Dorian Gray & Bright Star

Миналата неделя, след като неуспешно опитах да изтрезнея с кана вино в компанията на Петьови, реших, че денят е изгубен за конструктивна дейност и се отдадох на съзерцателни размишления. Изгледах последователно три филма, развиващи се във (и около) Викторианска Англия. За първите два ще пиша тук, а за последния – в отделно блогиране.

Dorian Gray е филм по романа на Оскар Уайлд „The Picture of Dorian Gray“, който роман прочетох с относително безразличие в ранна гимназиална възраст. Тъй като родителите ми са учили в английска гимназия, мисля, че това четиво е било сред задължителната литература, та явно съм го закачил в периода, в който вземах и прочитах случайна книга от стотиците в къщи.

Ясно е, че днес съм различен човек от онова нещо преди 15тина години. И филмът ми хареса много. Не за оценка 10 от 10, но спокойно бих му дал 7.5, което е много – рядко съм щедър с оценките си. Допадна ми не точно сюжетът (който е ОК и не ме изненада, предвид, че съм чел книгата), а поднасянето на деградацията на душата (моралът?) на Дориан. Визуално, и като постановка, и като внушение.

Лорд Хенри е показан блестящо като върл хедонист; дори се зачудих дали Оскар Уайлд не е завиждал малко на тоя образ, дали не го е направил такъв, какъвто самият Уайлд е искал да бъде – див (макар да е прието, че Хенри всъщност е нещо като гротескно отражение на викторианските деградета).

Накара ме сериозно да се замисля дали бих отговорил с „Да“ на съдбовния въпрос в началото на филма. В който момент, между другото, много ме изкефи как се върза изгарянето на венчелистчето от розата.

Bright Star е филм за последните години от живота на Джон Кийтс. За самият Кийтс не бих искал да раздувам, нито за поезията му. Факт е, че за първи път разбрах кой е той когато в края на миналия век четох Endymion на Дан Симънс. От там се породи и интересът ми към Кийтс, така прочетох няколко есета за него и няколко от стихотворенията му (които не разбрах; метафоричната поезия винаги ме е притеснявала, не възприемам добре дори и тази на роден език).

Филмът ми хареса преди всичко заради усещането, което създава. Първо, актьорът, който играе Джон Кийтс – е ми точно така съм си го представял. Дребен, с голяма глава, притеснен, затворен, тих, дълбок, скромен… Второ, излъчването на целият филм е на някаква обреченост с наближаващ край и въпреки това Кийтс си позволява да се влюби, преко тази обреченост и другите проблеми, които седят пред една потенциална връзка. И накрая, имаше една кратка сцена, която ме наведе на повече мисли, отколкото мога да опиша в едно кратко блогиране. Затова ето цитатче:

Fanny: I still don’t know how to work out a poem.

Keats: A poem needs understanding through the senses. The point of diving in a lake is not immediately to swim to the shore — it’s to be in the lake; to luxuriate in the sensation of water. You do not work the lake out. It is an experience beyond thought. Poetry soothes and emboldens the soul to accept mystery.

Което ме навява на основната трудност при обясняването на редица от преживяванията ми – хората са толкова закотвени в натуралната действителност, че да им говориш за великата мистерия е като да искаш да им покажеш Смърт на Пратчет – просто не се възприема!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *