Category: Размисли

Да, знам, че обещах днес да пиша по друга тема, но нямах време да подготвя снимковият матрял, така че остава за по-сетне. Текстилец е нещо като съжалително и присмехулно нарицателно име за човек, който ходи на плаж с дрехи. Били те шорти, тениски, потничета, бански, бикини, шалове и прочее. Това име се дава на вече описаните субекти от нудистите. Но защо да са „лицемерни“ горките нещастни срамежливи комплексирани текстилци? (no offense intended; очаквам някой да каже none comprehended). Ето защо.

През последните няколко години започвам да обръщам внимание на една притеснителна тенденция. Или може би тази тенденция се появява чак сега, знае ли човек? Та, плажуващите текстилци от женски пол следват тези стъпки на лицемерно онудяване (ако мога така да изобретя едно глаголче за превърщане в нудист):

1. Цял бански и шал
2. Бански с две части (шал по избор)
3. Горнището развързано, полу-свалено или с отрязани презрамки, но винаги нервно подръпвано нагоре при забелязване на чужди погледи
4. Само долнище, но с длани на гърдите през цялото време, освен когато лежи на тях; тук е важно да се каже, че влизане във водата и подпличкване се прави с една ръка, докато другата крие гърдите
5. Само долнище, без други притеснения – практикувано предимно от мацки с идеални гърди, без никакви гърди или със каквито и да е гърди, но мутра с ланци до тях
6. Долнище, леко напъхано в задника, за да се разкрие повече… седалище
7. Долнище, напъхано в задника до състояние на тесни прашки

За мъжете важат само последните две стъпки. Но и при двата пола резултатите са фрапиращи, както визуално, така и психически (поне за наблюдаващите отстрани нудисти и обикновени хора въобще).

Поради необичайното (макар и логично) степенуване на разсъбличането, човек заприличва на някаква гротескна карикатура на амазонски тапир или дори далечен и изроден братовчед на зебрата. В екстремният вариант се наблюдават поне 3 разцветки на тен по задника, още поне 2 по тялото.

Сега няколко съображения.

• Разбираемо е принципен нудист да има разлика в изпичането. Аз примерно миналото лято имах, защото първо имахме работа по паркинга пред офиса и работих по къси гащи, а второ, защото ходихме доста по публични басейни, където ако си нудист те пребиват с камъни. Но тази разлика никога не е била толкова фрапираща, като това, което се вижда по плажовете. Предната седмица видях три шоколадови на цвят мацки, които имаха бели като мляко цици и на всичкото отгоре си ги криеха с ръце. За кой чеп са се друснали на нудистки плаж и са си махнали горнищата тогава?

• Разбираемо е да си на който искаш плаж и да си облечен както искаш (освен ако няма правила от концесионера). Свеждам пример. Човек отива на нудистки плаж с гаджето си, като тя е нормална, а той седи с бански. Втори човек, за да угоди, остава по гол гъз, крие се нервно и има 300:1 контрастно съотношение между загорели му колене и белнал се дирник. Бих уважил повече първия – спазва си принципите и не изглежда като смешник.

• Разбираемо е да не харесваш тялото си или да изпитваш притеснения. Но тогава вземи решение – стой си с бански и не се опитвай да съсипеш почивката си с нерви „ох ако ме види някой“ и техниката на Постъпателно Набутване (отнася се за банския в задника).

• И последно, само до някъде е разбираемо (с оглед на личното здраве и благосъстояние (чети: да не те набият някъде злостни пуритани)) нудист да се съобразява с текстилци в името на всеобщото разбирателство. Пример дадох по-горе със себе си и басейните.

Сигурен съм, че за всяко такова лицемерно текстилско поведение си има оправдание. Само че за мен точно тези оправдания са по-скоро причина да избягвате съответното поведение. Или са просто нерационални… Хората с двоен стандарт в принципите си много си падат по тия неща. Срам от познатото, страх от непознатото.

В общи линии апелирам всеки да прави каквото иска (на плажа), но нека е искрено. Ако те е срам, че ще те снимат докато доставяш орални удоволствия на мацката си, просто не го прави, вместо да се завиете през глава с хавлия и сегиз-тогиз да надзърташ нервно изпод покрова, потейки обилно се от жегата.

пп: Напомниха ми да добавя нещо важно. Не оставайте с впечатление, че всички текстилци са лицемерни! Ни най-малко! Но въпреки това има много такива, те са навсякъде около нас!

Лято е. Хората ходят по отпуски и правят разтушаващи душата упражнения, като преяждане с вратни пържоли и препиване с мастика. По блоговете взеха да се появяват описания на отпуски за по две-три седмици, похарчени хиляди левове в далечни и екзотични страни като Гърция, Турция и дори България, където и да е това. А моите почивки…

Моите почивки са разпръснати из годината на редица туфички от по два почивни дни (стават 4 с weekend-а) или цяла седмица (9 дни с weekend-а). Практично, а? Също така не попиват огромни суми пари, нито са планирани до последен детайл месеци преди това. Точно обратното. Но започна ли да говоря за страхотното прекарване, не можете да ме спрете… Тъй че няма да го направя; няма да тръгна по отъпкания път на самодоволното хвалене “моята отпуска беше по-готина от твоята”. Още повече, че тия хвалби са малко изкуствени и (според наблюденията ми по три приятелски и несвързани случая това лято) сигурно оплакването ще отнеме повече време, ако някой имаше доблестта да си признае. „Жена ми изхарчи сума пари“, „моя само се налива с бира и гъчи цаца“, „баджо помагай, карат ме да ходя на танци“, „не мога да го вдигна от плажа, само лежи и спи“, „квартирата беше гадна“, „никой от тайфата не искаше да се пускаме по пързалката“…

Тъй че ще резюмирам моята отпуска без много суперлативи и епитети и без много мърморене (защото нямаше такова).

От 29.07 до 06.08 включително прекарах близо 70 часа на плажа (в 6 от тези 9 дни = 10 часа), което включваше закуски, обяд, бири, забавления от най-различен, хъм… характер и могъщо наваксване на сън. Обиколката започна от Мичурин, продължи с оглед на къмпингите на север от там, докато се стигне до Созопол. Живях едва ли не на плажа няколко дни (палатка на Смокини). Приключих с отбиване за по един ден по роднини в Несебър и Банево, придружено с прилично преяждане. Финалът беше къпането в минералният басейн на град Баня в 18:30 на 06.08, неделя, на път за София. Единственото ми сериозно мърморене е, че не отидохме на Funky Town и оная рибена кръчма в Приморско. Майната му, животът е пред мен.

Кулинарни приключения нямаше, тъй като повечето хапване беше под формата на филийки с пастет и домат на плажа (или с Rama сирене и шунка). Все пак хапнах чернокоп на скара, пържен сафрид, домашно кьопоолу, пресни печени чушки в марината, пържолки от именовано прасенце (демек домашно), прясно варена ракия, вратни пържоли на огън на полянка, а за десерт – домашни меденки. Не се мина и без класическата закуска на сънливият махмур плажаджия – голям дюнер само с месо и домати и айрян. Този път пропуснах пицарията на братчеда Ники в Китен.

С две думи, получи се страхотна мързелива плажна отпуска и самият факт, че за тия 9 дни съм използвал общо 2 чифта къси гащи и 3 тениски, а колата се напълни с един пръст пясък, може да ви даде представа колко малко значение съм отдал на неща като дрехи или външен вид for that matter. В резултат придобих не лош тен и се чуствам крайно апатичен към работата си в момента.

Но стига за хубавото, искам да поговоря за лошото. За това ще отделя отделно блогиране, което ще се казва „Краят на южното черноморие“. Това сигурно вече ви подсказа за какво ще става дума. Утре. Сега отивам да си налея малка бира или мента. Ако трябва да перефразирам идолите ми Statler & Waldorf

– Въпросът е… какво е „краен срок за изпълнение“?
– Въпросът е… на кой му пука?!

Не се сещам да съм пътувал към София след отпуска (или друго случайно море) с кеф и нетърпение. И този път не беше изключение – първо не ми се тръгваше от морето, после не ми се прибираше в къщи… Спирката за цопване в минералният басейн на град Баня само малко подтисна омърлушването ми. Но пък снощи заспах с мисълта „кога ли ще ходя пак?“, а тази сутрин скочих и се огледах за хавлията и goggles-а, с надежда след малко да съм на плажа.

Ще се опитам да пиша по отпускарска тематика утре, сега отивам да направя едни спагети с пресен босилек и топено сирене! За сега ви давам две тапетчета да точите лиги.

През следващите дни няма причина да се връщате тук. Отскачам към родното Черноморие. После и други запои се задават и не съм сигурен кога ще има мегдан за писане. Поне ще опитам някоя снимка с дъх на моренце да пусна на крак, но без обещания 🙂 Айде, приятен успех на всички и докукане!

*Няма да се излъжа да напиша „Варна“ я! South Coast for life!

Ако някой от вас е живял близо до пазар „Красно Село“, едва ли не е чувал за старата механа, на която всички викаха „механата на Фантастико“ (защото е близо до магазина). След като миналото лято това заведение затвори и разпродадоха имуществото, сега отвори наново, при това с пълна сила.

За протокола: адресът е ул. Хубча 4, телефон 9794980. Намерете си го в БГМапс, ако чак толкоз ви напъва.

Та значи вървя си аз към работа по някое време миналата седмица и навсякъде по пътя едни плакати, на които в бързането разчитам само „механа“ и „откриване“. Ходих до центъра, по крайните квартали по задачи – не ги видях тия плакати. Брех, викам си, мааму стара, опасни хора са това механджиите! Издирили ме, проследили ме къде работя и от къде минавам и баш по моя маршрут налепили плакатите. Позагледах се тъй малко – като видях, че е на Хубча и се сетих веднага и се извиках „Еееей, механата отваряяят, ей!“, за ужас на разни хора, които чакаха на светофара до мен.

Та от този плакат подразбрах, че Ибряма и Гъмзата, пък и Петър Ралчев (който сигур по-малко го знаят хората, ама е известен акордеонист). Отделно за певица беше написана Ваня Вълкова, но името не ми говореше нищо, а и свирнята ме радва повече.

На 21.07, петък, към 19:30, с помощта на голямата капарираща сила на Петьо (който живее на 5 минути от механата), се курдисахме на една масичка в кьошето в подземието. Оглеждам се – ем уютно, ем широко. Прилично обзаведено, климатикът работи, камина има за зимата, солидни маси, мерудийки за ръсене и едно такова питейно и задушевно ти идва от вътре.

Интересна декоративна особеност е мазилката, в която има добавена слама, за да напомня малко на кирпич. Е, не напомня много, но придава един такъв суров и органичен вид, много подходящ.

Изкефи ме, че като си поръчаш ракия, момчето ти я налива от бутилката, на око. Както и солничките с мерудийка и чубричка. И кухнята, макар да ядохме почти… нищо. В куверта квото беше и отделно поръчахме пържени тиквички (бяха добре изпържени, за разлика от много места, където ти ги дават сварени) и нещо, наречено „Родопско мезе“ – език, шкембе, пилешко месо и малко зеленчук в глинено съдче. Блага работа. 18 кинта беше куверта: голяма ракия (Бургаска Мускатова – браво!), безалкохолно (айрян за мен, благодаря!), шопска салата (без лук за Пецата), едно плато суджуци и пастърми, голяма пилешка пържола и пържени картофи.

Да ви кажа, 18 кинта си струваха само да видиш и чуеш тия двамата – Ибряма и Гъмзата – как надуват. Малко им е тясно мястото вънка на механджиите, та затрудни хорото и тропането, ама не съвсем. Беше много непринудено и естествено. Малко ми напомни за ДНА-то в Бургас и концертите с RAtM, DED… Е не по музика, а по излъчване. Събират се разни музиканти и почват едни импровизации и надсвирвания и самите те се кефят и предават това на зрителите.

Та така… стига съм плещил. Беше много приятно. Оставям ви няколко снимки за спомен, няма да ги коментирам една по една, ще се ориентирате. Само два акцента: на кадър 2459 на заден план е управителят на Шейновската къща, да му пожелая успех в начинанието и в наше лице вече има четири доволни клиенти. И като казвам “наше”, имам предвид аз и тримата от 2429 🙂

пп: В кръчмето поех ангажимент към другарката Тони Лазова да пратя снимки. Е, пращам!

Стана 15 деня не съм писал. Има си уважителни причини, едната от които е брутална в абсурдизма си. Но не ми се говори за работа сега. Предният weekend прекарах на морето, тъй като баба ми Сийка стана на 80 години и това даде повод за семейна сбирка и запой. Ще ви пусна 1-2 снимчици утре, да уловите малко от атмосферата на Мичурин и околията. Айде, сполай ви!

Снощи по новините, които слушах с полвин ухо, казаха нещо в духа на „и тази година, както винаги, ще трябва да пишете на изпита със син химикал“. Това ме накара да се замисля, защо син, а не примерно черен химикал? Помня как едно време в книжарницата под блока ми в Бургас продаваха поне 3 месеца само черни, червени и зелени химикали. Някой знае ли каква е логиката на синия химикал?

Сега ще ви разкажа една кратка история на един ядосан от ненаучният подход на тази наука, която заслужава да я поставя в кавички, особено на родна почва.

Майкъл Крайтън е автор, който уважавам много. Не само заради стила на писане, а заради огромният рисърч, който подплатява всяка една книга, дори всяко фактче в нея. Когато преди около две години прочетох „State of fear“, в главата ми се дооформи и затвърди едно убеждение, което поддържах по-плахо години наред преди това.

Метеорологията не е наука, а врачуване за времето.

Тъй като не искам да звуча крайно генерализиращо, ще направя вметка, че това се отнася с най-пълна сила за родните шарлатани. Крайтън оставя впечатление в книгата си, че цялата метеогология е хубава занимавка със скъпи играчки, но дори след десетилетия с всякакви джаджи в небето, земята и морето, прогнозата за времето си остава нещо като хвърляне на боб и сухи чушки или гледане на чаени листа.

Разбира се, извинението е на лице и е старо като света – „Ми мноу йе сложну, дъйебеш Природа пуста!“. Аз съм толерантен човек и винаги съм оставял другите да си веят байряка и да си гледат кефа, стига да не ми пречат да правя аналогичното. Пръй квит искаш облачни модели, валежни прогнози и карта на вълнението на морето – докато си си у вас и си играеш в пясъчника, почти всичко е безобидно. Обаче да излизаш по национални телевизии и да говориш неща, които очевидно за всеки на мястото на събитието са измилица с неочакван край е просто нагло.

В петък сутрин (09.06) синоптиците прогнозираха за идния weekend, че по черноморието ще променлива облачност, засилена в късните часове от деня и превалявания, придружени с гръмотевици. По-лошото беше, че в неделя вечер, съобщиха че времето щяло да остане нестабилно и валежите да продължат, а облачността да намалява до разкъсана.

Подобен grim view of the universe бе споделян още от петък с краткосрочната (на теория – най-вярна) прогноза на Yahoo Weather, Weather.com, дори и родните чички от Метео.бг към БАН.

За голяма радост (и със сигурност – съжаление за гадателите на кристална топка, по прякор метеоролози), събота, неделя и понеделник аз и Дани прекарахме доста време на Несебърския плаж (както и в Каблешково и Банево) и не видях нито нестабилно време, нито разкъсана или каквато и да е облчаност, нито продължаващи валежи. Камо ли пък гръмотевици.

Намек за последното имаше едва в понеделник след 23:00, когато свърши концерта на Стинг и росна дъждец за десетина минути, който изсъхна на момента.

А най ме е яд, че когато най-сетне пекне слънце или шибне градушка, 100 човека гадатели скачат и викат „Ето, казахме ли ви, че ще вали/пече!“.

Е да, ама кога бе, джанъм?! Ай сиктир от врачки и лаици!

Единственият имен ден, който е официален празник в България. Ееей, благо са намазали тия Гошовци. Тъй като поемам след 3 часа да празнувам с един такъв и няма да съм адекватен утре, ще ми се от сега да пожелая на всички Жоровци и Гергини честит имен ден, милионери в евро и всички екстри! И приятен успех!

Да, добре, щом настоявате! Днес имам имен ден. Или поне така се говори. За първи път разбрах за това през 2002-ра, когато баща ми ми подари кутия натурален сок. От тогава никой нищо не ми е подарявал… Но аз така или иначе не го празнувам, тъй че сме квит!

Преди време ви уведомих за една партида книжлета, поръчани от Амазон. Е, в събота си получих още малко, пак от същото място (joint поръчка с бай Петко напраихме). Четири заглавия, две от които класически, едно – предстояща класиха и едно за забавление; ето ги и тях:

• Ambient Findability от чичко Peter Morville (съавтор в IA4DWWW, една от основополагащите книги в тази сфера; а и шефче в Semantic Studios)
• Don’t Make Me Think (второ издание) от Steve Krug. Тази книга няма нужда от представяне; ако сте чували някога думата ползваемост (usability), вероятно това четиво е причината.
• IA – Blueprints for the Web от кака Christina Wodtke, позната ви от Elegant Hack и Boxes & Arrows.
• И накрая (клишенце), но не на последно място – фанфари – Official Game Guide for TES4 – Oblivion!

пп: Обърнете внимание на съвпадението – в прежното книжно блогиране пиша, как Oblivion бил отложен за след половин година… 🙂

Обичам хубавите работи. Който ме познава – ще потвърди. Това със страшна сила важи за запоите и изобщо всякакви мероприятия в кръчмарските дисциплини. Сега ще говоря за това колко е трудна хубавата работа…

Купоните в къщи никога не са били на крак с пластмасови чашки с водка и солети – това за мен е олицетворението на ужасно напиване и е типично за студентските сбирки. У нас се сервират винаги поне две салати, различни мезета и предястия, солидно основно ястие, без да говорим за всички хрупки, ядки и прочее боклук. Отделно два-три вида домашнярка, винце, бирица, джента – според сезона, но има разнообразие и действието се развива на маса, всеки си има стол, място… За един повод преди 2 или 3 години имах вечеря за 20 човека (и достатъчно маси и столове за тях). Мисля придобихте представа какъв тип отношение търся и реализирам когато мога. Сега да си дойда на думата.

Тия дни се заговори за годишната голяма среща на ФлашБГ и, логично, мислите ми се завъртяха към организационните въпроси. Да оставим на страна, че на друг няма да му се занимава или че аз по принцип съм си притеснителен когато стане дума дадено нещо да се свърши добре, а не просто да се свърши.

Тъй като идеята е да се ходи на някоя къща в гората, дето само мечките и чакалите да ти гледат сеира, логично беше да се потърси в направление селски туризъм. След малко размисли синтезирах основните проблеми, които седят пред едно порядъчно селско напиване (става дума за напиване на село).

На първо място – аморфна компания. Може да варира от 8 до 28 човека, че и повече в крайни случаи. От тия хора всеки има собствено мнение по темата колко време да прекара. Някои искат две нощувки, някои – три, някои – една. Освен това говорим за weekend, най-много три дни ако има подходящ празник. Демек кратко време.

Разбирате, че дори само с тия три дребни спекчета вече сме елиминирали повечето (да не кажа всички) потенциални дестинации. Стопаните на къщите искат да знаят колко хора и колко нощувки – така си смятат парите. Освен това, ако мястото е предвидено за 10 човека, но дойдат 20 – другите 10 какво, да ги върнем ли? Не, разбира се! Но това е противно на логиката на стопаните.

Изобщо няма да отивам в посока по-специфичните нужди, като външна и вътрешна камина, дърва за огрев, основни кухненски уреди, някаква посуда все пак, достатъчно маси и столове, усилвател и говорители…

А на всичко отгоре повечето стопани са на мнение, че селския турист е градски и не знае ни как се цепи дърво, ни как се пали огън, ни как се пече пържола, ни как се мият чинии… И ти насажда трима човека персонал, които само дават акъл, сумтят и развалят кефа.

Затова и за мен “вилата на еди-кой-си” винаги ще бие тия селски къщи. Изобщо не става дума за парите. Пълна свобода на бройка, пристигане и заминаване, прекарване… Ето това липсва на родния туристически пазар. Къща, която се дава за малко дни за фиксирана сума, а колкото човека (и когато) се поберат – толкова.

Това е последното отроче на Бънглийския (бг-енг) език. Използва се, когато искаш да насърчиш някой да свърши нещо с неясен изход. В превод – “прави го и се моли!” или “давай и се надявай”. Примерно да моделира 3Д превозно средство без никакви насоки и да се надява, че ще го харесат шефовете. Или да нареже картофите на кубчета, но неясно колко големи и да се надява баш-готвачът да не го изфърли през прозореца, щото пропадна руската салата.

В офиса често казвам пръй и прей. Нормално, като ми идват с въпроси “а мога ли да пусна ей такъв на къстъм формат хартия на принтера?”, “а какво ще стане ако пусна тоя batch да се праи на сървъра?” и подобни. Ха честито интернационализация!

От къде да започна?! Три блогирания за два месеца. Мизерия. Има си причини за това. Ето от къде ще започна.

Фирмата, в която работя, е съсобственост на баща ми, брат ми и мен. Първоначално е създадена в Бургас през далечната 1998-а. През годините отваря клонове в 5 града. След това идва Жан Виденов, изнася хляба на народа, доларът става 4000000 лева и в крайна сметка затваряме всички клонове на фирмата, с изключение на шопския.

Едно време плановете включваха Бургас да бъде централа и за целта беше намерено едно местенце, на което дигнахме офис-сграда с апартаменти за собствениците на парцела и към 600 квадрата площ за офис. По онова време в Бургас само Нафтата и банките имаха по-големи офиси.

Преди 2-3 години кредитирането в България започна лека-полека да придобива прилични измерения. Това ни позволи да спрем да даваме хиляди левове за наем за фирмата в София и да почнем да даваме хиляди левове за изплащане на собствено място. Собствен офис.

Този заем (особено в слабите месеци) ни притесни много сериозно. The Master Plan беше бързо да продадем офиса в Бургас и да използваме парите за погасяване на заема за офиса в София. За съжаление, оказа се (логично), че никой в Бургас не може да си позволи да купи такава сграда (с такава площ), дори и продавана на безценица.

Най-ехидни са тия от банката, които всеки месец си чопват хилядите левове от сметката ти, без дори да те уведомят предварително. Таман се наканиш да дадеш заплати – хоп! – парите ги няма. Ситуацията доста загрубя и в общи линии започнаха месеци на червено. Това положение се запази до началото на тази година, когато най-сетне се задвижи бавната процедура по продаване на офиса ни в Бургас. На около 50% от реалната му пазарна стойност. Но нямаше как – или това или… пускай кепенците, Маро, па запрятай са!

След три месеца ходене по банки, банкери, агенти, брокери, счетоводни къщи, адвокати и нотариуси (добре, че имам двама такива в родата) сделката се финализира. Изведнъж се оказахме с известно количество средства за усвояване, за да оберем данъците, а и да се уплътни ДДС-то (демек да се оползотвори част от него). За по-малко от две седмици се наложи да накупя доста дреболии, всяка от които, обаче, ми костваше доста рисърч. Софтуери, шрифтове, компютри и всевъзможен хардуер, принтери, фото оборудване…

Една от най-интересните придобивки е Canon 5D с две приятни Sigma обективчета, общо близо 9000 лева излезе удоволствието (проучи коя semi-pro камера да вземем и какви обективи!). Естествено, шефа не пропусна моментално да се отправи към Венеция, Ментон и Ница, където по това време се провеждат фестивали и карнавали (кога и къде са тия карнавали, кой, при какви условия и за колко пари организира ходене натам?).

Също така се сдобихме и с Eye-One Photo SG на GretagMacbeth, което се оказа по-голямо предизвикателство от очакваното. Познанията ми в сферата на color management-а явно са били доста непълни, защото повечето въпроси, които си зададох, останаха без отговор. Затова сега чета книжки по темата 🙂 !

Няма да ви занимавам с всички детайли (като счеводоен софтуер – ревю на 10 такива, кой какво може, има ли управление на склад, а дискети за данъчното, да не споменавам за около 1200-те въпроса на счетоводителката ни) си перипетии, през които минахме за тия 10-тина работни дни.

И това е само началото на интересното. Сега предстои да направим първи стъпки в посока надстрояване на едноетажната ни сграда. Потенциално – фотостудио на поне 100 квадрата и апартаменти, че аман от тия квартири и наеми. Успоредно с това, покрай “инвестициите” в техника и софтуер се наложиха много рокади в офиса и половината колеги (от и без това малкия екип) се оказаха с нови машини, нови системи, нов софтуер. Всеки ден отделям по минимум 4 часа за обучение и прочее…

Но стига за работата. В кулинарен план съм позанемарил малко нещата. Нямал съм нито време, нито желание да експериментирам много. Най-често напоследък се спирам на печено парче месо (примерно кило и половина телешки или свински шол), нарязано на филии, с гъбено-сметанов сос. Или пилешки хапки с куркума и ориз. Иначе редовно за закуска – кекс, баничка с кимион, бисквитена торта. Тия неща не помня дали съм ги описвал по блога, но и това ще стане! По-екзотични бяха сладко-киселите пилешки крилца на фурна с марината от горчицата с босилек на Борние и мед… оп, ша спра до тука, че ми потекоха лигите.

Насъбрал съм и матрял за рубриката „Ежедневна кретения“, като например тоя брилянтен single-liner, чут на спирката на трамвая от (приличаща на) 16-18 годишна девойка: „…и аз сия кво да – да са оженя за него ли иска, ми то ако секи дето ми бара циците се женя за него, ми то аз по цял ден в гражданското ша кисна!“.

По отношение на музиката – напоследък in the mean time слушам на Карлос Кампос миксовете от Barrio Latino (по-специално втория том и парижкото, че са ми най-автентични), а що се отнася до нормалните r&b/soul увлечения – Urban Mystic. О, освен това се сдобих с Soul Deep – една продукция в 6 части на BBC за историята на черната музика. Страхотно готино. Особено интервютата с Рей Чарлз, на който винаги много съм се кефил, както и момента, в който Рей казва, че rock-n-roll е нещастният опит на белите хора да правят r&b 🙂 !

В секция филми ще пиша усърдно за сериалите като форма на забавление. Провокирах се от Гошовото писание за Lost и още по-интересните коментари към него. Натрупал съм впечатления от Surface, The 4400, Numb3rs, Battlestar Galactica, Lost и Rome, се задават и The Office и Weeds.

Хъм… Мисля това ви стига. Очаквайте включване, ама след още един месец!

Бързо драсване по повод всенародният празник Трифон Валентин.

Тези, които обичат, поздравявам с Lucy Pearl, Snoop Dogg и Q Tip със You от саундтрака на Save the last dance.

I wonder what was God’s mind
The day that he made you
I know he wrote a new commandment
After he was through
But every time i see you
I find something new
I just gotta have you

Тези, които пият, поздравявам с Весела и Любен Божкови – Пиеме, пееме.

Пиеме, пееме, чаши празниме
Руйно вино цървено
Вино румено, вино цървено
Само за нашта любов

А тези, които хем обичат, хем пият, поздравявам с Радо Шишарката и Орхан Мурад – Шопската Салата!

Обичам шопската салата
Мастика ледена да пия
Вълните морски да ме галят
И руси мацки покрай мен

Хъм, както виждате, и трите песни се оказаха за любов в крайна сметка 🙂 И за пиене 🙂

Кратко блогиране, с което си пожелавам честит рожден ден – 30.12.1979, както и желая честита нова година на всички, които ме търпят тук и в живота! Благодаря ви.

В моето семейство Коледа никога не е бил светъл семеен религиозен празник и прочее. Едно, че никой не е вярващ (или поне не в бог или друга персонификация). После, постното ядене не е нещо, което засища, освен ако не бичиш вредните скорбяла (картофи) и нишесте (хляб и тестени хави). Преди мнооого години се опитвахме да изчакаме да стане 12 часа и тогава да ядем месото, но това беше твърде лицемерно и го зарязахме. Това, което се опитвам да кажа, е, че днес зацепвам към морето и не е ясно кога ще се върна. След това в първата седмица на новата година смятам да се опитам да взема отпуска, така чееее… Ако не пиша скоро, най-вероятно не съм се гътнал от препиване по рождения ми ден (30.12) или новата година! НАЗДРАВЕ НА ВСИЧКИ!

На 09.12.2005 почина един от любимите ми писатели – Шекли. Повечето хора го помнят с „Донеси ми главата на принца“, или от орташките работи със Зелазни – „If at Faust You Don’t Succeed“ и „A Farce to Be Reckoned With“. Мисля да препрочета малко разкази в негова чест…

През уйкендо лека разходка посока Боровец, където поех ролята на готвач за рожден ден на приятел. Още на отиване валеше готин сняг, но в неделя сутрин горе имаше към 30 см покривка. Добре се овъргаляхме!

Първо тествахме зимните гуми и мисля Корсата се справи като снегорин – без никакви проблеми, занасяния и въртене на задници. После изкачихме собственокрачно писата нагоре от хотел Рила, където под снега тревата беше още зелена. Бая са лизгаше. Обходихме и с бърза крачка километър и нещо нагоре по ски-пътя в посока Марица и Чакъра (бележка в последствие: това са хижи). Дани се разписа със първи snow angel за сезона. Имаше и пускане по гъз по неотъпкана писта…

Два дни извън София определено имат благотворно, отхрачващо, разтоварващо и зареждащо с енергия за правене на снежни човеци влиание.

На 13.11.2005 Еди Гереро е открит мъртъв в хотелската си стая. Точно преди мача с Батиста… Минута мълчание за The Latino Heat.