The Private Lives of Pippa Lee

В повечето филми, които гледам, дори необичайните, фантастичните или изтрещяните, героите се държат по един… бих казал последователен, предсказуем начин. Не в лош смисъл, не че всеки един момент е ясно кой какво ще каже и направи, а по-скоро начинът, по който думите и действията им подхождат. Тогава изглежда сякаш предварително познавам героите и за извличането на нещо от филма ползвам конкретно изречените думи, а не общото впечатление. Нещо като среща със стар познат, където познатият е някой стереотип на филмов герой.

От друга страна, има филми като The Private Lives of Pippa Lee, в които героите непрекъснато ме изненадват. Това ме радва и изумява. Кара ме да се разширя кръгозора и следващия път преди да възкликна „Никой не се държи по този начин!“ или „Никой нормален не би направил това!“ да се замисля малко, присещайки се, че хора има всякакви. И тук не говоря за низ абсурдни ситуации, като в евтина американска комедия, а за нормални житейски неща, за които нямам готов отговор, защото не съм се сблъсквал с тях и не съм мислил по темата.

Когато Пипа пита съпруга си какво харесва в нея и той повишава тон се чудих – защо се карат, защо тя се ядоса, защо той говори с такава небрежност. После се разбира, че той е уморен от въртене в кръг, а тя проектира майка си в кризисни мом