Принципи за напътствие на децата, от Алфред Адлер

Наскоро попаднах на този материал:

Adlerian Child Guidance Principles. From „The ABC’s of Guiding the Child,“ by Rudolf Dreikurs and Margaret Goldman.

Хареса ми и исках да го споделя с познати, но не всички четат добре английски. Потърсих го на български, но не го намерих. Затова и реших да го преведа набързо. Няма претенция за научен изказ, пунктоалност и изчерпателност.

За Алфред Адлер можете да намерите достатъчно в Интернет, за всичко описано по-долу като принципи – също, при желание за задълбочаване.


Взаимното уважение, базирано на допускането за равенство, е неотменно човешко право. Родители, които уважават детето – като в същото време успяват да спечелят неговото уважение към тях самите – учат детето да уважава себе си и останалите.

Окуражаването предполага вяра в детето и уважение към неговата същност. Децата не се държат добре обикновено когато се усещат обезкуражени и мислят, че не могат да успеят по добър начин.

Усещането за „сигурност“ е силно субективно и не задължително отнесено към реалната ситуация. Истинската сигурност не може да дойде отвън – единственият възможен начин за нейното постигане е чрез опит и увереността, че можеш да се справиш с трудностите.

Награда и наказание – отживелици. Детето скоро приема наградата за свое право и почва да настоява за награда за всяко нещо. Приема наказанието като свое право да наказва другите, а детското отмъщение обикновено е по-ефективно от наложеното от родителя наказание. Децата често отмъщават като не се хранят, бият се, зарязват ученето или се държат по начините, които ще смутят родителите максимално.

Естествени и логически последствия – техники, които позволяват на детето да изпита реалните последствия от поведението си. (Повече по темата, с примери от училищната среда, или потърсете в Гугъл.)

Естествените последствия са директния резултат от поведението и са обикновено много ефективни. („Ако скочиш в локвата, ще си намокриш краката.“)

Логическите последствия биват заложени от родителите и трябва да бъдат директни и логични, а не случайно измислени. Могат да се прилагат само когато не става въпрос за надмощие, иначе бързо деградират до обикновено наказателно отмъщение. (Грешно: „Ако не слушаш, ще те вземе дядо Торбалан!“. Правилно: „Храната е за ядене. Ако я хвърляш по земята, значи не си гладен и  ще те сваля от столчето.“)

Действията са по-ефективни от приказките в конфликтни ситуации. Караниците предоставят възможност за спор, в който детето може да победи родителите. Ако родителите останат спокойни и търпеливи, могат, със своите действия, да постигнат положителни резултати.

Оттеглянето е ефективно противодействие. Ако детето ви настоява за неоправдано внимание или се опитва да ви въвлече в борба за надмощие, оттеглянето (дори да е просто излизане от стаята) е много ефективна стратегия. Често се получават прекрасни резултати, ако успееш да не направиш нищо.

Оттегляне от провокацията, но не от детето. Не говорете в конфликтни моменти. Обръщайте специално внимание на децата, когато се държат добре, но не и когато изискват внимание с притеснително поведение. Колкото по-малко внимание получава едно дете докато се държи лошо, от толкова повече ще има нужда, когато се държи добре. Може да ви се струва, че гнева ви помага да свалите собственото си напрежение, но не научава детето на това, което си мислите, че трябва да разбере.

Не се намесвайте в детските спорове. Като позволявате на децата да разрешават сами своите конфликти им помагате да се научат да се разбират по-добре с другите хора. Често споровете между децата започват само за да се принуди родителя да се намеси. Ако разделите децата или се включите като арбитър, просто им показвате, че се поддавате на тяхната провокация, с което ги стимулирате да се карат повече в бъдеще.

Караниците изискват сътрудничество. Обикновено смятаме, че съдействието е черта на позитивно взаимодействие. Но когато децата се карат, всички „съдействат“ за караницата. Често по-малкото дете започва кавга, за да провокира родителите да накажат по-голямото. Истината е, че и двете деца участват и са еднакво отговорни за създалата се ситуация.

Отделете нужното време да научите детето на важните умения и навици. Не се опитвайте да го правите в конфликтен момент (напр. да го научите да си мие ръцете точно когато сте ядосани, че се е изцапало от глава до пети) или пред други хора. На родител, който „няма време“ за такова обучаване, ще му се наложи да отдели много повече време за поправяне на грешките на ненаученото дете.

Ако детето може само да свърши нещо, никога го правете вместо него. Дете, което зависи от вас, е дете, което ще изисква от вас. Децата стават безотговорни само когато родителите не им дават възможност да поемат отговорност.

Прекалената грижа спира детето. Родителите често смятат, че дават от себе си и помагат на детето, когато правят неща вместо него. Всъщност, така просто отнемат възможността на детето да се учи и развива само. Възрастните имат силни неосъзнати предразсъдъци към децата – смятат, че децата са неспособни на отговорни действия. Когато родителите започнат да имат вяра, че децата им могат да се държат отговорно и в същото време им дават възможност да опитат, децата поемат своите отговорности.

Прекалено отговорните родители често отглеждат безотговорни деца. Когато поемат отговорността на децата като правят нещо вместо тях или им напомнят непрекъснато, родителите поощряват децата да бъдат безотговорни. Родителите трябва да се научат „да си гледат работата“ и да оставят децата да се учат от логическите последствия от поведението си.

Правете ясна разлика между положително и отрицателно внимание, ако искате да влияете на поведението на децата. Безразличието е непоносимо за децата. Когато детето не може да получи достатъчно положително внимание, започва да прави неща, чрез които да получи поне негативно внимание. Получаването на негативно внимание за едно дете е просто доказателство, че е успяло да постигне целта си.

Разберете целта на детето. Всяко действие на детето има своята цел. Основната цел винаги е да намери своето място в групата и да има значимост в нея. Добре приспособимото дете намира своя начин да бъде прието в социалната си среда чрез действие съобразно изискванията на групата и чрез своя полезен принос към нея. Дете с лошо поведение също се опитва да се почувства важно в своя свят, макар и чрез своите сбъркани методи. Например, на някои деца не се позволява да се обличат сами („хайде, че бързаме много“) и не се поверяват къщни задачи („много си малък да слагаш масата“). Такова дете може да има усещането, че не е важен и полезен член на семейството, който с положителните си действия допринася нещо. За него  единственият начин да се почувства важно е като предизвиква вниманието (чрез гнева и раздразнението) на родителите си.

Четирите цели на лошото поведение. Детето обикновено не осъзнава своята скрита цел. Поведението му, макар да изглежда нелогично на другите, е последователно спрямо неговата собствена интерпретация на мястото му в семейната група.

  • Искам внимание! Детето настоява за внимание и обслужване. Как реагират родителите – с раздразнение и опити да го успокоят и прилъжат с нещо. „Спри да крещиш и ще получиш награда!“
  • Аз съм шефа! Детето иска да командва. Как реагират родителите – поддават се на провокацията и започва караница за надмощие. „Няма да ти мине номера!“
  • Отмъщение! Детето иска да ни нарани. Как реагират родителите – като бъдат наистина дълбоко наранени от поведението. „Ще ти го върна!“
  • Няма, не искам, не мога! Детето иска да бъде оставено на мира, без да му бъдат поставяни задачи. Как реагират родителите – с отчаяние и безпомощност. „Какво да те правя, просто не знам!“

Ако първата ви реакция е подобна на описаните четири, може да сте доста сигурни, че сте открили каква е крайната цел на лошото поведение.

Дете, което иска да бъде властно, най-вероятно има властен родител. Човек, обаче, не може да се кара, ако е сам. Когато родителят се научи да не прави нищо (например да се оттегли в другата стая) когато започне борба за надмощие, ще може да обезврежда властта на детето и да започне да изгражда по-здрави взаимоотношения с него. Употребата на сила (власт) учи децата, че само силните получават това, което искат.

Навиците отпадат, когато изгубят смисъла и ползите си. Децата имат склонност да развиват „лоши“ навици, когато извличат полза от отрицателното внимание.

Не обръщайте толкова внимание на грешките. Да грешиш е човешко. Трябва да имаме смелостта да бъдем несъвършени. Детето също е несъвършено – не му се карайте много и не се притеснявайте от грешките му. Не използвайте негативното (грешките) като основа за възпитание.

Семейният съвет дава възможност на всеки член от семейството да се изрази свободно по всички въпроси, които го вълнуват, без значение дали са за добро или лошо. Акцентът трябва да бъде „Какво можем да направим по въпроса заедно?“ Правете редовни срещи, всяка седмица по едно и също време. Сменяйте „председателя“ на съвета. Водете записки за всички решения. Нека всеки член на семейството има равен глас. Изисквайте консенсус, а не мажоритарен глас за всяко решение.

Забавлявайте се заедно. По този начин ще развиете взаимоотношенията си на базата на радост, взаимно уважение и доверие, любов и привързаност, усещане за принадлежност. Когато общувате, не си губете времето в натякване, хокане, поучаване, наказване. Използвайте разговорите като възможност за изграждане на приятелски взаимоотношения. Говорете с детето със същото уважение и внимание, с което бихте удостоили близък приятел.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *