Селска чест

Когато бях малък, ееей в ония времена, и когато се падаше лято, действието „ходене на село“ беше почти наравно по естественост с „ходене на плаж“ (все пак съм бургазлия). Тъй магически се бяха наредили нещата, че всичките ми приятели от училище имаха „село“ и го посещаваха редовно. „Да помагам на баба и дядо“ беше масов претекст в ония години, но напоследък подозирам, че тези селски посещения са били повече в помощ на децата. В терапевтично-образователен смисъл.

Нямаше ги тия снобарски притеснения около думата „село“. В днешни дни гъзетата по Шопия ги трещи срам да кажат „на село съм“ – вероятно щото загатва, че си се върнал по родните места, а това е недопустимо за себеуважаващ се софийски гъзар. Съответно се ползват различни словесни хватки – „в провинцията съм“, „на вилата съм“, „малко сред природата“… Това е една отделна и обширна тема, за жалост.

Та ония по-прости и лесни за проумяване времена, селото беше приятно разнообразие и аз лично нямах приятел, който да не се радва, че ще ходи на село. Сигурен съм, че това място, където и да се е намирало то за различните семейства, винаги е изобилствало от неща за правене и средства за забавление на едно дете.

Съвсем отделен бонус е, че там можеш да си набереш нещо! Мисля, че проумяването на жизненият цикъл на плодовете и зеленчуците е повратен момент в моето детство. И вярвам, че всяко дете трябва да разбира от къде идва храната (подсказка: не от супермаркета). В тая връзка, четете Майкъл Полън.

Дядо ми Илия (вероятно без умишлено да го желае), беше много зарибителен на тема земеделие. И то не само за неща като вади, колци и маркучи, а покълване, грижи, лекуване на растенията… Помня как веднъж ми даде една лозарска ножица, за да му „помогна“ да подреже малините.

Нормалната реакция на едно дете, като го караш да върши работа, е силна неприязън, граничеща с ужасено отвращение. Моето беше двойно, защото обожавам малини и мисълта, че трябва да ги отрежем, ме стресна. Обаче дядо ми обясни, че от което клонче съм брал малинки вече няма сили да роди нови малинки догодина, затова трябва да го махнем, че да може да има място за другите клончета и съответно малинки.

Едва ли трябва да обяснявам как веднага се захванах да режа малините и почти веднага баба се захвана да вади бодли от ръцете ми. На връщане към Бургас, навиквайки боботенето на зеления Москвич, разпитвах дядо 100 неща за малините. Защо им падат листата, как се разбира кое клонче е дало малини, какво става ако отрежеш грешно клонче, от къде се вземат новите клончета…

Дядо стоически мълча и устоя на баража. Чак в по-късни години разбрах, че той всъщност не е бил особено добър шофьор и разговорите в колата в никой случай не са го улеснявали. Сигурно затова винаги кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на волана. Но пък после, вече в Бургас, ми показа една книга, в която пишеше всичко за малините.  Най-вероятно е било всичко, защото тогава не можех да си представя десетки страници за нещо толкова просто (което си мислех, че вече познавам из основи) като една малина – поливаш, режеш клончета, ядеш малини!

През това лято (и още много следващи) научих защо се разсаждат ягодите, до къде да отрежа лозовата пръчка, как най-лесно да вадя картофи без да ги цепя, защо понякога вадата трябва да е широка или тясна, какво се прави с окосената трева, как се точи мотика и лопата, защо принципно благодатният дъжд е нежелано явление баш след като си напръскал, кога почвата става на буци, защо не трябва да се гази в лехите, как се снаждат 2 парчета маркуч, кога е най-добре да откъснеш домата за ядене и прасковата за компот, как се прави плашило от капачки, защо торът може да убива растенията… и безброй други неща. Неща, за които се сещам че знам, когато си мисля, че не ги знам. Много е интересно, нещо като градинарски инстинкт.

През тези 15-тина години, в които ходих активно на село с баба и дядо, в мен се създаде една силна, устойчива връзка със земята. Това е труден за обяснение феномен, който те кара да пипаш почвата с голи ръце без да се притесняваш, че „ще се изцапаш“, защото знаеш, че земята не е мръсна, макар да я наричаме с всякакви имена (вкл. dirt).

Има една дупка в поколенията, която зее между хората като дядо ми (сега наближаващ 90 години) и днешната младеж. Тая дупка е запълнена до някаква степен с хора, които смятат земята и общуването с нея за „бъхтане“ или „тегоба“ или някаква форма на неблагодарен нископлатен труд, с който никой разумен човек не би се захванал, ако имаше избор. Хора, които са дали действително всичко мило и драго, за да избягат от „селото“ и по-лошото – от земята.

Това дали садиш картофи или колко десетки кофи домати си раздал на комшиите не е мерило за отношението ти към земята. Ако не обичаш процеса и средата, най-вероятно си сред пълнежа на тая дупка. Ако посаждането на каквото и да е ти се вижда като задължителен безсмислен труд, или след един ден в градината си по-склонен да се оплакваш, вместо да се похвалиш – най-вероятно не си от хората, които обичат земята.

Радостно е, че през последните години се наблюдава един ренесанс на земеделието, бих казал един отдавна небивал интерес сред младите към земята и нейните плодове. Това са хората, които (надявам се) ще прекъснат това омразно отношение към земята и ще върнат нещата в правия път.

По някаква (необяснима) причина, смятам себе си за един от тези (вече не чак толкова) млади хора. Дядо често пъти е казвал, че имам „захват“ – отдава ми се работата със земята и растенията. Склонен съм да му вярвам, имайки предвид, че той катализира създаването на моята силна връзка със земята, изграждането на моята селска чест 🙂

С леко съжаление гледам на моите години между 18 и 28, които ме запратиха в другия край на България и в другия край на спектъра от професии/хобита/занимания. Но напоследък взех да виждам как дори през тия години по най-различни начини съм се опитвал да поддържам тази връзка.

Като отскоча до Бургас – не ми се седи в града, а гледам да отида до село. Там вместо да разпиваме на тиферич, влече ме да свърша нещо. Като отидем някъде по „вилите“ уж за купон, аз гледам къде може да се облагороди, оглеждам къде какво е сгодно да се посади, макар и да сме за 2 дни. Като няма други алтернативи – книги по темата ще прелистя, саксийки с подправки ще наредя…

Всяко зло за добро – всъщност тази пауза ме накара да разбера, че без земята просто не мога.

А когато вярваш в нещо и влагаш някаква страст, то не само си личи, то блика и пълзи наоколо, заразява. И понеже напоследък съм станал заразителен, май съм на прав път…