Author: Боби

Какво му трябва на човек? Ама наистина…?

Няколко разговора и случки (на живо и по кюто) през последната седмица ме подтикнаха към философски размисли за живота, вселената и всичко останало.

Петьо излязъл в отпуска. В резултат на което работи по 100 часа на ден по някакви хави за още пари. До там, че в неделя е цял ден на работа и се прибира в 3 сутринта. И после се извинява на гостите. Не е нужно да се извинява, нужно е изобщо да няма нужда от извинения.

Илийката като се върне от отпуска почвал работа по проект, който ще му отнеме свободното време за следващата половин година. За толкова време хората се женят и се развеждат!

За какво изобщо се казва свободно време ако постоянно гледаме да го ангажираме с неща, които ни го заемат? Ако телефона звънне в това „свободно време“, дали ще кажем „ами, почивам си!“ или „заеби, тука една работа…“?

Митачето пък се кефи да отскача до морето, защото му писва да работи и смята, че почивката е интегрална част от свободното време.

Всеки сам избира как да прекарва живота си; аз не съм съдник. Но се притеснявам. Макар и да съм на невръстните 26 години, от десетина и кусур лазарника подозирам, че животът е за това даден – да се живее. Не първите съзнателни 20 години да се счупиш от бач, да станеш чичка още преди 25-тата си годишнина и после – чичка за цял живот.

Друг познат, пожелал да остане неназован се опита неловко да контрира със „е, да, ама аз сия ша работя 15 години, ша напрая мноо пари и после живот и мързел!“. Ще ми се да видя какъв точно живот ще подхване леко оплешивяващ, с дископатия от много седене, със шкембе и дебела пачка на 40 години.

Аз лично не мисля, че ще спре да ми се работи някога. Работата стимулира. Това е все едно сега баща ми да седне и да каже „30 години съм работил – аман!“. Ами че той ще полудее просто. Не можеш да накараш и насила един деен, способен и амбициозен човек да се кротне и на 50 и на 70 години! И точно поради тая причина се опитвам (особено от тази пролет) да избягвам мръсната газ в работата. И изобщо крайностите.

Парите са хубава работа, но те не градят, а подпомагат. Парите не ме правят щастлив, не ми докарват нови приятели, не ме вдъхновяват, не ме карат да мечтая повече, но помагат веднъж щом започне процеса. Тъй че е хубаво да имаш пари, но ако процесът на „за-имане“ пречи на градежа, после няма за какво да помагат. И човек почва да се чуди за каква безумна и ненужна глупост да си даде парите, които е придобил за сметка на живота си. И най-често се избива на материални придобивки…

Та какво му трябва на човек? На мен ми трябва работа, която да ме стимулира и да ме държи на линия. Но не повече от толкова, колкото ми е приятно. И почивка в равно количество – време за мен, за моето момиче, за моите приятели, за моите хобита и интереси. За разходка по Рила, за плаж, за скара в гората, за боси крака в потока и за претакяне на зелето! И да се показвам в офиса сегиз-тогиз, защото е интересно. Но не прекалено сегиз-тогиз.

Kem

Не знам колко от вас са чували за Кем. Аз лично попаднах на този изпълнител миналата година, благодарение на великата функция за подсказка какво още купили потребителите на Амазон. Наскоро излезе и вторият му албум, който слушам в момента, та това ме провокира да пусна едно кратко мненийце.

Музиката на Кем е някаква смес от r&b, soul, downtempo, smooth jazz… И доста вокално го раздава, за моя радост. Точно такава музика очаквам да чуя в някой бар с дебели кожени кресла и чаши с не по-тънки дъна 🙂 . А още по-важно – особено ненатрапчива е, без да е безлична. Това е много важно за музиката, която слушам по време на работа. Преди време Петьо ми разпрая – пускал си Wu-Tang, Snoop, NERD и какво ли още не през работно време. Аз като чуя Snoop Dog примерно и почвам да подскачам доволно наоколо като AliG. Вниманието ми се отвлича и това пречи много на работата. Освен това такава музика ме надъхва, вдига пулса и започвам да се оглеждам нервно за джента с много лед.

Затова, в дни като този, когато се опитвам да наваксам след кратката си отпуска и имам нужда от спокойствие и същевременно от атмосфера – Кем. А и за късно вечер с бира и приятна книга под мишница също.

Ето го официалното сайтче: http://www.kemmusic.com

Бисквитена торта

Получих преди време писъмце, в което читател (ха! имам читатели!) моли да дам рецепта за нещо, което не включва месо и може да се приготви по-лесно. Тъй като привидно прости неща като език с мащерка и сметана явно затруднява хората. И понеже съм отворен към идеи и предложения – изпълнявам желанието на читателя, пожелал да остане анонимен. Нещо без месо и да се приготвя лесно – бисквитена торта.

Този десерт беше любимата ми закуска като малък. Приготвя се изключително лесно и позволява на креативните кулинари да развият редица вариации по темата.

Трябва ви правоъгълна тава или капак от йена или пък пластмасова кутия. Трябват ви 3 пакета обикновени бисквити (примерно на Нестле) и 4 кисели млека. Също и по една супена лъжица захар на всяко мляко.

Разбивате добре млеката, отваряте ги и във всяка кофичка поставяте по захарта. Разбърквате добре. В тавата (или каквото сте ползвали) заливате с тънък слой мляко дъното и разстилате с лъжица. Нареждате плътно от край до край цели бисквити (ако се наложи и не пасват – чупете последните). Залейте с мляко и разстелете с лъжица. Наредете още един ред бисквити и… т.н. и т.н. докато се свърши мат’ряла, като се подразбира, че най-горния слой ще е мляко. Ако сте работили точно не би трябвало да остават бисквити или мляко, а ако остане повече мляко – сложете и него, то ще попие.

Оставяте в хладилника да поеме млякото и след 2-3 часа е готово за консумация. Приготвянето отнема 15 минути, а като цена идва към 5 кинта. И няма месо.

А място за импровизация – бол. Ако сложите в две от млеката по една лъжица какао можете да овкусите тортата и да я направите на шарени пластове. Лимонови кори – пак става. Настърган шоколад в млякото и за декорация – прекрасно. Натрошени бисквити за среден пласт като симулация на торта с чупени гараш-платки, домашни и купешки сладка между редовете, повече мляко за по-сочна торта… Дерзайте!

Само едно предупреждение – на определени хора подобно десертче им действа силно слабително…

Гошовден (със закъснение)

Измина още един Гошовден. Какво направих аз по темата?

Първо, опитах се да подам ръка на няколко Гошовци, като поема цялата организация и грижи по празнуването, само и само да ме удостоят с внимание. Уви, това не стана. Типично.

Второ, опитах се да сбера тайфа за дружен запой при страхотни условия. И това не стана. От 14 човека първоначално запитани и заинтересовани, едва се събрахме 5, включая мен и жената. Типично.

Трето, на пук на всички и всичко се забих с приятели на нашето любимо село Баня (Разложко) и прекарахме готино, въпреки явните съпътстващи трудности, като драйфащ брат, прегряващо феродо и проблеми със стартера, яко дъжд и ураганен вятър.

За хапване бях приготвил една голяма тава с агнешко бутче, обезкостено и форматирано на порции със зелен лук, много подправки, ориз и гъби. Успоредно с това взех и кило и нещо свински пържоли от врат, две кила картофи и още кило гъби, а Даниелски (ей тоя тука – главния експерт в Поддръжката) донесе агнешко от неиндетифицирани части на трупа. Имаше със сигурност котлетчета, ребра и месо от бута.

За салатка имаше няколко кила краставици, домати и зелен лук, барабар с кило сирене и яйца. Акомпанираха 2 вида домашни ракии, блага и серт, както и ментичка с много лед и тоник за предястие.

На самият Гошовден отидохме до Якоруда, където присъствахме на традиционния събор. Яко хора, яко музиканти, яко агнешко, яко пиене, яко кеф. Бе ЯКОруда все пак!

После се джаснахме горе къде Банско да ядем шкембе и се дивяхме на дупките по пътищата, поожулихме превозното средство и видях иронията на месеца – кон до знак със подобаваща забрана.

Сетне пък отскочихме до резервата за мечки на Бриджит Бардо до Белица, където успях да снимам брат ми на фона на мечките без да го изядат и без да ме фане тока от елоградата. Видях и как тича мечка през гора, което обясни нагледно правотата на лафа “погне ли те мечка – лягай и се прави на умрял“. В смисъл, че ни можеш да я надбягаш, ни да се покатериш на спасително дърво. Пак там видях и трафопост, който приличаше на излязъл от филма Кин-Дза-Дза.

Не е за изтърване и двойното посещение в селската баня, което си е част от традицията. Един час във вана с минерална вода, излизаща на 60 градуса от тръбите и си нов човек. Надявам се следващия път да са пуснали и басейна!

И накрая – ей ви две-три снимчици, илюстриращи час от преживяванията.

За измъкването от отговорност

Преди няколко дни зачекнах с едно изречение темата за бягането от приятни прекарвания на маса. Това е един социален феномен, който ме чуди и мае все повече и повече. Но нека започна с кратка предистория…

По мое време в Бургас (лета 1990-98) хората търсеха всеки удобен повод и всяка възможност да се сберат с други хора и да се напият. Или да хапнат подобаващо. Или да ебнат. Или каквото им кеф праи. Измисляха се брутални извинения и заобикалки с цел измъкване от всякакви други ангажименти само и само да не се изтърве даден купон; а това беше валидно с двойна сила ако огранизатора е някой готин тип (има яка домашна кайсиевица, има майка-чудодеец в кулинарията и т.н.).

Спомням си когато правих моите събирания беше на практика невъзможно да поканиш 10 човека и да дойдат 10. Обикновено идват 20, повечето от които с гаджета или свои приятели. Върхът на сладоледа беше Големия Погром у нас, когато на новогодишното парти бяха поканени тесен кръг хора (мисля към 12 човека), а очевидци, останали самоотвержено трезви със статистически цели се кълняха, че след 40-тия човек вече взело да става тясно в апартамента. И да се има предвид, че цяла вечер се слушаше само Тигре, Тигре и RAtM…

По същия начин аз съм ходил на метълски запои с водка, на хипарски купони с евтина бира и ракия и къде ли не… Въпросът беше да няма лабаво.

От както съм в София и старата ми компания се разсъхна, забелязвам, че е все по-трудно и по-трудно да се сбере подобаваща компания за запой и разядка. Примерно по моя рожден ден (съответно нова година) с МЪКА сбирам 10 човека гости и то след 1000 уговорки! А предлагам пълен пансион, 4 вида салати, 4 вида предястия, основно специалитет, домашни вина и ракии, гръцко и узо на корем, маса, прибори, чинии и прочее.

Едно време само пласмасова чашка с ракия беше достатъчен стимул за половината ПМГ да се юрне на запой, а сега какво стана…

Озадачава ме и апатията, която обвзема хората покрай разни празници и събития. Как е възможно някой Вальо, загрижен за доброто си прекарване на трапеза по Трифон Зарезан примерно да ти отговаря с „Ми… не знам какво ще прая… ша седя в къщи!“ на 10.02?! Във връзка с миналия Гошовден питах точно шест Гошовци (без да броим тия, дето хич и не съм ги кандардисвал) как ще празнуват, като предлагах прекрасен вариант с осигурена агнешка манджа, домашни ракии, сянка през деня и камина през нощта.

Вярвате или не, от тия шест Гошовци само един имаше разумно оправдание, останалите бяха в засада и мигаха на парцали. Всеки намери извинение, достойно за „Измислици премислици“ със бате Влади.

В гимназиалните ми години имахме един лаф – който се цепи от колектива, колектива ще му го нацепи. Ако някой не дойде два-три пъти поредни на запой, просто цялата компания му отива на гости. В днешно време колектив не остана, за жалост. Иначе с кеф бих го нацепил на сумата отцепници, дето ша предпочетат да чоплят семки пред теуевизора, вместо да водят здравословен начин на живот – запой сред природата!

Гозба с балучка

Знаете ли тая думичка – балучка? Преди 6-7 години като доФтасах в Шоплука бях много изумен да разбера, че и в тоя край така се вика на едрия арпаджик.

Тези малки лукчета (не по-големи от 2-3 см. в диаметър) са особено подходящи за задушаване в глинен съд в компанията на крехки мръвки. Мисля беше преди 3 години за рождения ден на жената сготвих заек в гърне с балучка и гостите бяха шашнати от деликатеса.

А то какъв ти деликатес… И тъй като наскоро напипах на пазара новата реколта (ако може тъй да се рече), а в момента не ми се намираше заешко (щото си купувам заешки бутчета или цял заек от Метро; убуу, ама нямаше последнио път), реших да изимпровизирам цялата работа с пилешко. Тъй и тъй беше фанало студ миналата седмица…

За гозбицата ще ви трябват: пиленце към кило и полвина, може и само бутчета примерно; балучка, обикновено в торбички по кило идват; 3-5-7 глави чесън на вкус; една водна чаша червено вино; тучно червен пипер; дафинов лист и пиперче на вкус пак.

Вижте сега каква проста работа е… Пилето, осолено, напиперено с червеното пиперче и разпарчатосано (а може и цяло!) джаскате в глиненото гърне. Балучката я миете и махате само най-горната ципа – някой ще каже, че небелен лук го карам да туря в манджата – е баш тъй йе! Чесъна го роните на скилиди, миете както е с люспите и хряс в гърнето. Люсвате винцето, останалия пипер и подправките. Разбърквате хубаво, захлюпвате добре (аз ползвам комбинация от фолио и глинен капак) и печете в продължение на 2-3 часа. Поне.

Проста работа, ама вкусна!

За музиката, метаданните и сортирането

Всеки от вас има и слуша музика от някаква форма кодиран или компресиран формат, който поддържа метаданни – mp3, vorbis, flac и прочее. Тъй като наскоро се наложи да правя малък рисърч за клиенти на тема компресия на звук, музика и реч, използвах възможността да се осведомя по-подробно и за метаданните, които могат да се асоциират с тези формати. Какъв въпрос веднага изникна пред мен…?

Ще дам за пример най-популярното – емпетройките и техните ID3 тагове. Тези тагове представляват метаданни. С тях лесно може да се опише в дейтали всеки файл, което да последва в подходящо сортиране, класифициране, подбор и т.н.

Име на песента, на изпълнителя и на албума, година на release, жанр, композитор и прочее – това са все данни, които можете да въведете за музиката си. Ако имате едни добре описани файлове, това би позволило да ползвате Media Library функциите на всеки мултимедиен плейър като WMP, WinAmp…

Там ще получите една спретната колонка с изпълнители, за всеки изпълнител брой албуми, които имате, за всеки албум – брой песни. По този начин се прерязва омразната ми практика да си разглеждаш папките на харда и да си драгваш която намериш за добре до плейъра.

Докато експериментирах и четях за форматите на описване ми хрумна един явен недостатък. По подразбиране всички програми сортират музиката в библиотеката по изпълнител с приоритет. Но какво се случва във варианта с официалните компилации, саундтракове на филми и сборните албуми?

Случва се лайно! Иначе казано – shit happens! Ако пуснете OST с 12 песни, всяка от различен изпълнител, ще получите в Музикалната си Библиотека 12 изпълнителя с по един албум с по една песен всеки. Мега тъпня.

Излиза, че имаме нужда от едновремено сортиране по албум и по изпълнител. Което не може да стане в познатите ми няколко програми. Принуден съм да търся заобикалки около този голям и объл камък.

Примерно специален плейлист (или филтър), който показва определени изпълнители с приоритет на албума. Или филтър, който показва само OST и компилации. Добре, ама как да укажа, че нещо е компилация, като жанра примерно е соул?

Виждал съм примерно два MP3 плейъра – ми те имат същото отношение – artist first, album second. Утре да речем и аз си взема и няма да е добре, ама никак, защото реално не мога да си изслушам един саундтрак на спокойствие.

Тъпо ми е. Представях си идеален свят с перфектно описани музики (отделих сума часове за преглеждане и описване на няколко хиляди песнички), а излезе, че чисто решение няма. Твърде очевидно е това проблемче, че да е незабелязано и неадресирано… Някой нещо да е чул/чел/видял по въпроса?

Hayao Miyazaki

Навярно нищо не ви говори името на Хаяо Миязаки. И аз не го бях чувал до скоро, макар и да бях гледал някои от произведенията му. Той е известен японски аниматор и режисьор на анимационни филми. С какво ме впечатли?

Това, което много ме изумява във филмите му е наличието на камари концепции. Невероятни превозни средства, странни растения, невиждани бойни техники, симпатични същества – във всеки филм намирам по нещо, което никога не съм виждал и не съм си и представял дори. По подобна причина чета фантастика, но филмите на Миязаки бих определил като сериозен фентъзи реалистичен наивизъм.

Има способността да превърне елементарни неща от живота в поучителни истории и да ги разкаже по много достоверен начин. Скучното прави необикновено, сериозното – тъжно, веселото – приказно.

Най-популярният му филм в България е вероятно „Mononoke Hime“ (imdb), „Принцеса Мононоке“. Завъртяха го по малките кина преди няколко години. Страхотно зрелище.

Едно време по рентите се намираше „Nausicaа of the Valley of Wind“ (imdb), но едва ли ще си го спомните преди да го видите, защото отново концепцията е уникална.

Друго, което съм гледал е „Laputa – The Castle in the Sky“ (imdb), както и „Tonari Me Totoro“ (imdb), което се превежда като „Моят Съсед Тоторо“, също и „Sen to Chihiro“ (imdb), което за белия свят носи заглавието „Spirited Away“ и последно – „Howl’s Moving Castle“ (imdb).

За всички тези филми информация можете да намерите и на ей този прекрасен фенски сайт.

Тези шест филма ме очароваха и макар и качеството им да е съмнително на места (тъй като са много редки ги диря само от Муленцето, а и там е трудно) съм си ги записал за поколенията.

Характерно е присъствието на малко момиче в главната роля във всеки от филмите. Дали това ще е Мононоке – момичето от дивото, което се опитва да спаси природата от настъплението на индустриализацията, дали това ще е Наусика, която иска да покаже на оцелелите след апокалипсиса хора, че лошото е добро, дали това ще е Шиита и желанието ѝ да открие летящия замък, дали това е Сацуки, която търси изгубената си сестричка Мей, дали това е Кихиро, която с добротата си иска да спаси омагьосаните си родители, или пък е малката Софи, превърната в старица от лоша вещица и влюбена в противоречивия магьосник Хаул…

Работите на Миязаки не са за всеки. На някои могат да се сторят скучни, на други – предсказуеми, на трети – прекалено детски. На мен обаче ми харесват, а ако от моите писания и инфото по сайта, който ви казах, сте добили някаква представа и имате желание да пробвате – впрягайте Мулето 🙂 !

Евтино или скъпо?

Наскоро водих лют спор с познати и колеги по темата за евтиното, което излиза скъпо и обратното. Моята теза беше, че това правило може да се сметне за абсолютно вярно само при условие, че количеството на наличните пари граничи с безкрайност. Останалите случаи са частни и не е редно да се обобщава. Ето и няколко примера…

Обувки. Счупиха се тука да ми рекламират разни скъпи кецовки BK, Converse и прочие. Тия били издържали 3 години, пък тия 5 години! Ми добре, ама мойте летни обувки струваха 25 лева, изкараха точно година (лято, есен, зима, пролет) и са колкото подходящи за костюм, толкова и за ходене на плаж. Ако един чифт BK струва 130 лв, ми че той трябва да да издържи минимум 5 години и тогава да почнем да сравняваме! Освен това, за един сезон обувките се вмирисват. Да не говорим пък, че им минава модата и аз нямам желание да нося по 5 години едни и същи обувки всеки ден. Сега какво – да дам 1000 лева за волски цървули и да ги завещая на децата си ли?!

Автомобил. Новата кола била много по-добре от старата. Добре, вземи си един Голф на нафта, последен модел с екстри за 45 000 лева и имай 3 години безплатен сервиз. На четвъртата година ще изпращи я помпа я нещо друго и хоп – 5000 лв отскок. По-добре всяка година си купувай 6-годишна кола и я продавай, даже и далавера може да се завърти!

Компютри. Аз имам една теория, че компютърните компоненти се делят на два вида – любителски и професионални. Любителските от своя страна във всеки един момент имат три основни пазарни групи – оптимален минимум, оптимална среда и оптимален максимум. Не мой ми твърдя, че ако дадеш 3000 евро за компоненти, пък после лежиш на стари лаври 3 години, ще направиш по-умен ход от това, да дадеш 1500 евро и после на 12 месеца да даваш по още 500 евро за 3 години.

Не е приложима тая практика навсякъде… И понякога единственото, което кара хората да правят глупости е тъй названият ignorance. Сетих се и друг пример…

Плащане за външен вид. Винаги съм се учудвал, когато първият фактор, влияещ на избора за стока с практична насоченост е външния вид. Не е редно това. Ако си избираш картина, тапет или украса за елхата – добре, но ако си купуваш мебели, бяла техника или да речем палатка – зле!

С очите си съм виждал (© Ahmad ibn Fadlan) как хора предпочитат холна мебел за 3000 лв, вместо за 1600 лв, заради формата на дръжките или текстурата на фурнира на вратичките. Тениска от синтетика, един цвят дюс, за 40 лв от ЦУМ, защото пише на нея някаква марка и била поръбена с бял конец, вместо за 12 лв чудесна 100% памук тениска със щампа от БГ производител.

Аз обичам да споря. В гимназията ме изгониха от кръжока за дискусии, щото много спорих. И с кеф ще поспоря с всеки, който може да ми предложи поне няколко разумни аргумента защо, примерно, Петьовица иска кухненски шкафове за 2000 лв (при обща площ на бокса 2 кв. м., за която примерно Арон ще ти сметнат, че повече от 800 лв няма как да излязат шкафовете), или пък защо колегата иска cd case на двойна цена (която е обоснована само от прозрачността на кейса).

И под разумен аргумент нямам предвид „ми щоту йе готину!“…

Булгара

Тия дни от някъде изпаднаха няколко файлчета с музиката на родната формация Булгара (да не се бърка с Булгаро). Както вече съм споделял, доста скептичен съм към родната музикална продукция, но в този конкретен случай останах очарован. Вероятно заради фолклорното звучене.

Ето това е най-изчерпателната информация, която намерих за тях из нетя. Групата уж е от 2002 година сформирана, а едва сега издават албум. С кеф ще си го купя, което ще е вероятно прецедент – първия ми оригинален диск на български изпълнители.

Музиката им е някаква смесица от фолклорни мотиви, изпълнени на автентични инструменти, електронни семпли, джаз импровизации и всичко това поднесено с доста приятни, модерни аранжименти.

Подобни неща съм засичал тук-там по JazzFM, пък и до някъде Теодоси Спасов с неговата агитка правят в този дух работи, но музиката на Булгара е някак си много жизнена и… убедителна.

Можете да чуете (мисля го имаше на мп3-бг или на мбокс-а) едно изпълнение – Задръстено хоро, а по и фрий-тата има туй-онуй, но аз лично ще се хвърля на албума, стига да излезе. Успех на музикантите.

Funky Town, Бургас

Ето един предмет, който има силна сантиментална стойност за мен – VIP карта за клуб Фънки Таун в Бургас.

Получих я в десети клас, лето 1997. Голяма гордост ми е.

На това място сме прекарали грубо казано към 100 невероятни вечери (че и сутрини) в продължение на около година и нещо, две – почти всяка събота, а понякога и петък. Там се запознах с Бони, който, в ролята си на DJ, ме запали по R&B и сродните музики. От него ми е и картата. После, обаче, пича замина за САЩ, после почнаха едни реконструкции, после затвориха Фънкито, после го отваряха на нови места…

Но нищо не може да се сравни с оригиналното клубче, атмосферата и хората вътре, както и с времето, прекарано там.

Ако отидехме в неделя по-рано, барманите ни черпеха задължително, защото тайфа от 10 човека прави заведението да изглежда пълно. В Бургас по онова време беше честа практика за потенциалните посетители да погледнат през входа дали има хора и ако няма – отиват на друго място. А често се е случвало като затваряме заведението призори, да ни дадат по една бира за изпът… Музиката… Момичетата… Ех… (изпада в носталгични мисли)

Риба на фурна

Някои хора не уважават рибата като храна. Други я харесват само пържена. Аз пък мисля, че само морската риба става за консумация (все пак от морето идем), но я харесвам приготвена по какъв да е начин.

Пържена, печена на скара, панирана, на фурна, на чорба, маринована, веяна, сушена… Не подбирам. И ето, че онзи ден сготвих риба на фурна. Някои му викат на това риба-плакия (то така пише и в рецептурника за обществено хранене), ама не е баш същото. Основното е, че се готви на фурна в йенски съд или в дълбока керемида. При това похлюпено или завито с фолио.

Рибата (която може да е всяко средно едро мезе – скумрия, карагьоз, чернокоп по-едър или съответно лефер много дребен и прочее) се изчиства, разполовява по дължина и и се насолява добре. Главата се оставя – не само заради естетически съображения, придава и вкус.

За всяка половинка риба нарязвате по една голяма глава лук на полумесеци или на шайби, приготвяте и по около 50 грама черни маслини без костилка, а като подправка – едно кардамомче, щипка черен пипер и по желание – розмарин или мащерка. Освен това трябват и домати. Аз използвам домашните, които представляват изпарен доматен сок с цели парчета домати в него, но предполагам всяка консерва подобна става. Въпросът е да не е много рядко, защото и лукът пуска вода и става варена рибата, а не печена.

Та значи, омесвате лук, маслини, домати и подправки в керемидата (или в една купа), поставяте рибата и я покривате частично с тоя бъркоч. Завивате с фолио (а ако ползвате йена – захлупете с капак) и печете на силна фурна. Аз пекох на 4 долу, 3 горе.

Няколко случайни мисли – ако завивате керемидата с фолио – направете дупки с нож, да може да се изпарява водата. Преди да извадите (когато решите, че е готова гозбата) махнете фолиото или капака и запечете за 3-5 минути. Освен това, лукът не трябва да става на каша, даже е добре да хрупка леко. Друго – ако рибата ви не е много мазна, спокойно намажете с олио съда, в който печете.

Някои хора (предимно старите по морските села) имат склонността да казват, че всяко ястие с маслини е „по гръцки“. За тази рецепта не съм сигурен по какво е, защото съм си я изимпровизирал :). При всички положения риба ли е – добре става. Ето ви и фотос на готовата гозба.

От тука – там!

Предната седмица в края най-накрая се преместих. За квартирата става въпрос. Следват случайни размисли…

Когато живееш 6 години на едно място, започваш да се привързваш. Почваш да го наричаш „дом“ и „в къщи“, чувстваш се сигурен, когато си вътре и в кризисни моменти искаш да се върнеш там. Това за мен беше квартирата ми на Нишава 17.

В края на миналата година хазяите ме известиха, че няма да продължаваме договора за още една година и да стягам багажа. В първия момент бях разстроен, притеснен, подтиснат… После преминах през непукизъм, небрежност и дори изпитах малко радост, че ще сменя атмосферата.

Спекът настана, когато се обадих на три агенции да търся ново жилище. Списъкът ми с изисквания беше доста подробен… Да се намира в точно определен регион (при това малък), да е необзаведен, да е след ремонт или нов, да е над 65 квадрата, да не е над 200 евро наема… Всяко от тия неща си има сериозна практическа обосновка – не мислете, че съм капризничил.

От общо 8-те имота, които огледах, едва 2 вършеха работа, а на единия от тях наемът беше брутален… В крайна сметка се озовах с договор за наем на апартамент в блок, който е на една спирка от предишната ми квартира. Няма да говоря за плюсове и минуси или да анализирам, фактът е, че просто нямаше друго решение, вервайте ми! И аз се изненадах колко малко апартаменти има, които отговарят на търсенията ми…

Развитието в спека дойде с пренасянето. Както може би (не) знаете, аз имам пълно обзавеждане като мебели и техника. И тия мебели са пълни с разни неща като дрехи, книги, дискове, посуда и прочие.

Дребните неща бяха пренасяни на около 10 курса с домашния Опел Корса и на 4 курса с Форда на мой приятел. И пак останаха разни неща… Мебелите и техниката носихме на 2 курса с доста голям микробус. В пренасянето се включиха общо 8 мъже и две жени. И само за микробусните курсове отиде към 4 часа… Представете си как трябва да свалите 3 секции, 2 гардероба, 2 маси за хранене, кухненска мебел, спалня, сума бяла и черна техника и 20-тина кашона с предмети от трети на първи етаж (по стълбите) и после да ги качите на 12 етаж (с асансьор).

Великия спек ме удари, когато след преместването влязох в новата си квартира и видях в едната стая едва ли не пирамидална конструкция с основа целия под и височина 1 метър, която беше изградена от всичките ми притежания. Без да броим мебелите… До ден днешен (седмица по-късно) все още тази купчина не е разпределена по местата си.

За финансовата страна на нещата няма да говорим, мисля ви е ясно… Предплащаш наем, още един наем за депозит, после и полвин за фирмата, после всички разходи по преместването и накрая се оказва, че това трябва да се подмени, онова да се поправи в новата квартира и парите изчезват яко дим. Отиде ми ъпгрейда на видео картата…

И така, вече знаете защо не пиша особено активно напоследък. С повече късмет до края на месеца ще се стабилизират нещата.

Полярен Експрес

Let’s spread some Christmas cheer! Съжалявам малко, че не гледах този филм баш по Коледа, но не можах да се сдържа! Детето в мен напира за подаръци, а дядо Коледата – за курабийки с мляко.

Много ми хареса този филм. Препоръчвам ви го – на вас, приятелите и потомството. Ако нямате време да четете повече, стига сте чели, а се юрвайте да гледате. За останалите:

Лично аз никога не съм вярвал в дебелия чичка с розовите бузи. Помня как с брат ми, да сме били на по 9 и 5 години, си навивахме часовника за 5 сутринта и ставахме да видим какво Лего е оставил баща ни под елхата. Отравяхме подаръците, играехме си с Легото, после го затваряхме обратно и на закуска се правихме на мега-изненадани (макар и доста сънени).

Въобще съм бил възпитан в един дух на реализъм, така че не съм живял в разни измислени светове и не съм си мислил, че някой минава през комина да оставя подаръци. Още повече, че за да мине през комина на апартамента в Бургас би означавало да отвинти една 3-тонна решетка на шахта и после да се просмуче през активния филтър на аспиратора в кухнята.

По същия начин и за Коледата… Като бяхме малки с брат ми, големите семейни сбирки ставаха на 30-ти, 31-ви, 1-ви. На Коледа доста често изобщо не е имало събитие, само препирните кой ще изяде гадното жито и сърмите с лозов лист, а баща ми (когато си беше в къщи), който ядеше месо по онова време, само се облизваше за сандвич със пушен врат и пържола на фурна.

Обаче точно филми като Полярния Експрес ме карат малко със завист да гледам на западните обичаи, големите семейни сбирки, чашите с топло какао пред камината, коледни песни, празни чорапчета, Скрежковци по покривите (за справка – Skipping Chistmas на John Grisham), Рудолф Червения Нос и все такива веселби. Малко да съжалявам, че при нас няма такива традиции в празнуването на този празник, който е чудесна възможност за семеен запой, пък бил той и постен.

Особено много ми хареса аналогията на „вярването във Коледата“ – ако чуваш празничните звънчета (предимно в главата си), значи още вярваш в Коледа и носиш в себе си Коледния дух. Това е едно доста добро обяснение дори за децата – всичко е само един сън, но докато чуваш звънчетата – Коледа ще има смисъл за теб.

Полярният Експрес няма да накара вас или децата ви (ако са практични по природа) да повярвате в Санта Клаус, елфи, летящи еленчета или съществуването на хай-тек фабрика на северния полюс. Но носи страхотен коледен дух, представен с невероятно добра анимация, история и заснемане (грубо казано). Малко тъжен, много коледен и особено приятен филм.

Семейство Невероятнови

Ще споделя няколко кратки мисли за един филм, от който останах много очарован и препоръчвам на всеки – The Incredibles.

За тези, които вече свикнаха с циничните ми прегледи на филми – този път ще бъдете разочаровани. Едно на ръка, че в този филм няма клецня, която да описвам 🙂 …

Няколко много интересни въпроса поставя тази анимация на Пиксар. Какво става, когато някой супер пич вече не е супер? До колко рутината на обикновения живот разгражда иначе интересното съществуване на поредица от постоянно повтарящи се кадри от черно-бял филм? Какъв е смисълът на живота и как да се стимулираме да го търсим? И дали Бънди е бил супер герой, но после се е оженил и ето на какво е заприличал?

В крайна сметка поуката е „да се научим да живеем нормалния си живот, който не е гаден, а просто ние си го правим такъв“, но като цяло филмът е много оптимистичен и забавен.

Интересното е, че докато разните предни неща на Пиксар (като Немо и сие) бяха ориентирани някак си към по-детската аудитория, Incredibles си е направо социална драма с комични елементи. Ако беше заснет с истински актьори и много специални ефекти щеше да има същото въздействие. Да, има разни дреболии, на които дечурлигата в салона ще се хихикат, но по-голямото послание е насочено към майките и татковците.

Мда… както казах – препоръчвам на всеки да го гледа. Дали заради чистото удоволствие от страхотната анимация, дали заради моралните питанки, дали заради детето, което реве „Искам в Макдоналдс и да гледам „Феноменалните“ или ще се насера в гащите!“ – вие си решете. Но не го пропускайте.

Кисело зеле с ориз

Тези от вас, които са чели редовно стария блог, вероятно знаят за моята безгранична привързаност към киселото зеле в най-различните му форми. Също така знаят, че кисело зеле с ориз и месо е любимата ми гозба за зимен сезон.

Като цяло предпочитам кисело зеле с ориз и свински ребра, ама с повечко месце по тях. Също така страхотно става с патешко месо – крила или бутчета. В краен случай и по-мазно пиле ще свърши работа.

Всъщност, вчера стигнах до life-altering прозрението, че съм готов да ям дори ПОСТНО кисело зеле с ориз (чувам вече ужасените ви възклицания). Ето колко силна е любовта ми към комбинацията кисело зеле с ориз! Готов съм да се жертвам за каузата с постна манджа!

Вчера правих патешки бутчета с кисело зеле и ориз. Не може да се отрече, че си сипах две порции от зелето с ориза. Не може да се отрече и фактът, че след като изядох всичко си облизах чинията – акт, който по принцип презирам и асоциирам само с разни по-низши създания.

Как приготвих гозбата – преразказвам накратко, че пак огладнях само от мисълта… Първо патешките бутчета както бяха замразени ги сварявам под налягане за 30 минути в подсолена вода и в компанията на дафиново листче + черно пиперче на зрънца. През това време киселото зеле се нарязва на предпочитани форми (някои харесват „Малката кибритопродавачка бере гъби по нощница“, но аз се придържам към класическото „На ленти“). Почиства се и се измива ориз. Зелето в моя случай беше една малка зелка, разформирована и натъпкана в компотен буркан, а оризът – чаена чаша.

В тава се омесват зелето, ориза и 2 пълни супени лъжици червен пипер, от които може едната да е пикантен (на вкус). Поставят се сварените бутчета, залива се с получения бульон и се пече. Това е.

Сервира се задължително с маса люти чушки, по възможност мариновани или поне запечени. проточва лиги Ето, знаех си, прияде ми се…

Крал Артур

Средновековната детска приказка за Крал Артур и неговия голяяям и дъъълъг… меч никога не ми е допадала особено. Напоследък се нароиха разни вариации и пермутации по темата (по телевизора ги показваха), които ептен избиха на сапунка от Пуерто Рико.

Основно ме притеснява в тази приказка цялата фееричност, божественост и захарната глазура. Ричърд Гиър сред тон и половина балхадин клеца жената на Шон Конъри, който пуска брада на облата софра. Глигани се въртят на шиш в топли каменни зали, където рицарите показват играта „Скрий Меча Отзад“. Не става така.

Искам да видя агония, искам да чуя чупене на кости, искам кръв, хляб и зрелища! Може и пасти за народа!

Затова и историята в този филм ми допадна много повече. Не знам до колко историческите доказателства, за които се споменава в началото на филма, са достоверни, но не ме и интересува особено. Важното е, че за мен така разказана историята изглежда истинска. Или поне по-истинска.

Ще ви резюмирам филма… Артуриус и рицарите от облата софра са разни прошляци и нерези от поробени от римляните нации (реално те не са никакви рицари а просто римска кавалерия). Трябва да служат 15 години в армията и после са свободни (а сега се оплакваме от 9 месеца казарма, а?!).

После идва коренното население на Британия – диваци, които се боядисват много арт със сини боровинки и ходят полу-голи. Водачите на диваците са мега-яко брадясалия Мерлин, който е просто селски шаман и Гуинивер, която се откроява като неприлично привлекателна, епилирана и стреляща с лък сред тълпата туземци.

Накрая идват саксонците, които се опитват да презвемат Британия с 5000 човека (оптимисти!), обаче не са предвидили туземците и в частност Мерлин и Гуинивер, както и римляните и в частност Артур и тайфата конеездачи. Шефът на саксонците е много готин обрасъл тип с благ поглед на палач или касапин с 45 годишен стаж. И прилича малко на The Undertaker (ако Гробаря беше на 55+ години). А синът му е един келеш, дето мяза на шопски гъзар със смешна брадичка.

Та историята се разказва приятно, сбито и съдържателно на фона на непрекъснат кьотек между тия три групи. Римляни бият туземци, туземци бият саксонци, римляни бият саксонци… Накрая на римляните им става тъпо и напускат Британия, щото и без това времето е шибано, саксонците биват избити от туземците под водачеството на Артур и Гуинивер (която носи интересен прототип на сутиен, наречен от мен удачно „цицостис “), след което провъзгласяват Артур за крал (?!), а последния се жени за Гуинивер и бива венчан от изкъпания Мерлин.

Не мога да кажа, че съм разбит, но определено съм доволен от филма. Най-накрая the down and dirty версия на тази приказка!

Гарфийлд

Подозрителен филм за дебелата, мързелива, себична и игнорантна котка. Реално е котарак…

Както вече казах – това е един подозрителен филм. Ако е адресиран към много малките, вероятно те няма да намерят нищо смешно в него (е, вероятно МНОГО малките ще се смеят на каквото и да им покажеш). По-големите ще го пропуснат, защото на днешната младеж не им отива да гледат анимация. А още по-големите ще се подхилкват тук и там, но ще им стане доста тъпо.

Сюжетът е съшит с дебели бели корабни въжета. Но това как да е; кой ти гледа сюжет в днешно време. Кака Дженифър има невероятната способност при всяко излизане от чисто новото Волво С80 да е със все по-къса пола и по-подрусващи се гърдички. Джон е прекалено амбициозен и някак не изобразява добре персонажа, създаден от Jim Davis преди десетилетия.

А Гарфийлд… От къде да започна… Най-очевидният провал във филма е фактът, че котаракът излиза доброволно от къщата, за да търси куче (за кучето няма да говоря, но не са избрали правилна порода и това е!). Гарфийлд като цяло е доста деен и непрекъснато в движение. Това не е характерно за него. Би трябвало през повечето време да седи неподвижно и да размишлява защо се е натъпкал така, че вече не знае дали е сит или гладен.

Хареса ми как са направили модела на котката, но пък от друга страна с тия кумпютЪри вече се правят чудеса. Вероятно маалко по-тънки крайници от нужното имаше…

А най-много ми хареса моментът, в който Гарфийлд изпраска бесен танц с коментари на „Hey mama“ на Black Eyed Peas (както и при „I feel good“). Не беше типично за котка с такъв характер, но беше най-забавния момент заради синдрома на танцуващата мечка, за който говори Алън Купър – хората се дивят на факта, че мечката въобще танцува, а не забелязват, че тя всъщност само се поклаща тромаво.

Та така… Диалог няма, сюжет няма, ефекти почти няма, негри няма (за справка (най-горе)), има крачка и друсащи се гърдички на Дженифър Хюит и дебел, не толкоз мързелив, не толкоз себичен и не толкоз игнорантен котарак, който прави два танца.

Спомням си преди много години как с нетърпение следях дневния комикс на garfield.com. Днес проверих и се зарадвах, че пълният архив е все още там! Е, интерфейса малко ме притеснява с тия Флашове, ама нищо.

Тези кратки комикси са много повече Гарфийлд, от колкото филма… Препоръчвам ги за разочаровани от филма.

Кавички

Тия дни зачекнах темата с кавичките и уеб представянето им. Ето какво излезе…

В българския език правилните кавички са следните – за отварящи (леви) се използват две кавички, text baseline подравнени и отворени (обърнати) на ляво; за затварящи (десни) се използват две кавички x-height подравнени и отворени (обърнати) на дясно. Можете да видите правилното изписване в този пример на Wikipedia.

В Unicode стандарта, това са символи с номера 201E (отваряща) и 201C (затваряща). Можете да ги намерите (заедно с други пунктуационни символи) в тази таблица в PDF формат.

При въвеждане в HTML документи се препоръчва да се използва цифровия код за тези кавички, който е съответно 8222 и 8220 за отваряща и затваряща (добавя се &# преди числото и ; след него). Друг вариант за добавяне са кодовите имена – bdquo и ldquo (отваряща и затваряща; добавя се & преди името и ; след него). Могат да се извикват и с клавишна комбинация alt+число – alt+0132 и alt+0147 (отваряща и затваряща; използвайте цифрите на numpad-а).

Първоначално си мислех, че браузърите имат някакви различния в интерпретацията на тези кавички, но явно това не е проблемът. Проблемът се състои във факта, че при определени шрифтове точно тези кавички изглеждат ужасно. Един от тези шрифтове е широко употреблявания Verdana. За да тествам с тоя-оня шрифт направих една проста страничка с няколко примера.

Там може да се види, че като цяло серифните шрифтове нямат никакви проблеми, monospaces не е наред работата, а от несерифните Verdana и Lucida Sans Unicode засират положението. Дори Impact се държи много добре.

Тъй като за блога ползвам Требушет, кавичките излизат добре – „ето, правя демонстрация“. Тъй че препоръчвам, ако държите на кавичките да избягвате Вердана.

пп: От бате Гена линкове по темата:

§ 104. Кавички

§ 62. Екранна типография

ппп: От същия бате един CSS код, който ползва псевдо-селекторите :after и :before, което пък ще рече, че не работи под IE:

blockquote {
    quotes: "\201E" "\201C";
}
blockquote:before {
    content: open-quote;
}
blockquote:after {
    content: close-quote;
}