Category: Филми

В повечето филми, които гледам, дори необичайните, фантастичните или изтрещяните, героите се държат по един… бих казал последователен, предсказуем начин. Не в лош смисъл, не че всеки един момент е ясно кой какво ще каже и направи, а по-скоро начинът, по който думите и действията им подхождат. Тогава изглежда сякаш предварително познавам героите и за извличането на нещо от филма ползвам конкретно изречените думи, а не общото впечатление. Нещо като среща със стар познат, където познатият е някой стереотип на филмов герой.

От друга страна, има филми като The Private Lives of Pippa Lee, в които героите непрекъснато ме изненадват. Това ме радва и изумява. Кара ме да се разширя кръгозора и следващия път преди да възкликна „Никой не се държи по този начин!“ или „Никой нормален не би направил това!“ да се замисля малко, присещайки се, че хора има всякакви. И тук не говоря за низ абсурдни ситуации, като в евтина американска комедия, а за нормални житейски неща, за които нямам готов отговор, защото не съм се сблъсквал с тях и не съм мислил по темата.

Когато Пипа пита съпруга си какво харесва в нея и той повишава тон се чудих – защо се карат, защо тя се ядоса, защо той говори с такава небрежност. После се разбира, че той е уморен от въртене в кръг, а тя проектира майка си в кризисни моменти. В кратките моменти на общуване между Пипа и дъщеря ѝ се усеща напрежение и враждебност и се зачудих – какво ли е направила едната на другата? А то се оказа, че точно фактът, че нищо не е направила поражда агресията. Хареса ми точно това – не можеш да съдиш хората и реакциите им без да знаеш контекста, без да ги познаваш с други думи. Толкова често попадам в този капан; то и не е трудно – people are flawed.

Няма да ви разказвам съдържанието. Не препоръчвам да го гледате на всяка цена, но на мен лично ми хареса филма. Поддържащият състав е страхотен, а Robin Wright Penn ми се струва много подходяща за главната роля.

Като послепис:

• Where the Wild Things Are – ако не сте виждали книжката – вижте я. Ако не сте гледали филма и ви интересува едно пътуване в детската психика, комбинирано с някой от най-изхаканите като характер чудовища – гледайте го. За мен всяко едно от Дивите Неща е просто различен аспект / проблем на детето: раздразнително, гневно, ранимо, тъжно, апатично, енергично… Особено ми хареса финалът – спокоен, без приказки, само два погледа. Браво!
• Up in the Air – аплодисменти за Джордж Клуни, не за друго, а защото най-накрая изигра ролята, която в моите представи най-много подхожда на характера му. Сега, може би чичо Джордж в действителност е заседнал домошар, който е женен за първата си гимназиална любов, по която е хлътнал от пръв поглед и е романтичен, изпълнен с компромиси добродушко… но някак си повече си го представям като пълната противоположност на това. Което показват във филма. Специално браво за грубата среща на вратата на дома на мацката!
• The Fourth Kind – като фен на извънземните теории се изкефих до толкова, че ми се прииска историята да е истина. А тя не е, за жалост. Nice touch със Шумерската култура!

В продължение на предното блогиране…

Creation по принцип e филм за Чарлз Дарвин и тегобите му около написването на „Произходът на видовете“, но аз повече го възприех като хрониката на една вътрешна борба между разумът и чувствата, миналото и бъдещето, вярата и религията.

Една черта на характера ми, която винаги съм наблюдавал с интерес и дори изумление, е, че не вярвам в конкретен бог, включително християнския (в различните му проявления, описани в последствие и вероятно без негово знание: лош старозаветен чичка, поучителен новозаветен даскал и влюбчиво, мекушаво хипи в човешки вид). Сега, не съм яростен борец срещу организираната религия като Коко – напротив. Live and let live изповядвам през последните 10 години.

Затова и дилемата пред Дарвин – дали да напише труда на живота си, с който да отвори безбрежна пропаст между него и семейството и приятелите му, или да загърби това, в което вярва и да живее в мир, но предал себе си – ми е много близка, нещо, което съм преживял, макар и в по-различен аспект. Тази дилема кара човек да се чувства безпътен и, което е по-лошото, без вяра.

За мен вярата е комбинация от състояние на съзнанието, в което човек е отворен към великата мистерия, която ни заобикаля, отворен към еволюция, идеи, преживявания и учения; и умението да правиш нещата да се случват, когато го искаш. „I am what I am becoming.“ вместо „I am what I am.“ Което пък ме подсеща за един пасаж от Man from Earth – един от най-любимите ми филми ever:

Taken alone, the philosophical teachings of Jesus are buddhism with a hebrew accent – kindness, tolerance, brotherhood, love. A ruthless realism, acknowledging that life is as it is here on earth, here and now. The kingdom of god, meaning goodness, is right here, where it should be.

В този филм много ми харесаха няколко неща:

• Конфликтът между религия и вяра. Дарвин и съпругата му. Дарвин и отчето. Дарвин и самият той. Смъртта на дъщеря му, останала като тумор в семейството, предизвикала окончателното отдръпване на Дарвин от религията, чувството за вина и разкола със съпругата.
• Силата на разговора – дори да е трудно и преко сили, един диалог винаги е по-доброто решение от премълчаването. Разговорът е като изповед, но двупосочна, поставя хората на едно ниво, вместо ролите „гузно прегрешил“ и „строго порицаващ“.
• Средният път. Откровението, прошката, разбирателството. Триумфът на разума над силата на навика и обществото. Фактът, че в крайна сметка Ема прочита „Произходът на видовете“ и го одобрява (пък целият филм като цяло) ме накара да си припомня разни неща от това, което съм чел за будизма. Затова и цитирах The Buddha по спомен Investigate any teaching and live by what you learn and accept, don’t believe and follow it blindly.

Гледайте го, малко вероятно е да съжалявате, а ако не ви хареса вероятно пак сте на кяр, спрямо час и половина изгубен по някоя глупост 🙂 !

Миналата неделя, след като неуспешно опитах да изтрезнея с кана вино в компанията на Петьови, реших, че денят е изгубен за конструктивна дейност и се отдадох на съзерцателни размишления. Изгледах последователно три филма, развиващи се във (и около) Викторианска Англия. За първите два ще пиша тук, а за последния – в отделно блогиране.

Dorian Gray е филм по романа на Оскар Уайлд „The Picture of Dorian Gray“, който роман прочетох с относително безразличие в ранна гимназиална възраст. Тъй като родителите ми са учили в английска гимназия, мисля, че това четиво е било сред задължителната литература, та явно съм го закачил в периода, в който вземах и прочитах случайна книга от стотиците в къщи.

Ясно е, че днес съм различен човек от онова нещо преди 15тина години. И филмът ми хареса много. Не за оценка 10 от 10, но спокойно бих му дал 7.5, което е много – рядко съм щедър с оценките си. Допадна ми не точно сюжетът (който е ОК и не ме изненада, предвид, че съм чел книгата), а поднасянето на деградацията на душата (моралът?) на Дориан. Визуално, и като постановка, и като внушение.

Лорд Хенри е показан блестящо като върл хедонист; дори се зачудих дали Оскар Уайлд не е завиждал малко на тоя образ, дали не го е направил такъв, какъвто самият Уайлд е искал да бъде – див (макар да е прието, че Хенри всъщност е нещо като гротескно отражение на викторианските деградета).

Накара ме сериозно да се замисля дали бих отговорил с „Да“ на съдбовния въпрос в началото на филма. В който момент, между другото, много ме изкефи как се върза изгарянето на венчелистчето от розата.

Bright Star е филм за последните години от живота на Джон Кийтс. За самият Кийтс не бих искал да раздувам, нито за поезията му. Факт е, че за първи път разбрах кой е той когато в края на миналия век четох Endymion на Дан Симънс. От там се породи и интересът ми към Кийтс, така прочетох няколко есета за него и няколко от стихотворенията му (които не разбрах; метафоричната поезия винаги ме е притеснявала, не възприемам добре дори и тази на роден език).

Филмът ми хареса преди всичко заради усещането, което създава. Първо, актьорът, който играе Джон Кийтс – е ми точно така съм си го представял. Дребен, с голяма глава, притеснен, затворен, тих, дълбок, скромен… Второ, излъчването на целият филм е на някаква обреченост с наближаващ край и въпреки това Кийтс си позволява да се влюби, преко тази обреченост и другите проблеми, които седят пред една потенциална връзка. И накрая, имаше една кратка сцена, която ме наведе на повече мисли, отколкото мога да опиша в едно кратко блогиране. Затова ето цитатче:

Fanny: I still don’t know how to work out a poem.

Keats: A poem needs understanding through the senses. The point of diving in a lake is not immediately to swim to the shore — it’s to be in the lake; to luxuriate in the sensation of water. You do not work the lake out. It is an experience beyond thought. Poetry soothes and emboldens the soul to accept mystery.

Което ме навява на основната трудност при обясняването на редица от преживяванията ми – хората са толкова закотвени в натуралната действителност, че да им говориш за великата мистерия е като да искаш да им покажеш Смърт на Пратчет – просто не се възприема!

Продължавам с част от купчинката изгледани неща предния уй-кенд.

Caprica е нов сериал във вселената на Battlestar Galactica. Прежните четири сезона, започнали през 2004-та и приключили миналата година, бяха доста успешни, макар и (ненужно?) проточени. За момента е предвиден един сезон на Caprica с 20 епизода, дебело се надявам да не го разточат и него кат юфка. Действието се развива 60 години преди събитията в Battlestar Galactica, показват дедо Адама като лапе и тн.

Визуално няма нищо трогателно, но това някак си е добре. Някак човешко и достъпно е всичко, цигари, дискотеки, нацупени тинейджъри. Няма да ви преразказвам, но с две думи – хареса ми каква посока захващат. Страшна дупка (за мен лично) беше липсата на обяснения, история и обосновка покрай Единствения Бог на силоните, а тук още в началото е зачекната темата. Човешката страна в процеса на създаване на силоните също ми хареса – да надвием смъртта, какво би направил да върнеш най-близките ти хора сред „живите“, моралното право да създаваш живот. Ще дебнем, да видим какво ще излезе от сериала.

Spartacus е баси порнографията. В пряк и преносен смисъл. В първите 15 минути – два пъти секс и сума ти цици. Главните жени са поне Playmate of the year, останалите предполагам just an ordinary lingere model. Честно казано не успях да го изгледам до края, не ми издържаха нервите. Очаквах превъзходен микс от Гладиатор и Рим, а се получава нещо със сюжетното ниво на Телетъбис, където тъбитата всъщност са пичове от Фитнес Мания и се въргалят с фолкзвезди.

В някво тракийско село идва римски легион:
Римляните: Чш, траки космати, ай дса бийм с гетите?
Спартакус: Баа, за чий ни е тва?!
Римляните: Е па ша ги избием до крак и после всенародна оргия!
Траките (заедно): ЮРУУУШ!
Спартакус: Задръж юруша дса сбогувам креватно с гуспужата…

На бой с гетите, нейде в Румънско:
Траките: Удри тия гети дееба идиотите бледи!
Римляните: А, ко стаа тука уа, вий избихте гетите!
Спартакус: Е вий са сетихте га да дофтасате, шва иба в манафите.
Баш римлянина: Мълчи и страдай уа, жууотнооо! Бегай виж де избегаа тия абдали!

В шатрата на баш римлянина:
Баш римлянина: Баси кво тъпо стана ся, тия гети са пуснаха мноу леко, гърци ли да мачкам ся, кво ли?!
Жената на баш римлянина, наметната с гигантски козяк: ДЗАК!
Баш римлянина: БА! Що чиниш тука ма, шафрантия такваз, найш що войник е налегал вънка – ако та надушат…
Жената на баш римлянина: Дойдоф да ти редим, че баща ми те мрази и вика, че си кекав плашлив педал, щот не мачкаш гърци. Ай стига по работа, мятам тоя козяк въшлив и давай дса сурвакаме!
Баш римлянина: Е аз нищях, ма щом си рекла…

Нейде из Румънско:
Дебел трак: Бах тия гети страхливи, къде са юрнаха да бегат…
Спартакус: А ве пръдльо, глей че бягат настрани, ша са заобиколят и ша на изненадат изотзадзе!
Дебел трак: ВЪХ! Ми ся?!
Спартакус: Аз си тръгвам, ибал съм ги в римляните, ако ще дса разчуй!

В шатрата на баш римлянина:
Баш римлянина: Тъй ли ша напраиш ва, Спартакус, педал долен дезертьорски! Шта оскверня и теб, и жена ти и името ти! И един ден ша кръстят на теб клуб за педали в София и тогава горчиво ша съжаляваш, че не ми пусна, щот аз шсъм там дижей и няма да ти пускам квот си поръчаш!
Спартакус: Мчи убуу, ко?!

Горе-долу това е резюмето до там, до където успях да си наложа да гледам. За да не е всичко негативно, заслужава си да се гледа заради: жените и ефектната компютърно-генерирана кръв, която се плиска на бавен каданс. Аз, обаче, ще го пропусна.

Последните няколко дни изгледах една торба филми. Ще наредя впечатления в това и следващите блогирания, че по тема Филми не съм писал от години…

Предисловно ми се ще да кажа, че като направих тая категория Филми през далечната 2004-та година всъщност ми се искаше да я кръстя „Кино“ и да пиша не точно ревюта, а по-скоро емоционални рефлексии, колкото и префърцунено да звучи това. Обаче на кино ходя изключително рядко, заради фактори като „семки във врата“, „жесееми“, „звучни коментари“, „кой пръдна“, „дечица“ и все от сорта. Та лицемерно едно такова, затова я оставих с името Филми. А ревютата винаги са ме фтрештяфали, защото е сложно някой да ми казва кой филм е добър и кой не. Често дори аз не мога да си отговоря на тоя въпрос. Обикновено ми допадат филми, които предизвикват някаква искрена емоция, които в които нещата ми изглеждат истински – не говоря за фактическото съществуване на Муравей в Триците (Morpheus / Matrix) или Билбо Ебегинс в Земята на Средния, а за това колко believable са персонажите, действията им и случките.

Събота следобяд и вечерта (с пауза за кутия вино с двама приятели), преди да се отправя за парти в Inside, гледах двата филма от заглавието на блогирането. Признавам си, за Paris, je t’aime не бях чувал. Оказа се, че има и New York, I Love You. Гледах ги и двата. Идеята беше на Сержо, който доста настървено ми обясни един път (след няколко наргилета и немалко уиски), че е нужно да го гледам тоя Парижкия и че идва хамерикански вариант.

Хареса ми концепцията, сигурно защото от край време имам място в сърцето за кратките филми. Парижът на няколко момента ми доскуча доста и като цяло има зловещото излъчване на френски филм, което се усеща дори в парчета като Такси 1/2/3. Историята на слепия пич е разказана много добре, хареса ми и всичко недоизказано в следващата сцена – възрастната двойка, които се срещат да уточнят развода си. Такъв тип натрупвания на обща история, които дават основа за общуване на друго ниво винаги са ме изумявали. За сметка на това дебелата американска пощаджийка, историята с мимовете и китайката-козметик ме отвратиха доста…

Ню Йорк, за сметка на това, ми хареса от начало до край. Трудно е да кажа коя история най ми пасна… Анди Гарсия, Натали Портман, Итън Хоук, Брадли Купър – всички задвижиха в мен някакви колелца, дали за спомени, дали за някаква тръпка. Ако трябва да препоръчам само един, с увереност бих казал New York, I Love You.

Интересното на този филмов формат е, че продуктът прилича на виц, или няколко тематични вица. Не оставя удовлетворение за нещо с начало и край, нещо започнато и завършено. Не е като един изчерпателен диалог на диня и мастика под зелените смокини цял летен следобед, а е като бира на крак из Морската. Като „Здравей, здрасти!“ без „Къде се изгуби тия пет години?“

Това не е лошо; просто го казвам, защото го усетих така, а може би очаквах историите да се навържат по някакъв начин, освен със случайни разминавания по улиците.

пп: А, и честит празник на всички празнуващи! 😀

Тия дни гледах два филма – X-Man 3 и Hard candy – в които, по случайност, играе Елън Пейдж. Честно казано, не бях чувал за тази мацка МТелка (87 набор). За филмите ще кажа с по 2-3 думи, но повече искам да наблегна на тематиката и чуствата, които повдигна в мен играта на Елън в Hard candy. Spoilers below!

X-Man си е зрелище за очите. Сюжетът е готин по оня комиксов Марвелски начин – добрите стават лоши, а лошите се разкайват и накрая ехидният добър е изправен пред тежък морален избор, в който мисълта за всеобщото благо надделява над иначе постоянно демонстрирания му егоизъм. Егати изречението. Но иначе Джийн Грей като почне да вдига неща във въздуха, компютъра цака много здраво. Разпрашаването на Жан Люк Пикард (на атоми) ме изкефи много. Както знаете, един филм ако няма ефекти или негри, какво да му гледаш? Вини Джоунс също радва в напомнаният си костюм и британски акцент. Oi, mate!

Тъй, сега да преминем на сериозна вълна. Hard candy е филм, за който се говори и изписа бая. Аз бях подготвен и вероятно само това ме спаси от вбесена лудост, в която да потроша компа. От писанията в нета бях зачел, че това е филм, в който става дума за педофили, хващащи момиченца по Мрежата. И после, както си му е редно – бой и ебане докато умре, а може и след това. Очаквах кървави сцени и разплакани деца и потни дебели чичковци.

Самият филм е точно обратното. Една брутална трансформация на Елън Пейдж от невинно 14 годишно лапе с едва напъпили цици в отблъскващо същество, измъчващо един педофил. Тази трансформация ме изуми и дори се възхитих на мацето. В началото гледа уплашено, заеква и се сваля на 34 годишният готин фотограф, а след малко пие две водки, упоява го, връзва го, измъчва го, прави му мнима кастрация и накрая го кара да се самоубие.

Проблемите ми с филма са два.

Първият беше невероятността на характера и поведението на героинята на Елън Пейдж (unbelievable character). Почти с абсурда граничи 14 годишно момиченце да състави такъв мастър план, да си изработи изцяло различна самоличност, да убие двама мъже, като преди това ги измъчва докато си признаят нещо си. Не искам да омаловажавам 14 годишните момичета, но някак си тая роля повече подхожда на Шарън Стоун примерно, или Деми Мур. През цялото време след трансформацията, Елън Пейдж се държи всякаш всичко ѝ е ясно, нищо не може да се обърка, всичко е предвидено и каквото и да се случи – ще стане на нейното.

Вторият проблем е недоказуемостта и цялато съшито с бели конци обвинение срещу фотографа. Ако допуснем, че нямах никаква представа за какво е този филм и го гледах, щях да реша, че пича е невинен. Никъде във филма не се показват педофилски прояви, той се държи много добре с мацето и в началото дори се държа на положение (преди тя да прекали и той да реши да я пречука, което, между другото, беше и моето желание).

В един момент става ясно, че той май-май си признава да е направил нещо на някакво изчезнало момиче. Но само минути преди това, докато се молеше за милост, за да не му отреже Елън Пейдж топките, пича казава нещо в духа на „моля те, пусни ме и ще кажа каквото искаш, извикай ченгетата и ще им кажа каквото искаш“. Помислих си – ами ако това заблудено момиче просто се е объркало и е убило двама невинни мъже?

И което е най-важното – самият фотограф (потенциално педофил) е адски чуствителен човек, очевидно. Самоубива се, за да не разбере неговата ученическа любов, че той е педофил. Само че тя няма как да разбере, освен от мейла, който праща Елън Пейдж. Защо му е да се самоубива, ако вината му е недоказуема? А ако е доказуема, защо му е да се самоубива, вместо да влезе в затвора (ако изобщо влезе; вече виждам контра делото за насилие над личността в особено жестока форма, заведено срещу героинята на Елън Пейдж)?

Както виждате, филмът остави в мен много противоречиви чуства. Но може би е твърде нестандартен за мен. Може би не го разбрах до край. Или просто тоя филм не е за вярване много-много. Ако беше го упоила, набила с поднос за кифлички и застреляла, крещейки истерично, щеше да е къде-къде по-достоверно. Може режисьора да е искал да направи четка на дъщеря си или пък да вдъхне доверие на всички американски девойки – избивайте наред който ви прилича на педофил!

Но в крайна сметка, какво да прави тогава Митачето, който толкова много прилича на главния герой. Че е и фотографче. *Run, Mitko, run!”

За да продължа оплакването от сериозното разминаване на вкусовете напоследък, ще кажa по 2-3 думи за тези филми.

Цялата аудитория лудна преди време, като излезе Kill Bill. Уааа, Тарантино, незнамсикво, бойни изкуства и прочее. Деца, когато излезе Reservoir Dogs го гледах на пиратска касета без титри и без озвучаване цяла седмица подред в Дебелия. Подобно беше отношението към Четирите Стаи, Истински Романс, Криминале… Въобще Родригез, Тарантино – аз бях фен на феновете дет са вика. Малко разочарован останах от Джаки Браун, но Убий Бил направо ми беше тъп филм. Че и на две части. Какво може да е по-зле от тъп филм, ако не два тъпи филма, направени като части на един?!

Признавам, някои точно конкретни образи и сцени допадаха и се ядваха (примерно как тейкото обясняваше на щерката за смъртта чрез умрялата рибка), но като цяло не ми ‘ареса. ‘Ич. Чаках с нетърпение да свърши и да се махам.

Цялата емоция се повтори в Града на Греха. Толкова хвалби от познати мисля не е отнасял някой друг филм. Е и кво излезе накрая – парчета несвързан сюжет, нещо като дъ бест от 5 комикса изваден. Интересна пост-продукция, не може да се отрече. Но нищо не разбрах от тоя филм. Откъслечни моменти ми станаха ясни, но тия моменти плаваха като кротончета в крем-супа.

После прехвалената Шоколадова Фабрика и хлапето Чарли. Да, филмът е пиршество за очите и да, Тим Бъртън. Но почти нищо не ми стана ясно. Не съм чувал дори книгата, по която е правен. Как мога да разбера мотивацията на героите – защо тоя или оня се държи по тоя или оня начин? Какво ги движи? Средата, в която се развива филмът – защо е такава? Първо показват роботи и очаквах много яки роботи. А не някакви отвратителни и направо смешни джуджета-гейове, които пеят неловко хорово детски песнички! Всичко изглежда без всякакъв контекст! Това не е информация, това са данни (за данните и информацията).

Искам когато гледам един филм всичко да ми става ясно. Може да стане ясно в последната секунда или по време на финалните надписи. Може да трябва да се замислиш по време на филма. Но не искам да излизам от киното със спечена физиономия и да не ми се пие бира от тъпня. В общи линии не искам като светнат лампите да се чува едно „и кво беше тва сия?!“ от моето място.

В това отношение Батман ме изкефи много. Подреденичко, разказано добре, прекрасно се връзва със следващите Батмани и което е най-важното – дава отговор на въпросите, които се пораждат в зрителя. Как се е научил да се бие, защо крилата му са ту твърди, ту меки, защо мацката не го иска в крайна сметка…

Готин филм. Не оставя горчив вкус и незадоволеност в съзнанието. Не те кара да размишляваш медитирайки, а те кара да си пуснеш първия Батман с Джак Никълсън.

Винаги съм казвал, че добрият филм трябва да има негри и ефекти, макар това не винаги е достатъчно. Понякога, обаче, тази комбинация върши прекрасна работа.

Навярно нищо не ви говори името на Хаяо Миязаки. И аз не го бях чувал до скоро, макар и да бях гледал някои от произведенията му. Той е известен японски аниматор и режисьор на анимационни филми. С какво ме впечатли?

Това, което много ме изумява във филмите му е наличието на камари концепции. Невероятни превозни средства, странни растения, невиждани бойни техники, симпатични същества – във всеки филм намирам по нещо, което никога не съм виждал и не съм си и представял дори. По подобна причина чета фантастика, но филмите на Миязаки бих определил като сериозен фентъзи реалистичен наивизъм.

Има способността да превърне елементарни неща от живота в поучителни истории и да ги разкаже по много достоверен начин. Скучното прави необикновено, сериозното – тъжно, веселото – приказно.

Най-популярният му филм в България е вероятно „Mononoke Hime“ (imdb), „Принцеса Мононоке“. Завъртяха го по малките кина преди няколко години. Страхотно зрелище.

Едно време по рентите се намираше „Nausicaа of the Valley of Wind“ (imdb), но едва ли ще си го спомните преди да го видите, защото отново концепцията е уникална.

Друго, което съм гледал е „Laputa – The Castle in the Sky“ (imdb), както и „Tonari Me Totoro“ (imdb), което се превежда като „Моят Съсед Тоторо“, също и „Sen to Chihiro“ (imdb), което за белия свят носи заглавието „Spirited Away“ и последно – „Howl’s Moving Castle“ (imdb).

За всички тези филми информация можете да намерите и на ей този прекрасен фенски сайт.

Тези шест филма ме очароваха и макар и качеството им да е съмнително на места (тъй като са много редки ги диря само от Муленцето, а и там е трудно) съм си ги записал за поколенията.

Характерно е присъствието на малко момиче в главната роля във всеки от филмите. Дали това ще е Мононоке – момичето от дивото, което се опитва да спаси природата от настъплението на индустриализацията, дали това ще е Наусика, която иска да покаже на оцелелите след апокалипсиса хора, че лошото е добро, дали това ще е Шиита и желанието ѝ да открие летящия замък, дали това е Сацуки, която търси изгубената си сестричка Мей, дали това е Кихиро, която с добротата си иска да спаси омагьосаните си родители, или пък е малката Софи, превърната в старица от лоша вещица и влюбена в противоречивия магьосник Хаул…

Работите на Миязаки не са за всеки. На някои могат да се сторят скучни, на други – предсказуеми, на трети – прекалено детски. На мен обаче ми харесват, а ако от моите писания и инфото по сайта, който ви казах, сте добили някаква представа и имате желание да пробвате – впрягайте Мулето 🙂 !

Let’s spread some Christmas cheer! Съжалявам малко, че не гледах този филм баш по Коледа, но не можах да се сдържа! Детето в мен напира за подаръци, а дядо Коледата – за курабийки с мляко.

Много ми хареса този филм. Препоръчвам ви го – на вас, приятелите и потомството. Ако нямате време да четете повече, стига сте чели, а се юрвайте да гледате. За останалите:

Лично аз никога не съм вярвал в дебелия чичка с розовите бузи. Помня как с брат ми, да сме били на по 9 и 5 години, си навивахме часовника за 5 сутринта и ставахме да видим какво Лего е оставил баща ни под елхата. Отравяхме подаръците, играехме си с Легото, после го затваряхме обратно и на закуска се правихме на мега-изненадани (макар и доста сънени).

Въобще съм бил възпитан в един дух на реализъм, така че не съм живял в разни измислени светове и не съм си мислил, че някой минава през комина да оставя подаръци. Още повече, че за да мине през комина на апартамента в Бургас би означавало да отвинти една 3-тонна решетка на шахта и после да се просмуче през активния филтър на аспиратора в кухнята.

По същия начин и за Коледата… Като бяхме малки с брат ми, големите семейни сбирки ставаха на 30-ти, 31-ви, 1-ви. На Коледа доста често изобщо не е имало събитие, само препирните кой ще изяде гадното жито и сърмите с лозов лист, а баща ми (когато си беше в къщи), който ядеше месо по онова време, само се облизваше за сандвич със пушен врат и пържола на фурна.

Обаче точно филми като Полярния Експрес ме карат малко със завист да гледам на западните обичаи, големите семейни сбирки, чашите с топло какао пред камината, коледни песни, празни чорапчета, Скрежковци по покривите (за справка – Skipping Chistmas на John Grisham), Рудолф Червения Нос и все такива веселби. Малко да съжалявам, че при нас няма такива традиции в празнуването на този празник, който е чудесна възможност за семеен запой, пък бил той и постен.

Особено много ми хареса аналогията на „вярването във Коледата“ – ако чуваш празничните звънчета (предимно в главата си), значи още вярваш в Коледа и носиш в себе си Коледния дух. Това е едно доста добро обяснение дори за децата – всичко е само един сън, но докато чуваш звънчетата – Коледа ще има смисъл за теб.

Полярният Експрес няма да накара вас или децата ви (ако са практични по природа) да повярвате в Санта Клаус, елфи, летящи еленчета или съществуването на хай-тек фабрика на северния полюс. Но носи страхотен коледен дух, представен с невероятно добра анимация, история и заснемане (грубо казано). Малко тъжен, много коледен и особено приятен филм.

Ще споделя няколко кратки мисли за един филм, от който останах много очарован и препоръчвам на всеки – The Incredibles.

За тези, които вече свикнаха с циничните ми прегледи на филми – този път ще бъдете разочаровани. Едно на ръка, че в този филм няма клецня, която да описвам 🙂 …

Няколко много интересни въпроса поставя тази анимация на Пиксар. Какво става, когато някой супер пич вече не е супер? До колко рутината на обикновения живот разгражда иначе интересното съществуване на поредица от постоянно повтарящи се кадри от черно-бял филм? Какъв е смисълът на живота и как да се стимулираме да го търсим? И дали Бънди е бил супер герой, но после се е оженил и ето на какво е заприличал?

В крайна сметка поуката е „да се научим да живеем нормалния си живот, който не е гаден, а просто ние си го правим такъв“, но като цяло филмът е много оптимистичен и забавен.

Интересното е, че докато разните предни неща на Пиксар (като Немо и сие) бяха ориентирани някак си към по-детската аудитория, Incredibles си е направо социална драма с комични елементи. Ако беше заснет с истински актьори и много специални ефекти щеше да има същото въздействие. Да, има разни дреболии, на които дечурлигата в салона ще се хихикат, но по-голямото послание е насочено към майките и татковците.

Мда… както казах – препоръчвам на всеки да го гледа. Дали заради чистото удоволствие от страхотната анимация, дали заради моралните питанки, дали заради детето, което реве „Искам в Макдоналдс и да гледам „Феноменалните“ или ще се насера в гащите!“ – вие си решете. Но не го пропускайте.

Средновековната детска приказка за Крал Артур и неговия голяяям и дъъълъг… меч никога не ми е допадала особено. Напоследък се нароиха разни вариации и пермутации по темата (по телевизора ги показваха), които ептен избиха на сапунка от Пуерто Рико.

Основно ме притеснява в тази приказка цялата фееричност, божественост и захарната глазура. Ричърд Гиър сред тон и половина балхадин клеца жената на Шон Конъри, който пуска брада на облата софра. Глигани се въртят на шиш в топли каменни зали, където рицарите показват играта „Скрий Меча Отзад“. Не става така.

Искам да видя агония, искам да чуя чупене на кости, искам кръв, хляб и зрелища! Може и пасти за народа!

Затова и историята в този филм ми допадна много повече. Не знам до колко историческите доказателства, за които се споменава в началото на филма, са достоверни, но не ме и интересува особено. Важното е, че за мен така разказана историята изглежда истинска. Или поне по-истинска.

Ще ви резюмирам филма… Артуриус и рицарите от облата софра са разни прошляци и нерези от поробени от римляните нации (реално те не са никакви рицари а просто римска кавалерия). Трябва да служат 15 години в армията и после са свободни (а сега се оплакваме от 9 месеца казарма, а?!).

После идва коренното население на Британия – диваци, които се боядисват много арт със сини боровинки и ходят полу-голи. Водачите на диваците са мега-яко брадясалия Мерлин, който е просто селски шаман и Гуинивер, която се откроява като неприлично привлекателна, епилирана и стреляща с лък сред тълпата туземци.

Накрая идват саксонците, които се опитват да презвемат Британия с 5000 човека (оптимисти!), обаче не са предвидили туземците и в частност Мерлин и Гуинивер, както и римляните и в частност Артур и тайфата конеездачи. Шефът на саксонците е много готин обрасъл тип с благ поглед на палач или касапин с 45 годишен стаж. И прилича малко на The Undertaker (ако Гробаря беше на 55+ години). А синът му е един келеш, дето мяза на шопски гъзар със смешна брадичка.

Та историята се разказва приятно, сбито и съдържателно на фона на непрекъснат кьотек между тия три групи. Римляни бият туземци, туземци бият саксонци, римляни бият саксонци… Накрая на римляните им става тъпо и напускат Британия, щото и без това времето е шибано, саксонците биват избити от туземците под водачеството на Артур и Гуинивер (която носи интересен прототип на сутиен, наречен от мен удачно „цицостис “), след което провъзгласяват Артур за крал (?!), а последния се жени за Гуинивер и бива венчан от изкъпания Мерлин.

Не мога да кажа, че съм разбит, но определено съм доволен от филма. Най-накрая the down and dirty версия на тази приказка!

Подозрителен филм за дебелата, мързелива, себична и игнорантна котка. Реално е котарак…

Както вече казах – това е един подозрителен филм. Ако е адресиран към много малките, вероятно те няма да намерят нищо смешно в него (е, вероятно МНОГО малките ще се смеят на каквото и да им покажеш). По-големите ще го пропуснат, защото на днешната младеж не им отива да гледат анимация. А още по-големите ще се подхилкват тук и там, но ще им стане доста тъпо.

Сюжетът е съшит с дебели бели корабни въжета. Но това как да е; кой ти гледа сюжет в днешно време. Кака Дженифър има невероятната способност при всяко излизане от чисто новото Волво С80 да е със все по-къса пола и по-подрусващи се гърдички. Джон е прекалено амбициозен и някак не изобразява добре персонажа, създаден от Jim Davis преди десетилетия.

А Гарфийлд… От къде да започна… Най-очевидният провал във филма е фактът, че котаракът излиза доброволно от къщата, за да търси куче (за кучето няма да говоря, но не са избрали правилна порода и това е!). Гарфийлд като цяло е доста деен и непрекъснато в движение. Това не е характерно за него. Би трябвало през повечето време да седи неподвижно и да размишлява защо се е натъпкал така, че вече не знае дали е сит или гладен.

Хареса ми как са направили модела на котката, но пък от друга страна с тия кумпютЪри вече се правят чудеса. Вероятно маалко по-тънки крайници от нужното имаше…

А най-много ми хареса моментът, в който Гарфийлд изпраска бесен танц с коментари на „Hey mama“ на Black Eyed Peas (както и при „I feel good“). Не беше типично за котка с такъв характер, но беше най-забавния момент заради синдрома на танцуващата мечка, за който говори Алън Купър – хората се дивят на факта, че мечката въобще танцува, а не забелязват, че тя всъщност само се поклаща тромаво.

Та така… Диалог няма, сюжет няма, ефекти почти няма, негри няма (за справка (най-горе)), има крачка и друсащи се гърдички на Дженифър Хюит и дебел, не толкоз мързелив, не толкоз себичен и не толкоз игнорантен котарак, който прави два танца.

Спомням си преди много години как с нетърпение следях дневния комикс на garfield.com. Днес проверих и се зарадвах, че пълният архив е все още там! Е, интерфейса малко ме притеснява с тия Флашове, ама нищо.

Тези кратки комикси са много повече Гарфийлд, от колкото филма… Препоръчвам ги за разочаровани от филма.