Paris / New York, I love you

Последните няколко дни изгледах една торба филми. Ще наредя впечатления в това и следващите блогирания, че по тема Филми не съм писал от години…

Предисловно ми се ще да кажа, че като направих тая категория Филми през далечната 2004-та година всъщност ми се искаше да я кръстя „Кино“ и да пиша не точно ревюта, а по-скоро емоционални рефлексии, колкото и префърцунено да звучи това. Обаче на кино ходя изключително рядко, заради фактори като „семки във врата“, „жесееми“, „звучни коментари“, „кой пръдна“, „дечица“ и все от сорта. Та лицемерно едно такова, затова я оставих с името Филми. А ревютата винаги са ме фтрештяфали, защото е сложно някой да ми казва кой филм е добър и кой не. Често дори аз не мога да си отговоря на тоя въпрос. Обикновено ми допадат филми, които предизвикват някаква искрена емоция, които в които нещата ми изглеждат истински – не говоря за фактическото съществуване на Муравей в Триците (Morpheus / Matrix) или Билбо Ебегинс в Земята на Средния, а за това колко believable са персонажите, действията им и случките.

Събота следобяд и вечерта (с пауза за кутия вино с двама приятели), преди да се отправя за парти в Inside, гледах двата филма от заглавието на блогирането. Признавам си, за Paris, je t’aime не бях чувал. Оказа се, че има и New York, I Love You. Гледах ги и двата. Идеята беше на Сержо, който доста настървено ми обясни един път (след няколко наргилета и немалко уиски), че е нужно да го гледам тоя Парижкия и че идва хамерикански вариант.

Хареса ми концепцията, сигурно защото от край време имам място в сърцето за кратките филми. Парижът на няколко момента ми доскуча доста и като цяло има зловещото излъчване на френски филм, което се усеща дори в парчета като Такси 1/2/3. Историята на слепия пич е разказана много добре, хареса ми и всичко недоизказано в следващата сцена – възрастната двойка, които се срещат да уточнят развода си. Такъв тип натрупвания на обща история, които дават основа за общуване на друго ниво винаги са ме изумявали. За сметка на това дебелата американска пощаджийка, историята с мимовете и китайката-козметик ме отвратиха доста…

Ню Йорк, за сметка на това, ми хареса от начало до край. Трудно е да кажа коя история най ми пасна… Анди Гарсия, Натали Портман, Итън Хоук, Брадли Купър – всички задвижиха в мен някакви колелца, дали за спомени, дали за някаква тръпка. Ако трябва да препоръчам само един, с увереност бих казал New York, I Love You.

Интересното на този филмов формат е, че продуктът прилича на виц, или няколко тематични вица. Не оставя удовлетворение за нещо с начало и край, нещо започнато и завършено. Не е като един изчерпателен диалог на диня и мастика под зелените смокини цял летен следобед, а е като бира на крак из Морската. Като „Здравей, здрасти!“ без „Къде се изгуби тия пет години?“

Това не е лошо; просто го казвам, защото го усетих така, а може би очаквах историите да се навържат по някакъв начин, освен със случайни разминавания по улиците.

пп: А, и честит празник на всички празнуващи! 😀