на боби блога

Ще споделя няколко кратки мисли за един филм, от който останах много очарован и препоръчвам на всеки – The Incredibles.

За тези, които вече свикнаха с циничните ми прегледи на филми – този път ще бъдете разочаровани. Едно на ръка, че в този филм няма клецня, която да описвам …

Няколко много интересни въпроса поставя тази анимация на Пиксар. Какво става, когато някой супер пич вече не е супер? До колко рутината на обикновения живот разгражда иначе интересното съществуване на поредица от постоянно повтарящи се кадри от черно-бял филм? Какъв е смисълът на живота и как да се стимулираме да го търсим? И дали Бънди е бил супер герой, но после се е оженил и ето на какво е заприличал?

В крайна сметка поуката е „да се научим да живеем нормалния си живот, който не е гаден, а просто ние си го правим такъв“, но като цяло филмът е много оптимистичен и забавен.

Интересното е, че докато разните предни неща на Пиксар (като Немо и сие) бяха ориентирани някак си към по-детската аудитория, Incredibles си е направо социална драма с комични елементи. Ако беше заснет с истински актьори и много специални ефекти щеше да има същото въздействие. Да, има разни дреболии, на които дечурлигата в салона ще се хихикат, но по-голямото послание е насочено към майките и татковците.

Мда… както казах – препоръчвам на всеки да го гледа. Дали заради чистото удоволствие от страхотната анимация, дали заради моралните питанки, дали заради детето, което реве „Искам в Макдоналдс и да гледам „Феноменалните“ или ще се насера в гащите!“ – вие си решете. Но не го пропускайте.