Върхово постижение

Въздигащо е да опиташ нещо гранично и да успееш. Изпитанията за силите (и още повече – за волята) са рядко срещани в днешния уреден живот. С изключение на форсмажорните условия, но не говоря за тях, а за тези баири, които сами поставяме пред себе си. За да се почувстваме способни, устремени и в контрол над себе си.

За мен ходенето по планините, когато е с цел натоварване, винаги е било като един въпрос, един тест. До някъде пред физическата подготовка, но много повече пред съзнанието, защото дълго след като спра да усещам краката си мога да си наложа да вървя и да продължавам напред въпреки протестите на тялото. А като му се види края – еуфория, гордост и дори усещане за могъщество или величие.

Прекосяването север-юг на Рила и Пирин за няколко дни през лятото е страхотно преживяване, но освен някой внезапен летен порой или градушка, няма кой-знае какви предизвикателства пред тялото и главата. Хижите са на обикновено 6-8 часа не особено труден преход, което в лесни условия си е чудесна разходка. Хладнинка, езерца, местенца за медитация, светло до късно, пък и да замръкнеш – добър чувал със шалте са достатъчни. Зимата, обаче, е друго нещо.

От няколко зими насам събирам смелост за нещо повече от обикновена разходка и 10-тина километра downhill. Тази година най-сетне се получи, преди всичко заради подкрепата на един специален човек.

Не искам това блогиране да става някаква поетична тирада или егоцентрична възхвала. В крайна сметка аз съм само един начинаещ любител турист и това, че последните 10 години трамбовам баирите през уикендите не ми дава квалификация на опитен планинар. А и е невъзможно да се опише с думи диапазона от емоции, през които преминава човек, по време на едно такова изпитание. Затова ще пробвам малко по-фактологично.

В местност Картала, над летовище Бодрост, близо до Благоевград, има ски писта и лифт. Слизаме на горната станция на лифта в 11:30 сутринта в неделя. Часът е късен предимно заради неподозирано лошият 25 километров път в планината. От там се качваме на връх Равнец, което отнема около 40 минути по един доста стръмен склон, но пък се разкрива прекрасна гледка към острия и заплашителен, величествен Пирин.

След тази загрявка започваме дългият близо 13 километра преход към хижа Македония. Зимната маркировка намираме на около 2 км от този първи връх и се движим заедно с нея по билото на четири други. Слизане, качване към Русалия. Слизане, качване към Равник. Слизане към Парангалишки преслап и чернеещите отвесни скали с надвиснали снежни козирки, потенциални лавини, качване към Езерник. Слизане, качване към Герман и Наковалнята. Слизане, слизане, слизане по Малък Мечи Връх и хоп – хижа Македония, след още шест часа и пет покорени върха с височина над 2400 метра. Звучи някак бързо и лесно…

350 минути почти непрекъснато ходене при променлива облачност; внезапно излязъл вятър, вариращ от силен до ураганен на върховете; 200 метрови денивелации, които се катерят по половин час; двуметровите стълбове на маркировката на места стърчащи едва по педя от снега – морък, леплив и особено подходящ за затъване до кръста; не можеш да спреш, защото вятъра те бута и кара да замръзваш; не можеш да седнеш да си почиваш.

По пътя срещаме хора, които идват от Македония и ни казват, че хижата вероятно ще е затворена, защото нямало хора и хижарят смятал да си ходи следобяд. Този притеснителен факт не ни спира.

Някъде на четвъртия час, след един особено зловещ склон, където, заради стръмното, снега, клековете отдолу и вятъра изкачваме 55 метра (разстоянието между два жалона) в продължение на 15 минути, се прокрадва въпросът „дали да зарежем хижата и да слизаме директно по склона към ниското, към Картала?„. Няма и връщане назад – в този вятър лифтът е затворил. Но да се откажем сега би обезсмислило цялото начинание. Не ходим заради крайната цел, а заради постижението, за да надвием себе си. Вятърът и снегът стават врагове, който искаш да победиш недвусмислено, а не просто да се скатаят някъде. От тук е и последната снимка, насетне образите са само в главата.

Някъде в шестия час след слизането от първия връх, хижата вече се вижда, далече долу, в ниското, затрупана със сняг. Прозорците не светят. Коминът не дими. Няма ги моторните шейни на стопаните. Половин час почти тичаме в мълчание надолу по склона, заедно със свличащия се сняг. Краката са на пълен автоматик. Май никой не посмя да каже на глас, че хижата е затворена.

И чудо – не е! Хижа Македония е напълно празна, но хижарите благородно са оставили вратата отключена, залостена само с едно райберче отвън. Влизаме. Триумф. Обзема ме едновременно еуфория и едно топло всеизпълващо спокойствие, увереност – аз мога всичко, ние можем всичко.

Печка с дърва, чай от термоса, преобличане. Не повече от 20 минути почивка. Трябва да бързаме – стъмва се. Тръгваме покрай река Благоевградска Бистрица надолу, все надолу, към Картала. Този път няма вятър, но има една тъмна борова гора, под светлината на мъничко парченце луна, отразена от снега навсякъде около нас.

В далечината се чува вой на чакал, а нас ни чакат още 8 километра в дълбокия сняг. Минаваме ги неусетно, смеем се много и не спираме да бърборим. Дишам толкова дълбоко, че ми се струва, че ще литна. След два часа, някъде около 20:30, 9 часа след като слязохме от лифта, скачаме в колата и отпрашваме по празния път към Благоевград.

Вече предусещам изумените и уплашени и неразбиращи гласове и погледи на познати и роднини, които са неразделна част от наградата. Също като споделянето на това свръхестествено преживяване с единствения възможен човек, който би се навил на невъзможното без колебание, би минал през немислимото ако ще и със сълзи, но без грам мърморене и мисъл за връщане назад, и би завършил невероятното с усмивката на човек с изцедено тяло и въздигнат дух.

Започвам сериозно да се замислям за Ком – Емине…

пп: Тия снимки по-горе + още няколко са в комплект на Flickr.