Тексът по-долу е с размерите на (не особено) кратък разказ. За хора без време бих искал да резюмирам с едно изречение: непременно посетете Руенския манастир, пещерата на Свети Иван Рилски, Кръста и аязмото Света Вода. Няколкото снимки, които успях да направя, са качени в комплект на Flickr. За останалите четящи – надявам се да ви допадне този опит за преразказ на скромното поклонение на двама необичайни (и като цяло доста приличащи си в лудостта) пилигрима.
Има време за всяко нещо, за всяка работа под небето. Еклесиаст 3:1
Събота сутрин, 9:00, след лягане в 4:00. Чува се стадото кози – бързо, почти нетърпеливо потропва по шосето, сякаш предусеща пашата. Прекрасно време! Хигиена, кафе, бързо натъпкване на раница и хващаме пътя. Синоптиците вещаят дъждове цял уикенд – явно важи само за София. Слънцето грее ярко, но е още хладно – свеж ветрец ни кара да закопчеем връхните дрехи.
Започнахме с приятен, 2-километров хълмист преход. Чудесна загрявка, в процеса на която събираме дузина големи охлюва, хукнали по росните поляни. Мезето е осигурено още от рано! 40 минути по-късно, при село Пастух, стъпваме на републикански път номер 103 и поемаме на югоизток.
Очаква ни 10 километра шосе, но далеч не е толкова зловещо, колкото звучи. Пътят е с нищожна денивелация. Струма е непрекъснато в полезрението, дървета надвисват от едната страна, скали от другата. Трафик почти няма, сегиз-тогиз префучи за секунда кюстендилски Голф или бус с хляб. Слънцето пече, птичките пеят, гущери подскачат игриво насам-натам. Върви се леко, диша се леко, сърцето тупти в ритъм с крачките.
Близо до отбивката за Скрино – родното място на Свети Иван Рилски – някъде далеч иззад зелените хълмове се подадоха няколко от рилските върхове. Искрящо бели, украсени с бухнали облаци. Колко много сняг има горе все още! В ляво се вижда село Вуково, като наредено за снимка по лицето на стръмния склон. Терасирано, никоя къща не скрива друга, защото е или до нея или висока над нея. Като замръзнал във времето облак конфети се белее тук и там някоя овошка сред къщите. Му идва на човек да се качи там, пък да не слезе. Май започвам да разбирам светеца…
Свърваме от пътя нагоре по усуканата пътечка за Скрино си мисля как е възможно някой да минава от тук с лека кола. Разбира се, точно в този момент едно комби ни подминава с ръмжене по стръмното. Туй местните нямат страх от нищо. Само 800 метра път са до селото, но 200 метра денивелация – спираме два пъти да вземем въздух и вода. Лека-полека, със всяка крачка нагоре, зад зелените баири на Вуково започва да се разкрива все повече от Рила планина и сега вече виждаме, че всъщност само самите върхове са бели, а по склоновете снегът е стопен.
Времето като че започва да се разваля – дебел бял облак със сив корем пропълзява чевръсто иззад южните хълмове и скрива слънцето. Тук-там капки почват да правят кратери в прахта. Говорим си с усмивки, че светецът изпитва решимостта ни, пробва да види дали с малко дъжд ще ни откаже. Продължаваме, разбира се, без дори да вадим дъждобраните.
В крайна сметка сядаме уморено на сушинка на пейката пред кметство Скрино и бавно споделяме един сандвич, докато дъждът решава да се усили. Усещам, че и двамата се чудим мислено на къде да поемаме – дали ще имаме сили да се качим до манастира, дали ще можем да видим кръста и пещерата, дали ще се разрази буря, как ще се приберем после, колко часа остават до мръкване… Вече сме извървели 14 километра, а има още доста нагоре, да не говорим за връщането. В един момент чуденето се прекратява с въпроса „Е, качваме ли се?“ и отговора „Да, хайде да вървим!“
Дъждът секва отведнъж, дори слънцето се показва. Явно решението е вярното, разрешава ни се да продължим. Усмихнат човек ни подмята „Вие накъде, към пещерата ли? То бая има нагоре…“, но това са нормални забележки от хора, които не ни познават. На следващото кръстовище картата ни обърква и докато излизаме от селото по черен път виждаме далече горе кръста, кацнал на скалист връх. Изглежда впечатляващо. Разбираме колко високо трябва да се качим… и че вървим в грешната посока.
Докато се суетим над картата и се чудим как да стъпим на подходяща пътека и от къде ли е правилният път, някъде близо минава кола. Асфалтовото шосе е само на 20 метра от нас, но заради денивелацията и дърветата е невидимо от поляната, на която сме спрели. Знаците са ясни; явно някой наистина иска да стигнем до манастира!
Захващаме два дълги и задъхани километра с 250 метра денивелация. Стъпките са бавни, раницата проскръцва, потта се лее, очите и мислите са вперени нагоре. След като подминаваме долните порти на манастира, покрай нас избоботват два мощни мотора, яхнати от облечени в кожени дрехи с капси… хора. Зачудвам се дали несмущаването на покоя изключва рокери и що дирят тия… младежи… тук.
В двора на манастира имаме сили само да се тръшнем на пейките под камбаните, окачени по клоните на едно дърво, да дишаме тежко и да мълчим. Покрай умората не се сещам дори да направя снимки. Едно младо отче ни кани любезно да влезем в църквата когато пожелаем – отворена е – и се заема да плеви из китния алпинеум. Задължителната манастирска котка, която кръстих Исус (и отговаряше на това име!) заради невероятно благото и разумно изражение, пристига веднага, оглежда ни сериозно, явно ни преценява като достойни и продължава с караула из територията си.
В църквата е прохладно, мирише на ново, сигурно защото е строена съвсем скоро. Някъде от уредбата се чуват песнопения, каквито не съм срещал до сега. Дълбоки и мистични, приличат ми на музиката на Phil Thornton или на мантри будистки медитация, но имат и нещо, което ми напомня за извивките в напевите на исляма. Да, всичко това звучи на ръба на абсурда, но така ги чувам.
Има нещо особено в това място – давам си сметка, че е особено заради извървения път до него. Винаги най-ценните награди се получават след като си се показал достоен за тях, платил си цената. Очевидно паркирането отпред би принизило мястото до туристическа атракция и скара с ред кебабчета, ред кюфтета (каквито, за щастие, нямаше). Но сега, след извървените километри в жегата, след съсредоточаването върху усилието и вглъбяването, мога да усетя нещо трудно за обяснение, което напира като сълзи в очите ми.
Палим свещ и решаваме да се помолим за здраве. Никога не съм се молил на някой бог, хеле пък в църква, нито пък мисля, че човек има нужда от сгради или предмети, във / пред / чрез които да се свързва с нещо по-висше. Но пък вярвам в природната енергия (която спокойно можете да наречете Светия Дух), която ни заобикаля и се концентрира на определени места, както и в силата на съзнанието и пожелателното мислене. Така че просто поседявам на това особено място известно време и мислено пожелавам здраве поименно на всеки, който успея да се сетя в момента. Дано има ефект…
И тръгваме отново нагоре, нагоре през буковата гора, към кръста на каменистия връх, който видяхме от ниското. Когато стигаме, първото, което виждам, е покъртителната панорама към близките хълмове и Рила. Оставам без думи и си представям, че кръстът е като гигантски гръмоотвод, от който надолу по баира се стича енергия към манастирската земя и църквата. Това тук е истински правилното място. Мога само да седя, прегърнал Гери, сред ниските хвойни, които растат по камънаците и да се взирам в зелено-синьо-бялата хаотична хармония, като премигвам често-често, за да виждам все пак нещо.
Виждам като разстлана карта пред мен пътят по който сме минали и ми се струва, че е било вчера, или може би по-отдавна; някак си потъва назад всичко, освен присъствието на това място. Пълното удоволствие е донякъде накърнено от рокерите, които чоплят семки, пушат и известно време обсъждат на висок глас лазерни системи за насочване на самолети и ракети, но за щастие скоро темата (или семките) се изчерпва и изчезват. Вече на спокойствие обръщам внимание на детайли, като Струма, която се вие в ниското сред шпалир от тополи и проблясва в следобедното слънце, като къщите на село Вуково, които до преди малко бяха „ееей там горе“, а сега са „ееей там долу“.
Опипвам камъните и се опитвам да си представя какво ли е и да прекарваш дните си тук, в тази дупка… Постепенно мислите ми се проясняват и си казвам, че за човек без притежания мястото е без значение, стига да го пази от стихиите. На човек, комуто душата е свободна да скита и обикаля, не му трябва просторна одая или манастирски чардак. Седя на входа на пещерата с лице навън и се усещам, че така гледам почти идеално в посока запад. Пред мен са се ширнали осоговските баири, покрити с раззеленяващата се гора. Представям си как ли изглеждат залезите от това високо, самотно, прикрито в дебрите на гората място…
След кратка почивка, размисли, леко смачкана торба с охлюви и близка среща един рунтав, игрив и подозрително активен Караман, тръгваме обратно към манастира. Внимателно, защото пътеката е много стръмна, а ланска шума покрива нападали клони – чудесна основа за малко екстремно търкаляне по хълм.
Долу се замисляме дали вече не е крайно време да поемаме обратно към дома, но само за кратко. Табелата „Аязмо“ ни примамва в друга посока и почти хукваме надолу. Съвсем скоро се дочува, а после и вижда силно течаща вода и излизаме на голяма чешма с каменно корито и големият дебит, който съм виждал. Шишето от литър и половина се напълва и прелива преди да успееш да мигнеш!
Аязмото се казва Света Вода и може би наистина има някакви чудодейни качества, защото след като се измиваме и напояваме с нея, предстоящото прибиране от 16 километра сякаш не изглежда толкова страшно.
Хващаме една пътека без много да му мислим и с бърза крачка слизаме до Скрино. Пакетче вафли за 40 стотинки, снимка на селския казан за ракия (последната за деня) и час и нещо по-късно отново сме на шосе 103, този път в посока северозапад. Сега вече трябва да бързаме, защото започва да пада вечер, захладнява, а и май най-сетне ще завали сериозно.
Вдигаме за стоп с надеждата да спестим 10-те километра до Пастух, но малкото коли, които минават по пътя, са все с кюстендилски номера – всеизвестно ялов район за стопаджиите! Обогатяваме мезето с още няколко окъснели охлюва и си мисля – леле какво пътешествие им устроихме по техните мащаби, само ако знаеха!
По някое време умората си казва думата – мълчим, вървим, всеки потънал в мислите си. Когато наближаваме село Пастух, спираме да починем пред църквата Свети Иван. Вятърът е изгасил свещите вътре и вън… По обяд, когато минахме от там, поседнахме в хладната сянка на притвора и ето, че пак ни подслонява. Някакво много хубаво усещане остави в мен това малко църкве, съкровено по един тесен и уютен начин.
Вода, аспирини, ластичен бинт за коляното ми. Уж си почиваме, но не ни свърта, бързаме: не само, че се свечерява и започва да вали леко, но ни подгони и един страшен и неумолим звяр – Гладът!
Когато пресичаме селото и захващаме лекото нагорнище из баирите към дома в мен изгрява нещо като гордост. Гледам накапаната от дъжда нокия и не мога да повярвам, че в момента извървяваме последните два от общо 32 километра за по-малко от 10 часа с почивките. Душата ми се пъчи гордо пред изстрадалите крайници и органи. В този момент слънцето изчезва съвсем и дъждът се усилва значително.
Тия последни два километра по хълмовете, след 7 вечерта, в сумрак, студ и дъжд имат страхотен педагогически и опресняващ ефект по въпроса за смирението. По времето, в което прекрачвам прага на къщата, след 20:00, вече не съм горд – гордостта се е претопила в една ярко жълта и топлеща благодарност за възможността и силите да направя този преход. Усещам се като истински пилигрим. Мисля си – ако усещането е такова след само десетина часа и трийсетина километра пеша, какво ли ще е един ден, когато стъпя на Camino de Santiago? Докато се опитвах да предам тия си усещания на глас, разбрах и колко съм благодарен, че има с кого да ги споделя.
Към 10 вечерта салатата е нарязана, ракията налята, рибата изпечена на дървени въглища, картофите задушени с масло, печката бумти. Да, много сме сръчни. И скромни.
В неделя решихме да е ден за почивка. На опашка се подредиха няколко стави и мускулни групи да подадат оплаквания. Мента с тоник и лимон потушиха бунта временно, но почивката се отложи – за отмора почистихме и обърнахме 20 квадрата градинка и насадихме подправки. Понякога се усещам свърх-човешки, като сетива, усещания, възможности. Този уикенд беше точно така.
Мисля, че просто му беше дошло времето.
Ех, страхотно, благодаря, че споделихте мислите и преживяванията! И особено снимките:) Браво, хайде пак:)
„Душата ми се пъчи гордо пред изстрадалите крайници и органи.“
:-)))
За няколко мига стените на стаята загубиха своите очертания…
Византийските православни песнопения са в основата на пеенето в исляма. То малко силно така звучи де, ама все пак говорим за ориент… така, че няма нищо абсурдно. Правилно ти звучат.
Мога да ти дам малко да слушаш…