Category: Музика

Събота вечер се озовах неочаквано в Sofia Live за Mr. Scruff. Беше непланирано – тайфата и доброто настроение ме повлякоха, та прежалих 25 лв вход. Ninja Tune все пак, нъл’тъй.

Честно казано никога не съм се съсредоточавал връз Mr. Scruff – срещал съм го като име в компилациите, няколко трака ми допадат много, но определено не може да се каже, че съм му фен. От чутото до момента очаквах сетът да е яко фънки и диско, духови инструменти, бас китари…

И останах доста изумен. Като се започна от към 12 до към 4 по новото време чичката мина през всевъзможни неща. Имаше семпли, за които съм готов да се закълна, че са деривати на YMCA или Billie Jean. Имаше доста подходящ Hed Kandi матрял. Имаше колосални басови набивки и яко циклик, все едно си в Лазур в Слънчев Бряг преди 10 години, кога Метрополис беше култ. Имаше и много фънки неща, изкефих се. Щом не съм се спрял 3 часа…

Разни неща ми направиха впечатление:

• Лайвът беше доста пълен. Бил съм там няколко пъти, но определено сега беше рекорд.
• Не мисля, че охраната е свикнала с подобни тълпи и подобен тип клиентела. Обикновено (заради имиджа и високите цени) в Лайва са хора със сако и риза, официални дрехи, седят си по масичките и те така. Само на миндерите към сцената се събира „измет“ – разни такива с дънки и тениски. Та в събота вечер служителите (и охрана, и бармани) гледаха кисело към повечето влизащи и присъстващи – шапки, анораци, потници, изсипани гащи.
• Имаше много голямо и много активно женско присъствие. Бих казал поне 50-60%, като обикновено по клубовете рядко се срещат над 30%, на пръв поглед. Около нас (на първа писта, в лявата част на сцената) имаше три групички с по 5-6 моми, всички на крака и едва 7-8 юнака, от които повечето седяха или се бяха облегнали нейде. Дали това значи, че Ninja Tunes се смята за женска музика?
• Стори ми се, че хората очакваха нещо малко по-различно. Да, беше много енергично и усмихнато, но имаше чести „паузи“, в които ясно се виждаше как големи части от агитката около нас, до сцената, „увисват“ – спират и чакат и се чудят какво следва.

В крайна сметка отлепих рано, че бях планирал неделна извънградска разходка, та не дочаках любимото Kalimba. Дано го е пуснал по някое време за кефа на народа…

Личното ми откритие от последната седмица. Не знам защо толкова ме израдваха тия двамцата, дали е от моментното настроение, дали от времето вън и климата вътре… Но както може да се види, сериозно наблегнах на тях.

Мернах ги покрай докато разцъквах Bonobo в Last.fm във връзка с баш миналата му изява в клуб Шекер. Изумен съм, че най-лепеният им етикет е “трип-хоп”. Може би аз имам друго разбиране за трип-хоп, може трип-хопът да се е е променил значително в последните 5-6 години, но jazzy electronica + female vocal много повече ми се връзва.

Aйде, стига съм ви занимавал, метнете ухо на The Bomb, The Mating Game, Trouble. Oт там нататък ще се оправите 🙂

Преди месец-два Пецата ме зариби по радио JazzFM Lounge. За разлика от ефирното JazzFM, това се излъчва само по интернет като stream в OGG формат. Пробвайте го, отговаря си на името и много подходящо за работа, че и в домашни условия, за фон. Ако не зацепи, може да ви трябва OGG кодек.

По това радио чух един (предполагам нов?) сингъл на Мирослава Кацарова – казва се „Малките неща“ и ми хареса по един такъв лятно-лежерен начин… Не го намерих никъде за купуване, нито за сваляне, тъй че освен да го дебнете по радиото – друго не мога да ви предложа. О, да, ето текст, да не сте валат:

малки, реални и сладки неща
леки като вятър, като вода
бързаме, търсим, а после сме пак
лека като вятър като вода

когато любим, когато ме обичаш
когато луната се мести за нас
когато ме усмихваш
когато се смеем
когато приготвиш риба
когато лежим във морето
когато дъждът те вали

малки, реални и сладки неща
леки като вятър, като вода
бързаме, търсим, а после сме пак
лека като вятър като вода

когато се търсим
когато ме откриваш
когато е бяла нощта като стих
когато ме прегръщаш
когато сме тихи
когато ми носиш кафе
когато летим тайно от всички
когато ме знаеш каква съм

малки, реални и сладки неща
леки като вятър, като вода
бързаме, търсим, а после сме пак
лека като вятър като вода

Мале-мале, цело лето, мале
Мале-мале, на морето, мале
Евалата на туризма, да живей нудизма!

Клипът отново е в луда балканска стилистика!

Първият (и единствен?) албум: Bilal – 1st Born Second. На моменти прилича на D’Angelo, Kem, John Legend… дори на Anthony Hamilton. Приятно. Личи си и Raphael Saadiq (друг любимец), къде е пипал по Soul Sista. Отделно едно парче продуцирано от Дре – Fast Lane.

пп: Ако не сте чували споменатите по-горе имена, пробвайте, не е зле.

Последните две недели се разбиваме с Пецата в Swingin’ Hall. На 10.02 свириха Булгара, а сигурно знаете, че съм техен голям фен. Вчера пък (17.02) бяха орк. Карандила, за които научих на един купон в Ст. Град преди години и после за първи път слушах и гледах пак в Суинга, мисля беше 2006та…

И двете свирни бяха колосални. Рядко раздавам суперлативи и изпадам в крайности, но дали заради настроението, дали заради страхотната музика или просто защото сега някак си им беше времето за такива събития (в контекста на живота ми) – останах много доволен. И зареден, надъхан, ухилен.

Булгара свириха неща от албума си (Меча сватба), както и няколко нови парчета. Едното се казваше „Утро“ (май с него започнаха) и ме израдва много. Ключовият момент за мен беше интерпретацията на „Йовано, Йованке“ – направо се просълзих от умиление, а Петьо клатеше невярващо глава и повтаряше като мантра „мноу добри, мноу добри“. С това темпо, няма да се учудя ако тази или следващата година изскочат с нов албум.

Творчеството на орк. Карандила не го познавам толкова добре (имам само единия албум), но тази музика винаги ме вдига много… Имаше импровизации на тема Кустурица, имаше по-традиционни brass band парчета, имаше и такива, които мой познат нарича цигански джаз (и е много прав!) – те са ми любимите. Върхът в тоя лайв беше като засвириха нещо като валс, салонен танц – за момент се пренесох от подземието на Суинга някъде във Виена. Но това притеснително впечатление беше бързо разсеяно когато кларинета и саксофона се включиха на скорост и валсът прерасна в бесен кючек в рамките на няколко такта.

Тези две прояви ме убедиха, че е много по-готино да се прави жива музика близко до феновете. Усещането е много различно от онова в Младежкия театър примерно, когато все едно си отишъл на някой камерен състав и дори в най-надъхващите моменти публиката просто си седи по местата. Няма я връзката с изпълнителите… пък и съм сигурен, че на тях им е голям кеф да видят кефа на хората отблизо. Лошото е само, че в Суинга е тясно и двете групи бяха супер гъчкани по сцената…

Факт е, че потрошихме колосално количество пари и двете вечери, защото някак си равносметката на следващия ден показа по 7 големи уискита на човек, отделно редбули, вход, гардероб, таксита… Но това са детайли, прозаични неща на фона на цялото преживяване.

пп: Записал съм няколко минути клипчета с апарата. Качеството е притеснително, предимно защото снимам скачайки, но се чува музиката и се виждат изпълнителите (понякога), което е важното. Ето Булгара и ето Карандила.

Не бях чувал за тази банда до преди няколко седмици. В един чат със господин А. Калчев (известен в престъпните среди като Сашко Гея и както виждате – има защо), който от типография се обърна към хипхоп, той ми пускаше връзки към апокрифни underground негра и в едно от изпълненията чух познат, натрапчив саксофон.

В крайна сметка се оказа, че това е семпъл от парчето Darkest Light на Lafayette Afro Rock Band. От там Public Enemy семплират за Show ‘Em Whatcha Got, а от тях пък Jay-Z щипва за пилотния сингъл със подобно име от последния си албум – Kingdom Come.

Моментално наредих в Мулето нещо с име Lafayette Afro Rock Band – Darkest Light – (Best Of) и то се оказа точно, каквото очаквах. Приятно, фънки джазче, малко електроника, напомня на саундтрак на екшън филм от 70те. М/у другото – асоциация със Shaft и нещата на Айзък Хейъс, но не вокална, не толкова soul.

Пробвай, може и да стане. На мен ми хареса.

Преди три години по дискотеките се завъртя един доста натрапчив хит с бая ремикси. Негов изпълнител беше латиното Дон Омар, а песента – Dale don Dale от албума The Last Don.

След като побаунсихме на тоя пуерторикански хит, находчиви родни цигани превърнаха изпълнението в кючек, че да можем и да повъртим гъзове малко. И тоя кючек също стана невероятен хит – една от най-пусканите не-поп-фолк песни по чалга радиата. Имам едно усещане, че сега ако го превърнат в симфония и я изпълни сливенската духова музика – пак ще стане хит.

До момента знам за две издадени изпълнения по темата – Леш Дале на Аско Шен и Дале, Дале на Динго и Асан Баба. Реално различни свирни, различен текст (чок гюзел, чок шукар!), дори темпото е различно. Но все пак са почти еднакви интерпретации на тема Don Omar.

Тази медолия е толкова популярна, че едва ли има цигански оркестър, който да не я изпълнявал на живо някъде. Търсенията ми (и допитване до компетентни органи) показаха орк. Кристали, орк. Яница и още една камара народ, който гледа да се разпише. Има дори записи от Най Клуб, до които не мога да се докопам 🙂

Приятно фъфлене на гюбеци!

От сума време си мисля, че съм писал поне два пъти за бай Хамилтън, но сега прегледах базата – няма и няма. Туй ми се видя невероятно и реших да коригирам тази неправда, защото си заслужава напълно!

Anthony Hamilton надуших през 2004-та година, отново благодарение на Amazon и тяхната страхотна система за препоръки. Тъкмо беше излязъл вторият му албум – „Comin’ from Where I’m From“ – и беше нашумял като един от най-ярките представители на neo soul жанра, с много намигания към старите майстори като Отис Рединг и Марвин Гей.

Антъни е започнал кариерата си като бек вокал в групата на D’Angelo, до колкото съм чувал. За мен гласът му е много характерен и ми е чудно как са успяли да го скрият по записите на Дианджело (щото имам и трите му албума и съм търсил къде може да се чуе Антъни). На моменти ми е съпоставим дори със великия Стиви Уондър.

Няма да ви занимавам сега с пълната му биография – и сами можете да си я намерите. Първият му албум – „XTC“ – от далечната 1996 си остава пренебрегнат и е малко по-рядък, но в крайна сметка и четирите се намират (с малко чакане) в Мулето. Имена и години вземете от AllMusic. Всички си заслужават и ги препоръчвам с две ръце. Антъни Хамилтън е нещо като представителна извадка какво ми харесва в момента в soul направлението.

Това блогиране всъщност е провокирано от една конкретна песен, която ми е влязла под кожата напоследък и винаги като я слушам нещо от вътре ме опъва към влака в посока Бургас. Песента е „Ball and Chain“ от албума „Soulife“ и сега ще ви пусна припева (а целия текст лесно можете да намерите с Гугъл), за да разберете:

Trade my ball and chain in for a ticket
On a one way trip into Georgia
Big smiles, apple pies
My people, and blue skies
Tomatoes grow where I can pick em
On an open highway through Georgia
Green grass, tear stains
Shadow dancin’ in the pourin’ rain

И аз искам да зарежа всичко и да си взема еднопосочен билет за влака към морето, където мойте хора са наоколо и всички са усмихнати, небето е синьо дори през зимата, въздухът е солен и влажен, а пясъкът е златен, ще си бера домати от градината в Каблешково, ще си пека чернокоп на скара, ще се въргалям по плажа лятото, ще правя вино и луканки есента, ще се събирам на греяна ракия с дружки пред камината в Тошкови зимата, ще ходя за риба пролетта…

Ето, избих на носталгия и тежки размисли. Отивам да си пусна песента 🙂

Не знам дали съм споделял, но една от най-популярните думи, с които хората попадат на сайта ми след търсене в Гугъл е „Булгара“. Преди доста време бяха ми попаднали няколко трака от още неизлязлия тогава албум „Меча сватба“. Тогава се изкефих много, а до сега от Дюкяна съм купил вече три броя официално – все за подаръци. Затова реших и да спиша още едно блогиране по темата, хем да знае народа, че албумът е достъпен за 15-тина кинта и че е много добър (поне по мой вкус).

Това ще е кратко блогиране, защото за този албум няма какво да се говори – трябва да се чуе! Снабдих се преди десетина дни и със DVD версията, която, освен, че е заснета перфектно, е и много добре миксирана и звукът е убиец. Ниските тонове на рояла на Алиша Кийс действат направо на стомаха. Не бих могъл да препоръчам една песен пред друга, защото всичко ми хареса страшно много. Но поетичната интерпретация към средата, която преминава в припева на Streets Of New York, If I Ain’t Got You, както и You Don’t Know My Name са ми любими. Не е за изпускане и завършващото включване на Мос Деф и Деймиън Марли. Въобще сдобийте се с прилично озвучаване и с този албум и се кефете 🙂 !

Защо напоследък все става така – оставам дълбоко разочарован от неща, които много мои приятели, познати и непознати препоръчват и хвалят? Явно съм станал различен. Случва се. Предполагам…

Ще започна с лошото. Група „Балканджи“. Де що имам познат програмист-юниксаджия и въобще сума народ луднал по тия момчета. Ами отидох на сайта на групата, правен от бай Пейо, свалих си песните, слушах и се втрещих. Това е някакъв мьйедау и туйто! Мьйедау е галеното на метъла; лафа е от метълските сбирки на Шадравана в Морската в Бургас преди 10+ години. И не стига метъла, ами един юнак нарежда нещо като полу-етно текстове с немелодичен глас и всично подозрително напомня на гробище и катедрали и метъли с мазни коси и черни шлифери. (не) Съжалявам, но това не е моя тип музика.

За успокоение си пуснах новия албум на Киндред. Kindred – The Family Soul е много приятен и непретенциозен, бих казал естествен soul. „Групата“ са реално мъж и жена, от там и името. На моменти много прилича на Jill Scott звучението. Във всички тракове пеят двамата, но понякога води Фатин, понякога води Аия. Първият им албум – In This Life Together от 2003-та – се намира добре в Мулето, така че ако сте го пропуснали и търсите нещо ново и различно, пробвайте! Наскоро плъзна и Surrender To Love (2005), с повече упоритост ще го напипате. Приятно слушане!

Със огромно съжаление съобщавам, че Лутър Вандрос е починал миналия петък на 54 години. Не ми се вижда редно да казвам каквото и да е друго…

Ето ви и новина от ББС. God rest his soul.

Не знам колко от вас са чували за Кем. Аз лично попаднах на този изпълнител миналата година, благодарение на великата функция за подсказка какво още купили потребителите на Амазон. Наскоро излезе и вторият му албум, който слушам в момента, та това ме провокира да пусна едно кратко мненийце.

Музиката на Кем е някаква смес от r&b, soul, downtempo, smooth jazz… И доста вокално го раздава, за моя радост. Точно такава музика очаквам да чуя в някой бар с дебели кожени кресла и чаши с не по-тънки дъна 🙂 . А още по-важно – особено ненатрапчива е, без да е безлична. Това е много важно за музиката, която слушам по време на работа. Преди време Петьо ми разпрая – пускал си Wu-Tang, Snoop, NERD и какво ли още не през работно време. Аз като чуя Snoop Dog примерно и почвам да подскачам доволно наоколо като AliG. Вниманието ми се отвлича и това пречи много на работата. Освен това такава музика ме надъхва, вдига пулса и започвам да се оглеждам нервно за джента с много лед.

Затова, в дни като този, когато се опитвам да наваксам след кратката си отпуска и имам нужда от спокойствие и същевременно от атмосфера – Кем. А и за късно вечер с бира и приятна книга под мишница също.

Ето го официалното сайтче: http://www.kemmusic.com

Тия дни от някъде изпаднаха няколко файлчета с музиката на родната формация Булгара (да не се бърка с Булгаро). Както вече съм споделял, доста скептичен съм към родната музикална продукция, но в този конкретен случай останах очарован. Вероятно заради фолклорното звучене.

Ето това е най-изчерпателната информация, която намерих за тях из нетя. Групата уж е от 2002 година сформирана, а едва сега издават албум. С кеф ще си го купя, което ще е вероятно прецедент – първия ми оригинален диск на български изпълнители.

Музиката им е някаква смесица от фолклорни мотиви, изпълнени на автентични инструменти, електронни семпли, джаз импровизации и всичко това поднесено с доста приятни, модерни аранжименти.

Подобни неща съм засичал тук-там по JazzFM, пък и до някъде Теодоси Спасов с неговата агитка правят в този дух работи, но музиката на Булгара е някак си много жизнена и… убедителна.

Можете да чуете (мисля го имаше на мп3-бг или на мбокс-а) едно изпълнение – Задръстено хоро, а по и фрий-тата има туй-онуй, но аз лично ще се хвърля на албума, стига да излезе. Успех на музикантите.

Ето един предмет, който има силна сантиментална стойност за мен – VIP карта за клуб Фънки Таун в Бургас.

Получих я в десети клас, лето 1997. Голяма гордост ми е.

На това място сме прекарали грубо казано към 100 невероятни вечери (че и сутрини) в продължение на около година и нещо, две – почти всяка събота, а понякога и петък. Там се запознах с Бони, който, в ролята си на DJ, ме запали по R&B и сродните музики. От него ми е и картата. После, обаче, пича замина за САЩ, после почнаха едни реконструкции, после затвориха Фънкито, после го отваряха на нови места…

Но нищо не може да се сравни с оригиналното клубче, атмосферата и хората вътре, както и с времето, прекарано там.

Ако отидехме в неделя по-рано, барманите ни черпеха задължително, защото тайфа от 10 човека прави заведението да изглежда пълно. В Бургас по онова време беше честа практика за потенциалните посетители да погледнат през входа дали има хора и ако няма – отиват на друго място. А често се е случвало като затваряме заведението призори, да ни дадат по една бира за изпът… Музиката… Момичетата… Ех… (изпада в носталгични мисли)

Когато бяхме млади имаше хубава техно музика. Или поне такава, която ни харесваше. А сега вече няма такава. Помъдряваме, оглупяваме или просто техното вече не струва?

Лятото се прибирах от Бургас със жената и приятелка и тъй се случи, че пуснахме да слушаме саундтракa на Хакери, който имам на диск още от времето, когато излезе филма на наша почва.

Още с Cowgirl на Underworld в мен се появи силно носталгично чувство, а като почна Open Up на Leftfield и тримата заговорихме в един глас какво хубаво техно е имало едно време, припомняйки си как пак същата троица бяхме на първия Decadance или нещо подобно преди вероятно 6-7 години и седяхме до зазоряване (което по принцип правим само по родните си места, чети “по морето”).

Тук е редно да уточня, че по наше време в Бургас нямаше система за класификация на музиката. Никой не беше чувал за такива изгъзици като dub, ambient, chill house, trance и хилядите други. Всичко електронно беше “техно”.

С напредването на годините лека-полека се отдръпнахме от тоя тип музика. Обективните причини до тоя момент не са ми известни, но тогава говорихме, че техното “се развали” и “вече не е същото”. Дори имахме специално наименование – “тупци-тупци”. Това изразява (звуково) “новото” техно, което не харесвахме и продължавахме упорито да си слушаме старите неща.

Никога не съм бил (или някой от моето непосредствено обкръжение) върл техно фен. Харесвах таз или оназ група, туй или онуй парче и така. И до ден днешен си пазя старите дискове и с кеф си пускам по-старите изпълнения. Обаче новите неща просто не ме радват и това е.

Имам един колега, страшен drum and base (така ли се пише?) маниак. Познава де що има диджей и има някакви екзотични музикални колекции. Мой познат пък по едно време даже пускаше музика на някакви “партита”, както ги наричат модерните “техници”. И двамата тия юнаци съм питал за нещо, което според тях е добро, давали са ми, слушал съм, но не съм изтрайвал.

Явно остарявам. Пускам си на Димитрис Митропанос – Στης ψυχής το παρακάτω и това е.

пп: Името на албума се чете “Стис психис то паракато”.