Author: Боби

Плажът на бившия къмпинг Веселие е много замърсен. Решили сме да го изчистим от боклуците. На доброволни начала, с наши средства.

Къде?

Предлагам ви да разгледате тази карта на региона.
На нея съм отбелязал някои основни обекти, за да можете да се ориентирате. Ако една снимка е хиляда думи, нека това бъде снимката (голям размер). Други гледки от мястото можете да намерите на картата на Фликър с търсене за Sozopol и малко скрол на юг до следващия залив. А ето за какви боклуци става дума: сметището на самия плаж (на фона е хотелът на Веселие), зарития с боклуци плаж в най-южния край на залива.

Как?

На две основни стъпки:

1. Оборка на плажната ивица, дюните и територията на бившия къмпинг. Боклуците се събират в чували, които се трупат за извозване.
2. Извозване на събраните отпадъци до новото сметище на Созопол. Наема се камион и хора, товарят се събраните боклуци и се носят в сметището. Правят се колкото курса е нужно.

Кога?

Няма фиксирана дата за момента. Идеята е оборката да се случи в началото на месец май, 2008 година. Тогава, ако си вземете два дни платен отпуск (29.04 и 30.04), получавате единадесет (11) почивни дни (от 26.04 до 06.05 включително). Също така, тогава е достатъчно рано, за да няма плажуващи (в края на май се появяват). Разчитаме и на хубаво време.

Кой?

В момента ентусиастите сме само двама – аз и Петьо. Дори никой друг да не се присъедини, вярвам, че за 3-4 дни можем да изчистим плажа, като остане само извозването. Всеки, който реши, че може да помогне помогне с нещо, нека се свърже с мен и да поговорим.

Как да помогна?

Най-много ще се зарадваме на съмишленици, които са готови да дойдат да дадат една ръка. Пари също не отказваме – ще са нужни за наемане на камион, работници за товаренето и оборката, чували, такса смет, табела “Този плаж беше почистен от едни добри хора” и по една тениска + бира за участниците.

Дори да не можете да помогнете с пари или участие, пробвайте това:

1. Всеки път, когато отивате на море, без значение къде, не оставяйте отпадъци по плажа. Събирайте всичко в някоя от останалите ви найлонови торби и го връщайте с вас в града. Това би било едно страхотно начало.
2. Така и така сте съвестни и си събирате боклуците… ще ви пречи ли ако вземете и ей онази бутилка зад камъка, както и тази полу-заровена консерва от пастет? Достатъчно е да отнасяте по едно чуждо боклуче. Кой знае колко други правят същото като вас?
3. Започнете да прилагате това отношение където и да отивате сред природата. Никой не очаква от вас да изкупите вината на всички замърсяващи хора, но си струва дребното усилие. Най-малкото заради усещането за едно добро дело.

Подробности

Тъй като в момента нямам представа дали тоя замисъл ще се осъществи, в каква част, кога и как точно (предстоят разговори и уточнения), за момента няма други подробности.

Подслон, храна, вода, време – това са неясни проблеми в бъдещето. А и в крайна сметка Созопол е на 6 километра. Дано стигнем до там да мислим за тия работи.

Това е накратко. Следете тази страница – ако има новости, ще ги добавям тук. И, да, знаем за строящия се на Веселие хотел. А сега следва лиричното отклонение.

Лирично отклонение

През последните 11 години не съм пропуснал лято, без да остана поне няколко дни на любимата ми черноморска плажна ивица. На 6 км южно от Созопол, заливът преди Дюни (Алепу). 2 километра плаж, 3 къмпинга. В началото, най-северно – Каваците. В средата – Смокиня. На юг – Веселие.

Първо ходих на Каваците, но спрях, защото плажът се развали. Десетки полу-законни строежи (застроиха Германката!) и липсата на канализация (познайте къде се излизат отходните води) превърнаха северната част на залива от кристално морско кътче в мътна и замърсена зона.

Почнах да ходя на Веселие, но спрях, защото върнаха земята на собствениците, които, (не)логично, решиха да загробят един от най-старите и обичани къмпинги по Черноморието.

Накрая се примирих със средното положение – Смокините. Разпъвам там палатката, ползвам банята, магазина и капанчето, но всяка сутрин извървявам 20-те минути по плажа до Веселие. Приятно е. Прибоят разсънващо ти мокри краката, движението и прясно изгрялото слънце те зареждат… В края на деня поемам обратно, обикновено в компанията на дългата ми сянка, хвърлена върху разбиващите се на пясъка вълни.

Обаче ентропията дебне. Последните три лета се наблюдава колосално натрупване на боклуци по плажа. От Смокини до нос Агалина – най-южната точка на залива. Чест прави на концесионерите на плажа на Смокиня, че събират боклуците, до колкото е възможно, all things considered. А тия all things са, че много хора къмпингуват по дюните и плажа, без да си плащат таксата. А много от тия хора не чистят след себе си.

От едно място нататък, обаче, никой нищо не чисти. Преди време добри хора бяха събрали и струпали някакво количество боклук на една голяма купчина с надеждата други добри хора да го извозят някъде, където и да е, само да не седи на плажа. Уви.

Както Пецата мъдро сподели, човек като види мизерия – прави мизерия. Плажуващите започнаха да си мислят, че купчината отпадъци е сметище и тя започна да расте, расте, расте… По-силен бриз ако се случи – разнася бутилки и цигарени кутии и торбички по целия плаж. И на следващия ден като дойдат гъзарите и видят по плажа боклуци… просто не събират своите, а ги оставят където им падне.

И така, един топъл есенен ден през лето двеилядо и седмо пийвахме биричка с Петьо и ни осени внезапен порив да направим нещо добро за това райско местенце, едно от малкото останали по нашето Черноморие. Дори да речем, че е с егоистични подбуди – да ни е чисто като отидем – пак ни се видя готина идея. Надявам се да се реализира…

Тук е моментът да направя лека връзка с другото блогиране по сходна тема – хотелът, който в момента се строи на Веселие. Когато го видях се обадих на Петьо да му съобщя скръбната вест. Той с много болка и разочарование каза “Еех, да бяхме знаели миналото лято, че ще е за последно… да останем повече.”

Тогава, докато обикалях около строежа, си мислех две противоречиви неща. Първо, може би този строеж е за добро – хората ще почистят плажа, за да е харабия за туристите. Така нашата идея отпада. Което ме натъжи допълнително – не стига, че ни вземат плажа, ами и не можем дори да си го изчистим!

А второто дойде като видях табелата с техническите данни на строежа. Пусков срок – януари 2009. Което ме притесни и зарадва. Значи строителите няма да приключат идното лято? И няма да изчистят? И ще има надвиснал незавършен строеж над плажа? А след малко – значи това лято няма да има заграден плаж за гостите на хотела? Няма да има спасители, шезлонги, чадъри, платен плаж? Значи може би това лято ще е “за последно”?

Така че в момента задвижваме идеята. Проучване за наемане на камиони, извозване на боклуци, такса смет, връзка с община Созопол да видим какво е дереджето…

Ако всичко друго пропадне (примерно не разрешат да се извозват до сметището, или искат някаква колосална сума, или има други административни спънки), аз лично съм готов да сберем боклуците от плажа в чували и да ги натрупаме на територията на бившия къмпинг Веселие, в дерето, което лятото пресъхва. Така поне няма да ги разнася вятъра обратно в морето.

Последното инфо

Все пак отиваме.

В края на януари бях в Бургас. Мои приятели ме известиха тревожно, че на територията на бившия къмпинг Веселие (върнат на собствениците преди няколко години и унищожен) е започнал строеж на хотел. Моментално цъфнах на мястото на събитието, за да се уверя с очите си в най-страшното. И се уверих – застрояват моя любим черноморски плаж. Преди да продължа с това блогиране ви предлагам да прочетете предното – за почистването на плажа на Веселие. Няма смисъл да повтарям фактите, така че прегледайте Лиричното отклонение и се върнете тук.

А тъй, пак здрасти.

Вървях по алеята покрай шосето, подминах Смокините и излязох на дюните на плажа. Щом се покатерих на първата дюна в далечината лъснха кранът, оградите, бетоновозите и строежът на ниво трета плоча.

Знаех, че този момент ще дойде. Още преди години, когато отивахме да разпъваме на Веселие, а ни посрещна разрушение и учтив циганин, който обясни, че това вече е частна собственост, още тогава знаех, че някой ден лакомите собственици ще вдигнат колосална постройка и ще заграбят плажната ивица.

И все пак се надявах да не дойде. Радвах се на всеки ден, прекаран на този плаж. Престоя на това малко парченце от останалия непокътнат черноморски рай беше най-очакваното събитие през годината. Винаги си тръгвах зареден, отпочинал, доволен, малко тъжен, но сигурен, че пак ще се върна.

Затова гледката на строежа ме накара просто да седна на дюната и да си поплача тихо за известно време. Слънцето, вятъра и морето ми съчустваха. Първото се показа за малко иззад надвисналите облаци и ме стопли, втория задуха по-силно, сигурно за да отвее тъжните мисли, а третото се разбунтува, явно недоволно от отношението на хората към него.

В крайна сметка отидох до хотела, вървейки по прибоя. Морето протягаше вълни към мен и успя да ме намокри обилно (след изсъхване едната ми обувка се разлепи). Направих 2-3 снимки и това беше; честно казано нямах желание за повече.

UPDATE: Оказа се, че табелата с техническите данни не била за този обект. Всъщност, нямала нищо общо. Ето коментарът, който хвърля „успокоителна“ светлина. И тъй като с мен се свързаха от четири новинарски медии, две от които ме разпитваха за експертно мнение по правни и строителни въпроси, искам да заявя нещо ясно, с големи букви.

Нямам връзки с никакви природозащитни организации. Нито с инвеститори, строители, юристи, държавни институции. Не работя за никоя медия.

Нямам представа законен ли е този строеж или не. Честно казано – не ме и интересува. Знам от (прекалено) близо за много незаконни начинания по Несебър, Мичурин, Влас, но съм на мнение, че нищо не може да се направи с методите, които аз предпочитам. Законови и правови.

Просто споделям с всички вас тъжният факт за поредния отекъл роден плаж. Надеждата не е умряла – ще чистим плажа и лятото ще разпъваме пак на Смокиня. Но е тъжно, че се разрешават подобни строежи, защото така губим и малкото, което ни е останало. А то наистина не е много. 🙁

Обиколих обекта в търсене на задължителните технически данни. Намерих една „табела“ и се изумих доста. Не разбирам от строителство, но ми се вижда странно адресът на сградата да е “УПИ 10, кв. 46А, зона В-17, ул. Враня, район Сердика, град София”, вместо реалното “На плажа на къмпинг Веселие”. Има ли сред вас вещи лица, които могат да разяснят положението? Да не се окаже внезапно, че строежът е незаконен? Щото в такъв случай похвати има много и различни…

Наличието на този строеж, обаче, не ме е обезкуражило съвсем и за момента почистването на плажа все още е на дневен ред. Искам да се възползвам от всеки предоставен момент на този плаж. Така че ще си го почистим, лятото ще си летуваме там, пък нататък – каквото сабля покаже.

Кой знае, може би този хотел ще е за добро. Може би няма да преградят плажа и да го направят платен. Може би няма да набучат чадъри и шезлонги. Може би ще го чистят редовно. Може би ще определят място за къмпинг и ще направят публична баня и тоалетна. Може би дори ще харесат цялата нудистка тайфа, която се изсипва там всяко лято….

Да не спирам да мечтая – май това е моята New Year’s Resolution.

Илийката повдигна въпрос, по който съм мислил да пиша доста пъти – за гледане на телевизия. Е, изпревари ме. Писал съм обстоен коментар, четете, пък и коментирайте, да стане приказка.

Предната седмица ми изгоря бойлер. Тъй като в квартирата съм със спряно парно и централна топла вода, може да се каже, че изгоря Бойлерът. Макар че „изгоря“ е неправилна дума. Нямаше пожар, дори нямаше пушек и миризма на бакелит. Много по-зловещо стана.

Бях го оставил включен през нощта, както обикновено правя, за да ползвам нощната тарифа и да имам вода на сутринта. По някое време чувам капане – викам си, мивката капе, мързи ме да ставам, да си капе. Малко по-късно започна едно чучуркане, както казват в нашия край – цицириса вода. Докато се надигна, прерасна в шуртене.

Отивам в банята – от всякъде в горната част на бойлера блика вода и тече по тялото, облива ел. ключа за включване и тече по пода. Панирах се, че всеки момент ще избухне, сривайки последния етаж от блока, като преди това ме електрокутира с добре прицелен токов удар.

Изключих тока централно, спрях водата към бойлера и пуснах чюшмята да източа малко вода/налягане. Еля спря да тече. И от тук започна епопеята „Бойлер“.

Няколко дни по-късно излязохме с баща ми и Берлингото да купим нов и да го монтираме. През тия няколко дни следваше престой и къпане по чужди къщя… Та отиваме самонадеяно към Техномаркет до Метро, на Цариградско, че имахме работа така и така нагоре по печатниците.

С изумление открихме, че няма нито едно свободно място на целия паркинг за стотици коли. Накрая паркирахме едва ли не на поляната. Влизаме вътре – един гигантски надпис в духа „уважаеми клиенти, няма да има ник‘ва стока преди нова година!“ Магазинът фраш с народ, а консултантите седят и се мотат. Отиваме на бойлерите – три момчета си разказват вицове. Викам – брех, момци, я що ‘ора тука, обслужвайте! А те – е ми то няма смисъл и ми сочи разпечатани на принтер А4 листи, които гласят неща като хладилници Гореньие не ще има преди 10.01.2008, микровълнови няма ‘ич, нидей търси тауавизори – няма и прочее.

От общо 5-те вида бойлери (2 Теси и 3 Дипломат), които харесах, нямаше нито един в наличност, освен мострите. Препоръчаха ми да проверя след нова година. Аз им препоръчах да дойдат да ми изтъркат петите с пемзата.

Не мога да разбера какво правеха всички тия хора там, ако няма нищо в наличност… В смисъл… никой не правеше така: влиза – а то няма стока – излиза. Мотат се, оглеждат, четат табелки, все едно наистина ще си купят нещо. Нъцки.

От там насетне обиколихме още магазини, докато накрая в Технополис станах свидетел на интересна гледка. Един пич търчи с тесте листи из магазина и крещи СКЛАААД! ПОСЛЕДНО ОТ СКЛАДААА! Оказа се, че носи инфо какво всъщност има в склада. Така успях да намеря бойлер, който да го има в наличност. Една бройка. Взех я изпод носа на злостна лелка, която изглеждаше по-закъсала от мен, ако се съди по телесната миризма.

В крайна сметка заимах бойлер, честито баня и всичко останало. Но за последните два-три дни получавам рапорти от колеги и познати, тръгнали по различни покупки – килим, посуда, декорация, спално бельо… Магазините са ошушкани здраво; пресилено е да се каже „никъде нищо няма“, но все пак подхожда на драматичното положение. Оня ден едни двама се сбиха за последната заря е реплика от магазинче за илюминации в центъра.

Явно вярно ще излезе проучването, че над 1 000 000 000 (милиард) лева ще се похарчат в татковината по празниците. Недоимък и мизерия, тва е.

Сега, обяснявам няколко факта.

1. Има един човек на име Джефри Зелдман
2. Той е написал една книга, на корицата на която е самият Зелдман със странна шапка на оранжев фон – Designing with web standards (която е преведена и на български)
3. На Цветница тая година се бяхме напили на Бойково
4. С бай Радо, като едни web standard радетели решихме да спретнем малък tribute
5. Наскоро един друг човек, Douglas Vos, се вдъхновил от нашето творчество и създал Blue Beanie Day – ден, на който поддръжниците на уеб стандартите ще носят сини шапки, за да изразят мнение. Цитирам: Show your support for web standards and accessibility. Please join us on Monday, November 26, 2007 in celebrating “Blue Beanie Day”.

Е ми тва е. Ликуй народе! Поредната победа за пиянството!

Боби
Гледал ли си http://www.ketelone.com
Там има една секция Демонстрации
Просто не е редно да се показват такива неща по време на работа

ЖороВар
демонстрациЙ

Боби
Барманът е луд
Тоя човек може да ме убеди да пия арсеник он рокс

ЖороВар
ще се просълзя

Боби
Мноооо благ е
Като прави Отвертката просто… сърцераздирателен
Прави Мохито с водка!!! Еххх
За кво ми беше да се занимавам с тия компютъри…
Трябва да се върна към барманските си корени
Sent at 1:31 PM on Monday

Петък, събота, неделя. Откарахме ги в троянския край.

По-точно в хотел Света гора (има си кратко описание), в Орешака, на няколко километра от Троянския манастир. 50 кинта струва къщичка на вечер. В нея има две стаи – спалня с двойно легло и “хол” с две единични, маса, 4 стола, кухненски бокс. Всяка има тераса с още една маса и столове. Баните са нови и хубави. Има външни камини, навес, пейки и маси… На 15 минути пеша от няколко кръчми в Орешака, на 15 минути с кола от центъра на Троян. Блага работа.

Стига технически данни. Неделя се падна Петков ден, та един вид трябваше да се уважи Петьо, който, противно на очакванато, не се казва Петър, а и е кръстен на дедо си Петко. Та посетихме две механи, и двете харни.

Първо „Горски кът“, в Орешак. Хубав интериор, приятно обслужване, добра храна, уютно, каминка и прочее. Там ядохме едно нещо, на име „Хайдушки саби“ или подобно. Ще видите снимките като ги кача. В общи линии една голяма дървена носилка, отрупана със салати, пърленки, гарнитури, месо на 4 шиша… Напънахме се и 4 човека + 2 жени, та го изядохме, макар и малко зорлен да дойде накрая. Предимно заради двете бутилки „Троянска Отлежала Сливова“ със салати за предястие.

В събота вечер ударихме центъра на Троян и новия гранд хотел или нещо такова. Пак Троян се казва. И механата там – и тя така. Хитро, няма що. Там механата е повече ресторант, въпреки различните интериорни хрумки. Далеч не е толкова уютно, има много повече празно пространство, на което се вихрят страсти. Музикалното оформление ни втрещи с последователна жива музика (Ивана, сръбско, гръцко), AC/DC (правилно четете), българска естрада, хора… Манджата беше добра и – интересно! – тази механа не беше по-скъпа от онази в Орешака.

Пецата почерпи вечерята и получи общо 3 подаръка – Powerball Neon, тениска със щампи (ЧЕРВЕНА ТОЧКА) „путка с уши“ отпред и „пичи въшки“ отзад, натурален кожен овчи калпак – последен писък в овчарската мода. Жалко само, че саламура не можахме да сдобием…

И двете вечери направихме донапиване и наргилета след механите. Установихме, че ментов тютюн и 1:1 вода + заарска мастика (черен етикет, 55 градуса) докарва интересни ефекти във главата и дъха на облак. Нафта, според Хунта. Три наргилета на куп, вервайте ми, са ефективно камуфлажно средство.

Дойде ни доста блага идея за нов сайт/услуга/бизнес. Домейнът за него вече е регистриран и току виж някой ден се хванем да го реализираме. Е те тогава какво кръчмарство ще започне – „просто си викам дано, дано….“!

На тръгване посетихме една полу-реставрирана римска крепост – Состра, ще я видите на снимките. Пещерата „Съева дупка“ ни се изплъзна заради ремонти по пътя, но нищо, аз така или иначе съм бил там, макар да нямах сапунерка по онова време и снимки няма…

И това е то, резюмето. Качил съм на Фликър част от снимките„, като повечето имат смислени описания, които доразвиват историята. Алекс също е качила. Аз ще допълня до няколко дни колекцията, защото в момента са предимно природните снимки, а екшъна оставих за накрая.

Една скучна и тъжна история за моят загубен GSM. Ако не ти се чете – няма нужда, вече научи фактът.

Първият си GSM получих преди по-малко от 2 години, като подарък за рожден ден. Е га ти подаръка, просто начин, да те контролират останалите. Както Стилян (и не само той) често е казвал, аз бях един от малкото хора в тоя контекст (възраст, сфера на работа, интереси, социално и финансово положение) без мобилен телефон.

Обаче на тоя телефон просто не му потръгна. Още на първото лято го засипах с пясък и някои от клавишите хрускаха. Това донякъде се оправи, след като го изтървах в една дълбока локва на паважа. Явно част от пясъка се поизми, но пък се затлачиха други копчета и спряха да издават щракащ звук. В промеждутъка го изтървах два пъти от високо и редовно го подхвърлях (без да искам) – забравям го на леглото и като дръпна рязко шалтето, телефонът излиза в орбита. В резултат, при най-малкото сътресение, примерно да го подхвърля на бюрото, апаратът се разглабяше автоматично на три части – телефон, капаче, батерия.

Вчера се разделих с него, мисля окончателно. Или го изгубих, или ми го откраднаха. По адски тъп начин, за което много се ядосах. Не толкова на загубената вещ или парите, а просто заради последователността на събитията. Не съм привързан към него, номерата (95%) ги имам sync-нати в Outlook, та единственото незаменимо нещо са 10тина appointment-а и рождени дни, които ще пропусна.

Вчера трябваше да отида да си дам наема за квартирата. Турих една аларма да ме подсети да взема парите, за да мога да отскоча директно след работа. Подсети ме, но вместо да я изключа, просто snooze-нах за един час (следващата стъпка е 12 часа, което ми е много). Идеята беше през деня да се подсещам и да не си направя план за вечерта, несъобразен с предаването на наема.

И на всеки час алармата дрънваше, аз отлагах един час и така. Само дето след обяд ми се наложи да изляза от офиса и си забравих телефона. При което той е звънял много упорито, както си трябва. И като казвам звънял, имам предвид вибрирал, защото съм си курдисал гесеема по дефолт да вибрира.

Когато стана време да излизам за наема, реших да прослушам хазяите за последен път. И по-добре се, че се обадих. Смениха мястото на срещата и идеята беше да се обадя като стигна, за да се намерим. Поглеждам – нямам батерия. Грабнах стария телефон на баща ми, който, за щастие, беше зареден и излетях от офиса.

На Пирогов цареше хаос. Във връзка с изборите за кмет са почнали ремонти на сума места и там движението беше сведено до около 1.5 ленти за целия булевард. При това от разни чички, които поставят павета. Работете нощем, за бога, не в час пик! Видях, че закъснявам и направих още едно обаждане, да ме изчакат. Падна ми батерията.

Набързо преместих SIM картата в телефона на баща ми и в тоя момент се сетих, че номерата са ми в апарата, не в картата. Аз не помня моя си номер, какво остава на другите. За щастие, в апарата на баща ми имаше номера на брат ми, който, пак за щастие, още беше в офиса, та ми прати номера на хазяйката.

Някъде между Руски паметник и Македония движението просто спря. След 5 минути нервно потропване платих на таксиджията и хукнах към метрото. Бяха ми нужни 25 минути да измина 1.6 км с такси по централен софийски булевард и 10 минути за 1.2 км пеша, до метрото. Пеша си почти ДВА ПЪТИ по-бърз от автомобил. Go figure.

Половин час по-късно, когато посягах към раницата си да извадя парите за наема, изтръпнах. Единият от трите джоба беше отворен.

Парите бяха там. Портфейлът и фотоапаратът също бяха на място. Но моят верен Siemens C75 го нямаше.

Дали някой е мушнал ръка в блъсканицата в Метрото или аз съм забравил да закопчея раницата и телефонът е изпаднал още в таксито – не зная. Но това е телефон без карта вътре, чиста печалба. Едва ли някой ще сложи негова карта, ще види номерата, ще се обади на някой от листа (примерно Brato, Mama или Boss) и ще каже „А бе намерих тука един телефон…“

Е, честито!

През четирите почивни дни бях на морето. Мисля това беше последната морска палатка за тази година (освен ако не даде 35 градуса следващата седмица – тогава отивам пак). Това си е традиция – няколко дни през септември по родните места…

Няма тълпи туристи, морето е бистро и спокойно, слънцето не прижуря болезнено по обед, вечерите не са задушни, по кръчмите и баровете има повече места… Мда, блага визия. Може би това подейства и на Пецата, който предприе подобно почиване предната работна седмица, с риск за бизнеса. М/у другото, такива отпуски се отрязяват зле, защото после влизането в релси е трудно. Което всъщност не е толкова зле, ако не ти се работи така или иначе.

Та така… За „затваряне“ на сезона предприех три ударно-благотворни дни на разтуха, на пук на дългата работна седмица.

Четвъртък – 2 големи Стели в Оливс по работа, след което във Вселената: 2 × (100 джин + 100 мента) + 2 × 100 ром, това с тоник и Редбул. В последващите танци успях да халосам яко архитектурен елемент от интериора с лакът. Боли. Не съм сигурен кога точно се прибрах, но помня, че беше пеша.

Петък разпускахме у нас с дружки. 2 × (100 джин + 100 мента) + 1 литър бира и наргиле. Коко успя в устрема си да омеша няколко вида тютюн и стана нещо като ментово-ягодова череша. Така са младите – пийнат 4-5 бири и го удрят на творчество.

Събота започна с една нежна кръчмичка (2 × Троянска сливова с айрянче), след което 6 часов маратон на Авеню (5 × 100 билков Собиески). От 00:00 до 04:00 – доле на диско, хаус и черно, после до 06:30 – горе, на харабия. Моминско парти, бахти… Няма да коментирам, за разлика от познатите, които подходиха тактично с „що, шса омъжваш ли?“, „ааа и ти ша излизаш гол от тортата?“, или коварното „и ти кво, ша ги дебнеш да се напият и после…?“ С Ицето се разминАхме тоя път, но нищо, другия път ша почерпи 🙂 !

Ами това беше. Ще цитирам едно мое блогиране от преди 3 години:

Уетото свършИ (с ударение на последното „и“), както казват шопите. А тука един шоп в офиса разправя, че уетото свършИло още от края на май месец, когато се изля един дъжд тридневен. После като фана студа преди 2 седмици и вика „Я казАх уи ви, че уетото свършИ!“.

Сега настава сезонът на младото, леко газирано винце, сиренца и кашкавали, биволска луканка и имамбаялдъ. Че после иде ракиено време и греяно вино и пелин и пушена сланинка… не ми се мисли що матрял има за уважаване още!

– Ееех, тежък е животът на данъкоплатеца! – рече бачо Боко, па припряно попи с пачавурката потеклите лиги при мисълта за печено прасенце и кана червено вино до камината…

С майка ми обсъждаме развитието на родословното дърво, което съставяме на Geni.com. В един момент аз се присещам за една моя втора братовчедка, която се казва Петя и очевидно фамилията на баща ѝ е Дубаров. Следва извадка от чата:

Boby
Ама те много хитро са я кръстили Петя Дубарова!

Мама
Хич не е хитро, защото Петя Дубарова е първа братовчедка на Кирчо Старши. А Петя е кръстена на дядо си Петър. Просто съвпадение.

Boby
Ама поетесата е първа братчедка на Кирчо ли???

Мама
Да, от един род са. По бащина линия, щом фамилията му е Дубаров.

Boby
Е га ти… чудесата на интернет!
Ако не беше тоя сайт едва ли щях някога да я науча тая връзка… В общи линии излиза, че баш Петя Дубарова е първа братовчедка на първи братовчед на майка ми.

Събота и неделя прекарах на палатки до северната страна на язовир Белмекен. Малка и приятна компания, огънче, готвене на жар, домашна ракийка и прясна салатка с много сирене, хубаво време, изворна вода, разходки из околията, спане на припек на поляна с мащерка и жълт кантарион, малки пъстърви на плиткото, миризма на борова смола…

Много благо, като цяло. Саворин с розмарин, зехтин и лимон беше част от храната. Пилешки пържоли – другата част. Салатата беше елементарна – домати, краставици, чушки, сирене, зехтин. Но, както винаги в планината, дори най-простите неща ти се услаждат много. Узо с диня за следобедна закуска и мента с тоник за разхлаждане след разходката в посока предела Рила / Родопи.

Downside e могъщия студ вечер, комбиниран с вятър. Температурите спадат до 5 градуса, а след 16:00 следобед всяко скриване на слънцето = 10 градуса моментално понижение. На южната стена (Белмекен е особен с фактът, че има две стени, а не една, както повечето язовири) има по-малко вятър, но пък има и толкова много народ, че е криво.

Малко random информация:

• На южната стена е спортната база, която работи на хотелски начела. 17 лв на човек на вечер. Ремонтирано наскоро.
• Има път, който обикаля целият язовир. Западната дъга е асфалтирана, по-къса и права, подходяща да потичате сутрин няколко километра. Източната – по-криволичеща, черен път и прекрасна за разходки. 1:30 часа по нея с умерен ход между двете стени.
• Навсякъде по източната дъга има изворчета, от които можете да си налеете вода. Не носете тежки туби.
• Драснах малко бележки върху сателитната снимка на язовир Белмекен в Гугъл Мапс. Дано са полезни на някой.
• За предварителен рисърч можете да си свалите топографски карти на региона. Интересуват ви парчета K-34-072-2 и K-34-072-4.

Гледайки с половин око The Making of That’s That по MTV, хванах Snoop Dogg да обяснява за pimpin’ хватки. Едно нещо ми хареса като лаф, следва свободен цитат:

I can go home, take off all these clothes, all this fine jewelry, and I still be me; I still got game, ‘cuz the pimpin’ is in me, not on me.

Умно, тате, умно. И колко (не)вярно за всите родни гъзета… Без игра просто не минава хавата.

Днес, около 6:00 сутринта, вървях бавно из Студентски град и с отнесено изражение гледах изгряващото слънце. Мислих си за две неща, които съм чувал многократно и в които самият аз съм убеден.

Първото ми го каза един порядъчно пиян, 30-тина годишен студент преди години. „Ако не си живял в Студентски град – не си бил студент!“

Във второто съм се убеждавал лично много пъти. Студентски град е яко място за купон и гадно място за живот.

През 1998-а, когато дойдох да работя в София, някои от приятелите ми бяха приети в МЕИ или УНСС, та се изхакаха на общежитие в Щутгард. Бая време съм потрошил там, макар предимно в часовете от 18:00 до 08:00. Стаите, столовете, типичната студентска романтична вечеря за двама – един хляб, една майонеза и два кренвирша…

Тогава нямахме толкова пари за кръчми и дискотеки. Обаче беше купон след купон: на един етаж има сума стаи – все някой ще прави купон. Или на другия етаж. Или в съседния блок. Беше нужно само да мине човек по улицата и от където кънти музика от избушени Респромки и домашно стъкнат усилвател – хлътваш и готово.

Сегашната ми гледна точка е малко по-различна, но реално пак е същата. Там е лесно да стане купона. Кръчмите са една връз друга, буквално. Има бясна концентрация на барове, клубчета и дискотеки. Има много млади хора, да не кажа, че всички са такива. Има достатъчно денонощни магазинчета и места за манжда (потръпвам при мисълта за ужасТните хави по Манджа Стрийт, но, предполагам, в 4 сутринта, след бутилка водка, няма голямо значение какво точно набиваш).

Не знам защо, но в центъра дискотеките ми изглеждат по-строги и официални, а в Щутгард – айляк и разбрани хора. По-лесно минава ако счупиш 4 бири на пода, а ако настъпиш някои в мелето, срещаш разбиращи (и доста пияни) погледи. Отделна тема са мнозинството мутри, които някак не се набиват на очи в Щутгард, сигурно щото не са мнозинство.

Друго нещо – примерно в Брилянтин или Алкохола или дори в Шугър, като вземе да става към 4 сутринта и почват едни залитания музикални, на които в Бургас им викаме „Мумчета, ньие чи въ гоним, мъ ши митем!“. Варум, бе, джанъм? Купонът сега започва! Снощи, тъй де, днес, в Авенюто, към 5:00 горе чалгата се вихреше яко, макар тълпата да беше оредяла, а долу пускаха мощни бързи хаусове. На Джим Бийм черните партита – спомням си миналото лято как се наложи към 5:30 да ме теглят аверите насила да си ходим – пускаха Дре и Биги и бях решил да седим докато охраната не ни набие и изхвърли.

И още нещо интересно / хубаво – в Ст. град винаги виждам познати. Най-често съвпадения, но все пак… Снощи видях 4 лица от гимназията, които не бях срещал от, сигурно, години. И то в същото барче. Краставите магарета се надушват, явно.

Вървейки бавно и мислейки си тези неща (и опитвайки се да хвана такси), разглеждам наоколо. Широко отворени, превъзбудени и блеснали очи на хора, танцували 6 часа. Зомбирани типове, които вървят и спят. Една мацка повръща зад спирката на рейса. Пич по потник седи на бордюра и си брои стотинките. От прозорец на един блок полита голяма черна торба с боклуци и влажно шляпва на плочките до градинката. Двама пикаят по стара, разбита кола. Рейсът надава мощен клаксон, разбуждайки случайно заспалите, след като се разминава на сантиметри от трима, които са се хванали през рамо, ходят на зиг-заг по шосето и пеят „А сечаш ли се лепи громе мој…“. Идилия.

Налага се да направя едно уточнение към второто нещо от по-горе. Общежитията са гадно място за живот. Тълпите пияни и беснеещи младежи само допълват картинката. Предполагам, в някоя нова кооперация, далече от старите блокове, за препоръчване не на пътя от/към някоя дискотека… може и да е благо да лапне човек едно апартаментче. После – празник всеки ден..