Author: Боби

След като ЖороВар ме кандардиса, тази година се включих в журито на БГСайт. От него, а и от други източници знам, че всяка година постъпват голяма бройка сайтове за оценяване. Имало е практика да се разпределят сайтовете между всички членове на журито (15 човека), за да се свърши работата все пак. Но какво излезе?

Получих спретнато листче с над 300 сайта за оценяване. Време за действие – под две работни седмици. В условията на конкурса пише, че сайтовете се оценяват по 5 критерия. Съдържание, дизайн, функционалност, техническо изпълнение, оригиналност. Сметнах грубо по 10 минути на сайт, за създаване на впечатление все пак по всички тези критерии; излиза 50 часа.

Не ми е ясно как е възможно някой да очаква 15 човека жури да дари общо седемстотин и петдесет (750) човеко-часа безвъзмездно.

Когато учтиво попитах каква е тази пародия, от PWC ми отговориха също толкова учтиво че:

• Критериите за оценяване са дадени само за улеснение, оценката в крайна сметка е само една. Що за улеснение е разбиване на една цифра на 5 други?
• Подходът на всеки член на журито е индивидуален, по негова преценка, както и разпределението на времето, с което разполага за гласуване. Искам да знам как по-точно могат да се разпределят 50 часа на 10 дни, от които 4 – почивни?

Нямам интернет в къщи и то умишлено. Не работя на почивното си място. От 9 до 18 часа съм ангажиран служебно, още повече, че в момента ми тече календарна кампания и е лудница, както всяка година преди празниците.

Значи, 6 работни дни трябва да оставам по 8 часа след работа (от 18 до 2 часа сутринта), за да мога да си свърша отговорно работата. Нямам нищо против. Консултантската ми тарифа е 20 лева на час. Конкурсът сбира благо по 40 кинта за участие на сайта. Обаче тия 300+ сайта по 40 лева, демек 12 000 пара не се разпределят сред журито, а както ме убеди ЖороВар – отивали за организация на мероприятието.

300 сайта разпределени на случаен принцип сред 15 журиращи се ядва. Но 300 на всеки – да си имаме уважението. И какво излиза? Или трябва да нацъкам на всички сайтове единици, защото нямам цял живот време за даряване, или да “информирам своевременно огранизаторите с писмо”.

Мор да тръшне тирана!

пп: Друг член от журито ми писа нещо като “какво се опъваш, да не си се съгласявал като нямаш време”. Това е смешно, колега. Аз подписвам декларация без детайли. Все едно аз да дойда в твоята фирма и да кажа “направете ми сайтче”, след което да поискам MSCMS и 20 човека да ми играят по свирката една година. А ти да си оферирал 6000 лева. Благо ли ти е сега?

ппп: А и почнаха тъпотиите – летят мейли за интриги и незнамквоси. Българска му работа.

Бат Стив, The Crocodile Hunter, звездата на Animal Planet, изродът с австралийски акцент, човекът „това е много отровна змия и никога не я настъпвайте по опашката, както съм направил в момента“… почина в трагичен инцидент с морска котка (скат). Ето ви повече информация. RIP, чичка! Мъчно ми е за жена му и дъщеричката…

Преди 2 седмици, когато се върнах от отпуска, бях обещал да пиша по тази тема. Обаче две неща ме забавиха. Първо, нямах време да подготвя 4-5 снимки, с които да илюстрирам. Второ, бях решил да дам малко време да се слегнат емоциите, защото иначе щеше да се получи една много дълга псувня към всички строящи по черноморието. Но сега на бистра глава ще пробвам да споделя мъката си…

Пред-пис: тъй като това блогиране се получи в титанично, можете да си го четете на части, позволявам!

За да ви подготвя за мизерията, разгледайте снимките. Положенито е трагично. От Мичурин нагоре има не малко къмпинги. Но почти навсякъде положенито е трагично. Нестинарка, Арапя, Оазис, Корал, Юг, Веселие, Смокините, Каваците… Пообиколихме.

На Нестинарка има работещ хотел, на който парадният вход излиза в един укрепен с талпи насип пръст, а двора е разкопано поле с прах и кал. На 20 метра от терасите, в които почиват туристи, се строи още един хотел на същия собственик. В късния следобяд почиващите се разведряват с веселото бумтене на бетонпомпата и псувните на строителите.

Един човек, който продаваше надуваеми плажни хави пред същия тоя хотел, ме видя да снимам и да мърморя недоволно. Явно неразбрал отношението ми се приближи и каза „Снимай, снимай къв убав хотел ни направиха тука! Догодина и ей там на празното още един такъв ще дигнат!“. Аз му отговорих, че това не е причина за радост или гордост, но той не ме разбра. А „празното“ е една тополова горичка, в която едно време се разпъваха палатки и каравани.

За хората по малките градчета на морето голям хотел = много хора. Надяват се по-големият поток да облажи местните. Но тия хотели като гълъбарници са за бедни немски туристи. Идват си алез инклузив и не мърдат от хотела, басейна и плажа.

Което ме подсети – дори да се абстрахираме от развалянето на къмпингите, ебава се мамата на плажа и плажуващите. Тъй като хотелите вземат от концесионерите отсечки от плажа, които набождат със шезлонги и чадъри – ужасът за всеки нормален морски фен.

И така с повечето къмпинги. На Арапя всичко е нацепено като пъзел от частни имотчета, на всяко караванка или мини-къщичка за лятото. Плажът е адски фул през повечето време, освен това често вади доста водорасли.

Нагоре Оазис го няма. Има някакво 5-6 звезди нещо в строеж. Корал – тоже в коша. Едно от най-готините места за разпъване – Юг – е и най-зле. Хем работи и пускат хора, хем им събират пари за къмпинг, хем строят хотел на плажа и няма условия за къмпинговане. Пълен абсурд. На една от снимките се вижда купчина пръст. Тя е от изкопа за басейн, който е напълно необезопасен, просто 2 метра дупка в земята. Наоколо тичат дечица, минават работници, хора се прибират с багаж от плаж… Строителен надзор, anyone?

Още по-нагоре също е забавно. Някакъв чичка, който явно е реститут на къмпинг Веселие, събира по 2 лева за паркинг, защото това му бил частен имот. Добре, ама не дава никакви документи – ни бележка, ни картонче, ни разписка. Ако ти откраднат колата – съжелявам! И никакви документи, разбира се! Просто си плаче за една данъчна проверка. Там спират по 20-30 коли на ден, че и повече. 2000 лева на месец от покрито с бурени неравно място. Без данъци. Nice.

Строежите продължават и още на север. До Поморие правят нещо огромно, многоетажно и повече приличащо на конгломерат заешки клетки, отколкото на курортен комплекс. Някъде около Ахелой подобен титан на модерната архитектура е в активен строеж (на тая снимка има поне 5 крана!). На входа на Несебър (първото кръстовище след кръговото за Сл. Бряг), в разгара на сезона, ни посреща приветливо гола фасада, а надписът долу просто показва дереджето на цялото черноморие – FOR SALE!

И не са само строежите. Заради тях непрекъснато има проблеми по пътя. Разбити отсечки, рязан асфалт, разкопано и незасипано, покапал бетон на бабуни, течаща вода, кал и прах. Мизерия. Примерно към Созопол, след като слезеш от главния път. Нещо станало с тамошния комплекс Санта Марина (заради който унищожиха декари борова гора и изринаха полвината хълм) и дай в 6 часа следобяд, баш когато хората се прибират в града или се връщат от плаж, да разкопаем едното от двете платна. Резултат: 20 минути опашка коли.

На Каваците отсреща тоже някой строи хотелче. Хубуу, ама не предвидил, че преди да се разстрои там обръщат рейсове. Съответно насипът с пясък определено помага да засядат превозни средства. М/у другото този рейс и с ТИР го теглиха, ама не стана – скъса се стоманената втулка на теглича. Още 10 минути чакане на опашка.

Та такива неща.

И тъй като реално Смокиня и Каваци са единствените два прилични къмпинга на юг от Бургас, напливът там е толкова голям, че в момента има повече хора разпънали по плажа, отколкото в самият къмпинг. И предни години винаги има народ на първа линия (демек под водата при първата буря), но тази беше ненадмината! Почти изцяло до Веселие стигат палатките.

Между другото, къмпингуващите не са бедни хора и изпаднали хипари, както си мислят повечето. Да ходиш на сериозен къмпинг (10 дни минимум) иска голяма кола, пари, екипировка. Не са рядка гледка компютри и големи колони. Почти всеки носи телевизор и хладилник. В колите, спрели до нашата, нямаше нито една по-стара от 5-6 години. Да не говорим пък за чужденците (чехи, поляци, германци), които идват с каравани за по 200 000 евро. Ако някой предприемчив българин се хване да направи един къмпинг по Хърватски или Гръцки образец, па с кеф да му дадеш по 20 кинта за нощувка, че и повече (в момента на Смокиня е към 13 лева за двама с палатка и кола на вечер).

И за финал нещо несвързано. Продавачите на плодове и зеленчуци, разполагащи сергии извън населени места. Не се вижда добре, защото сме далече на голямата опашка (20 минути чакахме), но това в далечината е тройна катастрофа, причинена от прасковеният глад на някой нерез. Не знам кой е повече за бой. Тия, дет спират, или тия, дет продават.

Ако имаше на 200 метра големи табели за пазар и ограничение на скоростта до 50 км/ч – разбирам. Само на три коли от нас един джип Audi Q7 (тва пък га успяха да го внесат) спря от 110 до 0 км за секунди и можеше да стане пореден спек. В крайна сметка, заради 5 кила праскови трима човека се бяха ударили яко, а още 200 чакаха на безкрайна опашка, заобикаляйки катастрофата.

За пет кила праскови. И после отивай на море, дето има само гълъбарници. Ем морето е всъщност хотел, ем се убиваш заради някое прасе ненаядно на праскови.

Имах добро намерение да спиша разни морски неща след отпуската, но нещо ме възпрепятства. Всъщност, две неща. Книгите Илион и Олимп на Дан Симънс.

Трудно ми е да изразя колко много ми харесаха книгите. Сумарно са близо 1500 страници в изданието на Бард, но ги прочетох за един weekend и няколко вечери. Това са книги за квантови технологии, богове като хора и хора като богове, за Троя и великата война, Елена, Хектор и Ахил, който преди битка се конти като Сюзан – жената на главният герой. Ако изобщо може да има главен герой в този разказ. За органични роботи, които са по-човешки от останалите по земята затворени и неуки игнорантни хора. За странни същества, пътуване във времето, телепортация, нанотехнологии, секс между Зевс и Хера…

Може би познавате Дан Симънс от поредицата за Хиперион. Преди много години, може би 10 или 12, когато излезе под номер 20 в поредицата „Избрана световна фантастика“, прочетох Хиперион. И почти нищо не разбрах от фабулата. Не може да се каже, че ми хареса. Заинтригува ме, но по това време още нямаше следващите книги и така Хиперион си остана в съзнанието ми като една неразбрана книга.

Сега смятам да я препрочитам. Цялата поредица от 4 книги, всъщност. Но както се досещате, типично по български, 2 от 4-те книги ги няма на пазара. (горчиво) Ха-ха. Затова може би ще си ги поръчам от Амазон. Ще дойде почти три пъти по-скъпо, но какво да се прави…

Да, знам, че обещах днес да пиша по друга тема, но нямах време да подготвя снимковият матрял, така че остава за по-сетне. Текстилец е нещо като съжалително и присмехулно нарицателно име за човек, който ходи на плаж с дрехи. Били те шорти, тениски, потничета, бански, бикини, шалове и прочее. Това име се дава на вече описаните субекти от нудистите. Но защо да са „лицемерни“ горките нещастни срамежливи комплексирани текстилци? (no offense intended; очаквам някой да каже none comprehended). Ето защо.

През последните няколко години започвам да обръщам внимание на една притеснителна тенденция. Или може би тази тенденция се появява чак сега, знае ли човек? Та, плажуващите текстилци от женски пол следват тези стъпки на лицемерно онудяване (ако мога така да изобретя едно глаголче за превърщане в нудист):

1. Цял бански и шал
2. Бански с две части (шал по избор)
3. Горнището развързано, полу-свалено или с отрязани презрамки, но винаги нервно подръпвано нагоре при забелязване на чужди погледи
4. Само долнище, но с длани на гърдите през цялото време, освен когато лежи на тях; тук е важно да се каже, че влизане във водата и подпличкване се прави с една ръка, докато другата крие гърдите
5. Само долнище, без други притеснения – практикувано предимно от мацки с идеални гърди, без никакви гърди или със каквито и да е гърди, но мутра с ланци до тях
6. Долнище, леко напъхано в задника, за да се разкрие повече… седалище
7. Долнище, напъхано в задника до състояние на тесни прашки

За мъжете важат само последните две стъпки. Но и при двата пола резултатите са фрапиращи, както визуално, така и психически (поне за наблюдаващите отстрани нудисти и обикновени хора въобще).

Поради необичайното (макар и логично) степенуване на разсъбличането, човек заприличва на някаква гротескна карикатура на амазонски тапир или дори далечен и изроден братовчед на зебрата. В екстремният вариант се наблюдават поне 3 разцветки на тен по задника, още поне 2 по тялото.

Сега няколко съображения.

• Разбираемо е принципен нудист да има разлика в изпичането. Аз примерно миналото лято имах, защото първо имахме работа по паркинга пред офиса и работих по къси гащи, а второ, защото ходихме доста по публични басейни, където ако си нудист те пребиват с камъни. Но тази разлика никога не е била толкова фрапираща, като това, което се вижда по плажовете. Предната седмица видях три шоколадови на цвят мацки, които имаха бели като мляко цици и на всичкото отгоре си ги криеха с ръце. За кой чеп са се друснали на нудистки плаж и са си махнали горнищата тогава?

• Разбираемо е да си на който искаш плаж и да си облечен както искаш (освен ако няма правила от концесионера). Свеждам пример. Човек отива на нудистки плаж с гаджето си, като тя е нормална, а той седи с бански. Втори човек, за да угоди, остава по гол гъз, крие се нервно и има 300:1 контрастно съотношение между загорели му колене и белнал се дирник. Бих уважил повече първия – спазва си принципите и не изглежда като смешник.

• Разбираемо е да не харесваш тялото си или да изпитваш притеснения. Но тогава вземи решение – стой си с бански и не се опитвай да съсипеш почивката си с нерви „ох ако ме види някой“ и техниката на Постъпателно Набутване (отнася се за банския в задника).

• И последно, само до някъде е разбираемо (с оглед на личното здраве и благосъстояние (чети: да не те набият някъде злостни пуритани)) нудист да се съобразява с текстилци в името на всеобщото разбирателство. Пример дадох по-горе със себе си и басейните.

Сигурен съм, че за всяко такова лицемерно текстилско поведение си има оправдание. Само че за мен точно тези оправдания са по-скоро причина да избягвате съответното поведение. Или са просто нерационални… Хората с двоен стандарт в принципите си много си падат по тия неща. Срам от познатото, страх от непознатото.

В общи линии апелирам всеки да прави каквото иска (на плажа), но нека е искрено. Ако те е срам, че ще те снимат докато доставяш орални удоволствия на мацката си, просто не го прави, вместо да се завиете през глава с хавлия и сегиз-тогиз да надзърташ нервно изпод покрова, потейки обилно се от жегата.

пп: Напомниха ми да добавя нещо важно. Не оставайте с впечатление, че всички текстилци са лицемерни! Ни най-малко! Но въпреки това има много такива, те са навсякъде около нас!

Лято е. Хората ходят по отпуски и правят разтушаващи душата упражнения, като преяждане с вратни пържоли и препиване с мастика. По блоговете взеха да се появяват описания на отпуски за по две-три седмици, похарчени хиляди левове в далечни и екзотични страни като Гърция, Турция и дори България, където и да е това. А моите почивки…

Моите почивки са разпръснати из годината на редица туфички от по два почивни дни (стават 4 с weekend-а) или цяла седмица (9 дни с weekend-а). Практично, а? Също така не попиват огромни суми пари, нито са планирани до последен детайл месеци преди това. Точно обратното. Но започна ли да говоря за страхотното прекарване, не можете да ме спрете… Тъй че няма да го направя; няма да тръгна по отъпкания път на самодоволното хвалене “моята отпуска беше по-готина от твоята”. Още повече, че тия хвалби са малко изкуствени и (според наблюденията ми по три приятелски и несвързани случая това лято) сигурно оплакването ще отнеме повече време, ако някой имаше доблестта да си признае. „Жена ми изхарчи сума пари“, „моя само се налива с бира и гъчи цаца“, „баджо помагай, карат ме да ходя на танци“, „не мога да го вдигна от плажа, само лежи и спи“, „квартирата беше гадна“, „никой от тайфата не искаше да се пускаме по пързалката“…

Тъй че ще резюмирам моята отпуска без много суперлативи и епитети и без много мърморене (защото нямаше такова).

От 29.07 до 06.08 включително прекарах близо 70 часа на плажа (в 6 от тези 9 дни = 10 часа), което включваше закуски, обяд, бири, забавления от най-различен, хъм… характер и могъщо наваксване на сън. Обиколката започна от Мичурин, продължи с оглед на къмпингите на север от там, докато се стигне до Созопол. Живях едва ли не на плажа няколко дни (палатка на Смокини). Приключих с отбиване за по един ден по роднини в Несебър и Банево, придружено с прилично преяждане. Финалът беше къпането в минералният басейн на град Баня в 18:30 на 06.08, неделя, на път за София. Единственото ми сериозно мърморене е, че не отидохме на Funky Town и оная рибена кръчма в Приморско. Майната му, животът е пред мен.

Кулинарни приключения нямаше, тъй като повечето хапване беше под формата на филийки с пастет и домат на плажа (или с Rama сирене и шунка). Все пак хапнах чернокоп на скара, пържен сафрид, домашно кьопоолу, пресни печени чушки в марината, пържолки от именовано прасенце (демек домашно), прясно варена ракия, вратни пържоли на огън на полянка, а за десерт – домашни меденки. Не се мина и без класическата закуска на сънливият махмур плажаджия – голям дюнер само с месо и домати и айрян. Този път пропуснах пицарията на братчеда Ники в Китен.

С две думи, получи се страхотна мързелива плажна отпуска и самият факт, че за тия 9 дни съм използвал общо 2 чифта къси гащи и 3 тениски, а колата се напълни с един пръст пясък, може да ви даде представа колко малко значение съм отдал на неща като дрехи или външен вид for that matter. В резултат придобих не лош тен и се чуствам крайно апатичен към работата си в момента.

Но стига за хубавото, искам да поговоря за лошото. За това ще отделя отделно блогиране, което ще се казва „Краят на южното черноморие“. Това сигурно вече ви подсказа за какво ще става дума. Утре. Сега отивам да си налея малка бира или мента. Ако трябва да перефразирам идолите ми Statler & Waldorf

– Въпросът е… какво е „краен срок за изпълнение“?
– Въпросът е… на кой му пука?!

Не се сещам да съм пътувал към София след отпуска (или друго случайно море) с кеф и нетърпение. И този път не беше изключение – първо не ми се тръгваше от морето, после не ми се прибираше в къщи… Спирката за цопване в минералният басейн на град Баня само малко подтисна омърлушването ми. Но пък снощи заспах с мисълта „кога ли ще ходя пак?“, а тази сутрин скочих и се огледах за хавлията и goggles-а, с надежда след малко да съм на плажа.

Ще се опитам да пиша по отпускарска тематика утре, сега отивам да направя едни спагети с пресен босилек и топено сирене! За сега ви давам две тапетчета да точите лиги.

През следващите дни няма причина да се връщате тук. Отскачам към родното Черноморие. После и други запои се задават и не съм сигурен кога ще има мегдан за писане. Поне ще опитам някоя снимка с дъх на моренце да пусна на крак, но без обещания 🙂 Айде, приятен успех на всички и докукане!

*Няма да се излъжа да напиша „Варна“ я! South Coast for life!

Ако някой от вас е живял близо до пазар „Красно Село“, едва ли не е чувал за старата механа, на която всички викаха „механата на Фантастико“ (защото е близо до магазина). След като миналото лято това заведение затвори и разпродадоха имуществото, сега отвори наново, при това с пълна сила.

За протокола: адресът е ул. Хубча 4, телефон 9794980. Намерете си го в БГМапс, ако чак толкоз ви напъва.

Та значи вървя си аз към работа по някое време миналата седмица и навсякъде по пътя едни плакати, на които в бързането разчитам само „механа“ и „откриване“. Ходих до центъра, по крайните квартали по задачи – не ги видях тия плакати. Брех, викам си, мааму стара, опасни хора са това механджиите! Издирили ме, проследили ме къде работя и от къде минавам и баш по моя маршрут налепили плакатите. Позагледах се тъй малко – като видях, че е на Хубча и се сетих веднага и се извиках „Еееей, механата отваряяят, ей!“, за ужас на разни хора, които чакаха на светофара до мен.

Та от този плакат подразбрах, че Ибряма и Гъмзата, пък и Петър Ралчев (който сигур по-малко го знаят хората, ама е известен акордеонист). Отделно за певица беше написана Ваня Вълкова, но името не ми говореше нищо, а и свирнята ме радва повече.

На 21.07, петък, към 19:30, с помощта на голямата капарираща сила на Петьо (който живее на 5 минути от механата), се курдисахме на една масичка в кьошето в подземието. Оглеждам се – ем уютно, ем широко. Прилично обзаведено, климатикът работи, камина има за зимата, солидни маси, мерудийки за ръсене и едно такова питейно и задушевно ти идва от вътре.

Интересна декоративна особеност е мазилката, в която има добавена слама, за да напомня малко на кирпич. Е, не напомня много, но придава един такъв суров и органичен вид, много подходящ.

Изкефи ме, че като си поръчаш ракия, момчето ти я налива от бутилката, на око. Както и солничките с мерудийка и чубричка. И кухнята, макар да ядохме почти… нищо. В куверта квото беше и отделно поръчахме пържени тиквички (бяха добре изпържени, за разлика от много места, където ти ги дават сварени) и нещо, наречено „Родопско мезе“ – език, шкембе, пилешко месо и малко зеленчук в глинено съдче. Блага работа. 18 кинта беше куверта: голяма ракия (Бургаска Мускатова – браво!), безалкохолно (айрян за мен, благодаря!), шопска салата (без лук за Пецата), едно плато суджуци и пастърми, голяма пилешка пържола и пържени картофи.

Да ви кажа, 18 кинта си струваха само да видиш и чуеш тия двамата – Ибряма и Гъмзата – как надуват. Малко им е тясно мястото вънка на механджиите, та затрудни хорото и тропането, ама не съвсем. Беше много непринудено и естествено. Малко ми напомни за ДНА-то в Бургас и концертите с RAtM, DED… Е не по музика, а по излъчване. Събират се разни музиканти и почват едни импровизации и надсвирвания и самите те се кефят и предават това на зрителите.

Та така… стига съм плещил. Беше много приятно. Оставям ви няколко снимки за спомен, няма да ги коментирам една по една, ще се ориентирате. Само два акцента: на кадър 2459 на заден план е управителят на Шейновската къща, да му пожелая успех в начинанието и в наше лице вече има четири доволни клиенти. И като казвам “наше”, имам предвид аз и тримата от 2429 🙂

пп: В кръчмето поех ангажимент към другарката Тони Лазова да пратя снимки. Е, пращам!

Стана 15 деня не съм писал. Има си уважителни причини, едната от които е брутална в абсурдизма си. Но не ми се говори за работа сега. Предният weekend прекарах на морето, тъй като баба ми Сийка стана на 80 години и това даде повод за семейна сбирка и запой. Ще ви пусна 1-2 снимчици утре, да уловите малко от атмосферата на Мичурин и околията. Айде, сполай ви!

Снощи по новините, които слушах с полвин ухо, казаха нещо в духа на „и тази година, както винаги, ще трябва да пишете на изпита със син химикал“. Това ме накара да се замисля, защо син, а не примерно черен химикал? Помня как едно време в книжарницата под блока ми в Бургас продаваха поне 3 месеца само черни, червени и зелени химикали. Някой знае ли каква е логиката на синия химикал?

Сега ще ви разкажа една кратка история на един ядосан от ненаучният подход на тази наука, която заслужава да я поставя в кавички, особено на родна почва.

Майкъл Крайтън е автор, който уважавам много. Не само заради стила на писане, а заради огромният рисърч, който подплатява всяка една книга, дори всяко фактче в нея. Когато преди около две години прочетох „State of fear“, в главата ми се дооформи и затвърди едно убеждение, което поддържах по-плахо години наред преди това.

Метеорологията не е наука, а врачуване за времето.

Тъй като не искам да звуча крайно генерализиращо, ще направя вметка, че това се отнася с най-пълна сила за родните шарлатани. Крайтън оставя впечатление в книгата си, че цялата метеогология е хубава занимавка със скъпи играчки, но дори след десетилетия с всякакви джаджи в небето, земята и морето, прогнозата за времето си остава нещо като хвърляне на боб и сухи чушки или гледане на чаени листа.

Разбира се, извинението е на лице и е старо като света – „Ми мноу йе сложну, дъйебеш Природа пуста!“. Аз съм толерантен човек и винаги съм оставял другите да си веят байряка и да си гледат кефа, стига да не ми пречат да правя аналогичното. Пръй квит искаш облачни модели, валежни прогнози и карта на вълнението на морето – докато си си у вас и си играеш в пясъчника, почти всичко е безобидно. Обаче да излизаш по национални телевизии и да говориш неща, които очевидно за всеки на мястото на събитието са измилица с неочакван край е просто нагло.

В петък сутрин (09.06) синоптиците прогнозираха за идния weekend, че по черноморието ще променлива облачност, засилена в късните часове от деня и превалявания, придружени с гръмотевици. По-лошото беше, че в неделя вечер, съобщиха че времето щяло да остане нестабилно и валежите да продължат, а облачността да намалява до разкъсана.

Подобен grim view of the universe бе споделян още от петък с краткосрочната (на теория – най-вярна) прогноза на Yahoo Weather, Weather.com, дори и родните чички от Метео.бг към БАН.

За голяма радост (и със сигурност – съжаление за гадателите на кристална топка, по прякор метеоролози), събота, неделя и понеделник аз и Дани прекарахме доста време на Несебърския плаж (както и в Каблешково и Банево) и не видях нито нестабилно време, нито разкъсана или каквато и да е облчаност, нито продължаващи валежи. Камо ли пък гръмотевици.

Намек за последното имаше едва в понеделник след 23:00, когато свърши концерта на Стинг и росна дъждец за десетина минути, който изсъхна на момента.

А най ме е яд, че когато най-сетне пекне слънце или шибне градушка, 100 човека гадатели скачат и викат „Ето, казахме ли ви, че ще вали/пече!“.

Е да, ама кога бе, джанъм?! Ай сиктир от врачки и лаици!

Единственият имен ден, който е официален празник в България. Ееей, благо са намазали тия Гошовци. Тъй като поемам след 3 часа да празнувам с един такъв и няма да съм адекватен утре, ще ми се от сега да пожелая на всички Жоровци и Гергини честит имен ден, милионери в евро и всички екстри! И приятен успех!

Да, добре, щом настоявате! Днес имам имен ден. Или поне така се говори. За първи път разбрах за това през 2002-ра, когато баща ми ми подари кутия натурален сок. От тогава никой нищо не ми е подарявал… Но аз така или иначе не го празнувам, тъй че сме квит!

Преди време ви уведомих за една партида книжлета, поръчани от Амазон. Е, в събота си получих още малко, пак от същото място (joint поръчка с бай Петко напраихме). Четири заглавия, две от които класически, едно – предстояща класиха и едно за забавление; ето ги и тях:

• Ambient Findability от чичко Peter Morville (съавтор в IA4DWWW, една от основополагащите книги в тази сфера; а и шефче в Semantic Studios)
• Don’t Make Me Think (второ издание) от Steve Krug. Тази книга няма нужда от представяне; ако сте чували някога думата ползваемост (usability), вероятно това четиво е причината.
• IA – Blueprints for the Web от кака Christina Wodtke, позната ви от Elegant Hack и Boxes & Arrows.
• И накрая (клишенце), но не на последно място – фанфари – Official Game Guide for TES4 – Oblivion!

пп: Обърнете внимание на съвпадението – в прежното книжно блогиране пиша, как Oblivion бил отложен за след половин година… 🙂

Обичам хубавите работи. Който ме познава – ще потвърди. Това със страшна сила важи за запоите и изобщо всякакви мероприятия в кръчмарските дисциплини. Сега ще говоря за това колко е трудна хубавата работа…

Купоните в къщи никога не са били на крак с пластмасови чашки с водка и солети – това за мен е олицетворението на ужасно напиване и е типично за студентските сбирки. У нас се сервират винаги поне две салати, различни мезета и предястия, солидно основно ястие, без да говорим за всички хрупки, ядки и прочее боклук. Отделно два-три вида домашнярка, винце, бирица, джента – според сезона, но има разнообразие и действието се развива на маса, всеки си има стол, място… За един повод преди 2 или 3 години имах вечеря за 20 човека (и достатъчно маси и столове за тях). Мисля придобихте представа какъв тип отношение търся и реализирам когато мога. Сега да си дойда на думата.

Тия дни се заговори за годишната голяма среща на ФлашБГ и, логично, мислите ми се завъртяха към организационните въпроси. Да оставим на страна, че на друг няма да му се занимава или че аз по принцип съм си притеснителен когато стане дума дадено нещо да се свърши добре, а не просто да се свърши.

Тъй като идеята е да се ходи на някоя къща в гората, дето само мечките и чакалите да ти гледат сеира, логично беше да се потърси в направление селски туризъм. След малко размисли синтезирах основните проблеми, които седят пред едно порядъчно селско напиване (става дума за напиване на село).

На първо място – аморфна компания. Може да варира от 8 до 28 човека, че и повече в крайни случаи. От тия хора всеки има собствено мнение по темата колко време да прекара. Някои искат две нощувки, някои – три, някои – една. Освен това говорим за weekend, най-много три дни ако има подходящ празник. Демек кратко време.

Разбирате, че дори само с тия три дребни спекчета вече сме елиминирали повечето (да не кажа всички) потенциални дестинации. Стопаните на къщите искат да знаят колко хора и колко нощувки – така си смятат парите. Освен това, ако мястото е предвидено за 10 човека, но дойдат 20 – другите 10 какво, да ги върнем ли? Не, разбира се! Но това е противно на логиката на стопаните.

Изобщо няма да отивам в посока по-специфичните нужди, като външна и вътрешна камина, дърва за огрев, основни кухненски уреди, някаква посуда все пак, достатъчно маси и столове, усилвател и говорители…

А на всичко отгоре повечето стопани са на мнение, че селския турист е градски и не знае ни как се цепи дърво, ни как се пали огън, ни как се пече пържола, ни как се мият чинии… И ти насажда трима човека персонал, които само дават акъл, сумтят и развалят кефа.

Затова и за мен “вилата на еди-кой-си” винаги ще бие тия селски къщи. Изобщо не става дума за парите. Пълна свобода на бройка, пристигане и заминаване, прекарване… Ето това липсва на родния туристически пазар. Къща, която се дава за малко дни за фиксирана сума, а колкото човека (и когато) се поберат – толкова.

Това е последното отроче на Бънглийския (бг-енг) език. Използва се, когато искаш да насърчиш някой да свърши нещо с неясен изход. В превод – “прави го и се моли!” или “давай и се надявай”. Примерно да моделира 3Д превозно средство без никакви насоки и да се надява, че ще го харесат шефовете. Или да нареже картофите на кубчета, но неясно колко големи и да се надява баш-готвачът да не го изфърли през прозореца, щото пропадна руската салата.

В офиса често казвам пръй и прей. Нормално, като ми идват с въпроси “а мога ли да пусна ей такъв на къстъм формат хартия на принтера?”, “а какво ще стане ако пусна тоя batch да се праи на сървъра?” и подобни. Ха честито интернационализация!