Дом

С това кратко заглавие ще започна най-пространното писание на този блог, което се появява след почти три години застой. Темата е: Избор на парцел в село или малък град с цел строеж на фамилна къща за целогодишно обитаване.


Да започнем с първия и най-важен закон на имотите:
ПЕРФЕКТЕН ИМОТ НЯМА.


Примирете се с това от самото начало – ако е нужно си го разпечатете и сложете на стената и съзерцавайте ежедневно, или си го напявайте като мантра преди заспиване.

За да се справите със задачата, най-важната подготвителна стъпка при търсенето на имот е съставяне на списък с качества и недостатъци според вашите виждания. Започнете със „задължително да“, после „задължително не“ и накрая „може би/все едно“ за нещата, които би било добре да има/няма, но не са решаващи за вас или сте склонни на компромис.

Следвайте това будистко правило – всичко трябва да бъде пречупено през вашата призма, не приемайте безропотно и без проверка ничий съвет (дори съветите в тази статия)! Не се съобразявайте сляпо с мнението на близки и далечни роднини, близки и далечни приятели и всякакви други доброжелатели. Избирането на парцел е като избирането на партньор. Всеки човек ще види различни плюсове и минуси, а за вас е най-важно вашето собствено щастие.

На пазара няма да намерите такова нещо като „райско кътче“, „гнездото на мечтите“, „уникално местенце“, „перфектна локация за вашия дом“, „идеалния парцел за…“ – това са все любими фрази от брокерската лирика. Тези неща не се продават, те се създават.

Знайте, че финалното решение трябва да бъде донякъде емоционално (аз лично препоръчвам поне наполовина). Не всичко е цифри. Трябва да видите едно място и да се влюбите – може би не лудо, но да усетите привличането, за което знаете, че ще се превърне в нещо чудесно с времето.

Една шепа от десетките (стотиците?) възможни фактори, които могат да повлияят на избора ви, съм изброил по-долу. Те са ни направили впечатление в нашето дълго търсене на парцели и десетки видяни имоти в радиус 30 км от центъра на София.

Местоположение

Географското положение е от огромно значение за мястото, на което ще живеете. Ето бърз пример.

Разстоянието по въздух между селата на северния и южния склон на Витоша е едва 20 км. Може да не изглежда много, но в Бояна и Княжево зимата си отива месец по-късно от в село Ярлово. Дърветата цъфтят по-късно, градината се съживява по-късно, нощите са по-студени, на есен сланата пада по-рано, на пролет има по-голям риск от слана до късно, ливадата е мокра до обяд през поне 5 месеца, отоплението е по-скъпо, слънцето е по-малко часове в двора ви…

В по-голямата част от България класическия отоплителен сезон е 6 месеца. На южен склон или с подходящо изложение и надморска височина можете да го свалите на 4. Ако сте студолюбиви, може и да ви хареса по-хладното лято, но бъдете наясно с всички последствия. Хладно в дома може да се направи и със северно изложение на къщата, но ако планирате да имате живот на двора – градина, овошки, ливада, търсете подходящо място!

Говорете с бъдещите ви комшии. Вали ли лятото? Колко често? На пролет стават ли наводнения, залят ли е пътя? На къде се стича водата? Бързо ли изсъхва почвата? Има ли свлачища? Духа ли силен вятър и от каква посока най-често?

Ще се изненадате какви неща забелязват хората, които живеят там от години. Например посоката на вятъра ще ви покаже дали докарва свеж въздух от близки възвишения/гора или обратно – носи смог от града. Редовен силен вятър (напр. в Бучин проход до София) вещае нисък комфорт без значение от температурата и сезона, или нужда от сериозни ограждения, защитен пояс от дървета и тн. Има теория, че вятърът гони насекомите, но в момента, в който си оградите външно място за похапване на завет, всички мухи от околията ще се сберат там.

По интернет можете да намерите статистически данни за температура, както и вятър – могат да ви бъдат полезни. Задължително използвайте TPE при всеки оглед – или предварително, ако знаете местоположението, или на място със смартфона, или след това на компютъра в къщи! Огледайте слънчевите вектори поне за най-късите зимни и най-дългите летни дни! Това е много ценна информация за възможностите за разполагане на къщата и другите елементи в двора.

Има ли близки водоизточници? Чисти ли са? Има ли риба в тях, има ли рибари? Има ли много комари през лятото, а мухи, а оси (това са все индикатори)? Има ли близка индустрия или примерно мина или кариера, дори такава, която е работила до преди 10 или 20 години? Има ли наблизо магистрала или друг натоварен път, което значи шумово замърсяване, в добавка към прах и газове (за пример идете в Елешница – пиеш си лимонадата на ливадата в тихата надвечер, а наоколо едно непрекъснато бучене)? Има ли гора, хълм, водопад, някакво интересно близко място, до което можете да стигнете пеша под формата на разходка през деня? Има ли гъби? Има ли обработваеми земи или землището пустее?

Питайте каквото ви хрумне, не се знае от къде може да изскочи заекът. Подгответе си списък с въпроси, но бъдете учтиви, а не мнителни. Не карайте хората да се усещат на разпит и нека не изглежда все едно искате да компрометират мястото, където живеят и вероятно обичат. За щастие българите сме такива, че бързо си казваме и майчиното мляко, и за добро, и за лошо.

Много полезно е да посетите харесаното от вас място поне в два различни сезона, най-добре през ноември-декември когато има сняг или поне лед или поне след много проливен дъжд и през август, когато не е валяло от месец. Ще придобиете ясна представа за достъпа, дренажа, състоянието на пътя, на почвата, на градината… А ако не можете да харесате едно място и в най-окаяния му вид, най-добре не го купувайте.

Разположение в самото населено място

Много парцели се рекламират като „до селото“ или „до нови къщи“, а се оказва, че са на 500 метра от края на пътя. „Целогодишен достъп по черен път“ значи достъп само през лятото и то ако не вали, през останалото време – с трактор. „Прекрасна панорама“ обикновено значи терен с огромна денивелация. „До регулация“ значи, че скоро няма да бъде урегулиран, а и да бъде – какво от това, като е на 200 метра от ток и вода (=десетки хиляди разходи за прокарването им). „Уникален парцел“ обикновено значи парцел с уникални проблеми.

В най-добрия случай ще намерите парцел, който да бъде сред други обитавани целогодишно парцели, но не гъсто застроени, с добри отстояния и с добри комшии, които да ви направят добро впечатление още на прима виста. Отидете в събота (когато дори и виладжиите ще са там) с кутия бонбони или две бири или направете една баница за почерпка и поговорете с хората откровено. За предишните собственици, за живота в селото, има ли кражби, има ли други проблеми, стабилен ли е тока, спира ли водата лятото… За всякакви теми – в процеса на разговора ще разберете вероятно повече за вашите бъдещи комшии, отколкото за парцела, който оглеждате. И това е важно!

Избягвайте парцели, които имат построени къщи на ограда („на калкан“) = рецепта за проблеми и надвиснала гола стена над двора ви или задължението да строите на калкан. Изобщо съседските къщи е добре да имат поне 10-12 метра от вашата, поне от южната страна на парцела/бъдещата ви къща. Това не е задължително за големи парцели, но за малки е изключително решаващо да имате чисто петно с добро слънцегреене в двора.

По същото съображение винаги оглеждайте дърветата в околните дворове. Ако по вашата южна/западна ограда има големи, стари дървета, най-вероятно ще имате едно голямо сенчесто петно в тази част на двора.

Ако в селото минава рейс или влак, близост до спирката е половинчат бонус. При проблем с колата не е нужно да вървите километри, но най-вероятно това значи малък парцел в центъра, където е нагъчкано и шумно.

Ако през селото минава важен и натоварен път, търсете парцел възможно най-далече от него, в рамките на разумното. Шумовото и праховото замърсяване са сред най-трудните и скъпите (а понякога и невъзможни) за елиминиране.

Размер и форма на парцела

Колко голям трябва да бъде парцелът? На този въпрос няма лесен отговор, всичко е много индивидуално. Можете да имате 500 квм със заварена къща с 200 квм основа и тънките ивички дворче около къщата да са ви достатъчни. Може да имате 3 дка овощна градина с рухнала къща в единия край и пак да не ви стигат.

Ако сте мислили по въпроса и имате опит с дейностите, които искате да развивате в имота си, вероятно вече имате добра представа за нужната ви площ. Зеленчукова градина с определен размер? Сектор за овошки с прилежащ кокошарник? Малко езерце? Пчелин и барака за обслужване? Полянка за мачле и федербал и надуваемо басейнче? Отделна барачка за грънчарска работилничка? Беседка за работа през лятото? Зона за палатков лагер на безспирния поток гости? Паркинг за 5 коли с канал за ремонти и навес?

За размера единственият съвет, който мога да ви дам, е универсалния – мислете му! С други думи, хубаво обмислете (или помечтайте, с по-практичен уклон) какво искате да се случва, как ще го случите и кога.

Дори да се абстрахираме от парите, всяко нещо изисква своето време. Хубавата 150 квм ливада райграс иска поне 1 косене и разчесване седмично за 2 часа време, поливане 2-4 пъти седмично (да речем, че поне това сте автоматизирали), място за компостиране на окосеното + грижа за компоста, ежегодно наторяване и дозасяване. Ако допуснем, че се грижите за ливадата само в почивните дни, само с една дейност ви отиват всички неделни следобеди между 16:00 и 18:00, от април до октомври.

Ако парцелът има много неправилна форма, най-добре е да изискате от собствениците да направят предварително една геодезия – очертаване на крайните точки на парцела – за да знаете точно до къде се простира.

Всъщност, ако сте харесали някой парцел сериозно, почти задължително е да имате геодезия преди покупката. За да убедите собствениците да направят геодезия, уговорете се, че ако стане сделката, вие ще платите цената на услугата. А ако не се стигне до сделка, геодезията ще им улесни продажбата, защото показва реалните граници на имота.

Това е тънък момент, за който много хора не са подготвени, а може да е много проблемен, особено на имоти със съществуващи постройки. Едно време кой какво заградил, кой с кого какво се разбрал, кой къде построил – нещата не са били толкова строги. Напълно възможно е да попадне човек на парцел, в който къщата е на 2 метра от предната ограда (само по себе си забранено за нови строежи), а след геодезията да се окаже, че оградата трябва да се измести 2 метра навътре и къщата става с лице директно на улицата.

Парцели се рекламират с една площ, защото това знае собственикът и това пише в нотариалния акт, но оградата на място загражда значително повече. И ако да се измести предната ограда може да не е чак такъв проблем, какво се прави, ако страничната ограда е отнела метър от комшийския двор? Или още по-зле – те са отнели от вашия?

И последно за геодезията – освен за формата и реалните граници, тя дава информация за денивелацията. Ако на етап избор на парцела мислите за архитектура, това е много полезно. Нашият опит показа, че окото лъже много. „Идеално равни“ парцели е нормално да имат 1+ метър денивелация за 20 метра.  Лек наклон по дължината на терена винаги е за предпочитане пред терен с „дупка“, от гледна точка на отичането на водата.

Масово парцелите не са правоъгълници – често са с формата на успоредник, трапец, триъгълник, а понякога са в доста измислени и неправилни форми. Това не трябва да ви спира от покупка, ако предварително придобиете представа кое къде и как ще бъде разположено в парцела. Основното е да проверите какви са разпоредбите за отстояния на сградите от края на парцела във вашия случай и как ще се прилагат спрямо неправилната форма.

Ние изисквахме скица от брокера или собственика, която после уголемявахме до А4 формат на паус и върху нея с молив рисувахме кое къде. Приятно занимание, нещо средно между редене на пъзел и комбинаторика. Често налагахме под очертанията на парцела сателитната снимка или карта на релефа, взета от Google Maps.

Ако парцелът има голяма денивелация, но цената му е много добра, проучете опциите за терасиране (пример). Тези парцели предлагат интересни възможности като гледка, архитектура и градински дизайн, но ще изискат повече пари първоначално.

Ако парцелът под 5-600 квм, вероятно е парче от по-голям имот, делен между наследници. Говорете с директните комшии, особено ако са роднини – могат да изскочат интересни детайли, като например единия брат не искал да се дели имота, другия брат отишъл в чужбина, бащата разделил парцела и първият брат се заканил да стъжни живота на който го купи (реален пример!). Вкарате ли се в човешка драма, излизането ще е много трудно. Затова – четете надолу!

История на парцела

При възможност говорете директно и на живо със собствениците. Без значение дали ще купите от тях или през агенция. Говорете с комшии и вземете координатите на собствениците.

Никога не показвайте, че много харесвате парцела и че много искате да го купите, колкото и да ви се вижда перфектен! Защо ли – да повторя: перфектен имот няма. Накарайте продавача да се разприказва, изслушайте го внимателно и го поведете леко към пълната история на парцела. Все ще изскочи нещо, което не сте знаели и няма да ви хареса.

Не бъдете изцяло негативни, отбележете предимствата на парцела, но и недостатъците. Ще придобиете представа за отношението на хората към земята им. Обичат ли я, как са я обработвали, държат ли на нея, в затруднено положение ли са, бързат ли да го продадат, на какъв компромис са склонни… Тези хора (или техни близки) ще живеят ли близо, дори в съседен парцел? Ще бъде ужасно да купите имот, а после да не се понасяте с комшиите, които се ядосват, че сте го измъкнали от тях несправедливо.

Историята на парцела може да ви разкрие неподозирани проблеми – защо предишния собственик не е построил нищо до сега? Може би има неуредици с документите, спор с други наследници или с комшии, може би през парцела минава инж. инфраструктура и е проблемно строителството, може би водопроводът, който е „на улицата, ей там“ е всъщност на 50 метра и никой до сега не е искал да инвестира в прокарването му до парцела…

Регулация

Тук няма да задълбавам. Ако няма регулация – не се занимавайте. Прочетете малко за процедурите за вкарване на имот в регулация и ще се откажете сами.

Брокерите и собствениците понякога казват „ама знаете ли колко лесно и бързо се урегулира парцел, сега ще го вземете на половин цена и след 6 месеца вече сте на 100% печалба“ и прочее глупости. Предложете им, щом е толкова лесно, те да направят процедурата, а вие ще купите на по-висока цена вече урегулирания имот, в който са прокарали ток и вода с изрядни партиди. Точка.

Има разни схеми, където на земеделска земя можеш да построиш стопанска постройка, или да имаш земя със смесено предназначение, но ако това ви вълнува, вероятно вече сте много по-напред с проучването и този материал ви е излишен. При всяко положение нашата цел (а и целта на това писание) не е ферма насред полето, а къща в населено място.

Ток

Ако парцелът има открита, редовна партида (винаги проверявайте за стари задължения!), което предполага пломбиран нов електромер в кутия на стълб пред имота + кабел от кутията, влизащ в имота + договор към енергото – честито, вие сте сред 10-те% късметлии на пазара!

В противен случай трябва да се започне с проучване дали изобщо може да бъде присъединен парцела към тока. Принципно това е задължение на продавача, ако иска имотът да бъде по-атрактивен. Можете да се договорите той да задейства процедурата по проучване, а после разходите му да се добавят към цената на сделката.

Не се лъжете по приказки на брокери и дори на собственици „ей къде го тока, един кабел и готово“. Дори да има стълб пред самия имот, а на стълба да има кутия с други електромери, това не е гаранция, че вие ще се включите безпроблемно. Затова се прави проучването – да имате официално становище от енергото дали може и ако да – на колко киловата. Ако ви кажат максимум 6, помислете как ще я карате (6 киловата ще глътнат фурна, хладилник, фризер и 2 малки климатика, работещи на половин мощност).

Освен това, присъединяване към ЧЕЗ примерно струва към 700 лева, така че не е само „един кабел и готово“. Можете да ползвате това като основание за намаляване на цената на имота.

Ако няма достатъчно мощност, най-добре се откажете от парцела. Захванете ли се с процедурата „изграждане на трафопост“, си приготвите 100 000 лева и доста години здрави нерви.

Вода

Всички приемаме водата за даденост, но фактът е, че в България водата е относително дефицитен ресурс, тъй като не се управлява добре. В много села водопроводите са стари, имат малък дебит, имат режим на водата, често са изградени от частни инвеститори, не са узаконени…

Разпитайте комшиите. Как е водата – редовна, силна, чиста, мирише ли, как е на цвят, пият ли от нея, имат ли водомер, познават ли някой от локалното ВиК… Говорете с хора, които скоро са строили на това място – те ще знаят най-добре как е положението от гледна точка на закона.

Без партида за водомер (или поне предварителен договор за такава) няма да получите разрешително за строеж. Така че този момент е важен.

Можете да идете лично в локалното ВиК и да говорите с началника или някой техник, за да ви кажат как седят нещата преди да купите имота. Но е възможно да получите отговор „да бе, няма проблем, ще те включим“, но след това да не можете да ползвате това включване като база за узаконяване.

Ако няма водопровод, или има проблеми с него, остава ви възможността за сондаж. „Собствен водоизточник“ е основание за издаване на разрешително за строеж. За целта разпитайте съседите имат ли кладенец или сонда, на колко метра в водата, колко е дебита, кой е бил сондата или копал кладенеца, спада ли много лятото нивото… и си пригответе поне 1-2 кубика контейнери, в които да имате резерв вода, в случай на проблеми.

Канализация

Ако няма изградена канализация (повечето от селата в България нямат, вкл. доста „квартали“ в София), трябва да заложите в проекта септична яма или локална пречиствателна станция за отпадни води (ЛПСОВ).

Септичната яма трябва да бъде ВОДОПЛЪТНА изгребна – не може да е просто дупка в земята, като едно време. Така че или се взема пластмасов контейнер, който се закопава, или се прави бетонова шахта с дъно и стени от водоплътен бетон (със специална добавка), като могат да ви поискат и хидроизолация на бетона.

Ямата не се препоръчва, защото трябва всеки месец да се вика лайновоз да „изгребва“ материала. Освен това в нея текат анаеробни процеси, които миришат.

Изключение е ако си купите стара къща с вече налична яма (заварено положение). Една добре направена стара яма със сух зид може да седи години без да се чисти, в зависимост от употребата. Имайте предвид само, че всичко, което изливате в канала влиза в почвата. Шампоани, сапуни, веро, препарати, прах за пране – една камара вредни и неразградими съставки в градината. Това ли желаете?

ЛПСОВ е за предпочитане, като пазарът е голям и разнообразен. Прието е, че най-ефективни са тези с приток на въздух и активен аеробен процес. Добрите инсталации са от 5000 лв нагоре за 3-4-5 членно семейство. Изходящата вода е (добре да бъде) със евро сертификат за чистота, който позволява употребата ѝ за поливане на тревни площи и дървета.

Също така, ако имате подходящо дере или река покрай имота, можете да извадите разрешително от Басейнова дирекция за заустване на изходящата вода от пречиствателната станция там. Ако това не стане, от общината е вероятно да ви поискат да направите попивен кладенец, който е дупка в земята, пълна с чакъл, най-общо казано. Там се излива пречистената вода и попива в почвата.

Път и достъп

Няколко думи за стигането до заветната цел. Тук положението е доста индивидуално, но все пак… Да, ясно ми е, ще се окопаете в селото и никога никъде няма да мръднете! Освен всеки ден до съседното село за магазин, с децата до училище и вие до офиса.

Задължително минете пътя в двете посоки в най-натовареното време! Може принципно да го избягвате, но все ще ви се наложи, или на ваши приятели. Час пик разкрива различни аспекти – какви заобиколни маршрути могат да са удобни в случай на затворен път (ремонт, катастрофа, авария) и колко е натоварен пътя принципно.

В неделя по обяд определено не е показателно за авто-натоварването – ако парцелът е близо до важен път, отидете в час пик и останете час на място, за да прецените дали натоварения трафик се отразява на шумовия фон (теб гледам, Елешница!).

Всеки си преценя колко време и пари иска да отдели за пътни разходи. Дори да работите дистанционно, децата ще трябва да стигат до училище – има ли друг транспорт въобще (селски рейс?) и ако да – в удобни часове ли е за първа и втора смяна и прибиране? От къде се хваща спрямо вашия парцел, къде пристига този рейс в града, има ли удобни свръзки с друг градски транспорт?

Когато бях в гимназията, имахме може ги 15% ученици от Несебър и Созопол – това са деца, които 5 години всеки ден пътуваха с рейс по 30-40 км в едната посока, което обикновено отнема към 40 минути. Не се смяташе за нещо необичайно или изключително.

Има една теза – електромобилите ще направят пътуването много евтино. Дано сме живи да го видим, аз лично имам леки опасения… Но дори и така, Дупница – София си остава 70 км и освен ако не работите в Люлин 1, дори магистралата няма да ви свали времето на под 50 минути в едната посока, от врата до врата. Ако желаете да изгубите 2 часа от и без това краткия ден в колата, дори и да е безплатно горивото – ваша воля. Просто ви препоръчвам да добиете представа и да си направите сметката – примерно пътувайте 4-5 пъти до там и обратно в рамките на 1-2 седмици.

Тъй като нашите търсения бяха около София, научихме, че поради размера на града е нормално да отпадне цял сегмент от околните населени места просто защото са на другия край на града. ОК, може би един ден ще си смените работата, но ако имате къща на удобно разстояние от сегашната ви работа, ще видите, че по-трудно ще се решите да пътувате двойно. Може би ще вземате двойна заплата и ще имате шофьор – чудесно! В противен случай не пречи да си намерите работа отново близко до дома (както правят много хора така или иначе), или да работите дистанционно.

Мислете и по евентуалния вектор втора кола > втори набор преглед, гражданска, винетка, данък > втори комплект зимни гуми > втора кола за ремонтиране…

Много внимавайте с обяви, където се споменава за особености с достъпа до парцела. „100 метра по черен път“ значи да газите кал 6 месеца от годината, а ако нямате возило с 4х4, най-добре паркирайте на 100 метра от къщи 🙂 В селата по планинските склонове често има проблем със стръмни улици, особено зимата или като текнат калните реки. Може пътят до селото да е чудесен, но ако вътре положението е зле/сложно, помислете как ще пътувате в трудните сезони.

Ако по пътя до селото има покритие със StreetView – използвайте го за да видите как е бил пътя в друг климатичен сезон (особено ако има избор на есен-зима). Ще видите и дали има подобрение спрямо предишното състояние – дали общината оправя пътя или е зарязан.

И накрая…

Ако сте стигнали до тук, изчитайки всичко, явно сте твърдо решени да си купите парцел 🙂 Поздравления! Твърдата и непоколебима решимост е едно от най-важните условия за успех!

Тази статия би могла да бъде безкрайна. Може би някой ден ще я допиша, може би ще остане така, за да си припомняме след 20 години какво ни е минало през главата.

Надявам се, че тези 4000+ думи ще са полезни за някого. Със сигурност знам, че на нас щеше да ни е много полезно, ако бях намерил такова писание в началото на нашето търсене.

И да знаете – желанието да живот „на село“ не е края, то е само началото на едно голямо приключение!

Послепис

Реших да добавя няколко думи за нашите търсения. Първоначално целта ни беше минимум 800 квм двор, за предпочитане декар. Като еталон ползвахме градината на дядо и баба в Каблешково, която е толкова. Винаги е полезно да имате за пример имот, който познавате, за по-реална представа за размера.

В този двор искахме да разположим двуетажна къща с малка основа (60-70 квм макс), овощна градина с прилежаща ливада, зеленчукова градина и зона за извращения – така галено наричаме всякаквите експерименти, които искаме да си правим (строене с естествени материали, водни култури, горска градина и тн.)

Покрай София, обаче, цените на имотите са доста по-високи от възможностите ни. Ако парите не са ви проблем, за 90 Е/квм можете да си купите в Горна Баня или Бистрица, а за 120 Е/квм – в Бояна, а това все пак е само на 8 км от еНДеКато на културата! (цените са от 2013 г.)

Гледали сме обяви в Елешница, Желява, Кремиковци, Локорско, вилните зони на Нови Искър, Владо Тричков, Кътина, Доброславци, Балша, Житен, Драговищица, Градец, Царичина, Опицвет, Храбърско, Белица, Хераково, Пролеша, Гурмазово, Пожарево, Клисура, Бучино, Владая, Мърчаево, Рударци. Където е болд – там се били лично да оглеждаме.

Обмисляхме Боснек, Бистрица, Лозен, селата около Перник/Радомир и все такива по-далечни дестинации, спрямо отправната точка, която е жк Лагера в София. Дори и схема с апартамент в Дупница (много са евтини) + градина в близките села (много са евтини). Но разстоянието ни отказа.

Доста дълго време се бяхме фокусирали в Кътина – само там се видели сигурно 10 различни парцела и сме говорили с много народ. Самото село много ни хареса, Нови Искър е на 5 км с градини и училище и магазини и тн, природата е чудесна, въздуха, не се вижда София, рейс и маршрутка на половин час… За съжаление трите финални опции бяха сложни – едната трудно достъпна и скъпа в пълния си блясък, другата без лесна опция за вода и с доста денивелация, а последната – между много високи къщи.

Понеже не ни свърта, при една разходка на запад от София отивахме към Хераково и случайно минахме по път, който не ми е познат. Така се озовахме в края на до тогава неизвестната ни махала Бобен… и веднага си намерихме мястото. И те така.

Великденски калабалък

Празниците са винаги една трудна работа, когато са замесени много хора, ограничено пространство и бюджет + голяяям списък задачи (демек работа = непривично по време на празник). Всеки, който се е опитвал да състави „програма“ за 10+ човека за 2+ дни знае за какво говоря*. Намесете в сметката прясно заклано 20 кила агне, 60 яйца, 12 козунака и 5 литра ракия и, вярвам, почва да ви се оформя представа.

За тия 4 почивни дни пробвахме да се наядем, напием и наспим и да го комбинираме с полезното. Която комбинация немалко се затрудни от 3 дни валежи + градушка. Въпреки всичко това, някак успяхме дружно:

  • окопахме и почистихме редчетата ягоди и малини – последните вече са пуснали листа и издънки!
  • пресадихме няколко диви къпини, защото се оказва, че хибридът без бодли може да е едър и да ражда много, но не е толкова ароматен и сладък!
  • пак от дивото подбрахме и малко диви иглики, които засадихме в задния двор
  • разсадихме и ред мента по-близо до пръскачката за ливадата, за да осигурим шанс за поливане – в задния двор е чутовно занемарена и бавно растяща
  • окопахме, почистихме и мулчирахме експерименталната повдигната леха с лук и чесън – този, който насяхме предишния път се е показал на 10 см, а презимувалият е вече голям
  • предния път заложихме пробни „парници“ от половинки туби за вода и в тях вече има репички и марулки – част от последните разсадихме на широко
  • посяхме декоративни семена кратунки и резене в повдигната леха, отделно за проба и босилек, моркови, магданоз, лайка…
  • косихме трева и заложихме нова купчина компост
  • събрахме цял чувал коприва и лапад, част от които се превърнаха в кюфтенца, друга част влезе в плънката на агнето, а трета си донесохме за още зелена кулинария
  • събрахме и малко охлюви, които чудесно се вписаха (панирани) като великденско мезе
  • неща като пълнене на агне и боядисване на яйца едва ли има нужда да ги споменувам…

Като се добави задължителната солидна доза чистене и дреболии си става прилежна почивка. Сега започва най-любимият ми сезон, в който всяка седмица променя пейзажа!

пп: Между другото, оказва се, че дори коза да опасе до дъно едногодишна 20 см „фиданка“ paulownia или да изсъхне до спаружена клечка през зимата, дръвчето е супер издържливо – пуснало е нова издънка директно от корена.

* Последните години все тъй се случва, че аз обхващам организация и кетъринг на обемни събития с тайфи от типа 15 човека за 4 дни в дивото, ама да има първо, второ, трето и луксозни мезета помежду.

Лютеница

История и процес

Преди много години, ееей в ония времена, правенето на лютеница на село беше един от върховете на лятото. Събитие, за което се правеха подготовки от август и кулуминираше с Голямото Облизване на Тавата някъде пред септември. Един чудесен завършек на плажаджийския сезон – вкусът на лютеницата винаги предвещаваше идващата есен.

Някоя подходяща топла събота се стоварвахме на село, по възможност преди обяд, все в различен състав. Понякога дори братовчедките от София идваха, заедно с вуйчовци, вуйни и прочее. Баба и дядо, разбира се, бяха там още от 7 сутринта и винаги ми е било леко притеснително – хората вече са в разгара на процеса, разбийш ли, а ние отиваме там да се пречкаме.

Отделно съжалявах, че съм изтървал запалването на огъня. Като малък не ми даваха да си играя с огъня, защото, на теория, действало зле на деца с нощно напикаване. Това по някакъв начин предопредели отношението ми занапред – в момента обожавам огъня.

Другата част от преживяването, която ми допадаше много, беше брането. Плъзвахме из градината с кофи и касетки и трупахме червени чушки, домати, патладжани… За мен беше изумително колко много неща могат да се съберат от градина, която обикалях тичешком за 30 секунди!

Дружно се врязвахме в процеса на етап белене на чушки и патладжани (вече изпечени от баба и дядо), а после и помагане на дядо със смилането на цялата смес. Помня как понякога дядо изкопаваше една дупка в далечния край на градината и закопаваше там купчината обелки, дръжки, семки… Това са ми първите спомени от нещото, което по-късно научих като компостиране.

Накрая всички кофи и легени със смлени зеленчуци се изсипваха триумфално в предварително почистена и намазнена бакърена тава с обем като детски надуваем басейн, както ми се струваше. Дядо изваждаше Греблото (голяма плоска дървена бъркалка) и го връчваше на баба все едно е Олимпийския огън, баба се оглеждаше наоколо… и всички деца се пръскахме по градината за секунди. Никой нямаше желание да бърка лютеницата 😀 !

В по-късни години проумях, че готвенето на лютеницата е тънката част от процеса. Дядо винаги е бил перфектния организатор и осигуряваше случването на цялата подготовка + физическата сила, но стигнеше ли се до завършващите щрихи – намесваше се баба.

За нея мерки от типа грам, милилитър или минута нямаше. Всичко се правеше по усет и, преди всичко, по вкус. Което беше супер – на всеки 10 минути се чуваше вик откъм огнището, който призоваваше всички на дегустационен сбор с филия.

Готвенето продължаваше часове. Понякога баба викаше дядо (или някое от по-големите деца) да я отмени с бъркалката, защото тая работа е тежка физическа, но седеше неотлъчно до тавата, без да откъсва поглед от повърхността на сместа. До тоалетна ходеше винаги на прибежки и после без думи грабваше греблото – да се увери, че в нейно отсъствие не са се омазали нещата. Тогава ми се виждаше голям спек, толкова време да се бърка една лютеница, но вече знам, че това е неразделна част от процеса. Предостатъчно недоготвени лютеници съм опитал и ми е ясно, че бързането накрая опорочава цялото приготовление в началото.

Когато най-сетне настанеше време за пълнене на бурканите, честно казано на никой не му се гледаше вече лютеница. Грабвахме по една лъжица, натъпквахме хиляди бурканчета (както ми се струваше), изпопарвахме си пръстите с още врялата лютеница и помагахме с реденето на стъкларията в казана за стерилизиране.

По мръкване дядо ставаше неспокоен, сигурно защото не виждаше добре вечер и се притесняваше за прибирането си с Москвича. Неговото отношение се придаваше на всички – искахме вече да си тръгваме и да се приключва цялата тая работа. Тогава баба и дядо оглеждаха вече напълно готовите буркани, наредени с капачките надолу да изстиват, преброяваха, тюхкаха се за няколкото пукнати и… идваше кулуминацията с обявяването, че това количество определено няма да е достатъчно за трите семейства и ще трябва да се направи още една доза. 😀

Рецепта

Рецептата, по която подхождаха дядо и баба, гаранция е била различна от тази, която правим в момента. Но вкусът се изгражда и е въпрос на навик. Вече съм забравил как точно миришеше лютеницата преди 25+ години; по-важното е, че емоцията с Облизването на Тавата е същата 🙂

Описаните по-долу продукти са за така наречената „единична доза“. Резултатът е около 5 литра (смятана по обема на напълнените буркани) лютеница. Рецептата е в доста обобщен вид, защото така или иначе винаги се импровизира в някой раздел – дали люта чушка ще боднеш, дали чесън, дали по-мазна ще я искаш, дали по-едра…

  • 6 кг червени чушки (може от тях 1 кг да са зелени или шарени), теглени сурови
  • 1.5 кг патладжан, теглен суров
  • 1.5 л гъсто доматено пюре – добавя се на око, докато сместа спре да изглежда “чушкена” . 20 кила консервни домати се изпаряват докато станат към 5 литра пюре.
  • 1 кг моркови, теглени сурови
  • 1 кг камби, теглени сурови (така и се слагат)
  • 200-300 мл олио
  • сол и захар – на вкус, според киселостта на цялата смес (опитва се често)
  • подправки на вкус: черен пипер, кориандър, кимион, босилек, магданоз, чесън, люти чушки – сухите се слагат в последните 15-20 минути на готвене, а зелените – при изключване на огъня

Чушките (почистени) и патладжаните се пекат и белят. Морковите се белят и варят. Камбите само се чистят. Всички зеленчуци се мелят на машинка за кайма, на едра или фина решетка, по избор. После в тавата – изпаряване, добавяне на олио, готвене, подправки. Бурканите се пълнят докато е гореща още и се стерилизират, да ви е мирна душата. И край.

А преди края има много, много работа и бъркане. Обикновено 4-5 дози се изпаряват 2 часа и се готвят още 2 часа, през което време трябва да се бърка непрекъснато.

След толкова много писане не се сещам какво да сложа в заключение, затова: добър апетит!

Мартенско пробуждане

Жестоката зима приключи. Жестока и в двата смисъла, така че животът е радост и тъга 🙂  Захванахме някои селски начинания в първия възможен топъл уикенд, в който нямаше сняг.

Основната задача беше пролетната резитба на овошки и лозници. Първите имат голяма нужда от това, защото много години наред не са пипвани и се налагат тежки и поетапни корекции на стари дървета с оплетени криви корони. Всъщност тази е едва втората им година със сериозна резитба от поне 10 години назад. Тая задача отне цял ден и моторна резачка. И много, много събиране и влачене на клони. Отново се натрупа камара, тоя път и по-дебели.

С кеф открихме, че насятите няколко редчета чесънчета и лукчета са се показали под снега и са живи (поне 70% от тях). Открихме и изкарали лук/чесън, които явно сме пропуснали да извадим миналата година. Розмаринът презимува успешно на закрито (5 месеца без вода, в даден момент температура -10 градуса). Кокичетата бяха нацъфтели, но всичко друго още спеше.

Други интересности бяха:

И сто други дреболии.

Отделно щетите в стил пукната тоалетна чиния и 6 външни крана (въпреки източването на водата от системата) не им обръщаме внимание, да не си разваляме настроението 🙂 Прочее, тази година се очертава голяма борба с къртиците и сляпото куче.

Селска чест

Когато бях малък, ееей в ония времена, и когато се падаше лято, действието „ходене на село“ беше почти наравно по естественост с „ходене на плаж“ (все пак съм бургазлия). Тъй магически се бяха наредили нещата, че всичките ми приятели от училище имаха „село“ и го посещаваха редовно. „Да помагам на баба и дядо“ беше масов претекст в ония години, но напоследък подозирам, че тези селски посещения са били повече в помощ на децата. В терапевтично-образователен смисъл.

Нямаше ги тия снобарски притеснения около думата „село“. В днешни дни гъзетата по Шопия ги трещи срам да кажат „на село съм“ – вероятно щото загатва, че си се върнал по родните места, а това е недопустимо за себеуважаващ се софийски гъзар. Съответно се ползват различни словесни хватки – „в провинцията съм“, „на вилата съм“, „малко сред природата“… Това е една отделна и обширна тема, за жалост.

Та ония по-прости и лесни за проумяване времена, селото беше приятно разнообразие и аз лично нямах приятел, който да не се радва, че ще ходи на село. Сигурен съм, че това място, където и да се е намирало то за различните семейства, винаги е изобилствало от неща за правене и средства за забавление на едно дете.

Съвсем отделен бонус е, че там можеш да си набереш нещо! Мисля, че проумяването на жизненият цикъл на плодовете и зеленчуците е повратен момент в моето детство. И вярвам, че всяко дете трябва да разбира от къде идва храната (подсказка: не от супермаркета). В тая връзка, четете Майкъл Полън.

Дядо ми Илия (вероятно без умишлено да го желае), беше много зарибителен на тема земеделие. И то не само за неща като вади, колци и маркучи, а покълване, грижи, лекуване на растенията… Помня как веднъж ми даде една лозарска ножица, за да му „помогна“ да подреже малините.

Нормалната реакция на едно дете, като го караш да върши работа, е силна неприязън, граничеща с ужасено отвращение. Моето беше двойно, защото обожавам малини и мисълта, че трябва да ги отрежем, ме стресна. Обаче дядо ми обясни, че от което клонче съм брал малинки вече няма сили да роди нови малинки догодина, затова трябва да го махнем, че да може да има място за другите клончета и съответно малинки.

Едва ли трябва да обяснявам как веднага се захванах да режа малините и почти веднага баба се захвана да вади бодли от ръцете ми. На връщане към Бургас, навиквайки боботенето на зеления Москвич, разпитвах дядо 100 неща за малините. Защо им падат листата, как се разбира кое клонче е дало малини, какво става ако отрежеш грешно клонче, от къде се вземат новите клончета…

Дядо стоически мълча и устоя на баража. Чак в по-късни години разбрах, че той всъщност не е бил особено добър шофьор и разговорите в колата в никой случай не са го улеснявали. Сигурно затова винаги кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на волана. Но пък после, вече в Бургас, ми показа една книга, в която пишеше всичко за малините.  Най-вероятно е било всичко, защото тогава не можех да си представя десетки страници за нещо толкова просто (което си мислех, че вече познавам из основи) като една малина – поливаш, режеш клончета, ядеш малини!

През това лято (и още много следващи) научих защо се разсаждат ягодите, до къде да отрежа лозовата пръчка, как най-лесно да вадя картофи без да ги цепя, защо понякога вадата трябва да е широка или тясна, какво се прави с окосената трева, как се точи мотика и лопата, защо принципно благодатният дъжд е нежелано явление баш след като си напръскал, кога почвата става на буци, защо не трябва да се гази в лехите, как се снаждат 2 парчета маркуч, кога е най-добре да откъснеш домата за ядене и прасковата за компот, как се прави плашило от капачки, защо торът може да убива растенията… и безброй други неща. Неща, за които се сещам че знам, когато си мисля, че не ги знам. Много е интересно, нещо като градинарски инстинкт.

През тези 15-тина години, в които ходих активно на село с баба и дядо, в мен се създаде една силна, устойчива връзка със земята. Това е труден за обяснение феномен, който те кара да пипаш почвата с голи ръце без да се притесняваш, че „ще се изцапаш“, защото знаеш, че земята не е мръсна, макар да я наричаме с всякакви имена (вкл. dirt).

Има една дупка в поколенията, която зее между хората като дядо ми (сега наближаващ 90 години) и днешната младеж. Тая дупка е запълнена до някаква степен с хора, които смятат земята и общуването с нея за „бъхтане“ или „тегоба“ или някаква форма на неблагодарен нископлатен труд, с който никой разумен човек не би се захванал, ако имаше избор. Хора, които са дали действително всичко мило и драго, за да избягат от „селото“ и по-лошото – от земята.

Това дали садиш картофи или колко десетки кофи домати си раздал на комшиите не е мерило за отношението ти към земята. Ако не обичаш процеса и средата, най-вероятно си сред пълнежа на тая дупка. Ако посаждането на каквото и да е ти се вижда като задължителен безсмислен труд, или след един ден в градината си по-склонен да се оплакваш, вместо да се похвалиш – най-вероятно не си от хората, които обичат земята.

Радостно е, че през последните години се наблюдава един ренесанс на земеделието, бих казал един отдавна небивал интерес сред младите към земята и нейните плодове. Това са хората, които (надявам се) ще прекъснат това омразно отношение към земята и ще върнат нещата в правия път.

По някаква (необяснима) причина, смятам себе си за един от тези (вече не чак толкова) млади хора. Дядо често пъти е казвал, че имам „захват“ – отдава ми се работата със земята и растенията. Склонен съм да му вярвам, имайки предвид, че той катализира създаването на моята силна връзка със земята, изграждането на моята селска чест 🙂

С леко съжаление гледам на моите години между 18 и 28, които ме запратиха в другия край на България и в другия край на спектъра от професии/хобита/занимания. Но напоследък взех да виждам как дори през тия години по най-различни начини съм се опитвал да поддържам тази връзка.

Като отскоча до Бургас – не ми се седи в града, а гледам да отида до село. Там вместо да разпиваме на тиферич, влече ме да свърша нещо. Като отидем някъде по „вилите“ уж за купон, аз гледам къде може да се облагороди, оглеждам къде какво е сгодно да се посади, макар и да сме за 2 дни. Като няма други алтернативи – книги по темата ще прелистя, саксийки с подправки ще наредя…

Всяко зло за добро – всъщност тази пауза ме накара да разбера, че без земята просто не мога.

А когато вярваш в нещо и влагаш някаква страст, то не само си личи, то блика и пълзи наоколо, заразява. И понеже напоследък съм станал заразителен, май съм на прав път…

пп: Очаквайте още по темата. Понякога има и снимки. И, отделно, смигване с потупване към @petyosi (първото IT, което съм виждал да прави разсад).

Какъв малък, но умен, фотоапарат да си купя?

С две думи: не знам!

С няколко думи повече:
Canon S100, Nikon S9100 и с компромис Sony DSC-HX9V, Panasonic TZ18/20/22*.

Подредил съм ги от най-кефещ ме, до най-не. Разгледайте, проучете, изберете, купете. Дори на сляпо да хванете един – няма да сбъркате. Но все пак хвърлете едно око из текста надолу.

През лято-есен 2011 немалко хора се допитаха до мен какъв фотоапарат да си купят. Явно привличам някакъв определен тип хора, защото всички имат сходни изисквания. Те са в общи линии следните противоречия, омешани в едно цяло:

  • Да има пълни ръчни настройки, вкл. ръчен фокус и бял баланс с мерене/стойности
  • Да има голям сензор с невиждано качество и чуствителност
  • Да има невиждано светъл, широк и дълъг обектив
  • Да е невиждано малък и лек, да влиза в заден джоб на детски ластични гащи
  • Да снима невиждано добре в режим Auto, щото, нали, и жени ще го ползват
  • Да може да снима в RAW (ввъъъъъъййй!)

Ако се налага ви да обяснявам защо тия неща са желани или важни, вероятно не сте подходящия тип хора и това блогиране не е насочено към вас. Ако кимате одобрително на всяка точка от листа, може и да успея да ви помогна, или поне да ви объркам повече.

Сега, директно на фукциите, щото време за губене няма!

  • Ръчен фокус имат всички без Паното. Приоритет бленда/скорост имат Канона и Паното. Това важно изискване автоматично отхвърля всички, освен Канона. На тема бял баланс няма да се открехвам, но с две думи – никой не е наистина добре по подразбиране. Специално съм си играл с Канон/Пано и първият е значително по-изчерпателен като възможности за настойка, ако държите на това.
  • Размерът на сензора е 2 пъти по-голям при Канона, сравнен с останалите. Паното е с най-малък. Съответно при него качеството на снимките е най-зле. Всъщност всички, освен Канона, са непростимо зле при ISO 400+. Никончето горе-долу минава с 4 на релси.
  • Най-светлият обектив е на Канона, бленда 2 в широкия край. За жалост много бързо се свива до 5.9, а на дължина е само 120мм. Мен лично не ме притеснява zoom-а, но редица хора ги мързи да използват краката си. Останалите 3 апарата са 16-18х и еднакво добре/зле като оптика.
  • Всички са компактни, под 250 грама, за щастие.
  • Канона е сигурно най-зле на тема Auto. Не че снимките стават лоши, напротив, просто не е достатъчно умен, сравнен с останалите, които явно са правени от-до за Auto. От TZ серията съм супер доволен, Никонът също е много добър.
  • Последното изискване е подвеждащо – само Canon S90/95/100 от тези може да снима в RAW формат 😉 Някой ще запита „има ли смисъл?“ Зависи. Ако искате RAW, значи вероятно знаете какво да правите с него. Последният RAW процес на Lightroom (2010) е брутално добър и променя коренно нещата. Макар че 95% от хората няма да видят разлика между читаво пипнат RAW и директен JPG. Но ако искате RAW, значи сте от останалите 5%.

Вметка за Nikon P300. Не мога да разбера какво правят Никон?! S9100 и P300 имат еднакъв сензор; първият има ръчен фокус, но не и ръчни бленда скорост; вторият – наобратно?! Приличат си като размер и цена, а единият има много светъл и къс обектив, другия – дълъг. Ако P300 е трябвало да бъде конкуренция на Canon S100, къде е читавият сензор, ръчният фокус, RAW формата?!

Вметка за всички останали. Нямам възможност и намерение да опиша всичките 100+ модела, които горе-д0лу се вписват в темата. Не че са лоши, може би някои са дори по-добри. Обаче аз предпочитам тези. Но изборът си остава ваш.

Шукартетни гъзарийки:

  • GPS: всички имат
  • Стабилизация в някаква форма: всички имат
  • Face detect: всички имат, май… а и да нямат – бахти смотаната функция!
  • Видео заснемане, при това HD – всички имат
  • Touch screen: екран дет са барга има само Паното; пригответе си пешкир или пачавурка за подбрисване!

За финал искам да споделя, че няма идеален фотоапарат. Все ще излезе по-хубав баш след като си купи човек нещо, избирано с месеци. Все нечий друг ще е по-така, ама по-иначе. Всеки прави различни компромиси, има различни приоритети и бюджет. Затова не му мислете ЧАК толкова и живейте живота докато го има, щото нали.

И те така.

* С изброените 4 модела имам директна или индиректна връзка. Притежавам S90 и съм снимал няколко дни с S95. Предишната версия на Никона беше добра, ползвал съм я, но с проблемно качество на снимките. Сега имам уверението на доверени хора (+ DP Review), че нещата са точни. Сонито е с много добро качество на изображението и ако не беше толкова лагаво и мудно, щеше да е по-напред в класацията. Преди имах TZ5 (най-любителската опция от 4-те), а различни варианти на TZ (текезесето, както му викам галено) съм препоръчал на 8 познати и недоволни не е имало.

пп: Това блогиране е специално за Иво, Иван и Петьо, както и Сержик, макар че той има телефон и друго заснемане не го интересува.

Люта разядка (топеница)

Това чудо на кулинарията, което ще ви сведа тутакси, е познато в много различни видове и форми, из всички краища на България (и не само), особено сред почитателите на лютото (и не само). Както обикновено правя, ще дам само малко общи напътствия, а конкретната реализация оставям на всеки от вас – разчитам, че имате някаква кулинарна фантазия, инак къде се врете между шамарите?!

Директно по темата, ето една стандартна доза:

  • 2 връзки магданоз
  • 1 връзка копър
  • 10 люти чушки
  • 10 скилидки чесън
  • олио и оцет поне по 100 мл, за да се получи обилно количество сос за топене, но все пак на вкус
  • сол на вкус

Зеленишките се нарязват на много ситно. Ако е тучна и стегната връзката, сгодно е да се реже директно с ножица – много лесно и бързо става. Може и с някое постижение на техниката като чопър. Чесънът се реже на филийки. Лютите чушки се изпичат на котлон, скара, тенекия, свещ или каквото ви е под ръка, белят се, махат се дръжките и семките и останалото се нарязва на едри парчета. Всичко до тук се смесва в дълбока купа с олио, оцет и сол. Разбърква се отривисто и се оставя да преседи поне половин час, да се отделят ароматите. Тъкмо време да резнете салатка и да запалите барбекюто…

Волната програма включва:

  • лютите чушки могат да са сурови, нарязани по-ситно
  • ако не искате да си олютите ръцете, не чистете лютите чушки – сложете ги цели, като само им цепнете с нож връхчетата; в тоя вариант е удобно да има примерно по 1 чушка на човек (или 2 или повече, според ящността)
  • ако обичате повече копър или пък го мразите – спокойно променете рецептата, става все чудесно
  • добра добавка към тази доза са 2-5 обикновени големи зелени чушки, изпечени, изчистени и нарязани
  • самата разядка е чудесна за гарниране на цели печени чушки салата + задължителния маринован червен лук; става чудесно и за добавка към всякаква друга свежа салата, вкл. шопска
  • по-малка доза си направете на око – може да е с повече люти чушки, или пък с повече обикновени печени, ако не искате толкова люто

Върхът на лютоледът е следното: цялата адска смес може да се сложи в блендер и ще се получи нещо с консистенцията на класическото пестото от босилек, но бих го нарекъл „песто диаболико“, а не „базилико“…

Греяно вино

За всички тертиплии, мераклии и Серж

Чалъмите и фатките на греяното вино сигурно са повече от тези на капамата. Всеки има собствено виждане по темата. Реших, в разгара на зимата, да споделя най-често практикуваната от мен формула, украсена с вариации по темата.

Виното

На практика става със всякакво червено вино. Аз използвам най-често мерло и като цяло гледам да не е някоe кисело. Успешно съм правил и с мавруд. Ако имате останали няколко различни отворени бутилки – спокойно можете да смесите всичко. Добавял съм дори бяло вино 1:1 с червено.

Имайте предвид, че в процеса на правене напитката сваля градус. Така че в никой случай не е на 12-те оригинални за виното. В тая връзка е много подходящо да ливнете малко по-силен алкохол в питието. Евтините български „ромове“ като Атлантик червен и Савой стават, коняче родно също, ако имате домашен ликьор залежал – пак става.

Тънкост е да приготвите от по-рано ракия с карамфил, която става чудесна добавка. Аз лично я използвам за греяна ракия, но може да се сложи и във винцето малко. Едно пакетче карамфил се накисва в 200-300 грама концентрат, примерно в бурканче от лютеница и така преседява поне седмица (колкото повече – толкова по-добре, моята седи цяла зима). Сега, нашата ракия рядко е под 70 градуса, защото е двойно варена. Ако ви е по-слаба ракията, извлекът ще е по-слаб, така че слагайте повече карамфил и съответно повече ракия във виното.

Подправките

Навлизаме в земите на върлата импровизация. Абсолютният минимум е карамфил, канела, пресни ябълки и черен пипер. Следваща стъпка са букет от плодове, стафиди, ошаф, индийско орехче, дори екзотики като лют пипер, кардамон и кориандър.

Тук интересна част е подслаждането. Най-лесно е да се сложи захар в началото на приготвянето. Обаче по-здравословно е да се използва мед, който се добавя при сервиране, а не в процеса на готвене. Така всеки може да си реши колко сладко го иска, а и позволява сместа да бъде допълвана в казана цял ден (както съм виждал да правят по хижите).

В тази връзка, с една „доза“ подправки може да се направи повече от една „доза“ вино, тъй като те си носят аромат. Например, ако днес си изпиете количеството, на дъното на тенджерата ще са останалите всички неща и една гъста каша. Не изхвърляйте! Загрейте, добавете вино и сте в играта.

Приготвянето

Най-коварната част са пропорциите. Не е нужно да се спазват стриктно, но е трудно, когато почнеш да правиш необичайни количества, тъй като трябва предварително да сметнеш от кое колко. Или да импровизираш. В общи линии ето каква е моята класическа доза.

  • Една кутия мерло (bag in a box), 3 литра
  • Половин литър вода
  • 10 супени лъжици захар
  • 2-3 ароматни ябълки и 2-3 мандарини (или портокали, а ако нямам под ръка пресни плодове, купувам пакетче ошаф и стафиди)
  • Едно пакетче карамфил
  • Едно пакетче канела на пръчки + едно със смляна канела
  • Полвин чаена лъжичка лют червен пипер, едро млян
  • Прясно смлян черен пипер, по една щипка на всяка чаша

Цялото нещо трябва да се случва на много бавен огън. Това количество иска поне 40 минути, за да стане готово. Целта е да се отделят ароматите. И преди всичко – не оставяйте виното да кипва! Ако почва да се пени и се гласи да кипи, значи огънят е много силен.

Водата, захарта, плодовете, карамфила и пръчките канела изсипвам в голяма тенджера и слагам на котлона. Трябва да се бърка в началото, за да се разтвори захарта. След това се чака да заври, като през това време почва да се носи притеснително вкусен аромат на щрудел.

Забележка: ако ползвате ябълки, гледайте да ги изрежете по-далече от семките, да не остава от ядрата, защото съдържат пектин и ще ви се получи нещо като сгъстена лигава субстанция във виното. Не че е лошо, ама има некои гнусливи, ‘бал ли съм ги…

Когато заври, плодовете са се посготвили – краищата на ябълките стават полу-прозрачни, мандаринките кашкави, стафидите удвояват обем и прочее. Може да опитате чорбата – трябва да е много сладка и плодова. В този момент наливам виното, като добавям лют пипер и чаена лъжичка смляна канела.

След време виното ще даде индикация, че завира. Не знам как да ви го обясня по-точно, разчита се на усет. Ако седи още малко на котлона и почва да се пени и кипи. Спирам огъня, вадя дебелостенни керамични чаши и ги затоплям (най-често ги пълня с гореща вода и ги оставям за 1-2 минути).

Наливам с черпак през цедка във всяка чаша, по около 250 мл. Повече няма смисъл, защото изстива, а трябва да се пие горещо! Преди поднасяне ръсвам по една щипка черен пипер във всяка чаша.

На дъното на всяка чаша ще остане малко гъста утайка. Не я хвърляйте; преди следващото наливане просто я лиснете в тенджерата и разбъркайте. Това ще стане основата на следващата доза 🙂

Наздраве, честит ми рожден ден утре и леко изтрезняване догодина!

Песто, хлебчета, пъстърва, торта с крем

Последната седмица изтече баш като пясък из пръсти покрай правене на лютеница, плаж и язовир/планина. За отзнаменуване на тъжното събитие „Прибиране в София“ спретнахме набързо семпло угощение, което ще опиша вкупом и с прости указания.

Песто базилико (паста от босилек)

(обновено през юли 2016 г)
Най-актуалната ми рецепта е направена с по-малка „базова доза“, за да може лесно да се умножава при нужда.

  • 50 г босилек (само листа, без дръжки; ако са измити, трябва да са добре подсушени, защото остатъчната вода ще направи пестото много рядко)
  • 50 г зехтин (можете да го направите частично или изцяло с олио, но вкусът е много по-кофти)
  • 15 г пармезан (фино настърган – препоръчвам да си вземете парче и да го настържете сами, става по-евтино и по-вкусно; ако обичате повече сирене, сложете 20 г)
  • 15 г орехи (фино смлени; ако искате да се усещат повече, може и по-едро смлени, или сложете 20 г)
  • 1 г сол (ако обичате по-солено, сложете 2 г, но имайте предвид, че пармезанът е също доста солен)

Първо пасирате босилексъс зехтин и сол. В моя блендер влизат без проблеми 100 грама листа – трябва да ги натъпчете така или иначе, за да почне да ги мели. Трябва да стане хомогенна каша, което отнема 30-60 секунди.

Ако имате повече босилек, както е нашия случай, изсипете кашата от блендера в стъклена купа и повторете смилането докато изчерпите босилека.

Накрая добавете сирене и орехи и разбъркайте добре с лъжица. След това слагате в бурканчета – ние ползваме бебешки (190-210 мл). Пестото трябва да свършва на 1 см от ръба на буркана и е добре да няма мехури въздух при пълненето. Най-отгоре го затапете с 3 мм зехтин.

След това можете да го държите във фризер поне година, като ние имаме такова и на две, яде се. Можете и да го стерилизирате, но вкусът се променя, а и в тоя случай може да не го затапвате със зехтин.

Алтернатива е сиренето и ядките да е добавят при поднасяне, като се разбърка отново пестото с още малко зехтин. Ако се прави така, може да се добави и чесън, който не е добре да се слага предварително, ако ще има дълго съхранение, защото много променя вкуса.

Царевични хлебчета

  • 500 гр царевично брашно
  • 500 гр бяло брашно
  • Половин кубче мая
  • 200 мл топло прясно мляко
  • 1 ч.л. захар
  • 2 ч.л сол
  • 2-3 с.л. олио (може и зехтин)
  • 200 мл вода (или колкото се наложи)

Разтворих маята в млякото със захарта и две с.л. от бялото брашно. Оставих да преседи 30-тина минути на топло, докато пресях със сито цялото брашно в купа. В тая купа сипах кипналата закваска, солта, мазнината и разбърках. После добавих водата и почнах да меся докато почти цялото брашно се усвои. Като цяло е по-добре да ти остане брашно, отколкото да не стигне, та да трябва да се добавя още. Получи се меко тесто, което заседя на топло за 2 часа, през което време почти излезе от купата – със сигурност си удвои обема, че и повече.

Това тесто разделих на малки топчици и изпекох във форма за мъфини, макар че спокойно може и в тава с хартия за печене, наредени една до друга. Сложих в силно загрята фурна за 10тина минути (примерно над 200 градуса), след което на по-слаб огън (примерно 180 градуса) до опичане. Което проверих с клечка за зъби или с разрязване с нож. След като ми се видяха готови ги намазах отгоре с мазнина с четка (може и с разбит жълтък) и ги оставих още за минута във фурната. После ги извадих, поръсих с вода и завих с кърпа в панерче.

Докато са още горещи вървят идеално с пестото. Което вероятно е причината да свърши пустото песто. И хлябът също.

Пъстърва на грил-тиган

На прибиране от Широка поляна минахме покрай развъдник за пъстърва, от където за 4 лв се сдобихме с 2 живи риби, по 250 грама всяка.

  • Прясна пъстърва, очевидно чистена
  • 1 с.л. зехтин
  • 1 ч.л. нарязан пресен розмарин
  • 1 ч.л. сок от лимон
  • сол и черен пипер на вкус
  • 2-3 резенчета лимон

В чашка като за шотове смесих всички подправки и разбърках добре. С тая врла смес, наричана по държавите с циливизация „дресинг“, намазах пъстървата от двете страни, а в корема посолих отделно и мушнах резенчетата лимон, разполовени. Така „облечена“ рибата преседя около час. След което скочи в грил тигана, без мазнина. По 5 минутки от всяка страна и стана идеална. Яде се като се обели кожата и се извади гръбнака барабар с ребрата, главата и опашката – ако е добре изпечена това става лесно и с едно движение.

За тая пъстърва имаше предвидени прости варени картофи, задушени с масло, но, уви, останаха неизядени, на фона на всичкия тоя хляб с песто.

Бисквитена торта с крем ванилия

  • 1 литър прясно мляко
  • 4-6 L-XL яйца
  • 1 ампула есенция ванилия
  • 1 ч.ч. захар (към 200 грама идва)
  • 1 ч.ч. нишесте и/или брашно

Една чаша от млякото заедно с яйцата, ванилията, захарта и нишестето разбърках с миксер до идеално хомогенна смес. Може да се ползва само нишесте, както и 50/50 с брашно, пък и само брашно, но с нишесте става най-добре. Колкото повече се сложи, толкова по-бързо се сгъстява и по-гъст може да стане кремът.

През това време в млековарка се стопли до завиране (но не да прекипи) останалото мляко. Намалих котлона и на тънка струйка добавих яйчената смес с непрекъснато разбъркване на млякото. След това се бърка докато достигне желана гъстота и е готово за консумация. Отнема около 10 минути цялото нещо.

Предупреждение: тъй като в млековарката има вряща вода, дори след като се махне от котлона, сгъстяването продължава. Така че оставете кремът малко по-рядък от нужното. Ако се прави в голям, разлат тефлоноф тиган тоя ефект го няма. И става по-бързо сгъстяването.

Тоя крем може да се разсипе в купички, да се охлади и изяде директно. Обаче може да стане и на нещо като торта с помощта на 2-3 пакетчета обикновени бисквити. Ред крем, ред бисквити в удобна тавичка, като се завършва с крем и се украсява по избор – шоколадови пръчици, какао и прочее.

Допълнителна екстра: в началото отделете 3 белтъка и разбийте на сняг с чаша захар и няколко капки от ваниловата есенция. След като кремът е готов, внимателно смесете разбитите белтъци и яйчения крем, като бъркате бавно с лъжица. Така ще стане много пухкав и лек. А и ако сте хитри кат ято лисици ще си запазите малко белтъци за украса на тортата!

Уриг!

Та тъй де, за една вечер компенсирахме 3-те дни на хляб, домашна лютеница и вода.

Остава да се види и резултатът от експерименталното сладко от червени боровинки, усвоени по време на престоя на язовир Широка поляна. Ако вземе да се получи, ще пиша; а ако не – ще замълча неловко.

Свински език и картофи – вариации

През 2004-та година, в зората на този блог, бях писал едно хвалебствено слово за свински и телешки език като средство за борба с глада. После, през 2005-та, пуснах нещо като обобщена рецепта за език с гарнитура от картофи. Тия две блогирания изчезнаха в някоя от миграциите на сайта, а пък аз не съм спрял да готвя и ям език, даже напротив – учестих употребата. Затова сега списвам нещо в любимия ми разклонено-импровизиращ стил. Рецепта с вариации.

Гозбата има два очевидни компонента – език и картофи.

Езикът

Може да ползвате свински, може и телешки, по ваш избор. Аз най-често хапвам свински – по-бързо и лесно се вари, а ако не ми се занимава хич не го беля. Докато телешкия трябва задължително да се обели. С него пък е по-лесно да се нахрани по-голяма тълпа.

Вземам 3-5 свински езика. Измивам ги на мивката със студена вода. Цоп в тенджерката под налягане в компанията на дафиново листче, пиперче на зърна и сол на вкус. Вариация: спокойно може да се добави морков, целина, лук, зелени подправки. Това ще даде вкус на бульона, с който после може и супичка да си метнете.

Заливам с вода да покрие езика и варя 30-40 минути – толкова време засичам след като тенджерата зафъска активно. После изключвам и изчаквам 10 минути да падне налягането преди да я отворя. Вадя езиците като ги набождам с вилица и ги оставям в една купа да изстиват. Бульонът прецеждам през фина метална цедка и запазвам.

Всеки език беля с малко ножче. Целта е да се смъкне горния слой кожа и да остане само месото. Ако ви се вижда пипкава работа (а понякога просто се бели трудно) – не се занимавайте. В бъдеще просто го сварете още 10тина минути и те така.

Като обеля езиците ги режа на филийки, около 1 см всяка. От тук насетне рецептата избуява в различни посоки. Целта е да се получи нещо като подправен сос от езика и бульона. Делюкс версията (само за хора от ВИП-а!) включва:

  • 100 гр масло
  • 500 гр нарязани на ситно гъби
  • нарязания език
  • 300 мл от бульона
  • 4-5 парченца топено сирене Президент (всяко разтапящо се върши работа)
  • 150 мл заквасена сметана
  • 2-3 скилидки чесън, нарязани на ситно
  • няколко щипки бял пипер

Маслото разтапям в дълбок тиган (или уок, или касерола). В него мятам гъбите, разбърквам и похлюпвам. След 5 минути гъбите омекват и пускат сок. Добавям езика и бульона. Като закъкри – добавям топеното сирене и разбърквам докато се разтопи напълно (това може да се направи и отделно, примерно в буркан с горещ бульон и пасатор, но мен ме мръзи). След това добавям сметаната и оставям на тих огън, открито, за да се сгъсти – отнема 10тина минути максимум. Накрая изключвам, добавям чесъна и белия пипер и оставям похлюпено за 10 минути.

Вариации бол. Ето така изглежда една от тях:

Pork tongue with herbs and cream

Можете да го направите със зелени подправки вместо чесън (примерно прясна мащерка или босилек). Може вместо масло да се ползва зехтин и повечко босилек и чесън. Гъбите не са задължителни, както и топеното сирене, и сменаната. Малко от бульона, разбъркан с 1 лъжица брашно ще ви сгъсти соса. Ако искате да е по-гъсто, без сос, добавете само малко от бульона, колкото да не ви загори мезето.

Картофите

Тук прилагам две решения, според мързела – картофено пюре (класическата гарнитура за език) и задушени картофи с масло (за предпочитане ако не ви се мачка и/или нямате мляко и/или време).

И за двете започвам с кило картофи, обелени и нарязани на кубчета. Не като за мусака ситни, но не и като за гювеч едри. Трябва всяко парче картоф да може да се хапне на една хапка, без да се налага да се реже или чупи. Така нарязани и измити слагам в касеролата с малко сол и варя до пълно сваряване (не разпадане или разкашкване!).

За пюре ги изцеждам от водата, изсипвам ги в купа, добавям 200-250 мл прясно мляко, 100 гр масло и почвам да мачкам с приспособлението за мачкане 🙂 Първоначално може да ви изглежда воднисто, но като се усвои млякото, пюрето ще стане с чудесна гъстота и пухкавост. Поне 10-тина минути трябва да помачкате…

За задушени ги изцеждам от водата и както са в касеролата им добавям 150 грама масло, нарязано на малки кубчета. Оставям 2 минути да се разтопи, изключвам котлона и разбърквам картофите изчерпателно. Похлюпвам плътно и оставям 10 минути да отлежат.

Сервиране

Класиката е език с гъби върху канапе от картофи, акомпанирани от сметанова редукция. Това е изискан начин да се каже, че трябва да се пльоснат 2 лъжици пюре в чиния и да се ръснат 2 лъжици от бъркоча с езика отгоре. Точка. Демек – бон апети.

Това е нещото, готвено преди 5 години, с картофено пюре on the side, с по-малко гъби, без топено сирене:

Pork tongue with herbs and cream

А това е тазгодишно, със задушени картоги, с повече гъби, с топено сирене, без зелени подправки и чесън:

Pork tongue with potatoes

Поклонение до Руенски манастир

Тексът по-долу е с размерите на (не особено) кратък разказ. За хора без време бих искал да резюмирам с едно изречение: непременно посетете Руенския манастир, пещерата на Свети Иван Рилски, Кръста и аязмото Света Вода. Няколкото снимки, които успях да направя, са качени в комплект на Flickr. За останалите четящи – надявам се да ви допадне този опит за преразказ на скромното поклонение на двама необичайни (и като цяло доста приличащи си в лудостта) пилигрима.

Continue reading „Поклонение до Руенски манастир“

Върхово постижение

Въздигащо е да опиташ нещо гранично и да успееш. Изпитанията за силите (и още повече – за волята) са рядко срещани в днешния уреден живот. С изключение на форсмажорните условия, но не говоря за тях, а за тези баири, които сами поставяме пред себе си. За да се почувстваме способни, устремени и в контрол над себе си.

За мен ходенето по планините, когато е с цел натоварване, винаги е било като един въпрос, един тест. До някъде пред физическата подготовка, но много повече пред съзнанието, защото дълго след като спра да усещам краката си мога да си наложа да вървя и да продължавам напред въпреки протестите на тялото. А като му се види края – еуфория, гордост и дори усещане за могъщество или величие.

Прекосяването север-юг на Рила и Пирин за няколко дни през лятото е страхотно преживяване, но освен някой внезапен летен порой или градушка, няма кой-знае какви предизвикателства пред тялото и главата. Хижите са на обикновено 6-8 часа не особено труден преход, което в лесни условия си е чудесна разходка. Хладнинка, езерца, местенца за медитация, светло до късно, пък и да замръкнеш – добър чувал със шалте са достатъчни. Зимата, обаче, е друго нещо.

От няколко зими насам събирам смелост за нещо повече от обикновена разходка и 10-тина километра downhill. Тази година най-сетне се получи, преди всичко заради подкрепата на един специален човек.

Не искам това блогиране да става някаква поетична тирада или егоцентрична възхвала. В крайна сметка аз съм само един начинаещ любител турист и това, че последните 10 години трамбовам баирите през уикендите не ми дава квалификация на опитен планинар. А и е невъзможно да се опише с думи диапазона от емоции, през които преминава човек, по време на едно такова изпитание. Затова ще пробвам малко по-фактологично.

Looking north at Rila

В местност Картала, над летовище Бодрост, близо до Благоевград, има ски писта и лифт. Слизаме на горната станция на лифта в 11:30 сутринта в неделя. Часът е късен предимно заради неподозирано лошият 25 километров път в планината. От там се качваме на връх Равнец, което отнема около 40 минути по един доста стръмен склон, но пък се разкрива прекрасна гледка към острия и заплашителен, величествен Пирин.

Pirin, seen from Rila

След тази загрявка започваме дългият близо 13 километра преход към хижа Македония. Зимната маркировка намираме на около 2 км от този първи връх и се движим заедно с нея по билото на четири други. Слизане, качване към Русалия. Слизане, качване към Равник. Слизане към Парангалишки преслап и чернеещите отвесни скали с надвиснали снежни козирки, потенциални лавини, качване към Езерник. Слизане, качване към Герман и Наковалнята. Слизане, слизане, слизане по Малък Мечи Връх и хоп – хижа Македония, след още шест часа и пет покорени върха с височина над 2400 метра. Звучи някак бързо и лесно…

High altitude Rila

350 минути почти непрекъснато ходене при променлива облачност; внезапно излязъл вятър, вариращ от силен до ураганен на върховете; 200 метрови денивелации, които се катерят по половин час; двуметровите стълбове на маркировката на места стърчащи едва по педя от снега – морък, леплив и особено подходящ за затъване до кръста; не можеш да спреш, защото вятъра те бута и кара да замръзваш; не можеш да седнеш да си почиваш.

По пътя срещаме хора, които идват от Македония и ни казват, че хижата вероятно ще е затворена, защото нямало хора и хижарят смятал да си ходи следобяд. Този притеснителен факт не ни спира.

High altitude Rila

Някъде на четвъртия час, след един особено зловещ склон, където, заради стръмното, снега, клековете отдолу и вятъра изкачваме 55 метра (разстоянието между два жалона) в продължение на 15 минути, се прокрадва въпросът „дали да зарежем хижата и да слизаме директно по склона към ниското, към Картала?„. Няма и връщане назад – в този вятър лифтът е затворил. Но да се откажем сега би обезсмислило цялото начинание. Не ходим заради крайната цел, а заради постижението, за да надвием себе си. Вятърът и снегът стават врагове, който искаш да победиш недвусмислено, а не просто да се скатаят някъде. От тук е и последната снимка, насетне образите са само в главата.

High altitude Rila

Някъде в шестия час след слизането от първия връх, хижата вече се вижда, далече долу, в ниското, затрупана със сняг. Прозорците не светят. Коминът не дими. Няма ги моторните шейни на стопаните. Половин час почти тичаме в мълчание надолу по склона, заедно със свличащия се сняг. Краката са на пълен автоматик. Май никой не посмя да каже на глас, че хижата е затворена.

И чудо – не е! Хижа Македония е напълно празна, но хижарите благородно са оставили вратата отключена, залостена само с едно райберче отвън. Влизаме. Триумф. Обзема ме едновременно еуфория и едно топло всеизпълващо спокойствие, увереност – аз мога всичко, ние можем всичко.

Печка с дърва, чай от термоса, преобличане. Не повече от 20 минути почивка. Трябва да бързаме – стъмва се. Тръгваме покрай река Благоевградска Бистрица надолу, все надолу, към Картала. Този път няма вятър, но има една тъмна борова гора, под светлината на мъничко парченце луна, отразена от снега навсякъде около нас.

В далечината се чува вой на чакал, а нас ни чакат още 8 километра в дълбокия сняг. Минаваме ги неусетно, смеем се много и не спираме да бърборим. Дишам толкова дълбоко, че ми се струва, че ще литна. След два часа, някъде около 20:30, 9 часа след като слязохме от лифта, скачаме в колата и отпрашваме по празния път към Благоевград.

Вече предусещам изумените и уплашени и неразбиращи гласове и погледи на познати и роднини, които са неразделна част от наградата. Също като споделянето на това свръхестествено преживяване с единствения възможен човек, който би се навил на невъзможното без колебание, би минал през немислимото ако ще и със сълзи, но без грам мърморене и мисъл за връщане назад, и би завършил невероятното с усмивката на човек с изцедено тяло и въздигнат дух.

Започвам сериозно да се замислям за Ком – Емине…

пп: Тия снимки по-горе + още няколко са в комплект на Flickr.

Mr Scruff

Събота вечер се озовах неочаквано в Sofia Live за Mr. Scruff. Беше непланирано – тайфата и доброто настроение ме повлякоха, та прежалих 25 лв вход. Ninja Tune все пак, нъл’тъй.

Честно казано никога не съм се съсредоточавал връз Mr. Scruff – срещал съм го като име в компилациите, няколко трака ми допадат много, но определено не може да се каже, че съм му фен. От чутото до момента очаквах сетът да е яко фънки и диско, духови инструменти, бас китари…

И останах доста изумен. Като се започна от към 12 до към 4 по новото време чичката мина през всевъзможни неща. Имаше семпли, за които съм готов да се закълна, че са деривати на YMCA или Billie Jean. Имаше доста подходящ Hed Kandi матрял. Имаше колосални басови набивки и яко циклик, все едно си в Лазур в Слънчев Бряг преди 10 години, кога Метрополис беше култ. Имаше и много фънки неща, изкефих се. Щом не съм се спрял 3 часа…

Разни неща ми направиха впечатление:

  • Лайвът беше доста пълен. Бил съм там няколко пъти, но определено сега беше рекорд.
  • Не мисля, че охраната е свикнала с подобни тълпи и подобен тип клиентела. Обикновено (заради имиджа и високите цени) в Лайва са хора със сако и риза, официални дрехи, седят си по масичките и те така. Само на миндерите към сцената се събира „измет“ – разни такива с дънки и тениски. Та в събота вечер служителите (и охрана, и бармани) гледаха кисело към повечето влизащи и присъстващи – шапки, анораци, потници, изсипани гащи.
  • Имаше много голямо и много активно женско присъствие. Бих казал поне 50-60%, като обикновено по клубовете рядко се срещат над 30%, на пръв поглед. Около нас (на първа писта, в лявата част на сцената) имаше три групички с по 5-6 моми, всички на крака и едва 7-8 юнака, от които повечето седяха или се бяха облегнали нейде. Дали това значи, че Ninja Tunes се смята за женска музика?
  • Стори ми се, че хората очакваха нещо малко по-различно. Да, беше много енергично и усмихнато, но имаше чести „паузи“, в които ясно се виждаше как големи части от агитката около нас, до сцената, „увисват“ – спират и чакат и се чудят какво следва.

В крайна сметка отлепих рано, че бях планирал неделна извънградска разходка, та не дочаках любимото Kalimba. Дано го е пуснал по някое време за кефа на народа…

The Giver

Тази сутрин (по първи петли, към 12) се събудих в книжовно настроение и се позиционирах на слънчевата тераса с едно голямо Бейлис-Фрапе, купичка сурово кашу и наргиле с половин доза Fumari Tropical Punch. И голяма оранжева възглавница, и една от книгите, получени наскоро от Амазон – The Giver.

Сега, нека започна с това, че тази книга се води детска литература, макар това да ме кара да се чудя какви деца има по света… Има Newberry Medal, като Island of the Blue Dolphins, която също много ми хареса със супер-простоватият си изказ и детски поглед върху един див, тихоокеански остров. Шапка му свалям на Stott O’Dell за начинът, по който се е поставил на мястото на малко индианско момиче, живеещо само на остров в океана.

The Giver и нейните 180 страници изчетох за по-малко от два часа – толкова потънах в нея. Историите за утопичното бъдеще винаги са ми били интересни, макар че трябва да призная – малко ме плашат. Подтиска ме вероятността хората да изгубят емоциите си и да се превърнат в едни аналитични, стерилни машини с предсказуем режим на живот и on/off копче. Подобен свят, видян през очите на 11 годишно момче и описан чрез отношенията му с неговия… наставник? – The Giver – е развит в книгата. Книгата е някак очарователна и проста по детски, разбираема, но те кара да се замислиш за живота сега, свободите, които имаме и начините, по които се изразяваме. И засяга темата за сънищата и спомените и предаването на преживявания и емоции по не-словесен път, което автоматично я вкарва в полето на интересите ми. Особено частта, че възприятието за цвят, емоциите и спомените са свързани много ми легна на сърце.

Макар че на пръв поглед да изглежда като детска книжка за мечтатели, бих казал, че и един утилитарен практик ще намери нещо за себе си в нея; дори може би на моменти ще завиди на прекрасно уреденото общество, описано хем кратко, хем предостатъчно подробно, за да си изгради човек представа.

Та така, ако някой е мераклия, но не му достигат 10$, да драсне, падам си по заемане на книги!

пп: Интересно е, че изключително рядко ми се дават 10 лева за кино, дори за очаквани филми, но с удоволствие си купувам такива книги за по 10$. Някак си преживяването е друго и вероятно показва, че съм по-скоро a book guy, вместо a movie такъв.

Задимено – всичко за наргилето

Както (може би) знаете, в нашата компания наргилетата са на почит и са задължителен атрибут на всяка сбирка. Преди две години пуснах тук една статия, в която обобщих всичко научено по темата. За кратко това стана една от двете най-популярни статии по темата в България и излизаше на челни места при гугъл за „наргиле“.

След време исках да публикувам допълнителни неща по темата, да разширя хоризонта, така да се каже. Проблемът беше, че всичко, което пуснех по темата привикваше сума народ, до такова ниво, че „наргиле“-то започна да съставя значителна част от целия човекопоток на блога. А аз не искам блогът ми да се асоциира и върти само около едното наргиле.

Затова, с помощта на Коко и Серж, направихме отделен сайт, на който да излеем цялата насъбрана мъдрост и на който ще можем да развием темата. Тук няма да публикувам повече материали с тази насоченост, всичко ще се измества натам.

Този сайт е Zadimeno.com. Ако ви интересува нещо, каквото и да е, свързано с наргилетата – посетете го!

Боб за изпроводяк на зимата

Бобът е една от любимите ми зимни гозби, заедно с киселото зеле с ориз и гювеча. Стане ли топло и раззелени ли се едно такова – минава ми желанието да ям боб, дори и на салата. Като казвам боб имам предвид зрял фасул, а не зелен боб (известен по нашите краища и като „райкин боб“), когото ям с удоволствие с картофи и свинско и през лятото.

Сега, целта на това блогиране не е да ви обясни как се готви боб, а само да ви напомни, че зимата е към края си и е редно да се изпрати с един прощален боб. Като този:

Това е един едър кафяво-черен пъстър боб, сготвен със сурова наденица, моркови, лук, чесън и гъби, сред които и челадинки.

Интересното е, че въпреки размерът си, този боб се вари относително бързо. Накисвам го 12 часа предварително във вода и после за 20 минути под налягане е готов. След като се свари (заедно с морковите), отделно запържвам суровата наденица, накъсана на парчета, лук, чесън, гъбите, червен пипер, изпарени домати. Смесвам запръжката с боба, наръсвам дашно количество стрит джоджен и чубрица и след 10 минути яденето е готово.

Тъй като челадинките са кът (брани лятото и сушени), използвах и малко купешки печурки, но реално основният готин аромат идва от дивите гъби (предварително накиснати за 2-3 часа в гореща вода).

В добавка препоръчвам опукани мариновани средно люти чушлета, бучка сирене и няколко скилидки чесън и добро количество от мерлото на Катаржина с марка Lozzen – едно от малкото харесващи ми червени вина (не е кисело и има лек плодов аромат).

И те така – давайте да запразняваме зимата, че марулите и ледената ракия чакат!

пп: Преди съм писал за два други постни боба с месо, ако ви интересуват – в гърне и хибриден.

The Private Lives of Pippa Lee

В повечето филми, които гледам, дори необичайните, фантастичните или изтрещяните, героите се държат по един… бих казал последователен, предсказуем начин. Не в лош смисъл, не че всеки един момент е ясно кой какво ще каже и направи, а по-скоро начинът, по който думите и действията им подхождат. Тогава изглежда сякаш предварително познавам героите и за извличането на нещо от филма ползвам конкретно изречените думи, а не общото впечатление. Нещо като среща със стар познат, където познатият е някой стереотип на филмов герой.

От друга страна, има филми като The Private Lives of Pippa Lee, в които героите непрекъснато ме изненадват. Това ме радва и изумява. Кара ме да се разширя кръгозора и следващия път преди да възкликна „Никой не се държи по този начин!“ или „Никой нормален не би направил това!“ да се замисля малко, присещайки се, че хора има всякакви. И тук не говоря за низ абсурдни ситуации, като в евтина американска комедия, а за нормални житейски неща, за които нямам готов отговор, защото не съм се сблъсквал с тях и не съм мислил по темата.

Когато Пипа пита съпруга си какво харесва в нея и той повишава тон се чудих – защо се карат, защо тя се ядоса, защо той говори с такава небрежност. После се разбира, че той е уморен от въртене в кръг, а тя проектира майка си в кризисни моменти. В кратките моменти на общуване между Пипа и дъщеря ѝ се усеща напрежение и враждебност и се зачудих – какво ли е направила едната на другата? А то се оказа, че точно фактът, че нищо не е направила поражда агресията. Хареса ми точно това – не можеш да съдиш хората и реакциите им без да знаеш контекста, без да ги познаваш с други думи. Толкова често попадам в този капан; то и не е трудно – people are flawed.

Няма да ви разказвам съдържанието. Не препоръчвам да го гледате на всяка цена, но на мен лично ми хареса филма. Поддържащият състав е страхотен, а Robin Wright Penn ми се струва много подходяща за главната роля.

Като послепис:

  • Where the Wild Things Are – ако не сте виждали книжката – вижте я. Ако не сте гледали филма и ви интересува едно пътуване в детската психика, комбинирано с някой от най-изхаканите като характер чудовища – гледайте го. За мен всяко едно от Дивите Неща е просто различен аспект / проблем на детето: раздразнително, гневно, ранимо, тъжно, апатично, енергично… Особено ми хареса финалът – спокоен, без приказки, само два погледа. Браво!
  • Up in the Air – аплодисменти за Джордж Клуни, не за друго, а защото най-накрая изигра ролята, която в моите представи най-много подхожда на характера му. Сега, може би чичо Джордж в действителност е заседнал домошар, който е женен за първата си гимназиална любов, по която е хлътнал от пръв поглед и е романтичен, изпълнен с компромиси добродушко… но някак си повече си го представям като пълната противоположност на това. Което показват във филма. Специално браво за грубата среща на вратата на дома на мацката!
  • The Fourth Kind – като фен на извънземните теории се изкефих до толкова, че ми се прииска историята да е истина. А тя не е, за жалост. Nice touch със Шумерската култура!

Родословно дърво

Преди известно време (в началото на 2008 година, ако не се лъжа) попаднах на статия за новооткрит сайт, който позволява на потребителите да създават родословно дърво. От там започна една епопея, която ми се ще да преразказа тук с няколко думи.

От ранна възраст имам интерес към генеалогията, макар тогава още да не знаех, че има такава наука. Когато прекарвах летата в Мичурин, родният град на баща ми, обичах да слушам как дядо ми Дико (който всъщност е дядо на баща ми и мой пра-дядо) разказва за преселението на родата от беломорска Тракия, за неговите 3 братя и 4 сестри, за къщата в Кости…

Един от изумителните за мен факти беше, че дядо Дико беше записвал в една тетрадка всевъзможни неща, свързани с тази част на рода – родени деца, нови снахи и зетьове, кой кога починал, родни места… Един ден видях изрезка от вестник от 1983 година, в който беше публикувана статия за родовата среща на Диковия род. През лето 1983-то пра-дядо ми навърши 80 години и в тази чест е имало голям събор на целия род, 4 поколения. Специално за тази среща баща ми беше изработил (въз основа на записките) родословно дърво. Разбира се, начертано на ръка, увеличено с фотографски увеличител и изкарано на голям формат фото хартия. Къде ти компютри или копирни машини в ония години!

Като видях дървото в мен се зароди едно странно усещане за принадлежност, което в следващите години не ми даваше мира и често си представях себе си като част от тази паяжина от роднини и предшественици. И каквото и да сторя, колкото и да съм различен, колкото и да опъвам нишките, аз винаги ще остана част от тази матрица. Не че не опитах де.

Вярвам, че човек сам създава реалността си и определя съдбата си, но дори от генетична гледна точка е интересно да разбереш и да знаеш кой си и от къде произлизаш. Когато, преди 10 години, дойдох да живея в София, започнаха едни размисли на тема обновяване на родословното дърво и може би нова родова среща. Няколко години кръжах около идеята и тествах различни генеаложки софтуери, които повече приличаха на научни инструменти. В крайна сметка амбицията ми в тази посока затрупана от други занимания… и така докато не попаднах на Geni.com.

Сайтът ме посрещна с невинни полета за въвеждане и подканване да въведа моите две имена и тези на родителите ми. Моментално видях едно мини-дръвче с 3 елемента. Въведох брат ми, после бабите и дядовците, после първите братчедки… Два часа по-късно бях въвел към 30 човека от най-близката рода като имена и град на обитаване. Притесних се, че за повечето хора не знам елементарни неща като дата или град на раждане, какво остава за дата на сватба или дата на смъртта.

Въодушевен от това колко лесно се ползва сайта и колко свободно е въвеждането на информацията (за разлика от софтуерите, които примерно искаха 20 позиции инфо за всеки човек, иначе не позволяват въвеждането в дървото!) поканих майка ми в  Geni.com.

Няколко месеца по-късно чрез баба ми (от страна на баща ми) и дядо (от страна на майка ми) разбрах, че родовата памет е значително по-дълбока от очакването. 250+ човека в дървото са много, много дълбоки и широки корени. До дядото на пра-дядо ми, роден в средата на 19-ти век. И те така.

За да не разточвам и без това дългото повествование, искам да споделя няколко факта за финал:

В Geni.com съм въвел всички хора на кирилица, проблеми с това няма. Само местожителството май-май не е добре да е на роден език, щото явно сайта не може да разположи по картата хора, на които адресите са на български.

Изключително ми харесва „пътеката на връзката“, която сайта показва между теб и избран човек от дървото. Аз си я превеждам по начинът, по който най-често в България се обясняват роднински взаимоотношения. Примерно: поетесата Петя Дубарова е на дядо ми, та брат му, та дъщеря му, та свекър ѝ, та на брат му дъщеря. На английски е по-кратко, но по-неразбираемо: Петя Дубарова is your first cousin once removed’s husband’s first cousin.

На същия тоя принцип на безкрайното разклоняване преди 6 месеца дървото ни се сля с друго дърво. В първият момент се зачудих, като получих известие, че  понеже тия и тия профили съвпадат изцяло в моето и в друго дърво, най-вероятно имаме допирни точки. Слях дърветата и тук е момента да благодаря и да пратя поздрави на Лалю Метев, който е положил доста труд в неговата част на рода. С неговото дърво допирната точка е някъде около Васил Лолов (роден 1844), съпругът на Минка от Въжаровия род, която е сестра на един от пра-пра-дядовците ми по майчина линия – Джендо, от който тръгва Джендовия род. Смяяяяяяяятай, Елкааа!

Ако случайно сте прочели всичко до тук се надявам да закачите малко от моя ентусиазъм и да се пробвате в Geni.com. Да знаете, че информацията се губи, историите в семейството изчезват, променят се, забравят се. Бабите и дядовците си отиват, а всяко следващо поколение знае все по-малко и по-малко. Така че дори сега да запишете своите починали пра-дядо и пра-баба – къде и кога са родени, къде са живели и тн – шансът е, че децата и внуците ви няма да научат по друг начин за тях 😀

пп: Снимката горе е едно малко парченце с най-близките около 100 души от нашето дърво.

Creation

В продължение на предното блогиране

Creation по принцип e филм за Чарлз Дарвин и тегобите му около написването на „Произходът на видовете“, но аз повече го възприех като хрониката на една вътрешна борба между разумът и чувствата, миналото и бъдещето, вярата и религията.

Една черта на характера ми, която винаги съм наблюдавал с интерес и дори изумление, е, че не вярвам в конкретен бог, включително християнския (в различните му проявления, описани в последствие и вероятно без негово знание: лош старозаветен чичка, поучителен новозаветен даскал и влюбчиво, мекушаво хипи в човешки вид). Сега, не съм яростен борец срещу организираната религия като Коко – напротив. Live and let live изповядвам през последните 10 години.

Затова и дилемата пред Дарвин – дали да напише труда на живота си, с който да отвори безбрежна пропаст между него и семейството и приятелите му, или да загърби това, в което вярва и да живее в мир, но предал себе си – ми е много близка, нещо, което съм преживял, макар и в по-различен аспект. Тази дилема кара човек да се чувства безпътен и, което е по-лошото, без вяра.

За мен вярата е комбинация от състояние на съзнанието, в което човек е отворен към великата мистерия, която ни заобикаля, отворен към еволюция, идеи, преживявания и учения; и умението да правиш нещата да се случват, когато го искаш. „I am what I am becoming.“ вместо „I am what I am.“ Което пък ме подсеща за един пасаж от Man from Earth – един от най-любимите ми филми ever:

Taken alone, the philosophical teachings of Jesus are buddhism with a hebrew accent – kindness, tolerance, brotherhood, love. A ruthless realism, acknowledging that life is as it is here on earth, here and now. The kingdom of god, meaning goodness, is right here, where it should be.

В този филм много ми харесаха няколко неща:

  • Конфликтът между религия и вяра. Дарвин и съпругата му. Дарвин и отчето. Дарвин и самият той. Смъртта на дъщеря му, останала като тумор в семейството, предизвикала окончателното отдръпване на Дарвин от религията, чувството за вина и разкола със съпругата.
  • Силата на разговора – дори да е трудно и преко сили, един диалог винаги е по-доброто решение от премълчаването. Разговорът е като изповед, но двупосочна, поставя хората на едно ниво, вместо ролите „гузно прегрешил“ и „строго порицаващ“.
  • Средният път. Откровението, прошката, разбирателството. Триумфът на разума над силата на навика и обществото. Фактът, че в крайна сметка Ема прочита „Произходът на видовете“ и го одобрява (пък целият филм като цяло) ме накара да си припомня разни неща от това, което съм чел за будизма. Затова и цитирах The Buddha по спомен Investigate any teaching and live by what you learn and accept, don’t believe and follow it blindly.

Гледайте го, малко вероятно е да съжалявате, а ако не ви хареса вероятно пак сте на кяр, спрямо час и половина изгубен по някоя глупост 🙂 !