Гозба с балучка

Знаете ли тая думичка – балучка? Преди 6-7 години като доФтасах в Шоплука бях много изумен да разбера, че и в тоя край така се вика на едрия арпаджик.

Тези малки лукчета (не по-големи от 2-3 см. в диаметър) са особено подходящи за задушаване в глинен съд в компанията на крехки мръвки. Мисля беше преди 3 години за рождения ден на жената сготвих заек в гърне с балучка и гостите бяха шашнати от деликатеса.

А то какъв ти деликатес… И тъй като наскоро напипах на пазара новата реколта (ако може тъй да се рече), а в момента не ми се намираше заешко (щото си купувам заешки бутчета или цял заек от Метро; убуу, ама нямаше последнио път), реших да изимпровизирам цялата работа с пилешко. Тъй и тъй беше фанало студ миналата седмица…

За гозбицата ще ви трябват: пиленце към кило и полвина, може и само бутчета примерно; балучка, обикновено в торбички по кило идват; 3-5-7 глави чесън на вкус; една водна чаша червено вино; тучно червен пипер; дафинов лист и пиперче на вкус пак.

Вижте сега каква проста работа е… Пилето, осолено, напиперено с червеното пиперче и разпарчатосано (а може и цяло!) джаскате в глиненото гърне. Балучката я миете и махате само най-горната ципа – някой ще каже, че небелен лук го карам да туря в манджата – е баш тъй йе! Чесъна го роните на скилиди, миете както е с люспите и хряс в гърнето. Люсвате винцето, останалия пипер и подправките. Разбърквате хубаво, захлюпвате добре (аз ползвам комбинация от фолио и глинен капак) и печете в продължение на 2-3 часа. Поне.

Проста работа, ама вкусна!

За музиката, метаданните и сортирането

Всеки от вас има и слуша музика от някаква форма кодиран или компресиран формат, който поддържа метаданни – mp3, vorbis, flac и прочее. Тъй като наскоро се наложи да правя малък рисърч за клиенти на тема компресия на звук, музика и реч, използвах възможността да се осведомя по-подробно и за метаданните, които могат да се асоциират с тези формати. Какъв въпрос веднага изникна пред мен…?

Ще дам за пример най-популярното – емпетройките и техните ID3 тагове. Тези тагове представляват метаданни. С тях лесно може да се опише в дейтали всеки файл, което да последва в подходящо сортиране, класифициране, подбор и т.н.

Име на песента, на изпълнителя и на албума, година на release, жанр, композитор и прочее – това са все данни, които можете да въведете за музиката си. Ако имате едни добре описани файлове, това би позволило да ползвате Media Library функциите на всеки мултимедиен плейър като WMP, WinAmp…

Там ще получите една спретната колонка с изпълнители, за всеки изпълнител брой албуми, които имате, за всеки албум – брой песни. По този начин се прерязва омразната ми практика да си разглеждаш папките на харда и да си драгваш която намериш за добре до плейъра.

Докато експериментирах и четях за форматите на описване ми хрумна един явен недостатък. По подразбиране всички програми сортират музиката в библиотеката по изпълнител с приоритет. Но какво се случва във варианта с официалните компилации, саундтракове на филми и сборните албуми?

Случва се лайно! Иначе казано – shit happens! Ако пуснете OST с 12 песни, всяка от различен изпълнител, ще получите в Музикалната си Библиотека 12 изпълнителя с по един албум с по една песен всеки. Мега тъпня.

Излиза, че имаме нужда от едновремено сортиране по албум и по изпълнител. Което не може да стане в познатите ми няколко програми. Принуден съм да търся заобикалки около този голям и объл камък.

Примерно специален плейлист (или филтър), който показва определени изпълнители с приоритет на албума. Или филтър, който показва само OST и компилации. Добре, ама как да укажа, че нещо е компилация, като жанра примерно е соул?

Виждал съм примерно два MP3 плейъра – ми те имат същото отношение – artist first, album second. Утре да речем и аз си взема и няма да е добре, ама никак, защото реално не мога да си изслушам един саундтрак на спокойствие.

Тъпо ми е. Представях си идеален свят с перфектно описани музики (отделих сума часове за преглеждане и описване на няколко хиляди песнички), а излезе, че чисто решение няма. Твърде очевидно е това проблемче, че да е незабелязано и неадресирано… Някой нещо да е чул/чел/видял по въпроса?

Hayao Miyazaki

Навярно нищо не ви говори името на Хаяо Миязаки. И аз не го бях чувал до скоро, макар и да бях гледал някои от произведенията му. Той е известен японски аниматор и режисьор на анимационни филми. С какво ме впечатли?

Това, което много ме изумява във филмите му е наличието на камари концепции. Невероятни превозни средства, странни растения, невиждани бойни техники, симпатични същества – във всеки филм намирам по нещо, което никога не съм виждал и не съм си и представял дори. По подобна причина чета фантастика, но филмите на Миязаки бих определил като сериозен фентъзи реалистичен наивизъм.

Има способността да превърне елементарни неща от живота в поучителни истории и да ги разкаже по много достоверен начин. Скучното прави необикновено, сериозното – тъжно, веселото – приказно.

Най-популярният му филм в България е вероятно „Mononoke Hime“ (imdb), „Принцеса Мононоке“. Завъртяха го по малките кина преди няколко години. Страхотно зрелище.

Едно време по рентите се намираше „Nausicaа of the Valley of Wind“ (imdb), но едва ли ще си го спомните преди да го видите, защото отново концепцията е уникална.

Друго, което съм гледал е „Laputa – The Castle in the Sky“ (imdb), както и „Tonari Me Totoro“ (imdb), което се превежда като „Моят Съсед Тоторо“, също и „Sen to Chihiro“ (imdb), което за белия свят носи заглавието „Spirited Away“ и последно – „Howl’s Moving Castle“ (imdb).

За всички тези филми информация можете да намерите и на ей този прекрасен фенски сайт.

Тези шест филма ме очароваха и макар и качеството им да е съмнително на места (тъй като са много редки ги диря само от Муленцето, а и там е трудно) съм си ги записал за поколенията.

Характерно е присъствието на малко момиче в главната роля във всеки от филмите. Дали това ще е Мононоке – момичето от дивото, което се опитва да спаси природата от настъплението на индустриализацията, дали това ще е Наусика, която иска да покаже на оцелелите след апокалипсиса хора, че лошото е добро, дали това ще е Шиита и желанието ѝ да открие летящия замък, дали това е Сацуки, която търси изгубената си сестричка Мей, дали това е Кихиро, която с добротата си иска да спаси омагьосаните си родители, или пък е малката Софи, превърната в старица от лоша вещица и влюбена в противоречивия магьосник Хаул…

Работите на Миязаки не са за всеки. На някои могат да се сторят скучни, на други – предсказуеми, на трети – прекалено детски. На мен обаче ми харесват, а ако от моите писания и инфото по сайта, който ви казах, сте добили някаква представа и имате желание да пробвате – впрягайте Мулето 🙂 !

Евтино или скъпо?

Наскоро водих лют спор с познати и колеги по темата за евтиното, което излиза скъпо и обратното. Моята теза беше, че това правило може да се сметне за абсолютно вярно само при условие, че количеството на наличните пари граничи с безкрайност. Останалите случаи са частни и не е редно да се обобщава. Ето и няколко примера…

Обувки. Счупиха се тука да ми рекламират разни скъпи кецовки BK, Converse и прочие. Тия били издържали 3 години, пък тия 5 години! Ми добре, ама мойте летни обувки струваха 25 лева, изкараха точно година (лято, есен, зима, пролет) и са колкото подходящи за костюм, толкова и за ходене на плаж. Ако един чифт BK струва 130 лв, ми че той трябва да да издържи минимум 5 години и тогава да почнем да сравняваме! Освен това, за един сезон обувките се вмирисват. Да не говорим пък, че им минава модата и аз нямам желание да нося по 5 години едни и същи обувки всеки ден. Сега какво – да дам 1000 лева за волски цървули и да ги завещая на децата си ли?!

Автомобил. Новата кола била много по-добре от старата. Добре, вземи си един Голф на нафта, последен модел с екстри за 45 000 лева и имай 3 години безплатен сервиз. На четвъртата година ще изпращи я помпа я нещо друго и хоп – 5000 лв отскок. По-добре всяка година си купувай 6-годишна кола и я продавай, даже и далавера може да се завърти!

Компютри. Аз имам една теория, че компютърните компоненти се делят на два вида – любителски и професионални. Любителските от своя страна във всеки един момент имат три основни пазарни групи – оптимален минимум, оптимална среда и оптимален максимум. Не мой ми твърдя, че ако дадеш 3000 евро за компоненти, пък после лежиш на стари лаври 3 години, ще направиш по-умен ход от това, да дадеш 1500 евро и после на 12 месеца да даваш по още 500 евро за 3 години.

Не е приложима тая практика навсякъде… И понякога единственото, което кара хората да правят глупости е тъй названият ignorance. Сетих се и друг пример…

Плащане за външен вид. Винаги съм се учудвал, когато първият фактор, влияещ на избора за стока с практична насоченост е външния вид. Не е редно това. Ако си избираш картина, тапет или украса за елхата – добре, но ако си купуваш мебели, бяла техника или да речем палатка – зле!

С очите си съм виждал (© Ahmad ibn Fadlan) как хора предпочитат холна мебел за 3000 лв, вместо за 1600 лв, заради формата на дръжките или текстурата на фурнира на вратичките. Тениска от синтетика, един цвят дюс, за 40 лв от ЦУМ, защото пише на нея някаква марка и била поръбена с бял конец, вместо за 12 лв чудесна 100% памук тениска със щампа от БГ производител.

Аз обичам да споря. В гимназията ме изгониха от кръжока за дискусии, щото много спорих. И с кеф ще поспоря с всеки, който може да ми предложи поне няколко разумни аргумента защо, примерно, Петьовица иска кухненски шкафове за 2000 лв (при обща площ на бокса 2 кв. м., за която примерно Арон ще ти сметнат, че повече от 800 лв няма как да излязат шкафовете), или пък защо колегата иска cd case на двойна цена (която е обоснована само от прозрачността на кейса).

И под разумен аргумент нямам предвид „ми щоту йе готину!“…

Булгара

Тия дни от някъде изпаднаха няколко файлчета с музиката на родната формация Булгара (да не се бърка с Булгаро). Както вече съм споделял, доста скептичен съм към родната музикална продукция, но в този конкретен случай останах очарован. Вероятно заради фолклорното звучене.

Ето това е най-изчерпателната информация, която намерих за тях из нетя. Групата уж е от 2002 година сформирана, а едва сега издават албум. С кеф ще си го купя, което ще е вероятно прецедент – първия ми оригинален диск на български изпълнители.

Музиката им е някаква смесица от фолклорни мотиви, изпълнени на автентични инструменти, електронни семпли, джаз импровизации и всичко това поднесено с доста приятни, модерни аранжименти.

Подобни неща съм засичал тук-там по JazzFM, пък и до някъде Теодоси Спасов с неговата агитка правят в този дух работи, но музиката на Булгара е някак си много жизнена и… убедителна.

Можете да чуете (мисля го имаше на мп3-бг или на мбокс-а) едно изпълнение – Задръстено хоро, а по и фрий-тата има туй-онуй, но аз лично ще се хвърля на албума, стига да излезе. Успех на музикантите.

Funky Town, Бургас

Ето един предмет, който има силна сантиментална стойност за мен – VIP карта за клуб Фънки Таун в Бургас.

Получих я в десети клас, лето 1997. Голяма гордост ми е.

На това място сме прекарали грубо казано към 100 невероятни вечери (че и сутрини) в продължение на около година и нещо, две – почти всяка събота, а понякога и петък. Там се запознах с Бони, който, в ролята си на DJ, ме запали по R&B и сродните музики. От него ми е и картата. После, обаче, пича замина за САЩ, после почнаха едни реконструкции, после затвориха Фънкито, после го отваряха на нови места…

Но нищо не може да се сравни с оригиналното клубче, атмосферата и хората вътре, както и с времето, прекарано там.

Ако отидехме в неделя по-рано, барманите ни черпеха задължително, защото тайфа от 10 човека прави заведението да изглежда пълно. В Бургас по онова време беше честа практика за потенциалните посетители да погледнат през входа дали има хора и ако няма – отиват на друго място. А често се е случвало като затваряме заведението призори, да ни дадат по една бира за изпът… Музиката… Момичетата… Ех… (изпада в носталгични мисли)

Риба на фурна

Някои хора не уважават рибата като храна. Други я харесват само пържена. Аз пък мисля, че само морската риба става за консумация (все пак от морето идем), но я харесвам приготвена по какъв да е начин.

Пържена, печена на скара, панирана, на фурна, на чорба, маринована, веяна, сушена… Не подбирам. И ето, че онзи ден сготвих риба на фурна. Някои му викат на това риба-плакия (то така пише и в рецептурника за обществено хранене), ама не е баш същото. Основното е, че се готви на фурна в йенски съд или в дълбока керемида. При това похлюпено или завито с фолио.

Рибата (която може да е всяко средно едро мезе – скумрия, карагьоз, чернокоп по-едър или съответно лефер много дребен и прочее) се изчиства, разполовява по дължина и и се насолява добре. Главата се оставя – не само заради естетически съображения, придава и вкус.

За всяка половинка риба нарязвате по една голяма глава лук на полумесеци или на шайби, приготвяте и по около 50 грама черни маслини без костилка, а като подправка – едно кардамомче, щипка черен пипер и по желание – розмарин или мащерка. Освен това трябват и домати. Аз използвам домашните, които представляват изпарен доматен сок с цели парчета домати в него, но предполагам всяка консерва подобна става. Въпросът е да не е много рядко, защото и лукът пуска вода и става варена рибата, а не печена.

Та значи, омесвате лук, маслини, домати и подправки в керемидата (или в една купа), поставяте рибата и я покривате частично с тоя бъркоч. Завивате с фолио (а ако ползвате йена – захлупете с капак) и печете на силна фурна. Аз пекох на 4 долу, 3 горе.

Няколко случайни мисли – ако завивате керемидата с фолио – направете дупки с нож, да може да се изпарява водата. Преди да извадите (когато решите, че е готова гозбата) махнете фолиото или капака и запечете за 3-5 минути. Освен това, лукът не трябва да става на каша, даже е добре да хрупка леко. Друго – ако рибата ви не е много мазна, спокойно намажете с олио съда, в който печете.

Някои хора (предимно старите по морските села) имат склонността да казват, че всяко ястие с маслини е „по гръцки“. За тази рецепта не съм сигурен по какво е, защото съм си я изимпровизирал :). При всички положения риба ли е – добре става. Ето ви и фотос на готовата гозба.

От тука – там!

Предната седмица в края най-накрая се преместих. За квартирата става въпрос. Следват случайни размисли…

Когато живееш 6 години на едно място, започваш да се привързваш. Почваш да го наричаш „дом“ и „в къщи“, чувстваш се сигурен, когато си вътре и в кризисни моменти искаш да се върнеш там. Това за мен беше квартирата ми на Нишава 17.

В края на миналата година хазяите ме известиха, че няма да продължаваме договора за още една година и да стягам багажа. В първия момент бях разстроен, притеснен, подтиснат… После преминах през непукизъм, небрежност и дори изпитах малко радост, че ще сменя атмосферата.

Спекът настана, когато се обадих на три агенции да търся ново жилище. Списъкът ми с изисквания беше доста подробен… Да се намира в точно определен регион (при това малък), да е необзаведен, да е след ремонт или нов, да е над 65 квадрата, да не е над 200 евро наема… Всяко от тия неща си има сериозна практическа обосновка – не мислете, че съм капризничил.

От общо 8-те имота, които огледах, едва 2 вършеха работа, а на единия от тях наемът беше брутален… В крайна сметка се озовах с договор за наем на апартамент в блок, който е на една спирка от предишната ми квартира. Няма да говоря за плюсове и минуси или да анализирам, фактът е, че просто нямаше друго решение, вервайте ми! И аз се изненадах колко малко апартаменти има, които отговарят на търсенията ми…

Развитието в спека дойде с пренасянето. Както може би (не) знаете, аз имам пълно обзавеждане като мебели и техника. И тия мебели са пълни с разни неща като дрехи, книги, дискове, посуда и прочие.

Дребните неща бяха пренасяни на около 10 курса с домашния Опел Корса и на 4 курса с Форда на мой приятел. И пак останаха разни неща… Мебелите и техниката носихме на 2 курса с доста голям микробус. В пренасянето се включиха общо 8 мъже и две жени. И само за микробусните курсове отиде към 4 часа… Представете си как трябва да свалите 3 секции, 2 гардероба, 2 маси за хранене, кухненска мебел, спалня, сума бяла и черна техника и 20-тина кашона с предмети от трети на първи етаж (по стълбите) и после да ги качите на 12 етаж (с асансьор).

Великия спек ме удари, когато след преместването влязох в новата си квартира и видях в едната стая едва ли не пирамидална конструкция с основа целия под и височина 1 метър, която беше изградена от всичките ми притежания. Без да броим мебелите… До ден днешен (седмица по-късно) все още тази купчина не е разпределена по местата си.

За финансовата страна на нещата няма да говорим, мисля ви е ясно… Предплащаш наем, още един наем за депозит, после и полвин за фирмата, после всички разходи по преместването и накрая се оказва, че това трябва да се подмени, онова да се поправи в новата квартира и парите изчезват яко дим. Отиде ми ъпгрейда на видео картата…

И така, вече знаете защо не пиша особено активно напоследък. С повече късмет до края на месеца ще се стабилизират нещата.

Полярен Експрес

Let’s spread some Christmas cheer! Съжалявам малко, че не гледах този филм баш по Коледа, но не можах да се сдържа! Детето в мен напира за подаръци, а дядо Коледата – за курабийки с мляко.

Много ми хареса този филм. Препоръчвам ви го – на вас, приятелите и потомството. Ако нямате време да четете повече, стига сте чели, а се юрвайте да гледате. За останалите:

Лично аз никога не съм вярвал в дебелия чичка с розовите бузи. Помня как с брат ми, да сме били на по 9 и 5 години, си навивахме часовника за 5 сутринта и ставахме да видим какво Лего е оставил баща ни под елхата. Отравяхме подаръците, играехме си с Легото, после го затваряхме обратно и на закуска се правихме на мега-изненадани (макар и доста сънени).

Въобще съм бил възпитан в един дух на реализъм, така че не съм живял в разни измислени светове и не съм си мислил, че някой минава през комина да оставя подаръци. Още повече, че за да мине през комина на апартамента в Бургас би означавало да отвинти една 3-тонна решетка на шахта и после да се просмуче през активния филтър на аспиратора в кухнята.

По същия начин и за Коледата… Като бяхме малки с брат ми, големите семейни сбирки ставаха на 30-ти, 31-ви, 1-ви. На Коледа доста често изобщо не е имало събитие, само препирните кой ще изяде гадното жито и сърмите с лозов лист, а баща ми (когато си беше в къщи), който ядеше месо по онова време, само се облизваше за сандвич със пушен врат и пържола на фурна.

Обаче точно филми като Полярния Експрес ме карат малко със завист да гледам на западните обичаи, големите семейни сбирки, чашите с топло какао пред камината, коледни песни, празни чорапчета, Скрежковци по покривите (за справка – Skipping Chistmas на John Grisham), Рудолф Червения Нос и все такива веселби. Малко да съжалявам, че при нас няма такива традиции в празнуването на този празник, който е чудесна възможност за семеен запой, пък бил той и постен.

Особено много ми хареса аналогията на „вярването във Коледата“ – ако чуваш празничните звънчета (предимно в главата си), значи още вярваш в Коледа и носиш в себе си Коледния дух. Това е едно доста добро обяснение дори за децата – всичко е само един сън, но докато чуваш звънчетата – Коледа ще има смисъл за теб.

Полярният Експрес няма да накара вас или децата ви (ако са практични по природа) да повярвате в Санта Клаус, елфи, летящи еленчета или съществуването на хай-тек фабрика на северния полюс. Но носи страхотен коледен дух, представен с невероятно добра анимация, история и заснемане (грубо казано). Малко тъжен, много коледен и особено приятен филм.

Семейство Невероятнови

Ще споделя няколко кратки мисли за един филм, от който останах много очарован и препоръчвам на всеки – The Incredibles.

За тези, които вече свикнаха с циничните ми прегледи на филми – този път ще бъдете разочаровани. Едно на ръка, че в този филм няма клецня, която да описвам 🙂 …

Няколко много интересни въпроса поставя тази анимация на Пиксар. Какво става, когато някой супер пич вече не е супер? До колко рутината на обикновения живот разгражда иначе интересното съществуване на поредица от постоянно повтарящи се кадри от черно-бял филм? Какъв е смисълът на живота и как да се стимулираме да го търсим? И дали Бънди е бил супер герой, но после се е оженил и ето на какво е заприличал?

В крайна сметка поуката е „да се научим да живеем нормалния си живот, който не е гаден, а просто ние си го правим такъв“, но като цяло филмът е много оптимистичен и забавен.

Интересното е, че докато разните предни неща на Пиксар (като Немо и сие) бяха ориентирани някак си към по-детската аудитория, Incredibles си е направо социална драма с комични елементи. Ако беше заснет с истински актьори и много специални ефекти щеше да има същото въздействие. Да, има разни дреболии, на които дечурлигата в салона ще се хихикат, но по-голямото послание е насочено към майките и татковците.

Мда… както казах – препоръчвам на всеки да го гледа. Дали заради чистото удоволствие от страхотната анимация, дали заради моралните питанки, дали заради детето, което реве „Искам в Макдоналдс и да гледам „Феноменалните“ или ще се насера в гащите!“ – вие си решете. Но не го пропускайте.

Кисело зеле с ориз

Тези от вас, които са чели редовно стария блог, вероятно знаят за моята безгранична привързаност към киселото зеле в най-различните му форми. Също така знаят, че кисело зеле с ориз и месо е любимата ми гозба за зимен сезон.

Като цяло предпочитам кисело зеле с ориз и свински ребра, ама с повечко месце по тях. Също така страхотно става с патешко месо – крила или бутчета. В краен случай и по-мазно пиле ще свърши работа.

Всъщност, вчера стигнах до life-altering прозрението, че съм готов да ям дори ПОСТНО кисело зеле с ориз (чувам вече ужасените ви възклицания). Ето колко силна е любовта ми към комбинацията кисело зеле с ориз! Готов съм да се жертвам за каузата с постна манджа!

Вчера правих патешки бутчета с кисело зеле и ориз. Не може да се отрече, че си сипах две порции от зелето с ориза. Не може да се отрече и фактът, че след като изядох всичко си облизах чинията – акт, който по принцип презирам и асоциирам само с разни по-низши създания.

Как приготвих гозбата – преразказвам накратко, че пак огладнях само от мисълта… Първо патешките бутчета както бяха замразени ги сварявам под налягане за 30 минути в подсолена вода и в компанията на дафиново листче + черно пиперче на зрънца. През това време киселото зеле се нарязва на предпочитани форми (някои харесват „Малката кибритопродавачка бере гъби по нощница“, но аз се придържам към класическото „На ленти“). Почиства се и се измива ориз. Зелето в моя случай беше една малка зелка, разформирована и натъпкана в компотен буркан, а оризът – чаена чаша.

В тава се омесват зелето, ориза и 2 пълни супени лъжици червен пипер, от които може едната да е пикантен (на вкус). Поставят се сварените бутчета, залива се с получения бульон и се пече. Това е.

Сервира се задължително с маса люти чушки, по възможност мариновани или поне запечени. проточва лиги Ето, знаех си, прияде ми се

Крал Артур

Средновековната детска приказка за Крал Артур и неговия голяяям и дъъълъг… меч никога не ми е допадала особено. Напоследък се нароиха разни вариации и пермутации по темата (по телевизора ги показваха), които ептен избиха на сапунка от Пуерто Рико.

Основно ме притеснява в тази приказка цялата фееричност, божественост и захарната глазура. Ричърд Гиър сред тон и половина балхадин клеца жената на Шон Конъри, който пуска брада на облата софра. Глигани се въртят на шиш в топли каменни зали, където рицарите показват играта „Скрий Меча Отзад“. Не става така.

Искам да видя агония, искам да чуя чупене на кости, искам кръв, хляб и зрелища! Може и пасти за народа!

Затова и историята в този филм ми допадна много повече. Не знам до колко историческите доказателства, за които се споменава в началото на филма, са достоверни, но не ме и интересува особено. Важното е, че за мен така разказана историята изглежда истинска. Или поне по-истинска.

Ще ви резюмирам филма… Артуриус и рицарите от облата софра са разни прошляци и нерези от поробени от римляните нации (реално те не са никакви рицари а просто римска кавалерия). Трябва да служат 15 години в армията и после са свободни (а сега се оплакваме от 9 месеца казарма, а?!).

После идва коренното население на Британия – диваци, които се боядисват много арт със сини боровинки и ходят полу-голи. Водачите на диваците са мега-яко брадясалия Мерлин, който е просто селски шаман и Гуинивер, която се откроява като неприлично привлекателна, епилирана и стреляща с лък сред тълпата туземци.

Накрая идват саксонците, които се опитват да презвемат Британия с 5000 човека (оптимисти!), обаче не са предвидили туземците и в частност Мерлин и Гуинивер, както и римляните и в частност Артур и тайфата конеездачи. Шефът на саксонците е много готин обрасъл тип с благ поглед на палач или касапин с 45 годишен стаж. И прилича малко на The Undertaker (ако Гробаря беше на 55+ години). А синът му е един келеш, дето мяза на шопски гъзар със смешна брадичка.

Та историята се разказва приятно, сбито и съдържателно на фона на непрекъснат кьотек между тия три групи. Римляни бият туземци, туземци бият саксонци, римляни бият саксонци… Накрая на римляните им става тъпо и напускат Британия, щото и без това времето е шибано, саксонците биват избити от туземците под водачеството на Артур и Гуинивер (която носи интересен прототип на сутиен, наречен от мен удачно „цицостис “), след което провъзгласяват Артур за крал (?!), а последния се жени за Гуинивер и бива венчан от изкъпания Мерлин.

Не мога да кажа, че съм разбит, но определено съм доволен от филма. Най-накрая the down and dirty версия на тази приказка!

Гарфийлд

Подозрителен филм за дебелата, мързелива, себична и игнорантна котка. Реално е котарак…

Както вече казах – това е един подозрителен филм. Ако е адресиран към много малките, вероятно те няма да намерят нищо смешно в него (е, вероятно МНОГО малките ще се смеят на каквото и да им покажеш). По-големите ще го пропуснат, защото на днешната младеж не им отива да гледат анимация. А още по-големите ще се подхилкват тук и там, но ще им стане доста тъпо.

Сюжетът е съшит с дебели бели корабни въжета. Но това как да е; кой ти гледа сюжет в днешно време. Кака Дженифър има невероятната способност при всяко излизане от чисто новото Волво С80 да е със все по-къса пола и по-подрусващи се гърдички. Джон е прекалено амбициозен и някак не изобразява добре персонажа, създаден от Jim Davis преди десетилетия.

А Гарфийлд… От къде да започна… Най-очевидният провал във филма е фактът, че котаракът излиза доброволно от къщата, за да търси куче (за кучето няма да говоря, но не са избрали правилна порода и това е!). Гарфийлд като цяло е доста деен и непрекъснато в движение. Това не е характерно за него. Би трябвало през повечето време да седи неподвижно и да размишлява защо се е натъпкал така, че вече не знае дали е сит или гладен.

Хареса ми как са направили модела на котката, но пък от друга страна с тия кумпютЪри вече се правят чудеса. Вероятно маалко по-тънки крайници от нужното имаше…

А най-много ми хареса моментът, в който Гарфийлд изпраска бесен танц с коментари на „Hey mama“ на Black Eyed Peas (както и при „I feel good“). Не беше типично за котка с такъв характер, но беше най-забавния момент заради синдрома на танцуващата мечка, за който говори Алън Купър – хората се дивят на факта, че мечката въобще танцува, а не забелязват, че тя всъщност само се поклаща тромаво.

Та така… Диалог няма, сюжет няма, ефекти почти няма, негри няма (за справка (най-горе)), има крачка и друсащи се гърдички на Дженифър Хюит и дебел, не толкоз мързелив, не толкоз себичен и не толкоз игнорантен котарак, който прави два танца.

Спомням си преди много години как с нетърпение следях дневния комикс на garfield.com. Днес проверих и се зарадвах, че пълният архив е все още там! Е, интерфейса малко ме притеснява с тия Флашове, ама нищо.

Тези кратки комикси са много повече Гарфийлд, от колкото филма… Препоръчвам ги за разочаровани от филма.

Кавички

Тия дни зачекнах темата с кавичките и уеб представянето им. Ето какво излезе…

В българския език правилните кавички са следните – за отварящи (леви) се използват две кавички, text baseline подравнени и отворени (обърнати) на ляво; за затварящи (десни) се използват две кавички x-height подравнени и отворени (обърнати) на дясно. Можете да видите правилното изписване в този пример на Wikipedia.

В Unicode стандарта, това са символи с номера 201E (отваряща) и 201C (затваряща). Можете да ги намерите (заедно с други пунктуационни символи) в тази таблица в PDF формат.

При въвеждане в HTML документи се препоръчва да се използва цифровия код за тези кавички, който е съответно 8222 и 8220 за отваряща и затваряща (добавя се &# преди числото и ; след него). Друг вариант за добавяне са кодовите имена – bdquo и ldquo (отваряща и затваряща; добавя се & преди името и ; след него). Могат да се извикват и с клавишна комбинация alt+число – alt+0132 и alt+0147 (отваряща и затваряща; използвайте цифрите на numpad-а).

Първоначално си мислех, че браузърите имат някакви различния в интерпретацията на тези кавички, но явно това не е проблемът. Проблемът се състои във факта, че при определени шрифтове точно тези кавички изглеждат ужасно. Един от тези шрифтове е широко употреблявания Verdana. За да тествам с тоя-оня шрифт направих една проста страничка с няколко примера.

Там може да се види, че като цяло серифните шрифтове нямат никакви проблеми, monospaces не е наред работата, а от несерифните Verdana и Lucida Sans Unicode засират положението. Дори Impact се държи много добре.

Тъй като за блога ползвам Требушет, кавичките излизат добре – „ето, правя демонстрация“. Тъй че препоръчвам, ако държите на кавичките да избягвате Вердана.

пп: От бате Гена линкове по темата:

§ 104. Кавички

§ 62. Екранна типография

ппп: От същия бате един CSS код, който ползва псевдо-селекторите :after и :before, което пък ще рече, че не работи под IE:

blockquote {
    quotes: "\201E" "\201C";
}
blockquote:before {
    content: open-quote;
}
blockquote:after {
    content: close-quote;
}

Криворазбрана еманципация

В днешно време жените се емарципанизират. Или нещо подобно. Подозрителното е, че май-май и те не знаят що ще да рече тая реч…

Разбира се, разглавието е заигравка с Криворазбраната цивилизация. Защото май точно тъй се получава и при средностатистическата средновъзрастова среднокласова среднобългарска жена.

Тя говори за еманципация. Което неминуемо насочва към женските права и към феминизъмът. Обаче май само говори, а не разбира за какво става дума. Както се казва във филма „Зона Замфирова“ – „От куде извади тая реч, бре, могаре Йорданско?!“

Ей го, вчера една колежка има рожден ден. Идва и черпи с банбони (готин лаф). Пожелавам туй-онуй и питам коя година е родена, за да мога да я запиша в Outlook като контакт с рожден ден (Outlook не иска да приема рожден ден без година – което пък е логично, защото ти нямаш всяка година рожден ден, а просто го празнуваш всяка година). Брех като се тръшна тая ми ти колежка – как съм можел да я питам кога е родена! Измърморих една тиха майна изпод мустак и зарязах.

Обаче после на почерпката с уиски (или както казва дедо ми – виски) „Чернио Коч“ и фАстъци темата за годините се зачекна отново. Не трябвало, видите ли, да се пита жена кога е родена. Ми добре, като се подписва трудов договор – какво? Или като иде за виза – какво? Хората ти казват „Ааа, ясно, вие сте зодия Дева, друго не ни интересува! Срамно е и е неудобно да ви питаме коя година сте родена, ша знаете!“

Започна лют спор… Един колега, който очевидно не го интересуваше темата отбеляза, че друга колежка имала пъпка на челото или нещо такова. Тогава моментално излезе ново постановление, че не е редно да се дискутират недостатъците на една жена, защото било обидно.

Рядко се вбесявам повече от случаите, когато ме предизвиква човешката глупост, ignorance и тъпоглавие. Значи хем искат еманципация, равни права и не на дискриминационното отношение, хем искат специално внимание и захват с кадифени ръкавици. Значи може жената да казва „Виж са какво си прасе!“, но е обидно мъжа да каже, че жената има пъпка. Отбелязването на явен факт е обидно, но същевременно изричането на явна обида е факт.

Идеше ми да шибна по два шамара на всички псевдо-еманципантки и да ги пратя да пасат трева. Защо еманципираните жени искат да им се отваря врата и да им се правят отстъпки заради голям бюст? Защо на мен никой не ми прави 20% скидка от сиренето или патладжана заради месестия ми бухалковиден (© Петьо) кур?

Бесен съм и има защо! Като кажа, че с тия обувки счетоводителката прилича на Малкия Мук, 5 жени ми скачат на главата защото съм бил много груб. Ама зимата като пренасяхме тия 3 тона мрамор и като изсипаха тия 8 кубика почва в двора, та я разфърляхме по градинките и заваля пороен дъжд, та тогава можеха да плещят (е)марципантките, че миришем на пръч и че сме омърляни като прасета. И това не се водеше за грубо. А къде беше вашия задник с надпис „Аз съм модерна феминистка“ като разпределяхме лопатите, а?!

Да не говорим, че коча мирише повече от пръча и тогава никой не миришеше на пръч, на коч или друго домашно животно. Миришеше на мъж.

То и бащата на Гошо го уволниха, щото влязъл в стаята на шефката, където шефката и някаква друга пача се греели на калорифер, който духал отдоле-нагоре, и казал „На тоя свят само две неща миришат на вмирисана риба и едното е вмирисана риба.“. Ама аз никой не уволних, щото мириша на мъж, нали?

Е те това ако не е специално отношение – здраве!

Пилешка крем-супа

Тези, които ме познават, знаят, че не съм фен на супите. Депресирам се, когато се налага да се храня с лъжица. И въобще такива воднисти субстанции, жалки извинения за съдържателна манджа, хич не ми ги предлагайте. Дори таратора си го поръчвам в чаша, за да мога да го пия.

Предната седмица, обаче, направих нещо, което минава за супа. На доста приглушено осветление и при полу-заспал наблюдател, страдащ от астигматизъм. Имам предвид, че можеше да се яде и с вилица. Но аз се прежалих и ядох с лъжица. Poor me.

Как направих самата супа… Първо нарязвам на ситни кубчета към 500 грама пилешки гърди. Мариновам ги със сол, сок от един лимон и счучкан бял пипер. През това време нарязвам гъби на кубчета, обелвам и нарязвам половин кило картофи. Приготвям си и още един лимон и сметана.

В тенджера поставям по една лъжица олио и краве масло и загрявам. Поставям пилето, запържвам докато се стегне и добавям половин литър топла вода, след което захлюпвам и варя за 10 минути. По желание може да се добави и кубче пилешки бульон (ама внимавайте със солта).

Изваждам пилешките хапки с решетъчна лъжица и в получения пилешки бульон сварявам картофите за 10-15 минути. Като се разварят, пускам пасатора и ги правя на пюре. Доливам вода, ако ми се стори, че е неприлично гъсто. Тук е момента да отбележа, че ако вместо половин кило картофи употребите само 2-3 нормални картофи, супата ви ще прилича много повече на супа, отколкото на гъста яхния. Но за съжалене няма да може да се яде с вилица!

При пасираните картофи добавям гъбите, пилето и още малко пипер. На слаб огън се оставя да къкри за около 15 минути, докато омекнат гъбите и пуснат аромат. Бърка се често, защото ако е по-гъсто – загаря. Може и да се долива вода, но ако се наложи да знаете, че не сте уцелили нещо пропорциите 🙂 !

Готовата супа се сервира в дълбока чиния, поставя се половин лъжица сметана от горе и резен лимон. За справка – виж снимката на супата, направена малко преди да я изям.

Измекяри в странство

Наскоро се върна от белия свят поредния познат. Още поне двама предстоят. За (мое) съжаление, малко хора споделят моето виждане по въпроса за робуването на западната капиталистическа система. Прекалено крайно и грубо е да наричам всички останали тъпи, но винаги като видя такова отношение, каквото ще опиша по-долу, си казвам на ум “това е ебаси тъпотията!”.

Вече вероятно двуцифрено число хора съм изпратил и посрещнал само за 7-8 години в посока западна Европа или САЩ, а някои дори към далечна Азия.

Доста от тях практикуват следното нещо… Отиват там за шест месеца със или без уредена работа, бачкат до счупване по 14, 16, 18, че и нагоре часа на денонощие, живеят като скотове (недохранени, junk food, недоспали, стрес), вземат бесни за нашите стандарти пари, намират си втора (трета и т.н.) работа, работят още повече, спичат се още повече, вземат още повече пари.

И накрая, като стане време да се връщат насам, за 2-3 седмици си скъсват пребитите от работа и тъпня задници да обикалят де що селце и паланка има, да видели свят, пръскайки всичко спечелено. “Скъпи, събуди се, това е Ниагарския водопад! Не, не, не утре, сега! Ставай! Е поне спри да хъркаш де!”

Това е реална случка.

После се връщат тук, върнат взетите на заем пари за заминаването, останат на червено, забият се в студентската квартира, спят по 20 часа на ден в продължение на 3 месеца и тъпеят, разбирайки колко е тъпо тука и колко тъпо им е сега, като са затъпявали 6 месеца, докато връсниците копат в правилната посока.

Има много неща, с които не съм съгласен и не приемам, но разбирам. Като например мнението на опонента в някоя дискусия. Обаче това поведение не само, че не го приемам, ами и не го разбирам! Просто го гледам с празен поглед и се чудя – ЗАЩО?!

Не ме разбирайте криво – аз съм напълно ЗА гастарбайтерската политика. Да се ходи по богатите, да им се работи до спукване, да им се вземат възможно най-много пари и да се върнат в България, където да се направи нещо. С 2-3 излизания може да се започне страхотен бизнес, да не говорим за контактите, които се създават там. Познат правеше по 3000$ на месец чисто спестявания. За 5 месеца, по три излизания – сами си сметнете.

Но да отидеш като измекяр (в истинския смисъл на думата) да слугуваш на богатите, да те убият от бачкане и накрая да ти вземат парите (поправка – да си дадеш доброволно парите) в собствените си “развлекателни” паркове и прочие “amusements” – е те това вече е нещо неразбираемо за мен.

Дори съм склонен ДО НЯКЪДЕ да приема схемата “работиш 6 месеца, връщаш се с 10-12К пари, почиваш 6 месеца, отиваш за един месец на почивка”. Защото отиваш свеж, с определени цели, като гъзар и можеш по цял ден да шляпаш по джапанки и да гледаш дебели американци, щом това толкова те влече. На спокойствие. No stress.

Иначе си като войничетата в граничните поделения преди десетина години – толкова са убити от гърч и тъпня, че насран вестник да им покажеш – ще се сберат в кръг да го гледат, някой ще го разгъне и ще го четат. А идването на провизиите един път седмично (понякога месечно) си е направо празник.

Или като бай Грую – обръща бостана от 5 сутринта до 10 вечерта и после за развлечение, едвам седейки на краката си, отива у бостана на комшията да види той как е прекопал. За amusement малко, нали разбирате! Е същото, ама и даваш 200 долара, за да влезеш у бостана на комшията.

Така че отиваш и работиш яко. Или отиваш и почиваш яко. Или в краен случай отиваш, работиш съвсем леко, почиваш съвсем леко и в общи линии леко нищо не правиш.

При всички положения трябва да има отплата за 6-те месеца робство. Или пари, или кеф. Но не и полу-кеф в полу-мъртво състояние и никакви пари.

пп: До сега само едни познати са постъпили разумно – върнаха се с достатъчно пари, ожениха се, обзаведоха си апартамента яко и си живеят живота. Умни хора.

Доброто старо техно

Когато бяхме млади имаше хубава техно музика. Или поне такава, която ни харесваше. А сега вече няма такава. Помъдряваме, оглупяваме или просто техното вече не струва?

Лятото се прибирах от Бургас със жената и приятелка и тъй се случи, че пуснахме да слушаме саундтракa на Хакери, който имам на диск още от времето, когато излезе филма на наша почва.

Още с Cowgirl на Underworld в мен се появи силно носталгично чувство, а като почна Open Up на Leftfield и тримата заговорихме в един глас какво хубаво техно е имало едно време, припомняйки си как пак същата троица бяхме на първия Decadance или нещо подобно преди вероятно 6-7 години и седяхме до зазоряване (което по принцип правим само по родните си места, чети “по морето”).

Тук е редно да уточня, че по наше време в Бургас нямаше система за класификация на музиката. Никой не беше чувал за такива изгъзици като dub, ambient, chill house, trance и хилядите други. Всичко електронно беше “техно”.

С напредването на годините лека-полека се отдръпнахме от тоя тип музика. Обективните причини до тоя момент не са ми известни, но тогава говорихме, че техното “се развали” и “вече не е същото”. Дори имахме специално наименование – “тупци-тупци”. Това изразява (звуково) “новото” техно, което не харесвахме и продължавахме упорито да си слушаме старите неща.

Никога не съм бил (или някой от моето непосредствено обкръжение) върл техно фен. Харесвах таз или оназ група, туй или онуй парче и така. И до ден днешен си пазя старите дискове и с кеф си пускам по-старите изпълнения. Обаче новите неща просто не ме радват и това е.

Имам един колега, страшен drum and base (така ли се пише?) маниак. Познава де що има диджей и има някакви екзотични музикални колекции. Мой познат пък по едно време даже пускаше музика на някакви “партита”, както ги наричат модерните “техници”. И двамата тия юнаци съм питал за нещо, което според тях е добро, давали са ми, слушал съм, но не съм изтрайвал.

Явно остарявам. Пускам си на Димитрис Митропанос – Στης ψυχής το παρακάτω и това е.

пп: Името на албума се чете “Стис психис то паракато”.

Пълнени чушки

Снощи приготвих пълнени чушки, които вече съм описвал на стария блог, но нали целта е да се прехвърля информацията… Ето, започвам да прехвърлям с тази рецепта, пък който я е чел вече – да не чете!

Конкретните чушки, които изразходих, са обикновени зелени пиперки, по възможност по-едрички така а и по-местести. Като са големи и месести имат много място за пълнене, тъй че ядеш повече плънка, а по-малко чушка, но пък съдържателна. А и едрите се пълнят по-лесно.

Плънка всеки е правил… Аз лично съм ползвал обикновена свинско-телешка кайма, пилешко от бут, пилешко от гърди, пуешко… Обикновено към половин кило стига.

За плънката ще ви трябва ориз (около чаша, но зависи много от обема и броя на чушките), месото (да речем, че е кайма, макар че няма голяма разлика в приготвянето) подправки. Предполагам знаете как се прави… Запържвате месото, запържвате после ориза, хакате солчица малко и подправките, може червено пиперче тоже (алтернатива – ако ползвате пиле, натъркайте го со едно стрито кубче пилешки или зеленчуков бульон) и тъй на огъня да стои докато оризът стане ПОЛУ-сварен. Трябва да набъбне, ама и да хрупа още.

После само вземате изчистените от дръжките и семето чушки и пълните, но не до горе, тъй на 80% да го речем по научно му. Тъй напълнените пиперки подреждате у тавичка, в която турете водичка да не загори ептен и да има кво да вземе плънката. Ако ви остане от тая ми ти плънка – джаскате в тавата около чушките и да се спасява. После се пече до сваряване на ориза и опичане на чушките, яваш-яваш.

Най-накрая консумаро, гарнирано с опукана люта чушка и купичка кисело мляко със счукан чесън за поливане върху порцията. Айде гъчете!

Колофонец

Гледам по белия свят разните хора пишат колофон по блоговете и се чудя… Какво общо има запояването с блога – и това, тате, никой не го знае! Добре, че Dictionary.com се притече на помощ. Та реших и аз да изколофоня нещо набързо.

Историята на този блог има две основни глави. В първата се разказва за раждането на блога като един голям експеримент. Не ползва база данни – всички данни се пазят в XML файлове. До края на 2003 г. се хостваше на Пецата на домашния сървър. Същия тоя чичка направи целия заден двор, докато аз си ровех предната градина (backend/frontend). В началото на 2004 г. блогът мигрира на хостинга на FlashBG по една или друга причина. Там се помещаваше до края на 09.2004 г., за което време навъртя близо 21000 импресии от 2500 уникални потребители.

В началото на 10.2004 г. блогът отново се премести. Тоя път се насади по комшийски до блога на Петьо – на същия хостинг. И най-важното събитие е зарязването на първоначалната система-самоделка и преминаването към TextPattern. Което не стана от самосебе си, а след сума нещо бой по тиквата и борба с пустата система, която се оказа невероятно гъвкава и поддатлива на кютек. От там нататък само го развявам по различни хостинги. Блогът де. Гледам да поддържам TextPattern-а актуален, до колкото е възможно, защото е доста пипнат тук и там от мен.

Ако тук-там се видят снимки, вероятно са правени от мен с бившата сапунерка Minolta Z2, с текущата Fujifilm F30 или с някои от служебните DSLR-и. А иконката със сандвича e от Pixture Studio.