The Private Lives of Pippa Lee

В повечето филми, които гледам, дори необичайните, фантастичните или изтрещяните, героите се държат по един… бих казал последователен, предсказуем начин. Не в лош смисъл, не че всеки един момент е ясно кой какво ще каже и направи, а по-скоро начинът, по който думите и действията им подхождат. Тогава изглежда сякаш предварително познавам героите и за извличането на нещо от филма ползвам конкретно изречените думи, а не общото впечатление. Нещо като среща със стар познат, където познатият е някой стереотип на филмов герой.

От друга страна, има филми като The Private Lives of Pippa Lee, в които героите непрекъснато ме изненадват. Това ме радва и изумява. Кара ме да се разширя кръгозора и следващия път преди да възкликна „Никой не се държи по този начин!“ или „Никой нормален не би направил това!“ да се замисля малко, присещайки се, че хора има всякакви. И тук не говоря за низ абсурдни ситуации, като в евтина американска комедия, а за нормални житейски неща, за които нямам готов отговор, защото не съм се сблъсквал с тях и не съм мислил по темата.

Когато Пипа пита съпруга си какво харесва в нея и той повишава тон се чудих – защо се карат, защо тя се ядоса, защо той говори с такава небрежност. После се разбира, че той е уморен от въртене в кръг, а тя проектира майка си в кризисни моменти. В кратките моменти на общуване между Пипа и дъщеря ѝ се усеща напрежение и враждебност и се зачудих – какво ли е направила едната на другата? А то се оказа, че точно фактът, че нищо не е направила поражда агресията. Хареса ми точно това – не можеш да съдиш хората и реакциите им без да знаеш контекста, без да ги познаваш с други думи. Толкова често попадам в този капан; то и не е трудно – people are flawed.

Няма да ви разказвам съдържанието. Не препоръчвам да го гледате на всяка цена, но на мен лично ми хареса филма. Поддържащият състав е страхотен, а Robin Wright Penn ми се струва много подходяща за главната роля.

Като послепис:

  • Where the Wild Things Are – ако не сте виждали книжката – вижте я. Ако не сте гледали филма и ви интересува едно пътуване в детската психика, комбинирано с някой от най-изхаканите като характер чудовища – гледайте го. За мен всяко едно от Дивите Неща е просто различен аспект / проблем на детето: раздразнително, гневно, ранимо, тъжно, апатично, енергично… Особено ми хареса финалът – спокоен, без приказки, само два погледа. Браво!
  • Up in the Air – аплодисменти за Джордж Клуни, не за друго, а защото най-накрая изигра ролята, която в моите представи най-много подхожда на характера му. Сега, може би чичо Джордж в действителност е заседнал домошар, който е женен за първата си гимназиална любов, по която е хлътнал от пръв поглед и е романтичен, изпълнен с компромиси добродушко… но някак си повече си го представям като пълната противоположност на това. Което показват във филма. Специално браво за грубата среща на вратата на дома на мацката!
  • The Fourth Kind – като фен на извънземните теории се изкефих до толкова, че ми се прииска историята да е истина. А тя не е, за жалост. Nice touch със Шумерската култура!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *