Category: Размисли

Бърза снимка от мостчето на Велека, което е преди да влезеш в Синеморец. На надписа пише, че това било финансирано от княжество Монако. Явно не са у ред ония, в княжеството… Или отдоле на тоя 100 кв. м. парцел с криви огради и бариера, която е запецнала в това положение има нефт.

Това е една наистина елементарна снимка, която изпъква само с едно – необичайна е. А защо е необичайна? Това е снимка от западната ми тераса, гледам на север и действието се развива по залез слънце. Ерго, в лявата част на кадъра би трябвало да е много по-светло от дясната, защото натам залязва слънцето. Да, ама не. Точно обратното е. Всъщност, този тъмен буреносен фронт се придвижваше много бързо – мина през „кадъра“ за пет-десет минути. Лятна буря, хваната преди около месец…

Преди някоя и друга седмица, както си цъкам Dungeon Siege 2, изведнъж ме осени най-яката идея за превод на думата „земеделец“ на английски – нещо, което от край време ме мъчи. Идеята дойде от името на един предмет в играта – чукът Earthcrafter. Хитро, а? 🙂

Днес докато отивах на работа щеше да ме прегази Трабант.

Трудно е да се повярва, знам. Но този специално беше 80% китован, без брони, без фарове и с крайно зацапани стъкла. Само на предното пред шофера имаше леко забърсано с наплюнчена кърпа парченце.

Тръбито летеше с 80 по паветата на локалното. Шофера беше по потник на дупки, от устата му висеше (на ръба на падането) Ротманс 120s, очите му бяха присвити до две тънки цепки, кокалчетата му бяха побелели от стискане на волана-играчка, а върха на сладоледа беше камуфлажният каскет, нахлюпен ниско и изглеждащ като набързо предъвкан от преживно животно.

Стъпих на локалното без да се оглеждам. Там никой не кара с повече от 30-40 под заплаха от разпадане на окачването. В тоя момент насреща ми налетя китования звяр Тръбчо. Сигурно се питате как можах да видя всички тия детайли, при условие, че е налитал толкоз бърже. Ето как…

В момента, в който ме видя, шофера наби яко спирачки. Аз прекосих с един скок локалното и вече на другия тротоар наблюдавах с изумление как човека се бори с колата в продължение на поне трийсетина метра, когато най-сетне Тръби милостиво спря, завъртян на 45 градуса.

Шофьорът поседя няколко секунди вцепенено, после се огледа за мен, опита се да отвори прозореца, но не успя, въпреки изписаното по лицето му напрежение и безпомощно извика от Трабанта – „ИЗВИНЯВАМ СЕ!“.

След което даде задна, тъъррр-так-так, и отпраши по локалното.

От къде се пръкна тоя тест в полезрението ми – не помня. Но е бърз и готин. Ето какво излезе за мен (вече ми беше казано, че е вярно):

42% dark, 50% spontaneous, 57% vulgar
(това е нещо като дефиниция на хумора ми)

Because it’s so easily appreciated, and often wacky and physical, your sense of humor never ceases to amuse your friends. Most realize that there’s a sly intelligence and a knowing wink to your tastes. Your sense of humor could be called „anti-pretentious“ – but paradoxically enough, that indicates you’re smarter than most.

Няколко разговора и случки (на живо и по кюто) през последната седмица ме подтикнаха към философски размисли за живота, вселената и всичко останало.

Петьо излязъл в отпуска. В резултат на което работи по 100 часа на ден по някакви хави за още пари. До там, че в неделя е цял ден на работа и се прибира в 3 сутринта. И после се извинява на гостите. Не е нужно да се извинява, нужно е изобщо да няма нужда от извинения.

Илийката като се върне от отпуска почвал работа по проект, който ще му отнеме свободното време за следващата половин година. За толкова време хората се женят и се развеждат!

За какво изобщо се казва свободно време ако постоянно гледаме да го ангажираме с неща, които ни го заемат? Ако телефона звънне в това „свободно време“, дали ще кажем „ами, почивам си!“ или „заеби, тука една работа…“?

Митачето пък се кефи да отскача до морето, защото му писва да работи и смята, че почивката е интегрална част от свободното време.

Всеки сам избира как да прекарва живота си; аз не съм съдник. Но се притеснявам. Макар и да съм на невръстните 26 години, от десетина и кусур лазарника подозирам, че животът е за това даден – да се живее. Не първите съзнателни 20 години да се счупиш от бач, да станеш чичка още преди 25-тата си годишнина и после – чичка за цял живот.

Друг познат, пожелал да остане неназован се опита неловко да контрира със „е, да, ама аз сия ша работя 15 години, ша напрая мноо пари и после живот и мързел!“. Ще ми се да видя какъв точно живот ще подхване леко оплешивяващ, с дископатия от много седене, със шкембе и дебела пачка на 40 години.

Аз лично не мисля, че ще спре да ми се работи някога. Работата стимулира. Това е все едно сега баща ми да седне и да каже „30 години съм работил – аман!“. Ами че той ще полудее просто. Не можеш да накараш и насила един деен, способен и амбициозен човек да се кротне и на 50 и на 70 години! И точно поради тая причина се опитвам (особено от тази пролет) да избягвам мръсната газ в работата. И изобщо крайностите.

Парите са хубава работа, но те не градят, а подпомагат. Парите не ме правят щастлив, не ми докарват нови приятели, не ме вдъхновяват, не ме карат да мечтая повече, но помагат веднъж щом започне процеса. Тъй че е хубаво да имаш пари, но ако процесът на „за-имане“ пречи на градежа, после няма за какво да помагат. И човек почва да се чуди за каква безумна и ненужна глупост да си даде парите, които е придобил за сметка на живота си. И най-често се избива на материални придобивки…

Та какво му трябва на човек? На мен ми трябва работа, която да ме стимулира и да ме държи на линия. Но не повече от толкова, колкото ми е приятно. И почивка в равно количество – време за мен, за моето момиче, за моите приятели, за моите хобита и интереси. За разходка по Рила, за плаж, за скара в гората, за боси крака в потока и за претакяне на зелето! И да се показвам в офиса сегиз-тогиз, защото е интересно. Но не прекалено сегиз-тогиз.

Измина още един Гошовден. Какво направих аз по темата?

Първо, опитах се да подам ръка на няколко Гошовци, като поема цялата организация и грижи по празнуването, само и само да ме удостоят с внимание. Уви, това не стана. Типично.

Второ, опитах се да сбера тайфа за дружен запой при страхотни условия. И това не стана. От 14 човека първоначално запитани и заинтересовани, едва се събрахме 5, включая мен и жената. Типично.

Трето, на пук на всички и всичко се забих с приятели на нашето любимо село Баня (Разложко) и прекарахме готино, въпреки явните съпътстващи трудности, като драйфащ брат, прегряващо феродо и проблеми със стартера, яко дъжд и ураганен вятър.

За хапване бях приготвил една голяма тава с агнешко бутче, обезкостено и форматирано на порции със зелен лук, много подправки, ориз и гъби. Успоредно с това взех и кило и нещо свински пържоли от врат, две кила картофи и още кило гъби, а Даниелски (ей тоя тука – главния експерт в Поддръжката) донесе агнешко от неиндетифицирани части на трупа. Имаше със сигурност котлетчета, ребра и месо от бута.

За салатка имаше няколко кила краставици, домати и зелен лук, барабар с кило сирене и яйца. Акомпанираха 2 вида домашни ракии, блага и серт, както и ментичка с много лед и тоник за предястие.

На самият Гошовден отидохме до Якоруда, където присъствахме на традиционния събор. Яко хора, яко музиканти, яко агнешко, яко пиене, яко кеф. Бе ЯКОруда все пак!

После се джаснахме горе къде Банско да ядем шкембе и се дивяхме на дупките по пътищата, поожулихме превозното средство и видях иронията на месеца – кон до знак със подобаваща забрана.

Сетне пък отскочихме до резервата за мечки на Бриджит Бардо до Белица, където успях да снимам брат ми на фона на мечките без да го изядат и без да ме фане тока от елоградата. Видях и как тича мечка през гора, което обясни нагледно правотата на лафа “погне ли те мечка – лягай и се прави на умрял“. В смисъл, че ни можеш да я надбягаш, ни да се покатериш на спасително дърво. Пак там видях и трафопост, който приличаше на излязъл от филма Кин-Дза-Дза.

Не е за изтърване и двойното посещение в селската баня, което си е част от традицията. Един час във вана с минерална вода, излизаща на 60 градуса от тръбите и си нов човек. Надявам се следващия път да са пуснали и басейна!

И накрая – ей ви две-три снимчици, илюстриращи час от преживяванията.

Преди няколко дни зачекнах с едно изречение темата за бягането от приятни прекарвания на маса. Това е един социален феномен, който ме чуди и мае все повече и повече. Но нека започна с кратка предистория…

По мое време в Бургас (лета 1990-98) хората търсеха всеки удобен повод и всяка възможност да се сберат с други хора и да се напият. Или да хапнат подобаващо. Или да ебнат. Или каквото им кеф праи. Измисляха се брутални извинения и заобикалки с цел измъкване от всякакви други ангажименти само и само да не се изтърве даден купон; а това беше валидно с двойна сила ако огранизатора е някой готин тип (има яка домашна кайсиевица, има майка-чудодеец в кулинарията и т.н.).

Спомням си когато правих моите събирания беше на практика невъзможно да поканиш 10 човека и да дойдат 10. Обикновено идват 20, повечето от които с гаджета или свои приятели. Върхът на сладоледа беше Големия Погром у нас, когато на новогодишното парти бяха поканени тесен кръг хора (мисля към 12 човека), а очевидци, останали самоотвержено трезви със статистически цели се кълняха, че след 40-тия човек вече взело да става тясно в апартамента. И да се има предвид, че цяла вечер се слушаше само Тигре, Тигре и RAtM…

По същия начин аз съм ходил на метълски запои с водка, на хипарски купони с евтина бира и ракия и къде ли не… Въпросът беше да няма лабаво.

От както съм в София и старата ми компания се разсъхна, забелязвам, че е все по-трудно и по-трудно да се сбере подобаваща компания за запой и разядка. Примерно по моя рожден ден (съответно нова година) с МЪКА сбирам 10 човека гости и то след 1000 уговорки! А предлагам пълен пансион, 4 вида салати, 4 вида предястия, основно специалитет, домашни вина и ракии, гръцко и узо на корем, маса, прибори, чинии и прочее.

Едно време само пласмасова чашка с ракия беше достатъчен стимул за половината ПМГ да се юрне на запой, а сега какво стана…

Озадачава ме и апатията, която обвзема хората покрай разни празници и събития. Как е възможно някой Вальо, загрижен за доброто си прекарване на трапеза по Трифон Зарезан примерно да ти отговаря с „Ми… не знам какво ще прая… ша седя в къщи!“ на 10.02?! Във връзка с миналия Гошовден питах точно шест Гошовци (без да броим тия, дето хич и не съм ги кандардисвал) как ще празнуват, като предлагах прекрасен вариант с осигурена агнешка манджа, домашни ракии, сянка през деня и камина през нощта.

Вярвате или не, от тия шест Гошовци само един имаше разумно оправдание, останалите бяха в засада и мигаха на парцали. Всеки намери извинение, достойно за „Измислици премислици“ със бате Влади.

В гимназиалните ми години имахме един лаф – който се цепи от колектива, колектива ще му го нацепи. Ако някой не дойде два-три пъти поредни на запой, просто цялата компания му отива на гости. В днешно време колектив не остана, за жалост. Иначе с кеф бих го нацепил на сумата отцепници, дето ша предпочетат да чоплят семки пред теуевизора, вместо да водят здравословен начин на живот – запой сред природата!

Наскоро водих лют спор с познати и колеги по темата за евтиното, което излиза скъпо и обратното. Моята теза беше, че това правило може да се сметне за абсолютно вярно само при условие, че количеството на наличните пари граничи с безкрайност. Останалите случаи са частни и не е редно да се обобщава. Ето и няколко примера…

Обувки. Счупиха се тука да ми рекламират разни скъпи кецовки BK, Converse и прочие. Тия били издържали 3 години, пък тия 5 години! Ми добре, ама мойте летни обувки струваха 25 лева, изкараха точно година (лято, есен, зима, пролет) и са колкото подходящи за костюм, толкова и за ходене на плаж. Ако един чифт BK струва 130 лв, ми че той трябва да да издържи минимум 5 години и тогава да почнем да сравняваме! Освен това, за един сезон обувките се вмирисват. Да не говорим пък, че им минава модата и аз нямам желание да нося по 5 години едни и същи обувки всеки ден. Сега какво – да дам 1000 лева за волски цървули и да ги завещая на децата си ли?!

Автомобил. Новата кола била много по-добре от старата. Добре, вземи си един Голф на нафта, последен модел с екстри за 45 000 лева и имай 3 години безплатен сервиз. На четвъртата година ще изпращи я помпа я нещо друго и хоп – 5000 лв отскок. По-добре всяка година си купувай 6-годишна кола и я продавай, даже и далавера може да се завърти!

Компютри. Аз имам една теория, че компютърните компоненти се делят на два вида – любителски и професионални. Любителските от своя страна във всеки един момент имат три основни пазарни групи – оптимален минимум, оптимална среда и оптимален максимум. Не мой ми твърдя, че ако дадеш 3000 евро за компоненти, пък после лежиш на стари лаври 3 години, ще направиш по-умен ход от това, да дадеш 1500 евро и после на 12 месеца да даваш по още 500 евро за 3 години.

Не е приложима тая практика навсякъде… И понякога единственото, което кара хората да правят глупости е тъй названият ignorance. Сетих се и друг пример…

Плащане за външен вид. Винаги съм се учудвал, когато първият фактор, влияещ на избора за стока с практична насоченост е външния вид. Не е редно това. Ако си избираш картина, тапет или украса за елхата – добре, но ако си купуваш мебели, бяла техника или да речем палатка – зле!

С очите си съм виждал (© Ahmad ibn Fadlan) как хора предпочитат холна мебел за 3000 лв, вместо за 1600 лв, заради формата на дръжките или текстурата на фурнира на вратичките. Тениска от синтетика, един цвят дюс, за 40 лв от ЦУМ, защото пише на нея някаква марка и била поръбена с бял конец, вместо за 12 лв чудесна 100% памук тениска със щампа от БГ производител.

Аз обичам да споря. В гимназията ме изгониха от кръжока за дискусии, щото много спорих. И с кеф ще поспоря с всеки, който може да ми предложи поне няколко разумни аргумента защо, примерно, Петьовица иска кухненски шкафове за 2000 лв (при обща площ на бокса 2 кв. м., за която примерно Арон ще ти сметнат, че повече от 800 лв няма как да излязат шкафовете), или пък защо колегата иска cd case на двойна цена (която е обоснована само от прозрачността на кейса).

И под разумен аргумент нямам предвид „ми щоту йе готину!“…

Предната седмица в края най-накрая се преместих. За квартирата става въпрос. Следват случайни размисли…

Когато живееш 6 години на едно място, започваш да се привързваш. Почваш да го наричаш „дом“ и „в къщи“, чувстваш се сигурен, когато си вътре и в кризисни моменти искаш да се върнеш там. Това за мен беше квартирата ми на Нишава 17.

В края на миналата година хазяите ме известиха, че няма да продължаваме договора за още една година и да стягам багажа. В първия момент бях разстроен, притеснен, подтиснат… После преминах през непукизъм, небрежност и дори изпитах малко радост, че ще сменя атмосферата.

Спекът настана, когато се обадих на три агенции да търся ново жилище. Списъкът ми с изисквания беше доста подробен… Да се намира в точно определен регион (при това малък), да е необзаведен, да е след ремонт или нов, да е над 65 квадрата, да не е над 200 евро наема… Всяко от тия неща си има сериозна практическа обосновка – не мислете, че съм капризничил.

От общо 8-те имота, които огледах, едва 2 вършеха работа, а на единия от тях наемът беше брутален… В крайна сметка се озовах с договор за наем на апартамент в блок, който е на една спирка от предишната ми квартира. Няма да говоря за плюсове и минуси или да анализирам, фактът е, че просто нямаше друго решение, вервайте ми! И аз се изненадах колко малко апартаменти има, които отговарят на търсенията ми…

Развитието в спека дойде с пренасянето. Както може би (не) знаете, аз имам пълно обзавеждане като мебели и техника. И тия мебели са пълни с разни неща като дрехи, книги, дискове, посуда и прочие.

Дребните неща бяха пренасяни на около 10 курса с домашния Опел Корса и на 4 курса с Форда на мой приятел. И пак останаха разни неща… Мебелите и техниката носихме на 2 курса с доста голям микробус. В пренасянето се включиха общо 8 мъже и две жени. И само за микробусните курсове отиде към 4 часа… Представете си как трябва да свалите 3 секции, 2 гардероба, 2 маси за хранене, кухненска мебел, спалня, сума бяла и черна техника и 20-тина кашона с предмети от трети на първи етаж (по стълбите) и после да ги качите на 12 етаж (с асансьор).

Великия спек ме удари, когато след преместването влязох в новата си квартира и видях в едната стая едва ли не пирамидална конструкция с основа целия под и височина 1 метър, която беше изградена от всичките ми притежания. Без да броим мебелите… До ден днешен (седмица по-късно) все още тази купчина не е разпределена по местата си.

За финансовата страна на нещата няма да говорим, мисля ви е ясно… Предплащаш наем, още един наем за депозит, после и полвин за фирмата, после всички разходи по преместването и накрая се оказва, че това трябва да се подмени, онова да се поправи в новата квартира и парите изчезват яко дим. Отиде ми ъпгрейда на видео картата…

И така, вече знаете защо не пиша особено активно напоследък. С повече късмет до края на месеца ще се стабилизират нещата.

В днешно време жените се емарципанизират. Или нещо подобно. Подозрителното е, че май-май и те не знаят що ще да рече тая реч…

Разбира се, разглавието е заигравка с Криворазбраната цивилизация. Защото май точно тъй се получава и при средностатистическата средновъзрастова среднокласова среднобългарска жена.

Тя говори за еманципация. Което неминуемо насочва към женските права и към феминизъмът. Обаче май само говори, а не разбира за какво става дума. Както се казва във филма „Зона Замфирова“ – „От куде извади тая реч, бре, могаре Йорданско?!“

Ей го, вчера една колежка има рожден ден. Идва и черпи с банбони (готин лаф). Пожелавам туй-онуй и питам коя година е родена, за да мога да я запиша в Outlook като контакт с рожден ден (Outlook не иска да приема рожден ден без година – което пък е логично, защото ти нямаш всяка година рожден ден, а просто го празнуваш всяка година). Брех като се тръшна тая ми ти колежка – как съм можел да я питам кога е родена! Измърморих една тиха майна изпод мустак и зарязах.

Обаче после на почерпката с уиски (или както казва дедо ми – виски) „Чернио Коч“ и фАстъци темата за годините се зачекна отново. Не трябвало, видите ли, да се пита жена кога е родена. Ми добре, като се подписва трудов договор – какво? Или като иде за виза – какво? Хората ти казват „Ааа, ясно, вие сте зодия Дева, друго не ни интересува! Срамно е и е неудобно да ви питаме коя година сте родена, ша знаете!“

Започна лют спор… Един колега, който очевидно не го интересуваше темата отбеляза, че друга колежка имала пъпка на челото или нещо такова. Тогава моментално излезе ново постановление, че не е редно да се дискутират недостатъците на една жена, защото било обидно.

Рядко се вбесявам повече от случаите, когато ме предизвиква човешката глупост, ignorance и тъпоглавие. Значи хем искат еманципация, равни права и не на дискриминационното отношение, хем искат специално внимание и захват с кадифени ръкавици. Значи може жената да казва „Виж са какво си прасе!“, но е обидно мъжа да каже, че жената има пъпка. Отбелязването на явен факт е обидно, но същевременно изричането на явна обида е факт.

Идеше ми да шибна по два шамара на всички псевдо-еманципантки и да ги пратя да пасат трева. Защо еманципираните жени искат да им се отваря врата и да им се правят отстъпки заради голям бюст? Защо на мен никой не ми прави 20% скидка от сиренето или патладжана заради месестия ми бухалковиден (© Петьо) кур?

Бесен съм и има защо! Като кажа, че с тия обувки счетоводителката прилича на Малкия Мук, 5 жени ми скачат на главата защото съм бил много груб. Ама зимата като пренасяхме тия 3 тона мрамор и като изсипаха тия 8 кубика почва в двора, та я разфърляхме по градинките и заваля пороен дъжд, та тогава можеха да плещят (е)марципантките, че миришем на пръч и че сме омърляни като прасета. И това не се водеше за грубо. А къде беше вашия задник с надпис „Аз съм модерна феминистка“ като разпределяхме лопатите, а?!

Да не говорим, че коча мирише повече от пръча и тогава никой не миришеше на пръч, на коч или друго домашно животно. Миришеше на мъж.

То и бащата на Гошо го уволниха, щото влязъл в стаята на шефката, където шефката и някаква друга пача се греели на калорифер, който духал отдоле-нагоре, и казал „На тоя свят само две неща миришат на вмирисана риба и едното е вмирисана риба.“. Ама аз никой не уволних, щото мириша на мъж, нали?

Е те това ако не е специално отношение – здраве!

Наскоро се върна от белия свят поредния познат. Още поне двама предстоят. За (мое) съжаление, малко хора споделят моето виждане по въпроса за робуването на западната капиталистическа система. Прекалено крайно и грубо е да наричам всички останали тъпи, но винаги като видя такова отношение, каквото ще опиша по-долу, си казвам на ум “това е ебаси тъпотията!”.

Вече вероятно двуцифрено число хора съм изпратил и посрещнал само за 7-8 години в посока западна Европа или САЩ, а някои дори към далечна Азия.

Доста от тях практикуват следното нещо… Отиват там за шест месеца със или без уредена работа, бачкат до счупване по 14, 16, 18, че и нагоре часа на денонощие, живеят като скотове (недохранени, junk food, недоспали, стрес), вземат бесни за нашите стандарти пари, намират си втора (трета и т.н.) работа, работят още повече, спичат се още повече, вземат още повече пари.

И накрая, като стане време да се връщат насам, за 2-3 седмици си скъсват пребитите от работа и тъпня задници да обикалят де що селце и паланка има, да видели свят, пръскайки всичко спечелено. “Скъпи, събуди се, това е Ниагарския водопад! Не, не, не утре, сега! Ставай! Е поне спри да хъркаш де!”

Това е реална случка.

После се връщат тук, върнат взетите на заем пари за заминаването, останат на червено, забият се в студентската квартира, спят по 20 часа на ден в продължение на 3 месеца и тъпеят, разбирайки колко е тъпо тука и колко тъпо им е сега, като са затъпявали 6 месеца, докато връсниците копат в правилната посока.

Има много неща, с които не съм съгласен и не приемам, но разбирам. Като например мнението на опонента в някоя дискусия. Обаче това поведение не само, че не го приемам, ами и не го разбирам! Просто го гледам с празен поглед и се чудя – ЗАЩО?!

Не ме разбирайте криво – аз съм напълно ЗА гастарбайтерската политика. Да се ходи по богатите, да им се работи до спукване, да им се вземат възможно най-много пари и да се върнат в България, където да се направи нещо. С 2-3 излизания може да се започне страхотен бизнес, да не говорим за контактите, които се създават там. Познат правеше по 3000$ на месец чисто спестявания. За 5 месеца, по три излизания – сами си сметнете.

Но да отидеш като измекяр (в истинския смисъл на думата) да слугуваш на богатите, да те убият от бачкане и накрая да ти вземат парите (поправка – да си дадеш доброволно парите) в собствените си “развлекателни” паркове и прочие “amusements” – е те това вече е нещо неразбираемо за мен.

Дори съм склонен ДО НЯКЪДЕ да приема схемата “работиш 6 месеца, връщаш се с 10-12К пари, почиваш 6 месеца, отиваш за един месец на почивка”. Защото отиваш свеж, с определени цели, като гъзар и можеш по цял ден да шляпаш по джапанки и да гледаш дебели американци, щом това толкова те влече. На спокойствие. No stress.

Иначе си като войничетата в граничните поделения преди десетина години – толкова са убити от гърч и тъпня, че насран вестник да им покажеш – ще се сберат в кръг да го гледат, някой ще го разгъне и ще го четат. А идването на провизиите един път седмично (понякога месечно) си е направо празник.

Или като бай Грую – обръща бостана от 5 сутринта до 10 вечерта и после за развлечение, едвам седейки на краката си, отива у бостана на комшията да види той как е прекопал. За amusement малко, нали разбирате! Е същото, ама и даваш 200 долара, за да влезеш у бостана на комшията.

Така че отиваш и работиш яко. Или отиваш и почиваш яко. Или в краен случай отиваш, работиш съвсем леко, почиваш съвсем леко и в общи линии леко нищо не правиш.

При всички положения трябва да има отплата за 6-те месеца робство. Или пари, или кеф. Но не и полу-кеф в полу-мъртво състояние и никакви пари.

пп: До сега само едни познати са постъпили разумно – върнаха се с достатъчно пари, ожениха се, обзаведоха си апартамента яко и си живеят живота. Умни хора.

Гледам по белия свят разните хора пишат колофон по блоговете и се чудя… Какво общо има запояването с блога – и това, тате, никой не го знае! Добре, че Dictionary.com се притече на помощ. Та реших и аз да изколофоня нещо набързо.

Историята на този блог има две основни глави. В първата се разказва за раждането на блога като един голям експеримент. Не ползва база данни – всички данни се пазят в XML файлове. До края на 2003 г. се хостваше на Пецата на домашния сървър. Същия тоя чичка направи целия заден двор, докато аз си ровех предната градина (backend/frontend). В началото на 2004 г. блогът мигрира на хостинга на FlashBG по една или друга причина. Там се помещаваше до края на 09.2004 г., за което време навъртя близо 21000 импресии от 2500 уникални потребители.

В началото на 10.2004 г. блогът отново се премести. Тоя път се насади по комшийски до блога на Петьо – на същия хостинг. И най-важното събитие е зарязването на първоначалната система-самоделка и преминаването към TextPattern. Което не стана от самосебе си, а след сума нещо бой по тиквата и борба с пустата система, която се оказа невероятно гъвкава и поддатлива на кютек. От там нататък само го развявам по различни хостинги. Блогът де. Гледам да поддържам TextPattern-а актуален, до колкото е възможно, защото е доста пипнат тук и там от мен.

Ако тук-там се видят снимки, вероятно са правени от мен с бившата сапунерка Minolta Z2, с текущата Fujifilm F30 или с някои от служебните DSLR-и. А иконката със сандвича e от Pixture Studio.