли, бири с мента и R Kelly. Вечери с кампари с водка и сода и ретро диско до разсъмване. Сутрини със звуците на прибоя, гларусите и влагата по тялото, бавното и уморено прибиране…

Най-приятния ми спомен от Текилата ще остане от един летен ден, когато цял ден се шляехме с яхтата в залива пред Слънчев Бряг и Влас, след което акостирахме до Текилата и запихме с коктейли до смрачаване. Ех…

Къде?

Предлагам ви да разгледате тази карта на региона.
На нея съм отбелязал някои основни обекти, за да можете да се ориентирате. Ако една снимка е хиляда думи, нека това бъде снимката (голям размер). Други гледки от мястото можете да намерите на картата на Фликър с търсене за Sozopol и малко скрол на юг до следващия залив. А ето за какви боклуци става дума: сметището на самия плаж (на фона е хотелът на Веселие), зарития с боклуци плаж в най-южния край на залива.

Как?

На две основни стъпки:

1. Оборка на плажната ивица, дюните и територията на бившия къмпинг. Боклуците се събират в чували, които се трупат за извозване.
2. Извозване на събраните отпадъци до новото сметище на Созопол. Наема се камион и хора, товарят се събраните боклуци и се носят в сметището. Правят се колкото курса е нужно.

Кога?

Няма фиксирана дата за момента. Идеята е оборката да се случи в началото на месец май, 2008 година. Тогава, ако си вземете два дни платен отпуск (29.04 и 30.04), получавате единадесет (11) почивни дни (от 26.04 до 06.05 включително). Също така, тогава е достатъчно рано, за да няма плажуващи (в края на май се появяват). Разчитаме и на хубаво време.

Кой?

В момента ентусиастите сме само двама – аз и Петьо. Дори никой друг да не се присъедини, вярвам, че за 3-4 дни можем да изчистим плажа, като остане само извозването. Всеки, който реши, че може да помогне помогне с нещо, нека се свърже с мен и да поговорим.

Как да помогна?

Най-много ще се зарадваме на съмишленици, които са готови да дойдат да дадат една ръка. Пари също не отказваме – ще са нужни за наемане на камион, работници за товаренето и оборката, чували, такса смет, табела „Този плаж беше почистен от едни добри хора“ и по една тениска + бира за участниците.

Дори да не можете да помогнете с пари или участие, пробвайте това:

1. Всеки път, когато отивате на море, без значение къде, не оставяйте отпадъци по плажа. Събирайте всичко в някоя от останалите ви найлонови торби и го връщайте с вас в града. Това би било едно страхотно начало.
2. Така и така сте съвестни и си събирате боклуците… ще ви пречи ли ако вземете и ей онази бутилка зад камъка, както и тази полу-заровена консерва от пастет? Достатъчно е да отнасяте по едно чуждо боклуче. Кой знае колко други правят същото като вас?
3. Започнете да прилагате това отношение където и да отивате сред природата. Никой не очаква от вас да изкупите вината на всички замърсяващи хора, но си струва дребното усилие. Най-малкото заради усещането за едно добро дело.

Подробности

Тъй като в момента нямам представа дали тоя замисъл ще се осъществи, в каква част, кога и как точно (предстоят разговори и уточнения), за момента няма други подробности.

Подслон, храна, вода, време – това са неясни проблеми в бъдещето. А и в крайна сметка Созопол е на 6 километра. Дано стигнем до там да мислим за тия работи.

Това е накратко. Следете тази страница – ако има новости, ще ги добавям тук. И, да, знаем за строящия се на Веселие хотел. А сега следва лиричното отклонение.

Лирично отклонение

През последните 11 години не съм пропуснал лято, без да остана поне няколко дни на любимата ми черноморска плажна ивица. На 6 км южно от Созопол, заливът преди Дюни (Алепу). 2 километра плаж, 3 къмпинга. В началото, най-северно – Каваците. В средата – Смокиня. На юг – Веселие.

Първо ходих на Каваците, но спрях, защото плажът се развали. Десетки полу-законни строежи (застроиха Германката!) и липсата на канализация (познайте къде се излизат отходните води) превърнаха северната част на залива от кристално морско кътче в мътна и замърсена зона.

Почнах да ходя на Веселие, но спрях, защото върнаха земята на собствениците, които, (не)логично, решиха да загробят един от най-старите и обичани къмпинги по Черноморието.

Накрая се примирих със средното положение – Смокините. Разпъвам там палатката, ползвам банята, магазина и капанчето, но всяка сутрин извървявам 20-те минути по плажа до Веселие. Приятно е. Прибоят разсънващо ти мокри краката, движението и прясно изгрялото слънце те зареждат… В края на деня поемам обратно, обикновено в компанията на дългата ми сянка, хвърлена върху разбиващите се на пясъка вълни.

Обаче ентропията дебне. Последните три лета се наблюдава колосално натрупване на боклуци по плажа. От Смокини до нос Агалина – най-южната точка на залива. Чест прави на концесионерите на плажа на Смокиня, че събират боклуците, до колкото е възможно, all things considered. А тия all things са, че много хора къмпингуват по дюните и плажа, без да си плащат таксата. А много от тия хора не чистят след себе си.

От едно място нататък, обаче, никой нищо не чисти. Преди време добри хора бяха събрали и струпали някакво количество боклук на една голяма купчина с надеждата други добри хора да го извозят някъде, където и да е, само да не седи на плажа. Уви.

Както Пецата мъдро сподели, човек като види мизерия – прави мизерия. Плажуващите започнаха да си мислят, че купчината отпадъци е сметище и тя започна да расте, расте, расте… По-силен бриз ако се случи – разнася бутилки и цигарени кутии и торбички по целия плаж. И на следващия ден като дойдат гъзарите и видят по плажа боклуци… просто не събират своите, а ги оставят където им падне.

И така, един топъл есенен ден през лето двеилядо и седмо пийвахме биричка с Петьо и ни осени внезапен порив да направим нещо добро за това райско местенце, едно от малкото останали по нашето Черноморие. Дори да речем, че е с егоистични подбуди – да ни е чисто като отидем – пак ни се видя готина идея. Надявам се да се реализира…

Тук е моментът да направя лека връзка с другото блогиране по сходна тема – хотелът, който в момента се строи на Веселие. Когато го видях се обадих на Петьо да му съобщя скръбната вест. Той с много болка и разочарование каза „Еех, да бяхме знаели миналото лято, че ще е за последно… да останем повече.“

Тогава, докато обикалях около строежа, си мислех две противоречиви неща. Първо, може би този строеж е за добро – хората ще почистят плажа, за да е харабия за туристите. Така нашата идея отпада. Което ме натъжи допълнително – не стига, че ни вземат плажа, ами и не можем дори да си го изчистим!

А второто дойде като видях табелата с техническите данни на строежа. Пусков срок – януари 2009. Което ме притесни и зарадва. Значи строителите няма да приключат идното лято? И няма да изчистят? И ще има надвиснал незавършен строеж над плажа? А след малко – значи това лято няма да има заграден плаж за гостите на хотела? Няма да има спасители, шезлонги, чадъри, платен плаж? Значи може би това лято ще е „за последно“?

Така че в момента задвижваме идеята. Проучване за наемане на камиони, извозване на боклуци, такса смет, връзка с община Созопол да видим какво е дереджето…

Ако всичко друго пропадне (примерно не разрешат да се извозват до сметището, или искат някаква колосална сума, или има други административни спънки), аз лично съм готов да сберем боклуците от плажа в чували и да ги натрупаме на територията на бившия къмпинг Веселие, в дерето, което лятото пресъхва. Така поне няма да ги разнася вятъра обратно в морето.

Последното инфо

Все пак отиваме.

А тъй, пак здрасти.

Вървях по алеята покрай шосето, подминах Смокините и излязох на дюните на плажа. Щом се покатерих на първата дюна в далечината лъснха кранът, оградите, бетоновозите и строежът на ниво трета плоча.

Знаех, че този момент ще дойде. Още преди години, когато отивахме да разпъваме на Веселие, а ни посрещна разрушение и учтив циганин, който обясни, че това вече е частна собственост, още тогава знаех, че някой ден лакомите собственици ще вдигнат колосална постройка и ще заграбят плажната ивица.

И все пак се надявах да не дойде. Радвах се на всеки ден, прекаран на този плаж. Престоя на това малко парченце от останалия непокътнат черноморски рай беше най-очакваното събитие през годината. Винаги си тръгвах зареден, отпочинал, доволен, малко тъжен, но сигурен, че пак ще се върна.

Затова гледката на строежа ме накара просто да седна на дюната и да си поплача тихо за известно време. Слънцето, вятъра и морето ми съчустваха. Първото се показа за малко иззад надвисналите облаци и ме стопли, втория задуха по-силно, сигурно за да отвее тъжните мисли, а третото се разбунтува, явно недоволно от отношението на хората към него.

В крайна сметка отидох до хотела, вървейки по прибоя. Морето протягаше вълни към мен и успя да ме намокри обилно (след изсъхване едната ми обувка се разлепи). Направих 2-3 снимки и това беше; честно казано нямах желание за повече.

UPDATE: Оказа се, че табелата с техническите данни не била за този обект. Всъщност, нямала нищо общо. Ето коментарът, който хвърля „успокоителна“ светлина. И тъй като с мен се свързаха от четири новинарски медии, две от които ме разпитваха за експертно мнение по правни и строителни въпроси, искам да заявя нещо ясно, с големи букви.

Нямам връзки с никакви природозащитни организации. Нито с инвеститори, строители, юристи, държавни институции. Не работя за никоя медия.

Нямам представа законен ли е този строеж или не. Честно казано – не ме и интересува. Знам от (прекалено) близо за много незаконни начинания по Несебър, Мичурин, Влас, но съм на мнение, че нищо не може да се направи с методите, които аз предпочитам. Законови и правови.

Просто споделям с всички вас тъжният факт за поредния отекъл роден плаж. Надеждата не е умряла – ще чистим плажа и лятото ще разпъваме пак на Смокиня. Но е тъжно, че се разрешават подобни строежи, защото така губим и малкото, което ни е останало. А то наистина не е много.

Обиколих обекта в търсене на задължителните технически данни. Намерих една „табела“ и се изумих доста. Не разбирам от строителство, но ми се вижда странно адресът на сградата да е „УПИ 10, кв. 46А, зона В-17, ул. Враня, район Сердика, град София“, вместо реалното „На плажа на къмпинг Веселие“. Има ли сред вас вещи лица, които могат да разяснят положението? Да не се окаже внезапно, че строежът е незаконен? Щото в такъв случай похвати има много и различни…

Наличието на този строеж, обаче, не ме е обезкуражило съвсем и за момента почистването на плажа все още е на дневен ред. Искам да се възползвам от всеки предоставен момент на този плаж. Така че ще си го почистим, лятото ще си летуваме там, пък нататък – каквото сабля покаже.

Кой знае, може би този хотел ще е за добро. Може би няма да преградят плажа и да го направят платен. Може би няма да набучат чадъри и шезлонги. Може би ще го чистят редовно. Може би ще определят място за къмпинг и ще направят публична баня и тоалетна. Може би дори ще харесат цялата нудистка тайфа, която се изсипва там всяко лято….

Да не спирам да мечтая – май това е моята New Year’s Resolution.

Бях го оставил включен през нощта, както обикновено правя, за да ползвам нощната тарифа и да имам вода на сутринта. По някое време чувам капане – викам си, мивката капе, мързи ме да ставам, да си капе. Малко по-късно започна едно чучуркане, както казват в нашия край – цицириса вода. Докато се надигна, прерасна в шуртене.

Отивам в банята – от всякъде в горната част на бойлера блика вода и тече по тялото, облива ел. ключа за включване и тече по пода. Панирах се, че всеки момент ще избухне, сривайки последния етаж от блока, като преди това ме електрокутира с добре прицелен токов удар.

Изключих тока централно, спрях водата към бойлера и пуснах чюшмята да източа малко вода/налягане. Еля спря да тече. И от тук започна епопеята „Бойлер“.

Няколко дни по-късно излязохме с баща ми и Берлингото да купим нов и да го монтираме. През тия няколко дни следваше престой и къпане по чужди къщя… Та отиваме самонадеяно към Техномаркет до Метро, на Цариградско, че имахме работа така и така нагоре по печатниците.

С изумление открихме, че няма нито едно свободно място на целия паркинг за стотици коли. Накрая паркирахме едва ли не на поляната. Влизаме вътре – един гигантски надпис в духа „уважаеми клиенти, няма да има ник‘ва стока преди нова година!“ Магазинът фраш с народ, а консултантите седят и се мотат. Отиваме на бойлерите – три момчета си разказват вицове. Викам – брех, момци, я що ‘ора тука, обслужвайте! А те – е ми то няма смисъл и ми сочи разпечатани на принтер А4 листи, които гласят неща като хладилници Гореньие не ще има преди 10.01.2008, микровълнови няма ‘ич, нидей търси тауавизори – няма и прочее.

От общо 5-те вида бойлери (2 Теси и 3 Дипломат), които харесах, нямаше нито един в наличност, освен мострите. Препоръчаха ми да проверя след нова година. Аз им препоръчах да дойдат да ми изтъркат петите с пемзата.

Не мога да разбера какво правеха всички тия хора там, ако няма нищо в наличност… В смисъл… никой не правеше така: влиза – а то няма стока – излиза. Мотат се, оглеждат, четат табелки, все едно наистина ще си купят нещо. Нъцки.

От там насетне обиколихме още магазини, докато накрая в Технополис станах свидетел на интересна гледка. Един пич търчи с тесте листи из магазина и крещи СКЛАААД! ПОСЛЕДНО ОТ СКЛАДААА! Оказа се, че носи инфо какво всъщност има в склада. Така успях да намеря бойлер, който да го има в наличност. Една бройка. Взех я изпод носа на злостна лелка, която изглеждаше по-закъсала от мен, ако се съди по телесната миризма.

В крайна сметка заимах бойлер, честито баня и всичко останало. Но за последните два-три дни получавам рапорти от колеги и познати, тръгнали по различни покупки – килим, посуда, декорация, спално бельо… Магазините са ошушкани здраво; пресилено е да се каже „никъде нищо няма“, но все пак подхожда на драматичното положение. Оня ден едни двама се сбиха за последната заря е реплика от магазинче за илюминации в центъра.

Явно вярно ще излезе проучването, че над 1 000 000 000 (милиард) лева ще се похарчат в татковината по празниците. Недоимък и мизерия, тва е.

Първо почна с подозрителната температура от 37.7 градуса. Недостатъчно да не отида на работа, но достатъчно като отида – да не мога да се съсредоточа върху нищо. Не те изпотява, ама те боли и върти глава.

Айде, това го отметнахме. Почна кашлицата. Суха. Буху-буху, от напъване, корема ме боли, врата ме боли, пресипнах – не мога да си свърша работата по телефона. Хакай Бромхексин – помогна, sort of. Стана мокра кашлица и ми текнаха сополи. Два стека носни кърпички – отекоха. Хакай Мукосолван – помогна, sort of. Сега кашлям и точа лиги кат пияница след две бутилки мастика и пакет Арда качак.

Ако речем да се затворя в стаята в офиса и да свърша нещо – става. Правя си барикада с носни кърпи и си купувам преносим плювалник. Ама се налага с хора да се работи – ни да се обадиш, ни на среща да идеш…

Днес сутринта се събудих отпаднал и схванат. Какво следва – разстройство и подагра?!

Ето списък на нещата, с които се сдобих този път:

• Imagine a Day & Imagine a Night – две страхотни книги с илюстрации. Бих ги нарекъл вдъхновяващи; определено третират темата за полета на въображението. Тъй като книгите са нещо като галерия – двойки илюстрация+текст – губят голяма част от стойността си след първоначалното разглеждане, но затова пък са страхотен подарък.
• Четирите книги от цикъла Хиперион: Hyperion, Fall of Hyperion, Endymion, Rise of Endymion. Купих ги, тъй като родните хубустници нямат намерение да преиздават тези книги, а аз имах голямо желание да прочета „Хиперионските песни“ от кора до кога, особено след страхотното впечатление, оставено от Илион и Олимп.
• No man is an island на Томас Мертон. Това е крайно нетипична за мен материя. Тоя човек е бил монах и книгата е, в най-общи линии, на религиозна тематика. Вяра, бог, праведност и т.н. Обаче, ако успееш да надскочиш / заобиколиш / преглътнеш религията, вътре могат да се открият безценности като: „A happiness that is sought for ourselves alone can never be found: for a happiness that is diminished by being shared is not big enough to make us happy.“
• The Social Life of Information – книга за много различни неща, все свързани с термини като данни, информация, познание, мъдрост, общество, комуникация… Купих я предимно, защото идеите на чичо Нейтън много ми лягат на сърцето, а тази книга има нещо общо с тях.
• The Long Tail – от същия човек, наложил теорията за Дългата Опашка. Ако трябва да сме обективни, този тип разпределение на пазара е описан много отдавна, но Крис Андерсън се разпростира върху уеб бизнеса и всъщност тази книга е логичен резултат от статията, която започва всичко.
• Making and Breaking the Grid – една от основополагащите модерни книги в теорията за изграждане на графични подредби, стъпили на определен модул, решетка. Ако думите page layout & grids имат нещо общо с работата ви, в общи линии трябва да притежавате тази книга.
• Thinking with Type – масово призната за А и Б в типографската материя. Е, добре де, по-скоро В и Г, но… схванахте идеята.

Това е то. Едни от най-добре похарчените 160$ тази година.

В събота вечер правих лека сбирка у нас. Мезето беше сухо, макар че имаше и бая за наквасване. Все пак за 150 кинта може доста добре да се подплати едно запиване. Отделно 3 кила пържоли на фурна + 3 кила неочаквани ребра, пак на фурна. Когато в неделя сутрин разглеждах бойното поле в хола ми и с мрачно задоволство хвърлях бутилките в найлоновия чувал, сметнах за унищожени:

• 1.5 литра домашна гроздова, около 50 градуса при последно замерване
• 1 литър уиски/скоч/бърбън (комбинация Бляк Буш, Димпъл, Джак Даниълс)
• 0.6 литра водка Финландия
• 3 литра вино
• …и за гасене – 6 литра бира

В крайна сметка положението се разсъхна баш когато се канихме да забием към Алкохола, където брат ми беше запазил маса – за пореден път цъфнаха ченгетата. Нарушаване на нощната тишина.

Какво ти нарушаване, чиче… Чудя се дали беше заради погото на Rage Against The Machine, заради кючеците „6 без 10“ и „6 без 20“ на бис, или пък петте македонски песни, изкарани на мощен мъжки многоглас.

На всичко отгоре заваля яко. Естествено, един пороен дъжд на отиване (че и на връщане) от не можа да развали купона, макар че просто подсигури оставането не-на-сухо до ранните часове на деня… Аз лично изсъхнах след втория час подскачане по столове и барове.

В крайна сметка ще ми държи влага тая събота… поне до четвъртък – ретрото в Края на Вселената!

пп: Ще сбера снимки от различни източници и ще ги пускам, като връзка ще има в коментар след няколко дни.

1. Има един човек на име Джефри Зелдман
2. Той е написал една книга, на корицата на която е самият Зелдман със странна шапка на оранжев фон – Designing with web standards (която е преведена и на български)
3. На Цветница тая година се бяхме напили на Бойково
4. С бай Радо, като едни web standard радетели решихме да спретнем малък tribute
5. Наскоро един друг човек, Douglas Vos, се вдъхновил от нашето творчество и създал Blue Beanie Day – ден, на който поддръжниците на уеб стандартите ще носят сини шапки, за да изразят мнение. Цитирам: Show your support for web standards and accessibility. Please join us on Monday, November 26, 2007 in celebrating „Blue Beanie Day“.

Е ми тва е. Ликуй народе! Поредната победа за пиянството!

Първо открих бавното време. В петък имаше една доволна купчина задачи, ама от тоя тип, дето са дребни и на рояци. Само губят време, пари няма, нагнетяват, ама все някой трябва да ги свърши. Ако трябва да цитирам Гацо Бацов – Малииииииии! Все едно петък сутрин стана понеделник сутрин и денят ми се стори като цяла седмица.

И от там – джас! – в бързото време. В края на деня и в средата на задръстванията се добрах с градски транспорт до Гео Милев за рожденденски запой. За рекордните 50 минути. Сториха ми се като 15, защото заспах в трамвая – бях капнал.

Таман сядам на тоя ми ти рожден ден и хоооооп, гледам станало 11 вечерта, отекли са 2 бутилки ракия на гладно (а не съм и обядвал), и аз ям торта. А не обичам торта, ша знайш…

Тамааан така малко се поосвестих от тортата и усещам как кючекът гърми, гюбеците се мятат и килимът се набира нещо… Докато се чудя се къв е тоя килим в пицарията в крайна сметка, чувам как поръчвам голям зелен Собиески с тоник в Авенюто, в Щутгард. Тва телепортацията опасна работа, ша знайш…

Танци-манци, кеф на талази, още няколко водки – всичко това за не повече от 10тина субективни минути, след което още толкова на горния етаж на диското. Поглеждам – минали са 4 часа и нагоре…

Внезапно се озовавам без шапката си пред някакво казино в неизвестна точка в София. Някакъв вътрешен глас ми казва „Подуене“, но без шапка GPSа не работи и човек не може да бъде сигурен.

Всичко щеше да приключи добре, ако не бях решил да мушна една супа с биричка към 5 сутринта, прибирайки се. Бирата ме вдигна като редбул венозно. Оказах се в пълно съзнание, вървейки през снега към нас. Сняг?!

Към 8 се предадох. Два часа доволно излежаване на дивана, голям чай с ром, On the Beach 3 и опити за възстановка на вечерта ме измориха достатъчно, за да ударя една глава до към три следобяд. Стори ми се, че е петък сутрин и съм се успал за работа…

Един душ – толкова беше престоя ми в реалното време. Минаха познати да ми върнат малко хардуер и се почна с опитването на новата реколта ракия… След първата стограмка излязох от тялото си и започнах да се рея из стаята. Усетих, че нещата излизат от контрол около 8-9 вечерта, когато се бяхме озовали на кръчмата до нас, с планове за диско по-късно.

Отвотих уста да възразя, но беше късно – вече се намирахме в някакъв клуб в центъра, в полунощ. Следващото излизане в реалното време стана в неделя на обяд, когато се събудих отново на дивана в хола. Някой (аз?) предвидливо не беше спрял 30+ часовия плейлист с разни beach house-ове, та си вървяха от онзи ден. Или вчера… или…

Следобяд разпуснах с 4 аспирина, литър чай и тук-там ромче. Опитах да чета книга, но заспивах над страниците. За вечеря мушнах малко винен кебаб с 500 мл мавруд и заспах едва ли не на масата. Имах усещането, че тази следобядо-вечер продължи дни наред.

Днес сутринта станах изпълнен с енергия и се чувствам като нов човек. Ех, хубава работа е това пътуване във времето. Сега да видим дали работи и през седмицата…

Основното предназначение на родовата книга е нещо като прототип на дървото – лист с хората в рода по дата на раждане и по дата на „влизане“ в рода – снахи, зетьове… Освен това има и няколко страници с нещо като история за живота на бащата и дядото на прадядо ми (!), ръкописно. От къде иде рода, преселението от Беломорска Тракия… Тия неща ще ги дигитализирам когато остане ред, но на първо време ето нещо, което грабна вниманието ми.

Една статия от вестник Фар от 1983 година, когато е била първата родова среща, по повод 80-тата годишнина на прадядо ми Дико.

До момента сме въвели към 160 човека от родата, като имам за още 30тина поне инфо. Започва от разни хора, родени преди лето 1870-то и стига до най-скорошните попълнения – втората щеркана първата ми братовчедка, родена преди два месеца. Истинската стойност на това начинание ще се види след 20 години, когато вече бабите и дядовците няма да ги има да разказват, та ще може да се види кой от къде идва.

Вярно е, че на нашето „ниво“ в дървото (поколение) не се поддържат контактите между братовчедите и по-далечни роднини. Една от причините е, че не се познаваме – израстнали в различни градове, големи възрастови групи и прочее. Сега ми стига да почна да добавям мейлите на хората от най-младото поколение и току виж на следващото „ниво“ – нашите деца – са се запознали.

Илийката
какво ще правиш по нова година?

Боби
Мани, аз разпраях ли ти епопеята?

Илийката
не?

Боби
Като бяхме на Орешака се заговорих с жената уредничка… И я питам за нова година как са нещата.

Щото ми писна вече три години все се чудя до последно как и къде, отделно, че имам рожден ден тогава… и ми е тъпо, че като поканя хора, всеки се е пръснал някъде из страната за новата година, демек никой няма шанс да дойде. И ми се налага все да се посурвам с една или друга компания, нещо като компромис с кой да си празнувам рождения ден.

Ееех едно време като се обадех, че ще има 3-дневен запой и идваха 20 човека на крака, ама хубавите хора от гимназията се забравихме и тва е… тия тука компютърджиите много пишман пиячи…

Та исках да запазя директно като бяхме на Орешака 3 къщички, пък после който иска – да идва. Обаче жената вика – още не мога да приемам резервации за толкоз далече, обадете се след 10тина дни.

Почнах да звъня, все няма още резервации… та звънях 3-4 пъти. И накрая се обаждам след известно време (2 седмици) и тя ми вика – аааа, то всичко е запазено вече!

Илийката
ама ако нещо се уреди, да те броя ли?
говорил съм само с Петьо и с Хунта и те са навити

Боби
И се оказа, че примерно за 3 дена станало всичко. Шефовете се обаждат, казват колко ще струва къщата за нова година, след което дават къщите на който се обади пръв. И то двама се обадили и взели по 5 къщи.

Илийката
бахти

Боби
И не е само това… Говорих с един познати, от Бургас… те също искат да мислим нещо заедно. Tе, леките, се обадили да питат за 08.12 за запой в някакво сливенско село, пак подобна работа, както и в котленско някъде… И им казали – а бе, момчета, ми че то за нова година е заето, какво остава за студентски празник

Илийката
ама то навсякъде е така…
аз питам, щото Стилян и Наталия са намерили някакви вили на яз. Батак

Боби
Много ме опасяват неотъпкани места за нова година, още повече, защото все пак имам рожден ден.

Илийката
другия вариант е сега да проверим на Белмекен, макарче до там се стига малко трудничко
особено в зимни условия

Боби
Аа, заеби тая работа… там не става, освен тва там е спорната база и всичко е фулмакс.

Илийката
ама на Белмекен има връзки…

Боби
А бе мисля си дали да не направим пак едно Бойково…

Илийката
ами аз съм ЗА за Бойково, стига Симо да е съгласен и баща му да няма планове за вилата
А и колко човека могат да се съберат на Бойково?
знам, че вилата е с неограничена вместимост, но все пак

Боби
Аз ще го питам, макар че:
1) Ние сме бая народ
2) Симо и той ша иска да доведе, логично
3) Жена му ще е бременна в 7ми месец тогава

Илийката
уа-а-а-а…

Боби
За там съм най-навит и от икономически съображения
Аз лично нямам пари за 3х50 лв нощувката, отделно куверти за вечеря… В смисъл… нали ме разбираш…

Илийката
Хавата е, че тези на яз. Батак трябва да им се обадим до края на деня

Боби
Ахъм…
Отделно, че аз реално не знам за колко човека „запазвам“
В смисъл сам ли ще съм, ще водя ли приятели…
Ся, то не е невъзможно да си останем в София и да направим някой мощен купон и така

Илийката
да…

Боби
Хем ще мога да почерпя за рождения ден прилично
Музиката му музика…

Илийката
дет се вика – вече се е случвало

Боби
Хм? Кога?

Илийката
Замислих се… не се е случвало
Ама съм празнувал с колеги от университета вече два пъти вкъщи
12 човека се събираме вкъщи без проблеми

Боби
Е ми на мен ми се е случвало 5 години подред. От 98-ма нататък. Влизаме в „сесия“ на 29.12 вечер. Кат стане полунощ – почва моя рожден ден. На 01.01 нарочваме някой Васко. И накрая към 02.01 се разотиваме късния следобяд. 3-4 дена сме откарвали редовно, по 15-20 човека
Това решава много проблеми. 3 дена спане като спестиш, че и път в зимни условия, тва ти дава толкова ядене и пиене, че изобщо…
Sent at 12:20 PM on Thursday

ЖороВар
демонстрациЙ

Боби
Барманът е луд
Тоя човек може да ме убеди да пия арсеник он рокс

ЖороВар
ще се просълзя

Боби
Мноооо благ е
Като прави Отвертката просто… сърцераздирателен
Прави Мохито с водка!!! Еххх
За кво ми беше да се занимавам с тия компютъри…
Трябва да се върна към барманските си корени
Sent at 1:31 PM on Monday

По-точно в хотел Света гора (има си кратко описание), в Орешака, на няколко километра от Троянския манастир. 50 кинта струва къщичка на вечер. В нея има две стаи – спалня с двойно легло и „хол“ с две единични, маса, 4 стола, кухненски бокс. Всяка има тераса с още една маса и столове. Баните са нови и хубави. Има външни камини, навес, пейки и маси… На 15 минути пеша от няколко кръчми в Орешака, на 15 минути с кола от центъра на Троян. Блага работа.

Стига технически данни. Неделя се падна Петков ден, та един вид трябваше да се уважи Петьо, който, противно на очакванато, не се казва Петър, а и е кръстен на дедо си Петко. Та посетихме две механи, и двете харни.

Първо „Горски кът“, в Орешак. Хубав интериор, приятно обслужване, добра храна, уютно, каминка и прочее. Там ядохме едно нещо, на име „Хайдушки саби“ или подобно. Ще видите снимките като ги кача. В общи линии една голяма дървена носилка, отрупана със салати, пърленки, гарнитури, месо на 4 шиша… Напънахме се и 4 човека + 2 жени, та го изядохме, макар и малко зорлен да дойде накрая. Предимно заради двете бутилки „Троянска Отлежала Сливова“ със салати за предястие.

В събота вечер ударихме центъра на Троян и новия гранд хотел или нещо такова. Пак Троян се казва. И механата там – и тя така. Хитро, няма що. Там механата е повече ресторант, въпреки различните интериорни хрумки. Далеч не е толкова уютно, има много повече празно пространство, на което се вихрят страсти. Музикалното оформление ни втрещи с последователна жива музика (Ивана, сръбско, гръцко), AC/DC (правилно четете), българска естрада, хора… Манджата беше добра и – интересно! – тази механа не беше по-скъпа от онази в Орешака.

Пецата почерпи вечерята и получи общо 3 подаръка – Powerball Neon, тениска със щампи (ЧЕРВЕНА ТОЧКА) „путка с уши“ отпред и „пичи въшки“ отзад, натурален кожен овчи калпак – последен писък в овчарската мода. Жалко само, че саламура не можахме да сдобием…

И двете вечери направихме донапиване и наргилета след механите. Установихме, че ментов тютюн и 1:1 вода + заарска мастика (черен етикет, 55 градуса) докарва интересни ефекти във главата и дъха на облак. Нафта, според Хунта. Три наргилета на куп, вервайте ми, са ефективно камуфлажно средство.

Дойде ни доста блага идея за нов сайт/услуга/бизнес. Домейнът за него вече е регистриран и току виж някой ден се хванем да го реализираме. Е те тогава какво кръчмарство ще започне – „просто си викам дано, дано….“!

На тръгване посетихме една полу-реставрирана римска крепост – Состра, ще я видите на снимките. Пещерата „Съева дупка“ ни се изплъзна заради ремонти по пътя, но нищо, аз така или иначе съм бил там, макар да нямах сапунерка по онова време и снимки няма…

И това е то, резюмето. Качил съм на Фликър част от снимките„, като повечето имат смислени описания, които доразвиват историята. Алекс също е качила. Аз ще допълня до няколко дни колекцията, защото в момента са предимно природните снимки, а екшъна оставих за накрая.

Първият си GSM получих преди по-малко от 2 години, като подарък за рожден ден. Е га ти подаръка, просто начин, да те контролират останалите. Както Стилян (и не само той) често е казвал, аз бях един от малкото хора в тоя контекст (възраст, сфера на работа, интереси, социално и финансово положение) без мобилен телефон.

Обаче на тоя телефон просто не му потръгна. Още на първото лято го засипах с пясък и някои от клавишите хрускаха. Това донякъде се оправи, след като го изтървах в една дълбока локва на паважа. Явно част от пясъка се поизми, но пък се затлачиха други копчета и спряха да издават щракащ звук. В промеждутъка го изтървах два пъти от високо и редовно го подхвърлях (без да искам) – забравям го на леглото и като дръпна рязко шалтето, телефонът излиза в орбита. В резултат, при най-малкото сътресение, примерно да го подхвърля на бюрото, апаратът се разглабяше автоматично на три части – телефон, капаче, батерия.

Вчера се разделих с него, мисля окончателно. Или го изгубих, или ми го откраднаха. По адски тъп начин, за което много се ядосах. Не толкова на загубената вещ или парите, а просто заради последователността на събитията. Не съм привързан към него, номерата (95%) ги имам sync-нати в Outlook, та единственото незаменимо нещо са 10тина appointment-а и рождени дни, които ще пропусна.

Вчера трябваше да отида да си дам наема за квартирата. Турих една аларма да ме подсети да взема парите, за да мога да отскоча директно след работа. Подсети ме, но вместо да я изключа, просто snooze-нах за един час (следващата стъпка е 12 часа, което ми е много). Идеята беше през деня да се подсещам и да не си направя план за вечерта, несъобразен с предаването на наема.

И на всеки час алармата дрънваше, аз отлагах един час и така. Само дето след обяд ми се наложи да изляза от офиса и си забравих телефона. При което той е звънял много упорито, както си трябва. И като казвам звънял, имам предвид вибрирал, защото съм си курдисал гесеема по дефолт да вибрира.

Когато стана време да излизам за наема, реших да прослушам хазяите за последен път. И по-добре се, че се обадих. Смениха мястото на срещата и идеята беше да се обадя като стигна, за да се намерим. Поглеждам – нямам батерия. Грабнах стария телефон на баща ми, който, за щастие, беше зареден и излетях от офиса.

На Пирогов цареше хаос. Във връзка с изборите за кмет са почнали ремонти на сума места и там движението беше сведено до около 1.5 ленти за целия булевард. При това от разни чички, които поставят павета. Работете нощем, за бога, не в час пик! Видях, че закъснявам и направих още едно обаждане, да ме изчакат. Падна ми батерията.

Набързо преместих SIM картата в телефона на баща ми и в тоя момент се сетих, че номерата са ми в апарата, не в картата. Аз не помня моя си номер, какво остава на другите. За щастие, в апарата на баща ми имаше номера на брат ми, който, пак за щастие, още беше в офиса, та ми прати номера на хазяйката.

Някъде между Руски паметник и Македония движението просто спря. След 5 минути нервно потропване платих на таксиджията и хукнах към метрото. Бяха ми нужни 25 минути да измина 1.6 км с такси по централен софийски булевард и 10 минути за 1.2 км пеша, до метрото. Пеша си почти ДВА ПЪТИ по-бърз от автомобил. Go figure.

Половин час по-късно, когато посягах към раницата си да извадя парите за наема, изтръпнах. Единият от трите джоба беше отворен.

Парите бяха там. Портфейлът и фотоапаратът също бяха на място. Но моят верен Siemens C75 го нямаше.

Дали някой е мушнал ръка в блъсканицата в Метрото или аз съм забравил да закопчея раницата и телефонът е изпаднал още в таксито – не зная. Но това е телефон без карта вътре, чиста печалба. Едва ли някой ще сложи негова карта, ще види номерата, ще се обади на някой от листа (примерно Brato, Mama или Boss) и ще каже „А бе намерих тука един телефон…“

Е, честито!

Няма тълпи туристи, морето е бистро и спокойно, слънцето не прижуря болезнено по обед, вечерите не са задушни, по кръчмите и баровете има повече места… Мда, блага визия. Може би това подейства и на Пецата, който предприе подобно почиване предната работна седмица, с риск за бизнеса. М/у другото, такива отпуски се отрязяват зле, защото после влизането в релси е трудно. Което всъщност не е толкова зле, ако не ти се работи така или иначе.

Та така… За „затваряне“ на сезона предприех три ударно-благотворни дни на разтуха, на пук на дългата работна седмица.

Четвъртък – 2 големи Стели в Оливс по работа, след което във Вселената: 2 × (100 джин + 100 мента) + 2 × 100 ром, това с тоник и Редбул. В последващите танци успях да халосам яко архитектурен елемент от интериора с лакът. Боли. Не съм сигурен кога точно се прибрах, но помня, че беше пеша.

Петък разпускахме у нас с дружки. 2 × (100 джин + 100 мента) + 1 литър бира и наргиле. Коко успя в устрема си да омеша няколко вида тютюн и стана нещо като ментово-ягодова череша. Така са младите – пийнат 4-5 бири и го удрят на творчество.

Събота започна с една нежна кръчмичка (2 × Троянска сливова с айрянче), след което 6 часов маратон на Авеню (5 × 100 билков Собиески). От 00:00 до 04:00 – доле на диско, хаус и черно, после до 06:30 – горе, на харабия. Моминско парти, бахти… Няма да коментирам, за разлика от познатите, които подходиха тактично с „що, шса омъжваш ли?“, „ааа и ти ша излизаш гол от тортата?“, или коварното „и ти кво, ша ги дебнеш да се напият и после…?“ С Ицето се разминАхме тоя път, но нищо, другия път ша почерпи !

Ами това беше. Ще цитирам едно мое блогиране от преди 3 години:

Уетото свършИ (с ударение на последното „и“), както казват шопите. А тука един шоп в офиса разправя, че уетото свършИло още от края на май месец, когато се изля един дъжд тридневен. После като фана студа преди 2 седмици и вика „Я казАх уи ви, че уетото свършИ!“.

Сега настава сезонът на младото, леко газирано винце, сиренца и кашкавали, биволска луканка и имамбаялдъ. Че после иде ракиено време и греяно вино и пелин и пушена сланинка… не ми се мисли що матрял има за уважаване още!

– Ееех, тежък е животът на данъкоплатеца! – рече бачо Боко, па припряно попи с пачавурката потеклите лиги при мисълта за печено прасенце и кана червено вино до камината…

Boby
Ама те много хитро са я кръстили Петя Дубарова!

Мама
Хич не е хитро, защото Петя Дубарова е първа братовчедка на Кирчо Старши. А Петя е кръстена на дядо си Петър. Просто съвпадение.

Boby
Ама поетесата е първа братчедка на Кирчо ли???

Мама
Да, от един род са. По бащина линия, щом фамилията му е Дубаров.

Boby
Е га ти… чудесата на интернет!
Ако не беше тоя сайт едва ли щях някога да я науча тая връзка… В общи линии излиза, че баш Петя Дубарова е първа братовчедка на първи братовчед на майка ми.

Минахме през Дупница, на изток през село Самораново и нагоре по черния път, който следва река Отовица. Идеята мисля беше да се разтъпчем за час-два до хижа Отовица и да се прибираме. Имаше малки деца и неподхотвени за преход хора. Ако ви се гледат карти – дръпнете си файл K-34-071-1 от тоя благ архив с руски топографски карти.

Да, обаче! Оставихме колата в някакъв изоставен санаториум (!?) и поехме по пътя нагоре. Едва 15 минути по-късно на всички им писна от прахолякът и постоянно минаващите коли. Изоставихме пътя и тръгнахме през една едвам видима пътека, караща директно през гората, право на изток и нагоре по баира.

Около час по-късно излязохме на поляна, отрупана с диви малини. Там имаше стар заслон. Справка с картата (печатна, а не hi-tech като Евгени с неговите джипиеси, сателити, джиесеми, телефони, касфтони, мастфони, тонколони, монколони, кхм, отплеснах се) показа, че не знаем къде се намираме. Логичното решение – да се връщаме! Заеби всяка логика – продължаваме напред!

Два часа по-късно все още не знаехме къде се намираме. Аз тайно се надявах да се въртим в кръг и да се върнем в началото, но малкото умения в ориентирането ми подсказаха, че вървим на юг, после на югоизток и накрая на изток. Демек – отдалечаваме се.

Еля след още известно време срещнахме бадна селски момчурляци, нарамили пушки и мацки и излезли на разходка с мотори в планината (моля, нека не задълбаваме, че ша лъснат праните гащи!). В общи линии разговорът протече така:

– Ооо, добър ден!
– А добър ден момчета, накъде?
– Ами ние тука на… разходка малко… с тия гуспойци и маторя…
– А, момчета, да ва питаме, КЪДЕ СМЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ?!
– Ааа, щом не знайти, връщайтиса значи!

Е ми върнахме се. Опитахме се поне на слизане да намерим хижа Отовица. Е ми не можахме. Утешителна награда – навсякъде беше фраш с диви ягоди и малини. Едри, узрели… насвинихме се кат прасета с трюфели.

Илийката
Е тя работата е ясна… и аз искам като дойде някой да му направя една система за управление на съдържанието, която пече агнешко и пере цветно пране на 40 градуса и да му звеза n’000 (където n е трицифрено число) лева, ама всеки си търси далаверата. Така че е нормално на пазара да има всякакви…

Боби
Ако почнеш да мислиш система за печене на агнешко, обади се, мое да помогна с консултации срещу x’000 лв, където хикс е двуцифрено число или едноцифрена бройка агнешки главички

пп: Цитат от чатче с мама Еми, Бургас:

Боби
Вали ли при вас?
Тука вече 48 часа не е спряло
Всичко се наводни
Гледам прогнозите са все да вали тия дни и при вас…

Мама
само духа и пече
и от време на време по някой облак, но дъжд – никакъв
от вчера се мъчи, обаче само попрекапа колкото да наплеска колите и това беше
иначе мощен вятър
то при вас гледам направо зимни температури
аз тука съм по потник и е поносимо горещо – 28 градуса

Боби
Ти ся мани – напраили са го Смокини Бийч. Има за целия август дижей програма петък/събота… Тая е Илко – мноу добър, а после тръгват някакви вносни дижей

Петьо
палим гумите и заминаваме за събота и неделя.
майната му на всичко.

Боби
Предната седмица имаше една група
6 човека, 4 момчета, 2 момичета
Бяха дошли на стоп от Ст. Загора
И прекараха от петък вечер до неделя вечер само на бара
Спяха отпред на пясъка
Само на кафета коли ром бира

Петьо
хахаахах

Боби
И единия по едно време се връща с един хляб
И настана някаква истерия – МАНЖДААААА

Петьо
ехххх

Боби
А имаше едни други, дето сбират стинки
И 9 човека седнали в кръг на плажа
И една мацка брои
2, 2.20, 3.20, 3.70, 4.10! Имаме четири лева! ОСТАВАМЕЕЕЕЕ!

Петьо
хахахахаахаха
оле божке
недей, че…

Боби
4 лева са 6 хляба
тва има да гъчаш по‘ичи ляб, по-малко манджа

Петьо
((
искам пак там.

Боби
Смятай няма място за палатки

Петьо
няма ли вече?

Боби
Там дето разпъвахме е само за каравани
Едвам се сместихме и добре, че бях взел малката палатка
Отиам да зема ключ за банята – НЯМА КЛЮЧОВЕ! Изчерпали се!
Еля намериха се някакви оборотни, ама ме заклеха в майка ми да ги върна
На плажа линията с палатките е непрекъсната от Каваци до Веселие
Вдигнали са всичките спасителски постове
В резултат следобяда кат излезе вятър – червено знаме и всички вън от водата
Съответно народа тръгва по към Веселие и там става най-вървежно, щот няма спасители
Ние бяхме на плаж след скалата, на самият край при камъните – сал там нямаше деца, щото събота и неделя цял Бургас се изсипва

Петьо
май играта ще е по-късно през сезона…

Боби
Точно… аз сега уговарям с Анка нещо… тя иска в края на август… А в началото на септември тоже може, но пък на 7-8-9-10 има в Пловдив един джас фест, дето ша има и орк. Карандила и просто не мога да пропусна.
Ша лагерувам пред вас, пред блока.
Белким са смили баща ти, та спусне някой петел!

Петьо
а, петел!
ще спим в нас ве.
ама обаждай се да знам.

Петьо
аз имам ключове за смокиня
за женското
в колата са.

Боби
Значи ти си от тия, дето не връщат
Мацката вика – 120 ключа сме извадили от началото на сезона

Петьо
аз върнах едни, ама калабълък
като имаме път, ще им ги върнем.
(вероятно)
хем да имаме повод да отидем.

Петьо
айде, ще мъча да работя…

Боби
Имал съм 7 години котарак, но той не ядеше хапки, а една безформена каша, която майка ми правеше от варени моркови, цаца, хляб и квото друго има

Владо
аха, е… в туй забързано време – кви каши
кой ше ги вари

Боби
Ами майка вареше един път в седмицата един казан и го замразяваше в кутийки от сладолед. После за 3 мин в ултразвуковата печка и гъчай котьо… Макар че той не гъчаше, ами полагаше големи усилия да яде, защото беше голям мързел и спеше по 20 часа в денонощие.
Но явно е успявал да яде, защото сереше мощно
Поне един път на ден, ако успее да стане

Владо
ha
кастриран ли беше

Боби
Не, но беше много мързелив… накрая, преди да се изгуби, тежеше малко над 10 кила… Осезаемо беше, като ти легне на корема… едно такова топло, задушаващо усещане… Виках му „пухкавата смърт“

Владо
бая е
аз имах един, ама като се връщах от де не можахме да го разделим с бившата
голяма фога беше
е, де
сега ше го видя в събота

Боби
Аха, а каква порода е?

Владо
оранжева

Боби
Ясно… моят беше шоколадов сиамец…

Владо
въх, сиамец 10 кила
страшно звучи
те са тотални хърби по принцип

Боби
Мда точно
И беше много мързелив
На познати детенцето (3-4 годишно) го мъкнеше из хола за опашката
През което време котака спи и само отваря едно око с неразбиране и мутра като Петьо на плажа – н‘ма занимавай само с глупости!
Нещо такова, но по-дебел:

Владо
бах
те домашните верно са мега спокойни
ама опашката… не пипай!

Боби

Успях да отскоча за събото-неделно море. Петък вечер късно пристигане, разпъване на палатка, барче на Смокини, закуска с бира, плаж, барче на Смокини, неочаквани срещи с познати, вечеря с бира, среднощна баня, закуска с бира, плаж, сбиране на багаж, следобеден обяд с мастика в Бургас, вечеря в Хепито на Пловдив, захвърлен багаж в коридора и заспиване в 02:00, понеделник сутрин. 6 часа по-късно станах, за да отида на работа и да подготвя документи за сутрешната си среща. Точно по този слят и преливащ се от едно в друго начин премина weekend-а ми.

Най-добре много, но по-добре малко, отколкото нищо. Ето това ми е отношението към морето.

пп: Тия дни съм изчезнал не само заради това. Търся си апартамент за купуване. Имаше проблеми с приятели и полиция. А и обикалях Дупнишко-Кюстендилския регион… Не е за разправяне.

Много благо, като цяло. Саворин с розмарин, зехтин и лимон беше част от храната. Пилешки пържоли – другата част. Салатата беше елементарна – домати, краставици, чушки, сирене, зехтин. Но, както винаги в планината, дори най-простите неща ти се услаждат много. Узо с диня за следобедна закуска и мента с тоник за разхлаждане след разходката в посока предела Рила / Родопи.

Downside e могъщия студ вечер, комбиниран с вятър. Температурите спадат до 5 градуса, а след 16:00 следобед всяко скриване на слънцето = 10 градуса моментално понижение. На южната стена (Белмекен е особен с фактът, че има две стени, а не една, както повечето язовири) има по-малко вятър, но пък има и толкова много народ, че е криво.

Малко random информация:

• На южната стена е спортната база, която работи на хотелски начела. 17 лв на човек на вечер. Ремонтирано наскоро.
• Има път, който обикаля целият язовир. Западната дъга е асфалтирана, по-къса и права, подходяща да потичате сутрин няколко километра. Източната – по-криволичеща, черен път и прекрасна за разходки. 1:30 часа по нея с умерен ход между двете стени.
• Навсякъде по източната дъга има изворчета, от които можете да си налеете вода. Не носете тежки туби.
• Драснах малко бележки върху сателитната снимка на язовир Белмекен в Гугъл Мапс. Дано са полезни на някой.
• За предварителен рисърч можете да си свалите топографски карти на региона. Интересуват ви парчета K-34-072-2 и K-34-072-4.

Идеално море и плаж на 15 минути сутрешна разходка в посока Агалина/Веселие (към 8:00, след двете малки бири и сандвич на капанчето направо от централния вход, много добро!). Прекрасно време. Променливата компания (едни идват, други заминават) поддържа разнообразието. Много прилична организация във всяко отношение – и като amenities, и като синхрон на времето. Барът (бившия Собиески) на среда между Смокиня и Веселие работеше, че и имаше Зубровка и Black Bush, както и голяма джента (100 джин, 100 мента, лимон, лед) с тоник за 6 лева. Освен това никой нямаше нищо против да си носим наргилето на бара. Напипахме наистина добра (като храна и обслужване) кръчма на Харманите (действително нечувано постижение – там обикновено са пълен шит заведенията). „Мишел“ в Созопол отвори все едно точно като за нас! Какво повече?!

Натрупах много слънце, много сол по кожата, вдигнах алкохолното ниво до постоянни 0.8 промила, а и събрах много повече усмивки от очакваното. Мисля да се върна скоро, макар и само за събото-неделно плажче. Много скоро.

Служебна информация. 10 лева на ден е цената за палатка, без значение за колко хора е. 2 лева на ден се плаща за паркиране на автомобил. 0.60 лева е курортна такса на човек. 45 минути пеша е от автогарата на Созопол до Смокините с умерен ход и раница. Смоникя – Барът: 7 минути. Барът – Веселие: 7 минути. Хранителният магазин работи от около 7 сутринта до към 1 сутринта. Рецепцията – от след 9 до към 16:30.

пп: Fuck Guru! Отивам да си върна билета.

I can go home, take off all these clothes, all this fine jewelry, and I still be me; I still got game, ‘cuz the pimpin’ is in me, not on me.

Умно, тате, умно. И колко (не)вярно за всите родни гъзета… Без игра просто не минава хавата.

На морето хората са айляк, като в Пловдив. Това уговорки с точен час или конкретни задачи – не важат. Пък и като цяло се следва принципът „Ще стане, освен ако не стане!“.

В събота сутрин се оказа, че стелажите в Айтос са готови, ама не съвсем. 3 часа забавяне. Хората в Несебър чакали, чакали, па си били камшика по техни задачи. Още 3 часа забавяне. Едва в 4 следобяд се озовахме в Созопол. Където хората са ептен айляк – не става да им оставиш железата и продукцията, след което да се оправят. Айде сглоби сега тия стелажи – до към 8 часа седяхме на припека… плажът отече, но изгорях по лицето.

Вечерта отскочих до Банево, където имаше могъща софра със салати, скари, мезета, та стана приятно напиване. Видях и новите зайци, които, потенциално, ще пълнят гювеча доста пъти в бъдеще. За всеки случай към 1:30 отскочих до Бургас за дискотека. Където, типично по Бургаски, стана яко меле, че и линейка викаха накрая. Значи, тва де се сберат повече от 10 мутри или гъзари на две сепарата – става въргала. Охраната хем си знаят и пак блее някъде, та накрая се наложи да се намесват и те. Е га ти охраната…

В неделя бях твърдо решил да направя ударно плаж. Така и стана – стоварих се в 9:00 на Веселие и останах до 18:00, с една почивка от 45 минути, през които валя тропически дъжд. Но после си печеше пак и щом спря да гърми – моментално налазих морето.

Интересно ми се видя, че на Смокиня има яко народ разпънал вече. Всички места, които сме ползвали предишни години, в края на юли примерно, бяха заети. Уж било гадно времето, уж щяло да е къс сезон – къде ти! Обаче, от друга страна, по целия плаж от Каваците до Веселие, бройката на нудистите беше стряскащо ниска… Ще видим как ще е дереджето през отпуската.

Пих две дженти, разходих се до Созопол и огледах за нашите стелажи. После направих Капани в Бургас, където отново запука дъжд за 15тина минути. Баси тропиците!

В понеделник бях на крак рано-рано, в очакване шефът да се появи и да ходим да товарим документация. Къде ти! Към 10:00 се подразбра, че работата в Царево се е закучила и there’s no end in sight. Моментално излетях за Бургаския Северен Плаж, който по принцип си е ужасен, но поне ми е близко. Видях се с познати, пихме бири излежавах се, препрочетох DOET и чак към 17:00 бяхме пред 18-етажния блок, на чиито таван се съхранява архивът на нефункциониращия бургаски клон на фирмата.

Изненада – асансьорът не работи! Качването с 3 празни кашона, всеки с размер около 70х70х70 см, беше лесно. Напълването им до горе с хартии, извършено в зле осветен и мега горещ таван без проветрение – също се ядна. Но остана въпросът със свалянето на 3 обемисти кашона, по 40 кила всеки, от 18тия етаж…

Два часа след като спряхме пред блока, отново бяхме долу и трите кашона лежаха в багажното на Берлингото. Аз лично се разбих от бутане, теглене, обръщане… И депресията е, че останаха документи за поне още 3 кашона. Дано оправят асаньора.

В крайна сметка се озовахме в София към 00:30, вторник. Разтоварвайки се морно в къщи и хапвайки от малините със захар, които майка ми осигури от семейната градина, се сетих, че не съм направил никакви снимки за тези няколко дни. Разцъках апаратчето и намерих само 3-4 неща, които ще пусна утре.

То, аслъ, от мъкнене и плаж на човек не му остава време за снимки. Нищо, другият път.

Та не остава ред за писане, че и за почти нищо друго… Ето, довечера пътувам за Айтос, товарят се железа и бегом по най-южното черноморие за разнос. Поне ще гледам да го накисна, ако не друго.

Тъй че… приятна отпуска на който ще излиза, останалите – sit tight & don’t hold your breath!

Обаче сега свалям обновения доклад, където нещата са различни. Което е успокоително – ще има топло и слънчево време от средата на юни нататък. То и сега е слънчево, но по морето, а не в Шоплука.

Затова и планирах отпуската. От 30.06 до 08.07 ще бъда на морето. Ще хвана Джулая (който не помня да съм изтървал някога), ще опъна палатка на Смокиня и може би ще отида до Мичурин (заради родата и Хелинга), че и до Приморско (заради R&Bто на бай Бони). Ако някои има желание да се присъедини – да заповяда, сал да драсне един ред на мейла, да се разберем.

Първото ми го каза един порядъчно пиян, 30-тина годишен студент преди години. „Ако не си живял в Студентски град – не си бил студент!“

Във второто съм се убеждавал лично много пъти. Студентски град е яко място за купон и гадно място за живот.

През 1998-а, когато дойдох да работя в София, някои от приятелите ми бяха приети в МЕИ или УНСС, та се изхакаха на общежитие в Щутгард. Бая време съм потрошил там, макар предимно в часовете от 18:00 до 08:00. Стаите, столовете, типичната студентска романтична вечеря за двама – един хляб, една майонеза и два кренвирша…

Тогава нямахме толкова пари за кръчми и дискотеки. Обаче беше купон след купон: на един етаж има сума стаи – все някой ще прави купон. Или на другия етаж. Или в съседния блок. Беше нужно само да мине човек по улицата и от където кънти музика от избушени Респромки и домашно стъкнат усилвател – хлътваш и готово.

Сегашната ми гледна точка е малко по-различна, но реално пак е същата. Там е лесно да стане купона. Кръчмите са една връз друга, буквално. Има бясна концентрация на барове, клубчета и дискотеки. Има много млади хора, да не кажа, че всички са такива. Има достатъчно денонощни магазинчета и места за манжда (потръпвам при мисълта за ужасТните хави по Манджа Стрийт, но, предполагам, в 4 сутринта, след бутилка водка, няма голямо значение какво точно набиваш).

Не знам защо, но в центъра дискотеките ми изглеждат по-строги и официални, а в Щутгард – айляк и разбрани хора. По-лесно минава ако счупиш 4 бири на пода, а ако настъпиш някои в мелето, срещаш разбиращи (и доста пияни) погледи. Отделна тема са мнозинството мутри, които някак не се набиват на очи в Щутгард, сигурно щото не са мнозинство.

Друго нещо – примерно в Брилянтин или Алкохола или дори в Шугър, като вземе да става към 4 сутринта и почват едни залитания музикални, на които в Бургас им викаме „Мумчета, ньие чи въ гоним, мъ ши митем!“. Варум, бе, джанъм? Купонът сега започва! Снощи, тъй де, днес, в Авенюто, към 5:00 горе чалгата се вихреше яко, макар тълпата да беше оредяла, а долу пускаха мощни бързи хаусове. На Джим Бийм черните партита – спомням си миналото лято как се наложи към 5:30 да ме теглят аверите насила да си ходим – пускаха Дре и Биги и бях решил да седим докато охраната не ни набие и изхвърли.

И още нещо интересно / хубаво – в Ст. град винаги виждам познати. Най-често съвпадения, но все пак… Снощи видях 4 лица от гимназията, които не бях срещал от, сигурно, години. И то в същото барче. Краставите магарета се надушват, явно.

Вървейки бавно и мислейки си тези неща (и опитвайки се да хвана такси), разглеждам наоколо. Широко отворени, превъзбудени и блеснали очи на хора, танцували 6 часа. Зомбирани типове, които вървят и спят. Една мацка повръща зад спирката на рейса. Пич по потник седи на бордюра и си брои стотинките. От прозорец на един блок полита голяма черна торба с боклуци и влажно шляпва на плочките до градинката. Двама пикаят по стара, разбита кола. Рейсът надава мощен клаксон, разбуждайки случайно заспалите, след като се разминава на сантиметри от трима, които са се хванали през рамо, ходят на зиг-заг по шосето и пеят „А сечаш ли се лепи громе мој…“. Идилия.

Налага се да направя едно уточнение към второто нещо от по-горе. Общежитията са гадно място за живот. Тълпите пияни и беснеещи младежи само допълват картинката. Предполагам, в някоя нова кооперация, далече от старите блокове, за препоръчване не на пътя от/към някоя дискотека… може и да е благо да лапне човек едно апартаментче. После – празник всеки ден..

Като начало, всички сайтове за прогнози на времето показваха мощни валежи и бури през оставащите 4-5 дни, включително по морето (прогноза за Бургас). В сряда сутрин в София имаше гъста мъгла, а по пътя валя през цялото време, с особено отривисти акценти на Пловдив и Стара Загора. Към Карнобат поспря и таман започна да ми се вдига настроението, когато по магистралата запука наново.

Но, о, чудо! В момента, в който минахме Ветрен, пекна слънце. Докато се паркираме на Кирил и Методий, вече бяхме по къс ръкав и потни. Термометърът в колата показа 22 градуса, при 16 през целия път.

Отскочихме до 1во РПУ, където се предполагаше да ми асистират в издаването на нова лична карта, щото старата ми беше открадната преди около месец. Приготвени снимки, платена такса, попълвам заявлението… И хоп! Изскача една учтива жена и казва „Стига попълва, момче, тя картата ти е тука!“.

Не успях да се зарадвам. Просто гледах втрещено. Обясниха ми, че нямало никакво значение какво попълваш в декларацията за открадната лична карта!. Щом се намерила и видят, че пише Бургас (или Пловдив, или Исперих или където и да е, извън София), просто я пращат с цялата документация, без да мислят.

Зачудих се, защо полицаят, който прие декларацията ми преди месец толкова напористо настоя да запиша всички възможни домашни, офисни и мобилни телефони, адреси и факсове? „Във ваш интерес е – каза ми – да ви се обадим, ако я намерим!“. В онзи момент сърцето ми подскочи на място – брееей, че учтиви хора в полицията! Но уви. Картата може би е била намерена още на следващия ден и изпратена до седмица, но аз си загубих сума часове и разкарвания по различните участъци на 1во РПУ в София…

Разтварих малко багаж и бегом към Морската, плажа и Капани. Моментално запретнах крачоли и нагазих във водата – нормално хладна за това време на годината, а не ледена, както предполагах. Трудно беше за възприемане следното – всички сайтове за времето показваха 18 градуса и облаче със дъжд за този ден в Бургас. Видях ги в офиса на майка ми 30 минути преди да отида на плажа. Само дето вън беше 22-24 градуса и припек. Заеби метеорология, и тва ми било наука!

Дженти, бири, припек на капани. После на Океан (бирарията) за вечеря. Идеално. Чуствах се все едно отпуската ми е започнала. Насъбрах много слънце за един следобед.

На 24ти следваше тържествен обяд с родата. Повод: баба ми беше абитуриентка . Тъй де, чукна 80 години. Взеха се ракии – бутилка – като се има предвид, че от 9 човека и 1 бебе реално пием само двама-трима. Както и предполагах, повечето чаши бяха прелети в моята след наздравицата. Цапнах и две Стели за десерт.

С отнесена усмивка към 15:00 се ометох и се джаснах посока Капаните, на масите на плажа. Там видях двама приятели, с които пихме някакво неуточнено количество бири. Бях се провесил вече на черешата на долния клон. От там – до нас за по-дебели дрехи и към центъра. Кръчме там – ракийка със салатка. После пак Капани. Други познати – две големи дженти (2 х 100+100 джин/мента) и една бира.

Отиваме да гледаме някакви познати как танцуват латино в апокрифно клубче/барче. Зелен Собиески (не зелена ябълка), 2х100. Изведнъж положението се омаза (защо ли), стана към 1:30 и се озовахме в Будоар, което е една от дъртите бургаски чалгатеки. Пих две водки и спирам разказа, щото после почнаха извращенията. Само ще кажа, че ни посрещнаха със „Снежна атака“ на Кондьо. Спечелиха ме, макар не помня да съм си тръгвал; събудих у нас.

Въпреки затрудненото положение на сутринта, успях да хвана рейс за Созопол, от където вървях до Веселие – 45 минути разходка. Когато легнах на плажа разбрах колко ме болят краката всъщност – явно снощното подскачане и въртене помогна. Спах два часа и направих две накисвания.

Изкефих се, че вече има хора на палатка, а и бая каравани дойдоха за един ден. Чичето-охрана кършеше безпомощно пръсти около телефона. „Не спират да звънят, а аз нищо не знам, никой нищо не ми е казал! Няма ги хората [уредниците явно]!“. Разказа, че отдавна не е виждал такова раздвижване толкова рано – „Амчи то до оня ден валеше, а днеска ги гледам – разпънали палатките!“.

Тръгнах да се прибирам надвечер, че ме чакаше софра в Банево. Хубу, ама в Созопол видях познат, отишъл да огледа положението с семейните хотели, да знае къде да води хора. Дааай бирата с мента насам! Агаля-агаля, до към 9 успях да стигна Банево.

Там заклекнах на скарата. 100 джин, 100 мента, 100 сок Pfanner Lemon & Lime, лед и резенче лимон – това консумирах, уж за разтуха. Един голям саворин (океански лефер), подправен с розмарин и зехтин, на шайби запекох. Отделно имаше към две кила свински врат и каймяна продукция. Пресни картофки, пържени. Салата с едно особено хубаво домашно сирене. Кулинарна вечеринка. Ще излъжа, ако кажа, че не се напих… Щом счупих и една бутилка мента, било то и по вина на капачката.

Съботата прекарах отново на плажа. Преди това мариновах обилно една агнешка плешка със червен пипер, сух джоджен, малко соев сос, олио, сол. Това щеше да стане обядът в неделя. Разходих се нагоре по бургаския плаж, почти до към Солниците. Спах много, отметнах 350 страници от Прашинката, накиснах се, пих бира…

В края на деня седнахме на Гролша, където пих две бири с мента и ми донесоха свинска пържола, вместо пилешка. Не я върнах де. После се метнах на Gallery за среща с други познати. Двата големи джина с тоник помогнаха значително за размазването. От там – на Караокито. Бутилка водка за 4 човека. Свърши. Към 3 сутринта се озовахме в Алиби, където имаше ретро парти, за щастие. Още една бутилка водка… Не можа да свърши, но и аз, честно казано, не си спомням много от цялото преживяване. Щом брат ми е бил в същата дискотека, а не сме се видели… и той е бил на черешата. Заминах си към 5 и нещо.

В общи линии до тук станаха два запоя от по близо 12 часа. Едвам станах в неделя, обядвахме с агнешката плешка, задушена с пресни картофки, след което – мудно сбиране на багаж и потегляне.

Прибирането в София беше зверски горещо. Таблото показваше 29-32 градуса през цялото време. Чак като минахме тунела на Траянови врата и нещата станаха нормални. Демек, по Шопски. 18 градуса и заваля дъжд. Типично.

Прибрах се и в понеделник сутрин не ми се вярваше, че съм в София или че съм на работа… Едвам станах към 9. Исках да се досурна до плажа и да продължа да дремя, но уви. Извод: почивката по морето е благодат, само дето после трябва пак да се работи.

За някои от тия неща има снимки. Част от снимките са качени на Фликър вече. Останалите – като намеря ред. Гледайте и коментирайте, ако ви хареса нещо.

В понеделник, когато продължи да вали, ми идваше да ревна за изтървания плаж. Ще съм поне 4 дни на морето и ако вали по подобен начин (а то вали, по думите на майка ми), не виждам как ще се стигне до припек. Ужас*т*.

Закъснявам с поне три различни служебни начинания. Банката е в процес на сливане с друга банка и от две седмици не им работят системите. Регистрацията ми в Moneybookers се закучи, предимно заради родните идиоти в банката и западните мега-рестриктивни системи.

Поради набъбнали задачи в офиса, изпити на брат ми и прочее ангажименти, а и заради нуждата да си изкарам нова лична карта в Бургас, плановете за заминаване и после връщане се прекрояват всеки 25 минути, придружени с ято обаждания на роднини. Щото ще празнуваме и 80 години на баба ми Лилянка.

И точно, когато човек си мисли, че няма на къде повече… Вън отново заваля, а бойлерът в офиса ми изгоря. Има и рима.

За успокоение – Urban Dance Squad: Good Grief

Гледайте малко снимки по темата. Отделно, направих първа бегла проба за QTVR. Изцяло от ръка, всичко на автоматик, че не ми се занимаваше. Снимано от особено нестабилна позиция и хълцащ фотограф. Но като за първи опит – става.

Петък вечер – местна кръчма. Събота – мощна закуска до 11, мезене на припек до 1, обяд до 3, следобедна закуска с бира в колата и мятане на нова маса до село Остър Камък, където започна вечерята. В неделя, за щастие, спахме до късно, та нямаше закуска, но пък имаше обяд от 1 до 4 или нещо такова.

Предлагам ви да разгледате снимките. Имат достатъчно ясни коментари и мисля ще придобиете впечатление. Някои от тях са подходящи и за тапетчета.

Събота: 4 часа бях ангажиран със спане на терасата. Следобяд – умрял от глад, мушнах изтръпнала, студена пилешка пържола от Елемаг, няколко бири и един час ревю на сайтoве в офиса на 3AtWork. Озовахме пред Фестивална. Още две бири. Разбих се на Redman. Мисля върхът беше, когато Ред се метна в публиката и му взеха маратонките, та той шляпаше по чорапи. В личен план – две момиченца, 16тина годишни, напълно out of place, оглеждайки се за разпръсналата се компания, виждат как по цялото ми лице тече пот от скачане и едната казва на другата – виж, тоя пич плаче! Действително се просълзих от умиление. Ракията в Хунта след това тотално ме довърши.

Неделя: ако не бях хапнал два аспирина вчера, едва ли щях да мога да се движа. Някак си спах до към 2 следобяд, след което пих три бири и една ракия и най-накрая, към 23:00, успях да вечерям. След два пълни дни на течна храна вече не бях гладен, честно казано.

пп: Съвсем несвързано – дочух, че пак ще отече срокът за магистралата. От началото на юли стана края на август, а сега се говори и за края на годината. Ебало си мечката (пак) с това прибиране през селата. Damn

ппп: Добра музикална идея даде Пецата – Милко да продуцира Редмен, а в Part II (известна и като How High 2) вместо Тони Бракстън да припява Ивана. Nice.

Ако се вярва на този доклад-обобщение от преди две седмици, началото на лятото ще е ужасно време за отпуски и ходене на плаж. Което просто разбива плановете ми на пух и прах.

Дано се окажат в грешка, но гледайки как 4 големи и признати института дават по-ниски от нормалното температури за 3 месеца напред и… ми става тъпо.

Уви, тази практика трябва да спре. Не защото искам, а защото се налага. Ето какво заварих предната седмица до блока. За няколко дни „загоряха“ (кавичките май са излишни) и останалите кофи. Вече не изхвърлям разделен боклук.

Като послепис – тези разделените кофи камионът ги хвърля при останалите боклуци. Kinda defies the purpose, doesn’t it?

В резюме, вечерта започна към 18:30 с приятна кратка среща с млада госпожица на Капани, която кратка среща се проточи до към 23:00 и беше обогатена с 6 човека, идващи и заминаващи на талази. Към полунощ се озовахме в някакво място – Сохо – което е до Новата Поща, дето беше Първа Частна Полиция едно време. След бесни изпълнения там се отправихме към основната част от стадото, която беше в някакво кафе / бар / клубче, на име Gallery, до ДНA-то в едно мазе. В крайна сметка, към 3-4, се озовах в Рокси (бившото Фънки), макар и да не знам как съм стигнал там. И ми се стори, че видях Петър Златев и Мавро…

Ето ви нещо като фотоблогиране по темата. Заглавната снимка на този набор говори сама за себе си, мисля…

По събитията ще пиша в отделни блогирания, това е просто отчет, че съм на линия. Освен това, ще почвам да ползвам Flickr за снимките. Дори ще мигрирам част от галерията от тук – там. Но за начало, ето един комплект морски снимки от Великденското море. Имат си текст и тагове, така че ще си спестя обясненията тук.

Като послепис – следващия месец се задават 2 х 4 почивни дни. Което би могло да значи само още повече време на морето!

В частност текстовите данни – тагове, ключови думи, описания, captions, както искате ги наричайте. Примерно таговете във Фликър или тук, на блога ми. Както и описанията на снимките, пак във Flickr (въпросът може да иде по-далеч – имена на папки на харда, език на тагове в MP3-ки и много други).

Първо си мислих, че в идеалният вариант всички данни ще са дублирани на всички езици нужни. Добре, но до сега не съм видял уеб или класическо приложение, което да подсигурява качествено подобен mirror на информацията. Да пищи, когато липсва даден превод, да подтиква към въвеждането на следващия липсващ и прочее.

После си казах, че мета данните трябва да са съобразени със самите данни – защо ти превод на английски за тагове, ако цялото съдържание е на български? Добре, но как се отнася това за снимка или илюстрация или видео? Ако снимам Витоша и поставя като таг само „витоша“, как ще може един хамериканец да намери тази снимка?

Обратната страна е писането на тагове само на английски. Защото е много разпространен, на практика световно познат. Обаче така пълниш мрежата със „чуждо“ съдържание! Ако всички следват този принцип, в крайна сметка няма да остане родно в Уеба. Да сме отворени към света не значи да сме затворени към нашето си.

Сега ми предстои да си купувам акаунт във Фликър и да почвам да качвам снимки от новата сапунерка. Дилемата се засилва… На снимките от запоя в Бойково да слагам ли въобще английски тагове? Или само английски? Или само на някои от тях? На кои по-точно?

По принцип не поставям въпроси по този начин, но… какво мислите вие?

Серията от вече четири поредни weekend запоя продължава с пълна сила. Преди седмица беше бобът в гърне, с който погълнах 5 големи ракии, две бири и после две големи зелени „Собиески“ в „Маската“. Онзи ден пък се върнахме от Бойково (ще има снимки), където вече ми е като втори дом. Или по-скоро втора маса за банкет. Там успях да се напия в петък вечер и да изтрезнея в неделя към 21:00. Не без помощта на литър ракия, много бири, шише джин и като затапка – една джента в Пловдив, на „Карото“ в Кючука.

Явно е, че ще се продължи ударно по Великден. Отивам си на морето и се очаква агнешко със зелен лук и пресни картофки. Както и много време на пясъка.

Първото, което стана доста разпалена дискусия, е на Жоровара и е на тема уличните кучета и тяхното изтребване (да се надяваме). Четете всички коментари наред.

А второто е от две части – на блога на Еленко, леко на тема околна среда, но там не се осмелих да пиша, че щяха да летят мощните псувни по всички наред, както бях набрал от дискусията за кучетата. Но тъй като Владо е пуснал една малко разстроена дуплика, реших да коментирам баш там. Това е то.

Без да се зачитам в текста, гледайки снимките, в мен се оформи едно притеснение. Някак позната беше тази чупка в плажа, а и цялата местност. Разгледах схемата и – о, ужас – строят в южния край на залива на Дюни!

Приятелите ми знаят с какво умиление говоря за този плаж. Там съм прекарал едни от най-хубавите си морски моменти, дали с родата като по-малък или с компания, в гимназията.

Тъй като ваканционно селище Дюни, заедно с новия хотел на завоя на баира, заемат една много малка част от голямата плажна ивица, плажът на Дюни винаги е бил празен. По курортните стандарти… Дори в пиков сезон можеш да се разположиш на 4 квадрата без да има никой на 20 метра в околовръст.

Помагат и фактите, че няма кръчма наблизо, няма постройки, няма течаща вода, трябва да оставиш колата спряна до пътя Созопол – Приморско, следобед е почти винаги ветровито, излиза бая вълна, а на места дъното е опасно, заради скали на първите 2 метра.

Сега като пиша това и си давам сметка, че звучи доста заплашително. Но, вероятно защото си е моят плаж, си го обичам много и не минава лято без да прекарам там поне два дни. Ако си носиш хладилна чанта, два чадъра за завет и дюшек или бодиборд за баунсене по вълните – не мисля, че на човек може да му трябва нещо друго.

Та скоро южният край на плажа на Дюни вероятно ще бъде резервиран за гостите на „Saint Thomas Residences“, което ще се изгради на нос Хумата. А името на комплекса идва от островчето, което повечето местни хора знаят като „Змийския остров“, по официалному – св. Тома.

Още едно местенце по черноморието отесня.

пп: Ето връзка към сателитна снимка на носът и островчето.

Оказа се, че има жени (не една или две, а много), които не се днес не са радостни заради празника, а по злостни причини. Когато честитих на позната, искрено и лично, получих в отговор „Ааа, гадно ли ти е?!“

Зачудих се – що за съзнание може да роди подобна теория?! През какво е минала тази жена, какво я е накарало да мисли, че когато жените празнуват – на мъжете им е гадно? По тази логика, всеки ден, когато не е женски празник – мъжете тържествуват!

Явно общува само с обикновени мъже, това ѝ написах. И си останах с горчивия вкус в устата.

Тогава това ме провокира и започнах да пиша един дълъг и разпален мат‘рял на тема външен вид, красота, маските, зад които се крием, комплексите ни, вечната самомнителност и незадоволеност. Искаше ми се да стане нещо като възхвала на естественото, а то се превърна в мощна псувня за всички:

• гримирани с директно с маламашка и мистрия хора, до там, че не личат порите, цвета и въобще наличието на кожа
• депресирани съзнания, които не приемат сами себе си
• хора, които не отиват и боклука да хвърлят без грим и гъзарски кецки
• криещи се зад пластове декорация дори от най-близките си
• живеещи в страх, да не би да се види истинското им аз

Така че няма да публикувам това, а само едно лично мнение. Ако не се харесвате такива, каквито сте, никой няма да ви харесва. Декоративната козметика и култура е лъжа за пред хората, но по-лошо – за пред вас самите.

No wonder our perception of beauty is distorted.

You love the sun and like to live your life at a slower pace than most – you know how to take things nice and easy! When it comes to holidays, you’ll go anywhere as long as there’s sea and sand and then you’ll just stay put.

Ето го пълният ми профил. Цъкнете на книжката срещу надписа Anonymous за всички детайли.

Знаете ли че… положението в България е „пробито корито“? Разбира се, всички знаят това. Обаче никой не обича да му се навира носа в проблемите. Не дай си боже някой луд да стане и да се извика „Потъваме!“. Изведнъж се надига хор ядни гласове – „Седи долу, бе, идиот! Клатиш лодката!“.

Е и? Тя и без това е пробита, тече от всякъде, а и не е лодка, а корито. Поне да имаме смелост да наричаме нещата с реалните им имена.

Когато реших да приема поканата за жури в БГ Сайт 2006, имах доброто намерение да подобря нещо в конкурса. Ако не с моментална намеса, поне с предложения или критики. Смятах да проверя от къде тръгва цялата тая негативна енергия, насочена всяка година към журито (всички сме виждали десетките обвинения за корупция и некоректни похвати). И накрая ми се искаше да пусна едно блогиране, в което да опиша реално как седят нещата.

Чудно ми беше, че за толкова години никой не си беше направил труда да опише подробно това велико журиране. Вече разбрах защо – не искат да се излагат хората. Е, аз от това не се притеснявам…

Ако всичко беше just peachy с цялата организация, нямаше да има толкова надигнат вой всяка година. При това от участниците. В крайна сметка, те са най-важният елемент в БГ Сайт. Всичко трябва да се върти около тях и тяхното удобство. Престижът на конкурса всъщност зависи от това до колко участниците вярват в него и го смятат за меродавен.

Аз бих пуснал мой сайт на такъв конкурс, за да чуя мнението на 15 човека специалисти за него. Да видя как го оценяват по различни критерии. Да го съпоставя с оценяването на други подобни сайтове. Уви, тези неща не са възможни при БГ Сайт.

Само между другото: това, че титаните на родната уеб продукция (ABC, MAG, Netage и прочее) приемат участието в конкурса за нещо като частна надпревара (и съответно осигуряват половината участници), не би трябвало да променя нещата по никакъв начин.

Та да си дойда на думата и да приключваме тоя въпрос. Жустин обяви, че нямало да има вече БГ Сайт, защото „се уморих да давам по хиляди пъти подобни обяснения“.

Когато написах въпросните две блогирания, разбунили кошера, идеята зад тях беше широката публика да разбере как седят нещата, други хора да си извадят поука и да променят нещо, но към по-добро, следващия път. Идеята беше да се защити интересът на участниците и да се подобри процесът на провеждане. Идеи – бол. Я как хубаво се допитваха момчетата от Търново за техния конкурс. И колко неща бяха предвидени като проблеми още преди началото. Можело значи.

Разбира се, че понякога трябва да крещиш, за да ти обърнат внимание, както беше в текущия случай. И изведнъж станах като Gandalf Stormcrow – идващ да съобщи лошите новини, когато всички останали се спотайват по дупките си. Днес дори получих писма в духа на „Как можа?! Заради теб спряха хубавия конкурс!“.

Ако ще спира БГ Сайт – good riddance! Но поне имайте доблестта да не се извинявате с моята откровеност. Проблемите са реални и те са причината за спирането на конкурса, а не умората на Жустин или моите писания.

Well, that does it…