Category: Размисли

Петък, събота, неделя. Откарахме ги в троянския край.

По-точно в хотел Света гора (има си кратко описание), в Орешака, на няколко километра от Троянския манастир. 50 кинта струва къщичка на вечер. В нея има две стаи – спалня с двойно легло и “хол” с две единични, маса, 4 стола, кухненски бокс. Всяка има тераса с още една маса и столове. Баните са нови и хубави. Има външни камини, навес, пейки и маси… На 15 минути пеша от няколко кръчми в Орешака, на 15 минути с кола от центъра на Троян. Блага работа.

Стига технически данни. Неделя се падна Петков ден, та един вид трябваше да се уважи Петьо, който, противно на очакванато, не се казва Петър, а и е кръстен на дедо си Петко. Та посетихме две механи, и двете харни.

Първо „Горски кът“, в Орешак. Хубав интериор, приятно обслужване, добра храна, уютно, каминка и прочее. Там ядохме едно нещо, на име „Хайдушки саби“ или подобно. Ще видите снимките като ги кача. В общи линии една голяма дървена носилка, отрупана със салати, пърленки, гарнитури, месо на 4 шиша… Напънахме се и 4 човека + 2 жени, та го изядохме, макар и малко зорлен да дойде накрая. Предимно заради двете бутилки „Троянска Отлежала Сливова“ със салати за предястие.

В събота вечер ударихме центъра на Троян и новия гранд хотел или нещо такова. Пак Троян се казва. И механата там – и тя така. Хитро, няма що. Там механата е повече ресторант, въпреки различните интериорни хрумки. Далеч не е толкова уютно, има много повече празно пространство, на което се вихрят страсти. Музикалното оформление ни втрещи с последователна жива музика (Ивана, сръбско, гръцко), AC/DC (правилно четете), българска естрада, хора… Манджата беше добра и – интересно! – тази механа не беше по-скъпа от онази в Орешака.

Пецата почерпи вечерята и получи общо 3 подаръка – Powerball Neon, тениска със щампи (ЧЕРВЕНА ТОЧКА) „путка с уши“ отпред и „пичи въшки“ отзад, натурален кожен овчи калпак – последен писък в овчарската мода. Жалко само, че саламура не можахме да сдобием…

И двете вечери направихме донапиване и наргилета след механите. Установихме, че ментов тютюн и 1:1 вода + заарска мастика (черен етикет, 55 градуса) докарва интересни ефекти във главата и дъха на облак. Нафта, според Хунта. Три наргилета на куп, вервайте ми, са ефективно камуфлажно средство.

Дойде ни доста блага идея за нов сайт/услуга/бизнес. Домейнът за него вече е регистриран и току виж някой ден се хванем да го реализираме. Е те тогава какво кръчмарство ще започне – „просто си викам дано, дано….“!

На тръгване посетихме една полу-реставрирана римска крепост – Состра, ще я видите на снимките. Пещерата „Съева дупка“ ни се изплъзна заради ремонти по пътя, но нищо, аз така или иначе съм бил там, макар да нямах сапунерка по онова време и снимки няма…

И това е то, резюмето. Качил съм на Фликър част от снимките„, като повечето имат смислени описания, които доразвиват историята. Алекс също е качила. Аз ще допълня до няколко дни колекцията, защото в момента са предимно природните снимки, а екшъна оставих за накрая.

Една скучна и тъжна история за моят загубен GSM. Ако не ти се чете – няма нужда, вече научи фактът.

Първият си GSM получих преди по-малко от 2 години, като подарък за рожден ден. Е га ти подаръка, просто начин, да те контролират останалите. Както Стилян (и не само той) често е казвал, аз бях един от малкото хора в тоя контекст (възраст, сфера на работа, интереси, социално и финансово положение) без мобилен телефон.

Обаче на тоя телефон просто не му потръгна. Още на първото лято го засипах с пясък и някои от клавишите хрускаха. Това донякъде се оправи, след като го изтървах в една дълбока локва на паважа. Явно част от пясъка се поизми, но пък се затлачиха други копчета и спряха да издават щракащ звук. В промеждутъка го изтървах два пъти от високо и редовно го подхвърлях (без да искам) – забравям го на леглото и като дръпна рязко шалтето, телефонът излиза в орбита. В резултат, при най-малкото сътресение, примерно да го подхвърля на бюрото, апаратът се разглабяше автоматично на три части – телефон, капаче, батерия.

Вчера се разделих с него, мисля окончателно. Или го изгубих, или ми го откраднаха. По адски тъп начин, за което много се ядосах. Не толкова на загубената вещ или парите, а просто заради последователността на събитията. Не съм привързан към него, номерата (95%) ги имам sync-нати в Outlook, та единственото незаменимо нещо са 10тина appointment-а и рождени дни, които ще пропусна.

Вчера трябваше да отида да си дам наема за квартирата. Турих една аларма да ме подсети да взема парите, за да мога да отскоча директно след работа. Подсети ме, но вместо да я изключа, просто snooze-нах за един час (следващата стъпка е 12 часа, което ми е много). Идеята беше през деня да се подсещам и да не си направя план за вечерта, несъобразен с предаването на наема.

И на всеки час алармата дрънваше, аз отлагах един час и така. Само дето след обяд ми се наложи да изляза от офиса и си забравих телефона. При което той е звънял много упорито, както си трябва. И като казвам звънял, имам предвид вибрирал, защото съм си курдисал гесеема по дефолт да вибрира.

Когато стана време да излизам за наема, реших да прослушам хазяите за последен път. И по-добре се, че се обадих. Смениха мястото на срещата и идеята беше да се обадя като стигна, за да се намерим. Поглеждам – нямам батерия. Грабнах стария телефон на баща ми, който, за щастие, беше зареден и излетях от офиса.

На Пирогов цареше хаос. Във връзка с изборите за кмет са почнали ремонти на сума места и там движението беше сведено до около 1.5 ленти за целия булевард. При това от разни чички, които поставят павета. Работете нощем, за бога, не в час пик! Видях, че закъснявам и направих още едно обаждане, да ме изчакат. Падна ми батерията.

Набързо преместих SIM картата в телефона на баща ми и в тоя момент се сетих, че номерата са ми в апарата, не в картата. Аз не помня моя си номер, какво остава на другите. За щастие, в апарата на баща ми имаше номера на брат ми, който, пак за щастие, още беше в офиса, та ми прати номера на хазяйката.

Някъде между Руски паметник и Македония движението просто спря. След 5 минути нервно потропване платих на таксиджията и хукнах към метрото. Бяха ми нужни 25 минути да измина 1.6 км с такси по централен софийски булевард и 10 минути за 1.2 км пеша, до метрото. Пеша си почти ДВА ПЪТИ по-бърз от автомобил. Go figure.

Половин час по-късно, когато посягах към раницата си да извадя парите за наема, изтръпнах. Единият от трите джоба беше отворен.

Парите бяха там. Портфейлът и фотоапаратът също бяха на място. Но моят верен Siemens C75 го нямаше.

Дали някой е мушнал ръка в блъсканицата в Метрото или аз съм забравил да закопчея раницата и телефонът е изпаднал още в таксито – не зная. Но това е телефон без карта вътре, чиста печалба. Едва ли някой ще сложи негова карта, ще види номерата, ще се обади на някой от листа (примерно Brato, Mama или Boss) и ще каже „А бе намерих тука един телефон…“

Е, честито!

През четирите почивни дни бях на морето. Мисля това беше последната морска палатка за тази година (освен ако не даде 35 градуса следващата седмица – тогава отивам пак). Това си е традиция – няколко дни през септември по родните места…

Няма тълпи туристи, морето е бистро и спокойно, слънцето не прижуря болезнено по обед, вечерите не са задушни, по кръчмите и баровете има повече места… Мда, блага визия. Може би това подейства и на Пецата, който предприе подобно почиване предната работна седмица, с риск за бизнеса. М/у другото, такива отпуски се отрязяват зле, защото после влизането в релси е трудно. Което всъщност не е толкова зле, ако не ти се работи така или иначе.

Та така… За „затваряне“ на сезона предприех три ударно-благотворни дни на разтуха, на пук на дългата работна седмица.

Четвъртък – 2 големи Стели в Оливс по работа, след което във Вселената: 2 × (100 джин + 100 мента) + 2 × 100 ром, това с тоник и Редбул. В последващите танци успях да халосам яко архитектурен елемент от интериора с лакът. Боли. Не съм сигурен кога точно се прибрах, но помня, че беше пеша.

Петък разпускахме у нас с дружки. 2 × (100 джин + 100 мента) + 1 литър бира и наргиле. Коко успя в устрема си да омеша няколко вида тютюн и стана нещо като ментово-ягодова череша. Така са младите – пийнат 4-5 бири и го удрят на творчество.

Събота започна с една нежна кръчмичка (2 × Троянска сливова с айрянче), след което 6 часов маратон на Авеню (5 × 100 билков Собиески). От 00:00 до 04:00 – доле на диско, хаус и черно, после до 06:30 – горе, на харабия. Моминско парти, бахти… Няма да коментирам, за разлика от познатите, които подходиха тактично с „що, шса омъжваш ли?“, „ааа и ти ша излизаш гол от тортата?“, или коварното „и ти кво, ша ги дебнеш да се напият и после…?“ С Ицето се разминАхме тоя път, но нищо, другия път ша почерпи 🙂 !

Ами това беше. Ще цитирам едно мое блогиране от преди 3 години:

Уетото свършИ (с ударение на последното „и“), както казват шопите. А тука един шоп в офиса разправя, че уетото свършИло още от края на май месец, когато се изля един дъжд тридневен. После като фана студа преди 2 седмици и вика „Я казАх уи ви, че уетото свършИ!“.

Сега настава сезонът на младото, леко газирано винце, сиренца и кашкавали, биволска луканка и имамбаялдъ. Че после иде ракиено време и греяно вино и пелин и пушена сланинка… не ми се мисли що матрял има за уважаване още!

– Ееех, тежък е животът на данъкоплатеца! – рече бачо Боко, па припряно попи с пачавурката потеклите лиги при мисълта за печено прасенце и кана червено вино до камината…

С майка ми обсъждаме развитието на родословното дърво, което съставяме на Geni.com. В един момент аз се присещам за една моя втора братовчедка, която се казва Петя и очевидно фамилията на баща ѝ е Дубаров. Следва извадка от чата:

Boby
Ама те много хитро са я кръстили Петя Дубарова!

Мама
Хич не е хитро, защото Петя Дубарова е първа братовчедка на Кирчо Старши. А Петя е кръстена на дядо си Петър. Просто съвпадение.

Boby
Ама поетесата е първа братчедка на Кирчо ли???

Мама
Да, от един род са. По бащина линия, щом фамилията му е Дубаров.

Boby
Е га ти… чудесата на интернет!
Ако не беше тоя сайт едва ли щях някога да я науча тая връзка… В общи линии излиза, че баш Петя Дубарова е първа братовчедка на първи братовчед на майка ми.

Събота и неделя прекарах на палатки до северната страна на язовир Белмекен. Малка и приятна компания, огънче, готвене на жар, домашна ракийка и прясна салатка с много сирене, хубаво време, изворна вода, разходки из околията, спане на припек на поляна с мащерка и жълт кантарион, малки пъстърви на плиткото, миризма на борова смола…

Много благо, като цяло. Саворин с розмарин, зехтин и лимон беше част от храната. Пилешки пържоли – другата част. Салатата беше елементарна – домати, краставици, чушки, сирене, зехтин. Но, както винаги в планината, дори най-простите неща ти се услаждат много. Узо с диня за следобедна закуска и мента с тоник за разхлаждане след разходката в посока предела Рила / Родопи.

Downside e могъщия студ вечер, комбиниран с вятър. Температурите спадат до 5 градуса, а след 16:00 следобед всяко скриване на слънцето = 10 градуса моментално понижение. На южната стена (Белмекен е особен с фактът, че има две стени, а не една, както повечето язовири) има по-малко вятър, но пък има и толкова много народ, че е криво.

Малко random информация:

• На южната стена е спортната база, която работи на хотелски начела. 17 лв на човек на вечер. Ремонтирано наскоро.
• Има път, който обикаля целият язовир. Западната дъга е асфалтирана, по-къса и права, подходяща да потичате сутрин няколко километра. Източната – по-криволичеща, черен път и прекрасна за разходки. 1:30 часа по нея с умерен ход между двете стени.
• Навсякъде по източната дъга има изворчета, от които можете да си налеете вода. Не носете тежки туби.
• Драснах малко бележки върху сателитната снимка на язовир Белмекен в Гугъл Мапс. Дано са полезни на някой.
• За предварителен рисърч можете да си свалите топографски карти на региона. Интересуват ви парчета K-34-072-2 и K-34-072-4.

Гледайки с половин око The Making of That’s That по MTV, хванах Snoop Dogg да обяснява за pimpin’ хватки. Едно нещо ми хареса като лаф, следва свободен цитат:

I can go home, take off all these clothes, all this fine jewelry, and I still be me; I still got game, ‘cuz the pimpin’ is in me, not on me.

Умно, тате, умно. И колко (не)вярно за всите родни гъзета… Без игра просто не минава хавата.

Днес, около 6:00 сутринта, вървях бавно из Студентски град и с отнесено изражение гледах изгряващото слънце. Мислих си за две неща, които съм чувал многократно и в които самият аз съм убеден.

Първото ми го каза един порядъчно пиян, 30-тина годишен студент преди години. „Ако не си живял в Студентски град – не си бил студент!“

Във второто съм се убеждавал лично много пъти. Студентски град е яко място за купон и гадно място за живот.

През 1998-а, когато дойдох да работя в София, някои от приятелите ми бяха приети в МЕИ или УНСС, та се изхакаха на общежитие в Щутгард. Бая време съм потрошил там, макар предимно в часовете от 18:00 до 08:00. Стаите, столовете, типичната студентска романтична вечеря за двама – един хляб, една майонеза и два кренвирша…

Тогава нямахме толкова пари за кръчми и дискотеки. Обаче беше купон след купон: на един етаж има сума стаи – все някой ще прави купон. Или на другия етаж. Или в съседния блок. Беше нужно само да мине човек по улицата и от където кънти музика от избушени Респромки и домашно стъкнат усилвател – хлътваш и готово.

Сегашната ми гледна точка е малко по-различна, но реално пак е същата. Там е лесно да стане купона. Кръчмите са една връз друга, буквално. Има бясна концентрация на барове, клубчета и дискотеки. Има много млади хора, да не кажа, че всички са такива. Има достатъчно денонощни магазинчета и места за манжда (потръпвам при мисълта за ужасТните хави по Манджа Стрийт, но, предполагам, в 4 сутринта, след бутилка водка, няма голямо значение какво точно набиваш).

Не знам защо, но в центъра дискотеките ми изглеждат по-строги и официални, а в Щутгард – айляк и разбрани хора. По-лесно минава ако счупиш 4 бири на пода, а ако настъпиш някои в мелето, срещаш разбиращи (и доста пияни) погледи. Отделна тема са мнозинството мутри, които някак не се набиват на очи в Щутгард, сигурно щото не са мнозинство.

Друго нещо – примерно в Брилянтин или Алкохола или дори в Шугър, като вземе да става към 4 сутринта и почват едни залитания музикални, на които в Бургас им викаме „Мумчета, ньие чи въ гоним, мъ ши митем!“. Варум, бе, джанъм? Купонът сега започва! Снощи, тъй де, днес, в Авенюто, към 5:00 горе чалгата се вихреше яко, макар тълпата да беше оредяла, а долу пускаха мощни бързи хаусове. На Джим Бийм черните партита – спомням си миналото лято как се наложи към 5:30 да ме теглят аверите насила да си ходим – пускаха Дре и Биги и бях решил да седим докато охраната не ни набие и изхвърли.

И още нещо интересно / хубаво – в Ст. град винаги виждам познати. Най-често съвпадения, но все пак… Снощи видях 4 лица от гимназията, които не бях срещал от, сигурно, години. И то в същото барче. Краставите магарета се надушват, явно.

Вървейки бавно и мислейки си тези неща (и опитвайки се да хвана такси), разглеждам наоколо. Широко отворени, превъзбудени и блеснали очи на хора, танцували 6 часа. Зомбирани типове, които вървят и спят. Една мацка повръща зад спирката на рейса. Пич по потник седи на бордюра и си брои стотинките. От прозорец на един блок полита голяма черна торба с боклуци и влажно шляпва на плочките до градинката. Двама пикаят по стара, разбита кола. Рейсът надава мощен клаксон, разбуждайки случайно заспалите, след като се разминава на сантиметри от трима, които са се хванали през рамо, ходят на зиг-заг по шосето и пеят „А сечаш ли се лепи громе мој…“. Идилия.

Налага се да направя едно уточнение към второто нещо от по-горе. Общежитията са гадно място за живот. Тълпите пияни и беснеещи младежи само допълват картинката. Предполагам, в някоя нова кооперация, далече от старите блокове, за препоръчване не на пътя от/към някоя дискотека… може и да е благо да лапне човек едно апартаментче. После – празник всеки ден..

Почина още един от любимите ми писатели… Повестта за Уилбър и Илайза, които бяха като двете половини на едно съзнание (той – разсъдливата лява част, а тя – емоционалната дясна), ми е сред любимите произведения въобще и изобщо. Това усещане се засилва от фактът, че съм преживявал нещо подобно… Е, дано вече никога да не бъдеш самотен, където и да се намираш сега, Кърт Вонегът.

От известно време размишлявам по този въпрос – на какъв език трябва да са мета данните?

В частност текстовите данни – тагове, ключови думи, описания, captions, както искате ги наричайте. Примерно таговете във Фликър или тук, на блога ми. Както и описанията на снимките, пак във Flickr (въпросът може да иде по-далеч – имена на папки на харда, език на тагове в MP3-ки и много други).

Първо си мислих, че в идеалният вариант всички данни ще са дублирани на всички езици нужни. Добре, но до сега не съм видял уеб или класическо приложение, което да подсигурява качествено подобен mirror на информацията. Да пищи, когато липсва даден превод, да подтиква към въвеждането на следващия липсващ и прочее.

После си казах, че мета данните трябва да са съобразени със самите данни – защо ти превод на английски за тагове, ако цялото съдържание е на български? Добре, но как се отнася това за снимка или илюстрация или видео? Ако снимам Витоша и поставя като таг само „витоша“, как ще може един хамериканец да намери тази снимка?

Обратната страна е писането на тагове само на английски. Защото е много разпространен, на практика световно познат. Обаче така пълниш мрежата със „чуждо“ съдържание! Ако всички следват този принцип, в крайна сметка няма да остане родно в Уеба. Да сме отворени към света не значи да сме затворени към нашето си.

Сега ми предстои да си купувам акаунт във Фликър и да почвам да качвам снимки от новата сапунерка. Дилемата се засилва… На снимките от запоя в Бойково да слагам ли въобще английски тагове? Или само английски? Или само на някои от тях? На кои по-точно?

По принцип не поставям въпроси по този начин, но… какво мислите вие?

С наближаването на лятото разните ми блогирания за морето започват да се пълнят с коментари. Например това. Предната седмица от Главбулгарстрой, за които печатаме понякога различни материали, донесоха за изработване една брошура за ново селище на брега на морето.

Без да се зачитам в текста, гледайки снимките, в мен се оформи едно притеснение. Някак позната беше тази чупка в плажа, а и цялата местност. Разгледах схемата и – о, ужас – строят в южния край на залива на Дюни!

Приятелите ми знаят с какво умиление говоря за този плаж. Там съм прекарал едни от най-хубавите си морски моменти, дали с родата като по-малък или с компания, в гимназията.

Тъй като ваканционно селище Дюни, заедно с новия хотел на завоя на баира, заемат една много малка част от голямата плажна ивица, плажът на Дюни винаги е бил празен. По курортните стандарти… Дори в пиков сезон можеш да се разположиш на 4 квадрата без да има никой на 20 метра в околовръст.

Помагат и фактите, че няма кръчма наблизо, няма постройки, няма течаща вода, трябва да оставиш колата спряна до пътя Созопол – Приморско, следобед е почти винаги ветровито, излиза бая вълна, а на места дъното е опасно, заради скали на първите 2 метра.

Сега като пиша това и си давам сметка, че звучи доста заплашително. Но, вероятно защото си е моят плаж, си го обичам много и не минава лято без да прекарам там поне два дни. Ако си носиш хладилна чанта, два чадъра за завет и дюшек или бодиборд за баунсене по вълните – не мисля, че на човек може да му трябва нещо друго.

Та скоро южният край на плажа на Дюни вероятно ще бъде резервиран за гостите на „Saint Thomas Residences“, което ще се изгради на нос Хумата. А името на комплекса идва от островчето, което повечето местни хора знаят като „Змийския остров“, по официалному – св. Тома.

Още едно местенце по черноморието отесня.

пп: Ето връзка към сателитна снимка на носът и островчето.

Преди няколко седмици, скачайки от сайт на сайт във връзка с разни техники за фото ретуш, попаднах на един клип. „Реклама“ на Dove, сътворена от огромните Ogilvy. В този клип показват едно момиче, което бива преобразено със силата на козметичната индустрия и Фотошоп.

Тогава това ме провокира и започнах да пиша един дълъг и разпален мат‘рял на тема външен вид, красота, маските, зад които се крием, комплексите ни, вечната самомнителност и незадоволеност. Искаше ми се да стане нещо като възхвала на естественото, а то се превърна в мощна псувня за всички:

• гримирани с директно с маламашка и мистрия хора, до там, че не личат порите, цвета и въобще наличието на кожа
• депресирани съзнания, които не приемат сами себе си
• хора, които не отиват и боклука да хвърлят без грим и гъзарски кецки
• криещи се зад пластове декорация дори от най-близките си
• живеещи в страх, да не би да се види истинското им аз

Така че няма да публикувам това, а само едно лично мнение. Ако не се харесвате такива, каквито сте, никой няма да ви харесва. Декоративната козметика и култура е лъжа за пред хората, но по-лошо – за пред вас самите.

И така, големият и дългоочакван финал на сагата!

Знаете ли че… положението в България е „пробито корито“? Разбира се, всички знаят това. Обаче никой не обича да му се навира носа в проблемите. Не дай си боже някой луд да стане и да се извика „Потъваме!“. Изведнъж се надига хор ядни гласове – „Седи долу, бе, идиот! Клатиш лодката!“.

Е и? Тя и без това е пробита, тече от всякъде, а и не е лодка, а корито. Поне да имаме смелост да наричаме нещата с реалните им имена.

Когато реших да приема поканата за жури в БГ Сайт 2006, имах доброто намерение да подобря нещо в конкурса. Ако не с моментална намеса, поне с предложения или критики. Смятах да проверя от къде тръгва цялата тая негативна енергия, насочена всяка година към журито (всички сме виждали десетките обвинения за корупция и некоректни похвати). И накрая ми се искаше да пусна едно блогиране, в което да опиша реално как седят нещата.

Чудно ми беше, че за толкова години никой не си беше направил труда да опише подробно това велико журиране. Вече разбрах защо – не искат да се излагат хората. Е, аз от това не се притеснявам…

Ако всичко беше just peachy с цялата организация, нямаше да има толкова надигнат вой всяка година. При това от участниците. В крайна сметка, те са най-важният елемент в БГ Сайт. Всичко трябва да се върти около тях и тяхното удобство. Престижът на конкурса всъщност зависи от това до колко участниците вярват в него и го смятат за меродавен.

Аз бих пуснал мой сайт на такъв конкурс, за да чуя мнението на 15 човека специалисти за него. Да видя как го оценяват по различни критерии. Да го съпоставя с оценяването на други подобни сайтове. Уви, тези неща не са възможни при БГ Сайт.

Само между другото: това, че титаните на родната уеб продукция (ABC, MAG, Netage и прочее) приемат участието в конкурса за нещо като частна надпревара (и съответно осигуряват половината участници), не би трябвало да променя нещата по никакъв начин.

Та да си дойда на думата и да приключваме тоя въпрос. Жустин обяви, че нямало да има вече БГ Сайт, защото „се уморих да давам по хиляди пъти подобни обяснения“.

Когато написах въпросните две блогирания, разбунили кошера, идеята зад тях беше широката публика да разбере как седят нещата, други хора да си извадят поука и да променят нещо, но към по-добро, следващия път. Идеята беше да се защити интересът на участниците и да се подобри процесът на провеждане. Идеи – бол. Я как хубаво се допитваха момчетата от Търново за техния конкурс. И колко неща бяха предвидени като проблеми още преди началото. Можело значи.

Разбира се, че понякога трябва да крещиш, за да ти обърнат внимание, както беше в текущия случай. И изведнъж станах като Gandalf Stormcrow – идващ да съобщи лошите новини, когато всички останали се спотайват по дупките си. Днес дори получих писма в духа на „Как можа?! Заради теб спряха хубавия конкурс!“.

Ако ще спира БГ Сайт – good riddance! Но поне имайте доблестта да не се извинявате с моята откровеност. Проблемите са реални и те са причината за спирането на конкурса, а не умората на Жустин или моите писания.

Well, that does it…

Преди година и половина зачекнах съвсем леко и отгоре темата за парите. Това е така, защото като цяло не обичам да говоря за пари – не щото не разполагам с тях (което си е вярно), а защото не се определям според тях. Да, обаче… гледам Стилиан опитал да обади нещо в тази посока и последният параграф ме наведе на размисъл. За неща, които съм си мислил многократно и споделял сегиз-тогиз с познати, но обикновено не ми вярват.

Ако щете вярвайте, но когато си водих отчет (в продължение на три години, до преди година), от него лесно излезе на яве един доста смущаващ факт. Разходите ми на месец бяха в диапазона 180-220 лева, осреднено за година.

В този отчет влизаше почти всичко – от дъвки и бири на крак, през обяди и билетчета, книги и музика, до пътувания, отпуски… Обзавеждане, дрехи и хардуер – т. нар. непредвидени разходи – не се смятат. Отделно са и разходите за квартира, режийни, входни такси и т.н.

Досещате се, че не си купувам бира по 4 лева малкото шишенце, като Петьо; нито карам БМВ катафалка, като Хунта. Най-скъпата ми дреха струва към 50 лева, същото важи и за обувките и това са единични случаи. Но това не ме подтиска по никакъв начин, даже напротив. Тогава (а че и сега) бях сигурен, че ако живея в собствено жилище и се ограничавам умишлено, спокойно мога да мина с 300 лева на месец, гранд тотал.

Та и баба ми се справя със 70 лева, аз ли няма да мога?!

Приятелите-хапове в Бургас бяха изобретили диета, която включваше килограми ядене на ден за 250 лева на месец! Разбира се, очаква се да купуваш замразена скумрия на 20 кг леден блок, телешко трупно (половинки обикновено), ориз в чувал, мляко в баки и неща от тоя род. Но работи и имаш предостатъчно полезна храна!

Бах, като си припомня преди 3 години лятото… Две седмици на морето струваха към 300 лева, от които 100 бяха за бензин! В крайна сметка, колко пари можеш да похарчиш, ако по цял ден лежиш на плажа и цъкаш табла? Или обикаляш да направиш някоя снимка. Който е летувал с мен – знае.

За финал – една трогателна бебешка история.

Имам познат, който е набор 1980, женен от доста време и има дете. До третата година на детето, тяхното домакинство разполагаше с около 700 лева на месец. Около, защото част от тези пари идваха от сватовете, а те не винаги можеха да отделят равно количество.

Сега, като платиш квартирата в Дружба 2 (по ония години – 200 лева), както и режийните ток, вода, телефони, топлина, сами виждате, че отглеждането на детето става трудно доказуемо по математически път.

Имам други приятели с дете, които ми показват отчета си (какъвто аз ги научих да водят в Ексел) и там се виждат 900-те лева, които отиват на месец извън квартирни и режийни за бебето, храна и тях самите. Правили са калкулация, че при максимално свиване могат да минат с 700.

Каква е разликата? Първата двойка са много щастливи хора, винаги гостоприемни и усмихнати, весели нео-хипари. Втората двойка са работохолици, хора забити в офис проблеми и дедлайни, дори някак изглежда всякаш им е трудно да се радват на детето си.

My point is, че почти всичко е в главата.

Днес сутринта на пробуждане в главата ми стоеше следното стихче. Побързах да го запиша (със затворени очи, защото реално още спях) на лист хартия и сега го пускам тук. Странно звучи, вероятно защото е сънотворение, а странността се засилва от фактът, че до сега не ми се е случвало нещо такова.

Две сладки хали с плитки руси.
‘Де са?
Нагазиха във заливчето и вилнеят!

Животни морски – всички изпокриха се!
Във стрес са!
Надзъртат иззад водораслите и чудят се –
На сушата такива ли виреят?!

Пецата опитва да отприщи една инициатива, позната по западните блогове от край време. Споделяш няколко неща, които (се предполага че) широката публика не знае за теб. Да пробваме?

Аз, обаче, виждам няколко основни проблема. Първо, по-общите неща за теб ги знаят повечето ти (добри) приятели. Второ, инстински интересните пикантерии са най-съкровените и повечето хора не се престрашават да ги споделят. И трето, тъй като хората често се определят от околната среда, всеки е застрашен да споделя неща за нея, а не за себе си (примерно Петьо, който обяснява за сестра си или по западните блогове неща от рода на “баща ми е еди кой си”). Същото важи и за нереализираните мечти.

Затова ще се пробвам възможно най-откровено и изцяло за мен.

• В гимназията подпийвах до такива нива (защото бях тъжен, но никой не разбра), че:
  • доста от връзките ми са прекъсвани заради пиянско поведение
  • са ми открадвали дрехи докато спя в тях на някоя поляна в Морската, като едно от по-късните напивания включваше раница с първия ми паспорт (ерго бил съм на 16) и ключ за нас
  • съм повръщал в градския транспорт, в класната стая по време на час, през терасата и в нечия мивка нееднократно; еднократно повърнах в торбата с екипчето за физическо на съученичка
  • посегнах на живота си с тъп нож и още нося белезите на дясната си китка – за това не знаят и най-близките ми роднини, понеже се спасих с една елементарна превръзка
• За сметка на пиенето, до края на гимназията не съм пушил цигари, нито съм вземал твърди и синтетични наркотици. В (мисля беше) пети клас  опитах една цигара от тези на майка ми и едвам не припаднах от кашлица.
• Когато живях в Бургас, имах период на дружене с опасни хора. Стигало се е до масови побои и палежи из циганския квартал. По това време направих и първата си “бата” – изрязах сапът от една стара мотика на дядо ми. След като цигани пребиха до кръв с колани мой близък приятел на Альошата (центъра на Бургас) посред бял ден.
• В гимназията си купувах презервативи, но не ги ползвах. Мисля, че беше нещо като гъзария, макар че сега ме е малко срам. Но явно съм късметлия, защото нищо не съм пипнал, при все random сексът. И съм си правил СПИН тест.
• Гершуин, Queen, Kraftwerk, Modern Talking, The Beatles – първата музика, която слушах, от плочите на нашите. За не малко учудване сред познатите и непознатите ми, аз съм музикална свиня. Мога да се кефя и купонясвам на почти всякаква музика. През годините съм минал през денс и диско (La Bouche, anyone?), чист поп (фен на Take That съм), rock&roll, метъл (комерс хави), хард кор (имахме и група), рап, всякакви черни хави и r&bта (заради бат Бони и и първото Funky Town в Бургас), blues (Muddy Waters още ме кефи), латино във всякаква форма, българска народна музика, гръцко народно и модерно, сръбски турбофолк, чатлама (циганско, кючеци), хаус (пак комерс нещата и вокалните изпълнения), дори разни по-техно неща (едно време ходих на Decadance & Metropolis и сигурно бях единствения не с ганджа, а със шише ракия). Това ми отваря доста хоризонти, за разлика от мнозинството хора, които се спичат на момента, ако няма тяхната музика.

ОК, ето, станаха пет неща. Щафета не мога да предавам, защото не познавам 5 блогъра. Гената няма да тръгне да пише такива работи, а Коцето заряза блогирането отдавна. Останалите Пецата ги призова.

Малко follow-up. Събота минах през офиса да нацъкам сайтовете. Както вече писах, невъзможно е да се справи човек в разумни срокове, ако се спазва инструкцията за оценяване. Аз самият винаги съм предпочитал да не свърша една работа, вместо да я свърша с краката. И, честно казано, след наглият отговор на PWC, че едва ли не след като подпишеш измислената и лишена от детайли декларация, те вече притежават душата ти, бях решил да се откажа….

Обаче не по-малко наглото заяждане от колега-жури, за което писах по-горе, реших този път да изневеря на принципите си. В крайна сметка самата логика и организация на таз годишното оценяване е така направена, че подтиква към мърлявост. Защо ли? От една страна са описани пет критерия. Които, обаче, изобщо нямало нужда да се гледат. Защо ли са написани тогава? Може би защото PWC чарджва по кой знае колко стотици лева на час да пише без-смислени спецификации? От друга страна – бройката на сайтовете. Сметката я направих по-горе, сами виждате, че е непосилно за даденият срок. Тук една скоба – ЖороВар писал с молба да се удължи срокът за оценяване с пет дни. Отговорено му е по същия нагъл начин, в духа на “подписа, а сега ще правим с теб каквото намерим за добре!”. Що за хора работят в PWC?!

Извод – или се отказваш от журиране, или свършваш работата през куп (без грош), или си безработен и без социален живот (но имаш интернет).

Та ето как аз оцених сайтовете. Изработих си една проста системка и минах през всички 300 сайта за рекордно време. Използвах Firefox 2.0, WebDev Toolbar, лист хартия, молив. Workflow:

• Отварям дадена катерогия със сайтове (20-30 сайта във повечето)
• С бързо скролиране надолу, middle-click-вам на всеки сайт, което го зарежда в отделен tab
• Започвам от първия и след разглеждане го затварям, като си драсвам на листа оценката (от 1 до 5)
• Когато затворя и последния сайт, остава само един tab – БГСайт – където въвеждам оценките от листчето последователно

Самото разглеждане на всеки сайт се състои във:

• Бърз общ поглед, 2-5 секунди – добра част от сайтовете получиха единица или двойка и бяха затворени още на тази стъпка. Сайтът трябва да създава впечатление точно за толкова време, както и да става ясно за какво се бори, какво предлага и т.н. За това време разбирам и дали визуално подхожда на темата.
• Ако не отпадне след бързия поглед, Ctrl+Shift+S за махане на CSSа, 2-3 секунди, което ми показва дали правячите са в час или не. Съблюдаването на уеб стандартите показва наличие на техническа грамотност у продуцентите. Ако не мине тази стъпка, сайтът не получава повече от 3 точки. Ако са в час – Ctrl+Shift+U (View source) и скролване, 2-5 секунди, което ми показва освен че са в час, до колко добри са.
• Цъкане на 3 последователни връзки, като избирам най-привличащите вниманието, което разкри в доста сайтове незавършеност, липса на съдържание или неяснота (примерно пише “продукти”, а те праща на някакво място, където има всичко, но не и продукти).
• До тук съм прекарал 15-20 секунди на сайта. Затварям сайта и пиша оценката.

Общо инвестирано време – 8 часа.

Между другото, тоя подход се доближава до вижданията на секретарката на конкурса за оценяването. Когато изпратих писмото си с въпросите (за което писах по-горе), нейната реакция била в духа на “какво толкова трудно има, то за една секунда като го погледнеш сайта и ти става ясно”. Препоръчвам на уважаемите организатори догодина да поканят секретарката си в журито. И без това ме принизиха до нейното ниво.

Пиша това, за да покажа на всички че на компетентното и авторитетно жури не му беше дадена възможност да се прояви като такова. Първоначално бях малко ядосан, но сега ми става жал за тези добри хора, които организират BGSite и си мислят, че правят нещо. Правят вятър на язовеца, нищо повече. Бошлаф работа; както кръстих на Петьо фирмата ХПД (от Хунта, Петьо и Данчо), а и прилича на КПД – коефициент на полезно действие. Само че при тях няма полезно действие. Даже не знам да има каквото и да е действие. Затова и зад съкращението ХПД стои “Халтура, Педерастия и Далавери”. Идиалну, за нас читирмата. И за тоя кОнкурс.

След като ЖороВар ме кандардиса, тази година се включих в журито на БГСайт. От него, а и от други източници знам, че всяка година постъпват голяма бройка сайтове за оценяване. Имало е практика да се разпределят сайтовете между всички членове на журито (15 човека), за да се свърши работата все пак. Но какво излезе?

Получих спретнато листче с над 300 сайта за оценяване. Време за действие – под две работни седмици. В условията на конкурса пише, че сайтовете се оценяват по 5 критерия. Съдържание, дизайн, функционалност, техническо изпълнение, оригиналност. Сметнах грубо по 10 минути на сайт, за създаване на впечатление все пак по всички тези критерии; излиза 50 часа.

Не ми е ясно как е възможно някой да очаква 15 човека жури да дари общо седемстотин и петдесет (750) човеко-часа безвъзмездно.

Когато учтиво попитах каква е тази пародия, от PWC ми отговориха също толкова учтиво че:

• Критериите за оценяване са дадени само за улеснение, оценката в крайна сметка е само една. Що за улеснение е разбиване на една цифра на 5 други?
• Подходът на всеки член на журито е индивидуален, по негова преценка, както и разпределението на времето, с което разполага за гласуване. Искам да знам как по-точно могат да се разпределят 50 часа на 10 дни, от които 4 – почивни?

Нямам интернет в къщи и то умишлено. Не работя на почивното си място. От 9 до 18 часа съм ангажиран служебно, още повече, че в момента ми тече календарна кампания и е лудница, както всяка година преди празниците.

Значи, 6 работни дни трябва да оставам по 8 часа след работа (от 18 до 2 часа сутринта), за да мога да си свърша отговорно работата. Нямам нищо против. Консултантската ми тарифа е 20 лева на час. Конкурсът сбира благо по 40 кинта за участие на сайта. Обаче тия 300+ сайта по 40 лева, демек 12 000 пара не се разпределят сред журито, а както ме убеди ЖороВар – отивали за организация на мероприятието.

300 сайта разпределени на случаен принцип сред 15 журиращи се ядва. Но 300 на всеки – да си имаме уважението. И какво излиза? Или трябва да нацъкам на всички сайтове единици, защото нямам цял живот време за даряване, или да “информирам своевременно огранизаторите с писмо”.

Мор да тръшне тирана!

пп: Друг член от журито ми писа нещо като “какво се опъваш, да не си се съгласявал като нямаш време”. Това е смешно, колега. Аз подписвам декларация без детайли. Все едно аз да дойда в твоята фирма и да кажа “направете ми сайтче”, след което да поискам MSCMS и 20 човека да ми играят по свирката една година. А ти да си оферирал 6000 лева. Благо ли ти е сега?

ппп: А и почнаха тъпотиите – летят мейли за интриги и незнамквоси. Българска му работа.

Бат Стив, The Crocodile Hunter, звездата на Animal Planet, изродът с австралийски акцент, човекът „това е много отровна змия и никога не я настъпвайте по опашката, както съм направил в момента“… почина в трагичен инцидент с морска котка (скат). Ето ви повече информация. RIP, чичка! Мъчно ми е за жена му и дъщеричката…

Преди 2 седмици, когато се върнах от отпуска, бях обещал да пиша по тази тема. Обаче две неща ме забавиха. Първо, нямах време да подготвя 4-5 снимки, с които да илюстрирам. Второ, бях решил да дам малко време да се слегнат емоциите, защото иначе щеше да се получи една много дълга псувня към всички строящи по черноморието. Но сега на бистра глава ще пробвам да споделя мъката си…

Пред-пис: тъй като това блогиране се получи в титанично, можете да си го четете на части, позволявам!

За да ви подготвя за мизерията, разгледайте снимките. Положенито е трагично. От Мичурин нагоре има не малко къмпинги. Но почти навсякъде положенито е трагично. Нестинарка, Арапя, Оазис, Корал, Юг, Веселие, Смокините, Каваците… Пообиколихме.

На Нестинарка има работещ хотел, на който парадният вход излиза в един укрепен с талпи насип пръст, а двора е разкопано поле с прах и кал. На 20 метра от терасите, в които почиват туристи, се строи още един хотел на същия собственик. В късния следобяд почиващите се разведряват с веселото бумтене на бетонпомпата и псувните на строителите.

Един човек, който продаваше надуваеми плажни хави пред същия тоя хотел, ме видя да снимам и да мърморя недоволно. Явно неразбрал отношението ми се приближи и каза „Снимай, снимай къв убав хотел ни направиха тука! Догодина и ей там на празното още един такъв ще дигнат!“. Аз му отговорих, че това не е причина за радост или гордост, но той не ме разбра. А „празното“ е една тополова горичка, в която едно време се разпъваха палатки и каравани.

За хората по малките градчета на морето голям хотел = много хора. Надяват се по-големият поток да облажи местните. Но тия хотели като гълъбарници са за бедни немски туристи. Идват си алез инклузив и не мърдат от хотела, басейна и плажа.

Което ме подсети – дори да се абстрахираме от развалянето на къмпингите, ебава се мамата на плажа и плажуващите. Тъй като хотелите вземат от концесионерите отсечки от плажа, които набождат със шезлонги и чадъри – ужасът за всеки нормален морски фен.

И така с повечето къмпинги. На Арапя всичко е нацепено като пъзел от частни имотчета, на всяко караванка или мини-къщичка за лятото. Плажът е адски фул през повечето време, освен това често вади доста водорасли.

Нагоре Оазис го няма. Има някакво 5-6 звезди нещо в строеж. Корал – тоже в коша. Едно от най-готините места за разпъване – Юг – е и най-зле. Хем работи и пускат хора, хем им събират пари за къмпинг, хем строят хотел на плажа и няма условия за къмпинговане. Пълен абсурд. На една от снимките се вижда купчина пръст. Тя е от изкопа за басейн, който е напълно необезопасен, просто 2 метра дупка в земята. Наоколо тичат дечица, минават работници, хора се прибират с багаж от плаж… Строителен надзор, anyone?

Още по-нагоре също е забавно. Някакъв чичка, който явно е реститут на къмпинг Веселие, събира по 2 лева за паркинг, защото това му бил частен имот. Добре, ама не дава никакви документи – ни бележка, ни картонче, ни разписка. Ако ти откраднат колата – съжелявам! И никакви документи, разбира се! Просто си плаче за една данъчна проверка. Там спират по 20-30 коли на ден, че и повече. 2000 лева на месец от покрито с бурени неравно място. Без данъци. Nice.

Строежите продължават и още на север. До Поморие правят нещо огромно, многоетажно и повече приличащо на конгломерат заешки клетки, отколкото на курортен комплекс. Някъде около Ахелой подобен титан на модерната архитектура е в активен строеж (на тая снимка има поне 5 крана!). На входа на Несебър (първото кръстовище след кръговото за Сл. Бряг), в разгара на сезона, ни посреща приветливо гола фасада, а надписът долу просто показва дереджето на цялото черноморие – FOR SALE!

И не са само строежите. Заради тях непрекъснато има проблеми по пътя. Разбити отсечки, рязан асфалт, разкопано и незасипано, покапал бетон на бабуни, течаща вода, кал и прах. Мизерия. Примерно към Созопол, след като слезеш от главния път. Нещо станало с тамошния комплекс Санта Марина (заради който унищожиха декари борова гора и изринаха полвината хълм) и дай в 6 часа следобяд, баш когато хората се прибират в града или се връщат от плаж, да разкопаем едното от двете платна. Резултат: 20 минути опашка коли.

На Каваците отсреща тоже някой строи хотелче. Хубуу, ама не предвидил, че преди да се разстрои там обръщат рейсове. Съответно насипът с пясък определено помага да засядат превозни средства. М/у другото този рейс и с ТИР го теглиха, ама не стана – скъса се стоманената втулка на теглича. Още 10 минути чакане на опашка.

Та такива неща.

И тъй като реално Смокиня и Каваци са единствените два прилични къмпинга на юг от Бургас, напливът там е толкова голям, че в момента има повече хора разпънали по плажа, отколкото в самият къмпинг. И предни години винаги има народ на първа линия (демек под водата при първата буря), но тази беше ненадмината! Почти изцяло до Веселие стигат палатките.

Между другото, къмпингуващите не са бедни хора и изпаднали хипари, както си мислят повечето. Да ходиш на сериозен къмпинг (10 дни минимум) иска голяма кола, пари, екипировка. Не са рядка гледка компютри и големи колони. Почти всеки носи телевизор и хладилник. В колите, спрели до нашата, нямаше нито една по-стара от 5-6 години. Да не говорим пък за чужденците (чехи, поляци, германци), които идват с каравани за по 200 000 евро. Ако някой предприемчив българин се хване да направи един къмпинг по Хърватски или Гръцки образец, па с кеф да му дадеш по 20 кинта за нощувка, че и повече (в момента на Смокиня е към 13 лева за двама с палатка и кола на вечер).

И за финал нещо несвързано. Продавачите на плодове и зеленчуци, разполагащи сергии извън населени места. Не се вижда добре, защото сме далече на голямата опашка (20 минути чакахме), но това в далечината е тройна катастрофа, причинена от прасковеният глад на някой нерез. Не знам кой е повече за бой. Тия, дет спират, или тия, дет продават.

Ако имаше на 200 метра големи табели за пазар и ограничение на скоростта до 50 км/ч – разбирам. Само на три коли от нас един джип Audi Q7 (тва пък га успяха да го внесат) спря от 110 до 0 км за секунди и можеше да стане пореден спек. В крайна сметка, заради 5 кила праскови трима човека се бяха ударили яко, а още 200 чакаха на безкрайна опашка, заобикаляйки катастрофата.

За пет кила праскови. И после отивай на море, дето има само гълъбарници. Ем морето е всъщност хотел, ем се убиваш заради някое прасе ненаядно на праскови.

Имах добро намерение да спиша разни морски неща след отпуската, но нещо ме възпрепятства. Всъщност, две неща. Книгите Илион и Олимп на Дан Симънс.

Трудно ми е да изразя колко много ми харесаха книгите. Сумарно са близо 1500 страници в изданието на Бард, но ги прочетох за един weekend и няколко вечери. Това са книги за квантови технологии, богове като хора и хора като богове, за Троя и великата война, Елена, Хектор и Ахил, който преди битка се конти като Сюзан – жената на главният герой. Ако изобщо може да има главен герой в този разказ. За органични роботи, които са по-човешки от останалите по земята затворени и неуки игнорантни хора. За странни същества, пътуване във времето, телепортация, нанотехнологии, секс между Зевс и Хера…

Може би познавате Дан Симънс от поредицата за Хиперион. Преди много години, може би 10 или 12, когато излезе под номер 20 в поредицата „Избрана световна фантастика“, прочетох Хиперион. И почти нищо не разбрах от фабулата. Не може да се каже, че ми хареса. Заинтригува ме, но по това време още нямаше следващите книги и така Хиперион си остана в съзнанието ми като една неразбрана книга.

Сега смятам да я препрочитам. Цялата поредица от 4 книги, всъщност. Но както се досещате, типично по български, 2 от 4-те книги ги няма на пазара. (горчиво) Ха-ха. Затова може би ще си ги поръчам от Амазон. Ще дойде почти три пъти по-скъпо, но какво да се прави…