Какъв малък, но умен, фотоапарат да си купя?

С две думи: не знам!

С няколко думи повече:
Canon S100, Nikon S9100 и с компромис Sony DSC-HX9V, Panasonic TZ18/20/22*.

Подредил съм ги от най-кефещ ме, до най-не. Разгледайте, проучете, изберете, купете. Дори на сляпо да хванете един – няма да сбъркате. Но все пак хвърлете едно око из текста надолу.

През лято-есен 2011 немалко хора се допитаха до мен какъв фотоапарат да си купят. Явно привличам някакъв определен тип хора, защото всички имат сходни изисквания. Те са в общи линии следните противоречия, омешани в едно цяло:

  • Да има пълни ръчни настройки, вкл. ръчен фокус и бял баланс с мерене/стойности
  • Да има голям сензор с невиждано качество и чуствителност
  • Да има невиждано светъл, широк и дълъг обектив
  • Да е невиждано малък и лек, да влиза в заден джоб на детски ластични гащи
  • Да снима невиждано добре в режим Auto, щото, нали, и жени ще го ползват
  • Да може да снима в RAW (ввъъъъъъййй!)

Ако се налага ви да обяснявам защо тия неща са желани или важни, вероятно не сте подходящия тип хора и това блогиране не е насочено към вас. Ако кимате одобрително на всяка точка от листа, може и да успея да ви помогна, или поне да ви объркам повече.

Сега, директно на фукциите, щото време за губене няма!

  • Ръчен фокус имат всички без Паното. Приоритет бленда/скорост имат Канона и Паното. Това важно изискване автоматично отхвърля всички, освен Канона. На тема бял баланс няма да се открехвам, но с две думи – никой не е наистина добре по подразбиране. Специално съм си играл с Канон/Пано и първият е значително по-изчерпателен като възможности за настойка, ако държите на това.
  • Размерът на сензора е 2 пъти по-голям при Канона, сравнен с останалите. Паното е с най-малък. Съответно при него качеството на снимките е най-зле. Всъщност всички, освен Канона, са непростимо зле при ISO 400+. Никончето горе-долу минава с 4 на релси.
  • Най-светлият обектив е на Канона, бленда 2 в широкия край. За жалост много бързо се свива до 5.9, а на дължина е само 120мм. Мен лично не ме притеснява zoom-а, но редица хора ги мързи да използват краката си. Останалите 3 апарата са 16-18х и еднакво добре/зле като оптика.
  • Всички са компактни, под 250 грама, за щастие.
  • Канона е сигурно най-зле на тема Auto. Не че снимките стават лоши, напротив, просто не е достатъчно умен, сравнен с останалите, които явно са правени от-до за Auto. От TZ серията съм супер доволен, Никонът също е много добър.
  • Последното изискване е подвеждащо – само Canon S90/95/100 от тези може да снима в RAW формат 😉 Някой ще запита „има ли смисъл?“ Зависи. Ако искате RAW, значи вероятно знаете какво да правите с него. Последният RAW процес на Lightroom (2010) е брутално добър и променя коренно нещата. Макар че 95% от хората няма да видят разлика между читаво пипнат RAW и директен JPG. Но ако искате RAW, значи сте от останалите 5%.

Вметка за Nikon P300. Не мога да разбера какво правят Никон?! S9100 и P300 имат еднакъв сензор; първият има ръчен фокус, но не и ръчни бленда скорост; вторият – наобратно?! Приличат си като размер и цена, а единият има много светъл и къс обектив, другия – дълъг. Ако P300 е трябвало да бъде конкуренция на Canon S100, къде е читавият сензор, ръчният фокус, RAW формата?!

Вметка за всички останали. Нямам възможност и намерение да опиша всичките 100+ модела, които горе-д0лу се вписват в темата. Не че са лоши, може би някои са дори по-добри. Обаче аз предпочитам тези. Но изборът си остава ваш.

Шукартетни гъзарийки:

  • GPS: всички имат
  • Стабилизация в някаква форма: всички имат
  • Face detect: всички имат, май… а и да нямат – бахти смотаната функция!
  • Видео заснемане, при това HD – всички имат
  • Touch screen: екран дет са барга има само Паното; пригответе си пешкир или пачавурка за подбрисване!

За финал искам да споделя, че няма идеален фотоапарат. Все ще излезе по-хубав баш след като си купи човек нещо, избирано с месеци. Все нечий друг ще е по-така, ама по-иначе. Всеки прави различни компромиси, има различни приоритети и бюджет. Затова не му мислете ЧАК толкова и живейте живота докато го има, щото нали.

И те така.

* С изброените 4 модела имам директна или индиректна връзка. Притежавам S90 и съм снимал няколко дни с S95. Предишната версия на Никона беше добра, ползвал съм я, но с проблемно качество на снимките. Сега имам уверението на доверени хора (+ DP Review), че нещата са точни. Сонито е с много добро качество на изображението и ако не беше толкова лагаво и мудно, щеше да е по-напред в класацията. Преди имах TZ5 (най-любителската опция от 4-те), а различни варианти на TZ (текезесето, както му викам галено) съм препоръчал на 8 познати и недоволни не е имало.

пп: Това блогиране е специално за Иво, Иван и Петьо, както и Сержик, макар че той има телефон и друго заснемане не го интересува.

Какъв лаптоп искам?

През последните 2 години съм помогнал в избора на лаптоп на 6 приятели и съм купил за фирми-клиенти още няколко машини. За мен, обаче, върти-сучи, не мога да си харесам нещо. Сглобих си HTPC, взех си GSM с GPS, но от край време (4-5 години) търся малка, портативна машинка, която да ми служи преди всичко като журнал (за писане на текст в най-различни условия и пози), за рисърч (често комбиниран с навигация), за медиа плеър (в комплект с 2.5-инчовия външен 750GB диск + X-Mini), пък и за дребни задачки – да приема снимките от въздуха, примерно.

Това не е машина, на която ще обработвам снимки с Фотошоп, ще векторизирам с VectorMagic или ще шия стотици панорами с Autopano. Няма да конвертирам видеа, няма да рипвам музика. Ако съм в рейса за Тутракан най-вероятно ще пиша нещо, вместо да гледам филми.

За разлика от Иво, който винаги пуска изключително интересни тиради за процеса на подбор на даден продукт (обикновено изпъстрени със хленчене от сорта на “ми тва що го няма в бяло пъъък” или “не ми пасва на дизайна на спалнята, бахти тъпия продукт”), аз се опитах да съставя един по-прагматичен списък с неща, в реда на важността им за мен:

  • батерия, която да държи поне 8 часа (един работен ден) с пуснат wifi, редакция на документи и брауз на сайтове (без видеа, флашове и тн)
  • тегло под 1.5 кг, за препоръчване кило
  • не-лъскав (матов) дисплей 9-11 инча по диагонала с резолюция поне 1366×768 пиксела
  • читав процесор и видео, които да позволяват гледане на 1080p филми;  не че ще загледам такива ежедневно, но подобна комбинация = достатъчно мощно и за други задачки; Интелски dual core CULV няма да откажа, но понеже нещата се менят бързо, не фиксирам тази точка
  • 2-3-4GB RAM
  • Какъвто и да е читав SSD, или възможност за лесна подмяна на харда
  • читава клавиатура в корпус, който не се гъне при минимален натиск + touch нещо, дали екрана или приятен touchpad
  • очевидните неща не ги изброявам отделно: bluetooth, читава камера за уеб чат, микрофон, говорители, LAN порт, HDMI порт, 3.5мм за слушалки и тн

Ако се сетя нещо – ще добавям. За момента такваз машина още няма, обаче. Като видях какво се случи на CES тази година, доста вероятно е търсеното от мен нещо да се материализира под формата на tablet, вместо лаптоп, но оставам могъщо резервиран към неудобната виртуална клавиатура…

Шрифт, ама метален…

…известен и като шрифтов набор, представлява комплект обемни метални букви, които едно време са били единствения начин за печат на текст. В днешни дни подобни неща се практикуват обикновено бутиково, от разни печатници с letterpress машина. Резултатите са безспорно прекрасни. It merely takes looking at it, както казват.

Теоретично, буквите от този метален шрифт могат да се използват и за преге или топъл печат. Да, по-лесно е и с повече свобода да подготвиш файла, да поръчаш цинково клише и да караш прегето с него. Обаче има някакво обаяние в професията на словослагателя (човекът, който композира метални думички от буквички), може би заради физическият допир със шрифта.

Няма да ви тегля лекция за типография или печатарски процеси. Просто днес видях един шрифт, който е пуснат на пазара като файл и като метал едновременно. При това на някаква много ниска цена. Представям ви Stern.

Понеже имам от скоро машина за топъл печат и преге и щанца и прочее свързани процеси, много се изкуших от тази оферта!

I CAN HAS A NOKIA E51

Да ми е честит и новия телефон! След като миналата година се разделих печално със верния ми Siemens C75, карах доста време със едно антично (но читаво) Sony T60… Днес най-сетне се наканих да отида да си взема нов апарат. Туйто…

Лаконично

Защо масово се бъркат хикс, кръст и плюс, при това в най-тривиални употреби?! Отбележи с плюсче не значи тури Х, а кръстчето има две различни по дължина рамена. И да, това символизира християнски кръст, казва се “кама” на английски и може да се използва както за маркиране на бележки под линия, така и за отбелязване на дата на смъртта.

Пожар в Калифорния

Няма да обсъждам тази трагедия, но искам да ви обърна внимание на организационната страна на борбата с пожарите. Попаднах на този Google map – разгледайте го внимателно и оценете колко труд се хвърля ежеминутно за поддържане на всички тези информации…

Точно къде са пожарите, колко изгорели акра, кои зони трябва да се евакуират, по кой маршрут, до кои лагери и кои от тях са запълнени, а в кои има място, къде може да се евакуира добитък… Отделно поддържат канал в Twitter с последни новини от службите. Всичко това се обновява постоянно, непрекъснато.

Възхищавам се на такива неща. Координация, технология, организация – спасяват се човешки животи.

Вертикален ритъм (част 2)

В първата част обясних малко теория и показах три уеб примерчета на тема вертикален ритъм в страницата. Ако сте разгледали кода на примерите, вероятно ви е станало ясно кое как е. Сега ще се опитам да обясня защо е така, както и стъпките, през които минах, за да направя примерите (отворете ги (1, 2, 3), защото надолу обяснявам по тях). И така…

Когато започвам типографското оформяне на уеб страница, в началото работя в пиксели, а след това преминавам в относителни мерни единици. Ето една примерна последователност:

  1. Избирам подходящ шрифт (и алтернативи) – това си е цяла отделна тема за разговор. Освен това е доста субективно решение. Още повече, че изборът в уеб средата се свежда до има-няма 10 шрифта…
  2. Избирам размер на шрифта в пиксели – изпробвам различни стойности, като тествам и алтернативите. Добрите алтернативни шрифтове имат подобно излъчване при еднакъв размер. Имайте предвид, че на модерните резолюции (1024х760 и нагоре), всичко под 11px е нечетимо в 90% от случаите.
  3. Избирам височина на линията (line-height) – търся четимост на реда, но не прекалено разкъсване на съдържанието. Някои често спрягани в полиграфията двойки размер/междуредие са 11/13, 12/14, 14/16. Разбира се, междуредието зависи много от самият шрифт. Освен това, аз лично завишавам поне с 1 втората цифра в тези двойки, тъй като на екран нещата стоят по различен начин от печатната страница.
    Забележка: в CSS line-height не е точно междуредие (leading). Защото добавя височина под и над реда, а не само под, както е в печатните технологии. Това означава, че ако имате 14 пиксела шрифт с line-height 18 пиксела, тогава този текст е центриран вертикално, имайки по 2 пиксела горе и долу.
  4. Преминавам от фиксираните px към относителните em. Защо това е добра практика е обект на друга статия. Един бонус е възможността потребителя да увеличава/намаля сам размера на шрифта през браузъра. Използвам известната хватка за приравняване на размера на шрифта в различните браузъри: font-size: 62.5%. От тук нататък 1em = 10px.

Избрал съм шрифт Palatino, като за алтернатива съм поставил Book Antiqua, който е много подобен на Палатино. Като крайна мярка – Georgia. Cambria, който е от новите за Виста, съм поставил на първо място само заради експеримента.

За размер се спрях на 14px = 1.4em, което ми се струва достатъчно четимо, а и всички знаете, че съм фен на текст с добър размер, а не миниатюри 🙂 ! При размер 14px, най-малката разумна височина на линията е 18px. А сега – математика.

Тъй като работим в относителни мерни единици, трябва да зададем line-height в някакво отношение спрямо font-size на същия елемент. Отношение се получава чрез деление: 18 / 14 = 1.286 (закръглете нагоре до третия знак). Задавайки 1.286em line-height, указвам на браузъра да направи височината на линията 1.286 пъти размера на шрифта, ерго – 18 пиксела. Ако сега потребителят промени размера на шрифта (а начини за това – бол, директно от браузъра), височината на линията ще остане пропорционална на размера на шрифта.

Можем да зададем и отстъпи (margin), макар че, в повечето случаи, отстъп горе и долу на параграф е трудно реализируем хармонично. Най-простото решение е да зададем margin: 0 0 1.286em 0, което ще симулира един празен ред след всеки параграф.

Като имаме предвид казаното до тук, за да създадем вертикален ритъм е нужно само line-height и margin (-top или -bottom) навсякъде да бъдат кратни на избрания line-height, в случая – 18px. Например:

  • заглавие с размер 20px (2.0em): 18 / 20 = 0.9em или 1.8em line-height (или margin)
  • заглавие с размер 16px (1.6em): 18 / 16 = 1.125em или 2.250 line-height (или margin)
  • забележка с размер 12px (1.2em): 18 / 12 = 1.5em line-height (или margin)

На заглавията нарочно съм дал две възможни стойности, тъй като по-ниската е удачна само при заглавия на един ред. При такива на няколко реда и малък line-height ще се получи застъпване на редовете.

Малък спек в системата внасят изображенията в текста, тъй като имат трудно предвидими размери. Нужно е височината на всяка снимка да бъде отново кратна на избрания line-height и по възможност – да бъде зададена в em. Тези две изисквания в общия случай са неизпълними. В примерите съм „форсирал“ височина на снимките, но това води до кофти превю или дори непропорционални деформации. Има някои начини за заобикаляне на проблема:

  • Ако правите всичко на ръка, форматирайте снимките в подходящ размер след избор на размера на шрифта. В нашия случай, примерно 180px височина за превюто или 360px за хоризонтална снимка.
  • Ако правите CSM, който позволява качване на изображения, лесно можете да направите генерирането на превюта да бълва подходящо форматирани изображения
  • Възможно е да поставяте всяко вложено в текста изображение в таг <span>, след което да задавате височина на span-а, най-близка до кратно на избрания line-height. Това е относително лесно, ако планирате CMS. По този начин, ако имате колона с основа 300px, очевидно изображението ви трябва да се смали до 300px за превю в колоната. Остава само да вземете височината на полученото превю и да намерите най-близкото кратно число нагоре.
  • Сигурно има още 1001 хитри начина, но вън напече приятно и някак си не ми се мислят повече 🙂

Излишно е да казвам, че тези похвати не могат да бъдат прилагани винаги. Но все пак да ще спомена. Има редица сайтове или печатни материали, в които подобен вертикален ритъм няма смисъл. Там обикновено се прибягва към grid systems и други пропорционални системи, но за това – в следващия живот. Ако, обаче, ви се налага да оформяте приличен обем текст или съдържание, което е с доминираща текстова част – отделете малко време да обмислите и изградите „стратегията“ си предварително. Това ще ви спести чуденки в последствие и ще придаде хармочност на продукта.

А сега, след толкова писане, наздраве!

пп: Утре ще се опитам да пусна примерче и за Word, защото още преди да пусна това блогиране вече имах два мейла по темата!

ппп: Общо станаха три части: първа, втора и “трета” част.

Вертикален ритъм (част 1)

Глава 2.2 в книгата The Elements of Typographic style е озаглавена „Vertical motion“. По тази тема има писани не малко материали (пример, пример). Реших, че нещо на роден език може само да обогати средата. А и ще се опитам да го курдисам разбираемо и използваемо.

Най-често срещаното тълкувание (в предпечата, а и въобще) на „вертикален ритъм“ включва:

  • избор на подходящ размер на шрифта, комбиниран с удачно междуредие и отстъпи. Междуредие – leading; чете се „леддинг“ и идва от lead – олово на английски, тъй като в ония времена са се използвали оловни ленти за разделяне на редовете метални букви, изграждащи текста. Отстъпи – margins, от там и родната чуждица „маргинален“ – по края на нещо, граничен.
  • хармонично композиране в дълбочина (надолу по страницата) на всички елементи – текст, няколко нива заглавия, забележки, бели петна (whitespace)
  • подравняване на редовете в отделните колони, при дву- или многоколонен текст (често срещано явление в уеб средата). Това важи и за лице/гръб на печатни страници – вдигнете срещу светлината страница от някоя книга и вижте дали редовете текст са равнени на лицето и гърба.

Тъй като искам да се придържам към по-практичната страна на нещата (има достатъчно книжки в посока теория), съм направил едно-две примерчета. С тях илюстрирам как може да се постигне един балансиран ритъм в уеб средата с помощта на елементарен CSS код и малко математика.

Ако се интересувате от крайния резултат и общото естетическо внушение, а не от това как да го постигнете – давам тук направо трите примера:

Обърнете внимание как в двете колони редовете са подравнени, въпреки, че има вариации в размера на шрифта, заглавия, изображения. Излъчването на текста става по-хармонично, с открояващи се заглавия, които за момент дърпат вниманието на читателя, след което текстът продължава в познатия ритъм.

Първия пример наричам строг, защото отстъпите между елементите са равни, еднакви. Това прави цялото съдържание малко стерилно, но може да е подходящо в определени случаи – технически текстове, примерно. Нужно е по-силно разграничаване на заглавие от текст.

Втория пример е по-свободен, тъй като заглавията излизат от общия ритъм. Близостта с текста и отстъпа от предния елемент създават по-разбираема връзка между елементите, групират ги.

Този принцип може да се приложи в почти всякакви условия. Договори и оферти, писани на Word, печатни материали, странирани в InDesign, уеб страници, Flash сайтове… Стига инструментът да позволява задаване на размер на шрифта, междуредие и отстъпи (конкретно отгоре и отдолу).

Ако разгледате кода на примерите (и разбирате от тази материя), ще се ориентирате как е изградена системата. Всичко се свежда до:

  1. Избор на шрифт и размер за основния текст
  2. Избор на междуредие (и/или отстъпи) за основния текст
  3. Смятане на междуредие / шрифт = Х (ако искате относително задаване на размерите, както е по-добре за уеб)
  4. При всички други типове съдържание – използване на междуредие (и/или отстъпи), кратно на избраното в стъпка 2

Подготвям по-подробно обяснение, което ще публикувам по-късно днес или утре. Там ще се опитам да обясня логиката, по която са направени уеб вариантите от по-горе, а ще гледам да пусна и Word-пример.

пп: Ето една презентация в PDF формат по общата типографска тема. Росна-пресна.

ппп: Чак сега се загледах в примера на 24Ways и е учудващо приличащ на моя. Great minds think alike.

пппп: Общо станаха три части: първа, втора и “трета” част.

Редовни цифри (text figures)

Човек би си помислил – 10 цифри са, къде ги видя тия редовни и нередовни! Да, обаче… има много видове цифри, повечето от които – масово непознати. Ще зачекна тази темичка леко, както и няколко притеснения. Извинете предварително за свръх-опростения поглед върху нещата, но нали не искам да изгубя детската аудитория!

Започвам направо – цифрите, които са навсякъде около нас, са главни, а не редовни. Както това са ГЛАВНИ букви, а това – редовни. Ето ви картинка на редовни цифри от Wikipedia. Аз им викам редовни, защото е близко и подходящо като понятие, имайки предвид употребата им. Известни са и като old style figures (OSF в името на шрифт с редовни букви) или non-lining figures (LF в името на шрифт с главни цифри).

Този блог е демонстрация по темата. Използвам широко известния (и вървящ с Windows / MacOS X) шрифт Georgia, който (и защото) реално е единствения масово разпространен шрифт с редовни цифри. Ето на: 1234567890.

Как е започнало всичко? Едно време, ееей в ония времена (преди XII век), хората ползвали римски цифри (като тия в предните скоби). Някъде по това време в Европа се промъкват арабските цифри – тези, които ползваме като форма и до днес.

Обаче тези арабски цифри са били съобразени с височината на малката буква в шрифта (x-height). По този начин се постига по-хармонично и цялостното излъчване на редовния текст с цифри в него. Да не говорим, че се чете по-лесно (по принцип).

По това време шрифтовете са се изработвали във формата на метални отливки в различни големини. Всеки типограф / словослагател / печатар е имал едни дървени сандъчета с буквички, с чиято помощ е набирал текста, буква по буква. Занаят, тате! Всичко избарано, а не китайско…

В тази посока няма да отивам, а направо ще прескоча към края на идилията. Към къде началото на XX век започват да се появяват разни механизирани методи за набиране на текст. Линотипери, фототипери и прочее. В захлас от новата технология, сума народ започва да преправя (прерисува, пресъздава) шрифтове, които са се използвали векове преди това, като в процеса на това преправяне едно от първите неща, които загаря, са text figures – редовните цифри. Отделно лигатурите и какво ли още не, но за това друг път. Цялата тази история има различни версии, но в случая важен е резултатът.

Сто години по-късно (и десетки хиляди шрифтове в цифров формат) хората започват да се усещат. Шрифт дизайнерите се попипват едно такова притеснено и да се чудят „А бе дъл нямаше ей тукинка едни такива странни цифри, май?“ Започват да се появяват шрифтове с редовни цифри и други благини.

Иронията е, че ги наричат old style – старостилни! Това е все едно да се пускаш 8 години със ски, на деветата да изхвърлиш ските и да ползваш шейна, а на десетата да почнеш пак да ползваш ски, ама да им викаш старостилни шейни!

Фактът е, че тези цифри трябва да се използват в редовен текст, а главните – само в съчетание с главни букви. Чичо Брингхърст пише в книгата си The Elements of Typographic style:

3.2.1 Use titling figures with full caps, and text figures in all other circumstances.

Обаче има два технически проблема, които, поне за момента, не са лесно заобиколими.

В момента в Unicode стандарта няма определени места за тези цифри. Според мен, правилното решение е на позициите U+0030:39 да бъдат поставени редовните цифри, а на нови позиции – главните цифри, които да се извеждат с Caps+цифрата или подобни хватки.

Съответно, дори да имате шрифт с редовни цифри (Georgia, или някои от новите във Vista), няма как да извадите главни цифри за местата, където са нужни. Решение би било да се използват два алтернативни шрифта. Примерно, ако си купите FF Meta, кирилизиран от Paratype. Там всяко начертание има LF & OSF варианти.

Ето ви и един пример с родна продукция. Направен с двата варианта Garamond на ХермесСОФТ. HS Garamond SC OSF e с редовни цифри и капителки (малки главни букви), а HS Garamond е „нормален“ шрифт (с редовни и главни букви и главни цифри).

Такъв микс може да се уреди в печатната продукция, но не и онлайн. Тъй като няма нито един толкова разпространен шрифт с два варианта.

Преди време си мислех, че би било удобно с CSStext-transform) да се сменя upper/lower case на текста. Тогава лесно можеш да направиш редовните цифри във главни. Стига да бяха направени шрифтовете по вече описания начин, а те не са, поне не още.

Всички workarounds са тъпи – намаляване на размера на главните букви, за да не изпъкват толкова неприятно, редактиране на шрифта и ръчно натаманяване на втора версия с главни цифри… До някъде само Flash + font embedding е решение, но твърде затворено.

Новите шрифтове във Vista

Вероятно някои от вас знаят, че от доста време се интересувам активно от типография. Това е първото ми блогиране по темата, в бъдеще ще има още.

Една от големите новини покрай новата версия на Windows – Vista, беше наличието на 6 шрифта, специално създадени за медии с ниска резолюция – екран (със и без ClearType), кофти офис принтери и прочее. С други думи – да издържат на тормоз.

По темата има едно страхотнo филмче на Channel9, в което участва Bill Hill (известен мозък в тази сфера). Също така има и предостатъчно ревюта из нета, ако ви се чете.

Шрифтовете са:

  • Calibri – несерифен, с леки заобляния по окончанията и снадките на буквите
  • Cambria – серифен, но с добра плътност на линията и серифа, изглежда леко кондензиран заради пропорциите на буквата (издължена)
  • Candara – несерифен, със специфична варираща дебелина на гредата, което носи някакво „неофициално“ излъчване.
  • Consolas – несерифен, monospaced, създаден като шрифт за програмиране, добър заместител на Courier.
  • Constantia – серифен, но със специфичните остри (или триъгълни) серифи, които са достатъчно плътни да не се губят при ниски резолюции, но и по-фини от тези на Камбрия, което прави Констанция доста по-елегантен. Прекрасен заместител на Times New. Личен фаворит!
  • Corbel – несерифен, с прави, равни греди, с излъчването на Frutiger. Определено заместител на Ариел и Вердана, взети заедно 🙂

Спесимен на всички шрифтове можете да свалите от сайта за типография на Майкрософт (Type Samples.xps). Този „странен формат“ можете да отворите спокойно в Internet Explorer (и да разпечатате от там), стига да имате инсталиран MS.NET Framework 3.0 инсталиран.

Аз все още не се чувствам компетентен да критикувам шрифтове, макар че имам изграден вкус и око за много особености. Затова няма да се впускам в поетични анализи, а ще пристъпя към нещо практично.

Ако нямате Windows Vista или Office 2007, които са двата легални и логични начина за набавяне на шрифтовете, можете да се сдобиете с тях по друг начин (също легален). Ето как:

  1. Сваляте си Office Compatibility Pack for 2007 File Formats, което реално дава възможност в по-стар Офис пакет да отваряте новите документи от Office 2007.
  2. Така полученият FileFormatConverters.exe разархивирате, десен клик и Extract here (командата зависи от инсталираният ви архиватор).
  3. Ще получите 6 файла, от които ви трябва O12Conv.cab. Разархивирайте го по същия начин.
  4. Ще получите много файлове, от които ви трябват всички с разширение .TTF и икона “О” (за OpenType шрифт). Те са общо 24 броя (6 шрифта по 4 начертания (regular, bold, italic, bold italic))
  5. Копирайте си ги в отделна папка, примерно Vista Fonts, и изтрийте всичко останало. Сега вече можете да ги заредите с вашия font manager или да ги пуснете директно с C:\Windows\Fonts.

Разбира се, ако имате Office 2003, можете да стартирате направо първоначалното FileFormatConverters.exe, стига да искате този конвертор да се инсталира.

Windows Media Photo!

Явно всички познати четат едни и същи блогове 🙂 ! Преди няколко дни се повдигна отново въпросът за новият файлов формат за изображения – WMP. Гледам дори бай Йовко писал по темата, но той е учен човек и пише умно, демек аз нищо не му разбирам, особено като заприказва за разни отворени стандарти и други Важни Работи.

За нас, кашиците с Малко Акъл, тоя формат изглежда много приятно. Още по-приятно е, че идва от могъщите легиони на Бил Гей(т)с. Който се е занимавал с фотография, складиране и обработка на прилични бройки и мегабайти изображения (примерно (десетки) хиляди такива), знае какви са текущите проблеми. WMP е като сбъдната мечта:

  • floating point формат (не само integer), който дава възможност за HDR изображения, истински 32 бита на канал.
  • различен алгоритъм за различните части от изображението – край на бруталните квадрати и патърна 8х8 на JPEGа
  • възможност за избор между lossless & lossy съхранение с един и същ алгоритъм – повтаряеми резултати, все едно два формата в един, какво по-хубаво
  • пълна CMYK поддръжка, прозрачност, 32 битов grayscale, и въобще точка 2.3.8 от документацията – n-Channel with Alpha – това е много много благо нещо; мислете си за duotone изображения, които няма нужда да са във фотошопски eps, мислете си за 8 канални изображения, подготвени специално за принтерите с CMYK+4 цветност, 3 или 4 канален grayscale за разпечатка с тонирано сиво…
  • пълни метаданни като EXIF, IPTC – това се подразбира

Но стига съм ви цитирал спецификацията. Най-важното е, че идва от Microsoft. Туй ша рече, че много хора ще го ползват. Ша рече почти сигурна поддръжка от Adobe, Apple и всички останали. Ша рече широко разпространение и популярност. Което е сигурно най-важното за всяко едно ново нещо.

Мобилни плеъри или нещо друго?

Наскоро драснах едно кратко ревю на Sony Bean-чето, с което се сдобих. Явно вдъхновен от това, бай Чапс реши да пусне наново блога си (след много време пауза), само и само да може да позлорадства на воля колко гаден бил моя плеър.

И понеже го гледам, че няма да остави лесно темата, списвам едно кратко мнение във връзка с преносимите плеъри. Защото напоследък много се разводниха нещата – едва ли не всяко устройство може да пуска радио и да записва от него, да диктофони, да показва снимки и филми, да пази адреси и телефони, да чете текст файлове, да свети в цветовете на дъгата и всякакви други безумни неща.

Наречете ме старомоден, но аз обичам нещата да имат своето ясно предназначение. По-добре прави едно нещо добре, а не сто неща зле. Всъщност, това не е старомодно. Всички модерни уеб приложения (наречени от маркетинг отдела Web 2.0) правят точно това – специализация. Малки, бързи, ясни. Let me do my work and don’t get in the way!

Затова искам да тегля чертата в сферата на преносимите плеъри (и не само). Един мобилен музикален плеър трябва да:

  • може да възпроизвежда всякакви аудио файлове
  • да издържа максимално време без захранване
  • да е максимално лек, компактен и издържлив

Това е. Друго не е нужно. Essential features only. Допълнителни екстри биха могли да бъдат:

  • повече от един текстов ред дисплей и цветен дисплей
  • приемане на радио и евентуално запис
  • има голям обем

Всичко останало, според мен, трябва да бъде групирано като функции в някаква форма преносим компютър, който да си има вече Outlook, медия плеър по мой избор, четене на каквото искам форматче, GSM и прочее комуникации с текст и глас, запис на видео и звук, игри, всичко останало. Пълна клавиатура се подразбира, дали реална, проекционна или виртуална. Това устройство още го няма. Малките лаптопи – 12-13 инча дисплеи – и таблет-pc-тата са стъпка натам, но са далеч още.

Възможни са вариации на тема преносим комуникатор (текст, аудио, видео чат в едно малко устройство), преносим гейм център (като PSP, ама свястно) и прочее. Също така може и комуникаторът да е комбиниран с аудио плеър.

Основната ми мотивация е, че хората не са толкова feature oriented, колкото им се иска на дизайнерите на тия джаджи. Хората са goal oriented. Функцията „четене на книги“ в никой случай не помага на целта ми „слушане на музика“, но тази цел е основното, което искам да постигна като си купувам плеър.

Разходка сред природата, тичане по стадиона или просто излежаване на терасата – тия неща не поемат обемисти, чупливи и неиздържливи устройства, като става дума за музика особено. Sony Core плеъра е почти идеал – здрав в стабилна черупка, има само една фуга / луфт, издържа 40-50 часа, малък. Ако беше на половина голям, издържаше по 100 часа и беше с обем от 10тина GB – това щеше да е мобилният аудио плеър на петилетката.

И така или иначе сте прочели тоя брътвеж чак до тук – нека ви кажа кой е най-големият пропуск в момента на пазара, като изключим батериите. Липсата на подходящи безжични слушалки. Като ергономия, обхват, мощност и издържливост – всичко е пълно лайно в момента. Искам слушалки, които са като моите Sony EX-51, но без кабел, да имат някакво устройство за пълно закрепване към ухото и да черпят ток ефирно от плеъра (или да искат зареждане не по-често от плеъра)!

Бобчето на Сони

Преди около месец Петьо се върна от развяване на задни части в САЩ. В негова чест опекох цяла пуйка и направих тържествен обяд, а той ми се отблагодари като ми даде поръчаният две седмици по-рано Sony Bean NW-307 (черен) срещу 240 лева. В тази връзка доста се втрещих от новината, че Сони ще спира Бобчето, щото било много гадно.

След като съм прекарал месец в натоварено използване на този walkman, мога да споделя няколко впечатления. На първо място, след като проучих малко въпроса, разбрах защо всички мърморят против него – заради неудобството на управлението на файловете. Обяснявам.

Когато си купите такъв плеър, очаквате да се вижда като устройство в My Computer, да си мятате папки и подпапки с музика и пей сърце. После отивате у вас, копвате си същите файлове на компа и пак кеф. При голяма част от плеърите, обаче, нещата не седят по този начин. Изисква се да имаш специален софтуер, с който да качиш музиката на плеъра. iPod иска iTunes, Бобчето иска бившото SonicStage (сега Sony Connect). Освен това, това движение е еднопосочно – не можеш да сваляш от плеъра на компютъра.

Една от основните причини за това е нещастният опит на производителите да си вържат гащите пред звукозаписните компании и сродните им медия фирми. Твърди се, че по този начин се прерязва практиката да купиш една песен онлайн, да се свали на плеъра и после да я копираш на всички приятели по хардовете. В тая посока е и PlaysForSure инициативата на Microsoft.

За iPod има прекрасни програмчета, като SharePod примерно, които позволяват да копираш напред-назад без проблеми и без нуждата от леко абсурдното iTunes. За Бобчето, обаче, чак такава свобода няма. Защото за да се прослушват на него музики, те трябва да са в ATRAC3 формат.

Ето това е най-голямата спънка, според мен. Дори да не използвате ужасния Connect, a нещо по-разумно като MP3 File Manager 2.0 (който се инсталира на самия Бобец и си го стартираш от там, също като Sharepod, което позволява където и да отидеш да можеш безпроблемно да си мяташ музика), качването на 1GB данни става бързо, но конвертирането в ATRAC отнема bloody ages. Ако мога да запълня за 20 минути Боба, още 40 минути ще чакам да се конвертира всичко качено. В това отношение iPod nano-то, което също имам на разположение, е по-добро.

И тъй като доста се проточих, нека направя малко обобщение на добрите и лошите страни на Бобчето (по мое мнение):

Добри страни

  • Компактен и с подходяща форма – малко по-голям от обикновена запалка, лек. За сравнение, Нано-то малко по-тежко, освен това с лоша форма, подлежаща на огъване и чупене.
  • Малък дисплей – хаби малко ток и не се драска и чупи лесно (за разлика от Нано, което влезе ли в джоб без калъф и става гъз)
  • Добър интерфейс за управление – не отстъпва по удобност на click wheel-а, макар да не може да се сравнява директно, защото няма толкова функции; по-скоро имам предвид, че за същото време намирам песен в Боба и в Пода.
  • Вграден USB конектор – няма нужда от кабел!
  • Приличен обем на прилична цена – 1GB за 120$ от магазина на Сони в САЩ.
  • Прилично радио – не хваща добре ДжазФМ, ама те са с пословично зле предаване; за сметка на това Сигнал+ е идиалну, за нас читирмата
  • Чете тагове на кирилица – БРАВО!
  • Много издържлива батерия – най-важната и решаваща за мен черта; последно като се опитах да направя тест издържа 22 часа непрекъснат плейбек с усилен на максимум звук и слушалки Sony EX51, за което време батерията беше спаднала на половина. За съжаление тестът беше прекъснат поради простотия, защото мушнах плеъра да си кача кючека „Изтървахме коня“, а забравих, че като го включиш, той почва да се зарежда. По Великден като ходихме до морето издържа, по мои сметки, към 30 часа сумарно и пак беше на половина батерията, но там не беше усилен толкова и се ползваше доста в колата. Склонен съм да мисля, че 50-те часа на хартия си ги прави.

Лоши страни

  • Кофти управление на музиката – тук в едно обобщавам бавното качване с конверсия, кофти софтуер, невъзможност за преименоване на папки и файлове, които са вече качени… Да спомена, че MP3 File Manager 2.0 спестява много грижи, но дори и с него не можете да мятате файлове от плеъра към компа (както може със SharePod). В момента се пише един плъгин за WinAmp, който ще позволява плейбек на музиката директно от плеъра, а в бъдеще дори и копиране като със SharePod вероятно, но за сега е просто камара бъгове.
  • Не особено sturdy – има няколко места, които вече ги виждам развалени и то чисто механично – капачето на USB-то, което е и hold бутон, кликането на 5-way бутона (основното управление)… Освен това има доста луфтове по него и просто се чудя как ще го чиста от пясъка лятото. Като цяло Core вариантите на тия плеъри са по-издържливи, но и по-скъпи, а да не говорим, че в момента май няма 1GB вариант. Мой колега има от старите Core, черен, и го е изтървал пред мен на мрамора в коридора, след което го ритна като се наведе да го вземе – нямаше и драскотина.
  • Кофти дисплей – не е достатъчно ярък – забравете на слънце да видите нещо без да си заслоните с лапа. Нямам представа как ще го настройвам на плажа… Освен това е само един ред и малко бавно се движи текста.
  • Няма equalizer – а само високи/ниски с по 6 нива.

В крайна сметка ако сега трябва да купувам плеър, бих се замислил сериозно в посока някои по-боклучави варианти като Sapphire Ivory, където цената е 100 лева за 512МБ, но отпада най-сериозният недостатък с управлението на музиката. От друга страна, сигурно бих взел Sony Core 🙂

Малко цветна теория

Предполагам всеки, който се занимава с някаква форма на визуалното, се е интересувал и е запознат до някъде с основите на цветната теория. Днес попаднах на статия от две части, която представлява най-доброто обяснение по темата, което съм срещал до този момент (а съм минал през доста книжки, и родни, и руски, и английски). Специално този матрял ме впечатли с лаконичността и актуалността си – никакви излишни излиания и е насочен към хора, които се интересуват от „цифровата“ страна на нещата. От там и заглавието – Color Theory for Digital Displays: A Quick Reference, част 1 и част 2.

За музиката, метаданните и сортирането

Всеки от вас има и слуша музика от някаква форма кодиран или компресиран формат, който поддържа метаданни – mp3, vorbis, flac и прочее. Тъй като наскоро се наложи да правя малък рисърч за клиенти на тема компресия на звук, музика и реч, използвах възможността да се осведомя по-подробно и за метаданните, които могат да се асоциират с тези формати. Какъв въпрос веднага изникна пред мен…?

Ще дам за пример най-популярното – емпетройките и техните ID3 тагове. Тези тагове представляват метаданни. С тях лесно може да се опише в дейтали всеки файл, което да последва в подходящо сортиране, класифициране, подбор и т.н.

Име на песента, на изпълнителя и на албума, година на release, жанр, композитор и прочее – това са все данни, които можете да въведете за музиката си. Ако имате едни добре описани файлове, това би позволило да ползвате Media Library функциите на всеки мултимедиен плейър като WMP, WinAmp…

Там ще получите една спретната колонка с изпълнители, за всеки изпълнител брой албуми, които имате, за всеки албум – брой песни. По този начин се прерязва омразната ми практика да си разглеждаш папките на харда и да си драгваш която намериш за добре до плейъра.

Докато експериментирах и четях за форматите на описване ми хрумна един явен недостатък. По подразбиране всички програми сортират музиката в библиотеката по изпълнител с приоритет. Но какво се случва във варианта с официалните компилации, саундтракове на филми и сборните албуми?

Случва се лайно! Иначе казано – shit happens! Ако пуснете OST с 12 песни, всяка от различен изпълнител, ще получите в Музикалната си Библиотека 12 изпълнителя с по един албум с по една песен всеки. Мега тъпня.

Излиза, че имаме нужда от едновремено сортиране по албум и по изпълнител. Което не може да стане в познатите ми няколко програми. Принуден съм да търся заобикалки около този голям и объл камък.

Примерно специален плейлист (или филтър), който показва определени изпълнители с приоритет на албума. Или филтър, който показва само OST и компилации. Добре, ама как да укажа, че нещо е компилация, като жанра примерно е соул?

Виждал съм примерно два MP3 плейъра – ми те имат същото отношение – artist first, album second. Утре да речем и аз си взема и няма да е добре, ама никак, защото реално не мога да си изслушам един саундтрак на спокойствие.

Тъпо ми е. Представях си идеален свят с перфектно описани музики (отделих сума часове за преглеждане и описване на няколко хиляди песнички), а излезе, че чисто решение няма. Твърде очевидно е това проблемче, че да е незабелязано и неадресирано… Някой нещо да е чул/чел/видял по въпроса?

Кавички

Тия дни зачекнах темата с кавичките и уеб представянето им. Ето какво излезе…

В българския език правилните кавички са следните – за отварящи (леви) се използват две кавички, text baseline подравнени и отворени (обърнати) на ляво; за затварящи (десни) се използват две кавички x-height подравнени и отворени (обърнати) на дясно. Можете да видите правилното изписване в този пример на Wikipedia.

В Unicode стандарта, това са символи с номера 201E (отваряща) и 201C (затваряща). Можете да ги намерите (заедно с други пунктуационни символи) в тази таблица в PDF формат.

При въвеждане в HTML документи се препоръчва да се използва цифровия код за тези кавички, който е съответно 8222 и 8220 за отваряща и затваряща (добавя се &# преди числото и ; след него). Друг вариант за добавяне са кодовите имена – bdquo и ldquo (отваряща и затваряща; добавя се & преди името и ; след него). Могат да се извикват и с клавишна комбинация alt+число – alt+0132 и alt+0147 (отваряща и затваряща; използвайте цифрите на numpad-а).

Първоначално си мислех, че браузърите имат някакви различния в интерпретацията на тези кавички, но явно това не е проблемът. Проблемът се състои във факта, че при определени шрифтове точно тези кавички изглеждат ужасно. Един от тези шрифтове е широко употреблявания Verdana. За да тествам с тоя-оня шрифт направих една проста страничка с няколко примера.

Там може да се види, че като цяло серифните шрифтове нямат никакви проблеми, monospaces не е наред работата, а от несерифните Verdana и Lucida Sans Unicode засират положението. Дори Impact се държи много добре.

Тъй като за блога ползвам Требушет, кавичките излизат добре – „ето, правя демонстрация“. Тъй че препоръчвам, ако държите на кавичките да избягвате Вердана.

пп: От бате Гена линкове по темата:

§ 104. Кавички

§ 62. Екранна типография

ппп: От същия бате един CSS код, който ползва псевдо-селекторите :after и :before, което пък ще рече, че не работи под IE:

blockquote {
    quotes: "\201E" "\201C";
}
blockquote:before {
    content: open-quote;
}
blockquote:after {
    content: close-quote;
}